Среднощен сокол

4.

През нощта над Ация се разрази страховита буря, тътенът на гръмотевиците беше оглушителен, дъждът и свирепият вятър брулеха града. Керемиди отлитаха от покривите, а в северния квартал една конюшня се срути и уби две от животните вътре. Сутринта натежалите в небето облаци бяха мътносиви, мълнии просветваха заплашително на изток. Бейн се безпокоеше как ще прекосят морето, но мълчеше за опасенията си. Бануин почти не продумваше. Седеше затворен в себе си, погледът му още беше измъчен. Бейн се опита няколко пъти да го заприказва, но получаваше само едносрични отговори. Бануин седеше и гледаше от балкона пътя към морето.

— Не знам какво му става — каза Бейн на Лия, когато заради дъжда следобед седнаха под навеса. — Не съм го виждал такъв досега. Все едно умът му не е тук.

— Опитах да поговоря с него — отвърна момичето, — но той не искаше да ме погледне в очите. Чудя се дали не съм го обидила с нещо.

— Може да е заради треската и болката в счупената ръка — предположи Бейн. — Винаги се е плашил дори от мисълта за телесна болка. А майка му е лечителка, затова никога не е боледувал дълго.

— Ти го харесваш… но ти е тъжно заради него — промълви Лия.

— Ами… аз го притеснявам. Иска да остави зад гърба си всичко свързано с риганте. Нали разбираш — ние сме варвари. За такива като мен няма място в Каменград.

— О, Бейн, не вие, а ние сме варвари. Чух какво каза на татко миналата нощ за голотата. Прав си. Проповядваме строги правила за телесната близост, а изнасилваме света, поробваме мъже и жени, изтребваме деца. Ние сме по-лоши от варвари. Толкова далеч сме стигнали в злото, че тази дума вече е загубила смисъла си. — Тя се усмихна печално. — И Бануин иска да бъде част от това? Изборът си е негов. Аз бих предпочела да потегля към планините, за да живея с хората, които моят народ нарича диваци.

Бейн вдигна ръката ѝ към устните си и я целуна.

— Защо го направи? — Лия се изчерви.

Той сви рамене.

— Защото почувствах, че трябва да го направя. — Взря се в тъмните ѝ очи. — Ще ми липсваш.

— Винаги можеш да се върнеш — тихо каза Лия. — Аз ще бъда тук.

Бейн се наведе към нея и тя не се отдръпна. Устните им се докоснаха и целувката се проточи. Той усети как пулсът му се забърза. Макар че беше много млад, досега бе лягал с двайсетина Земни жени, но с тази целувка в душата му нахлу предчувствие за напълно непознат живот. Той се отмести леко назад — случваше се нещо чудесно, но силата на чувството го уплаши. Стана от пейката и пак целуна ръката ѝ.

— Ще се върна — промълви дрезгаво. — Обещавам ти. И тогава ще те заведа в планините на риганте.

— Ще бъда готова — отвърна Лия.

Бануин излезе в градината. Дъждът бе спрял, облаците се разпръскваха.

— Време е да тръгваме — напомни той. — Корабът ще отплава след час.

Бейн се двоумеше. Изкушаваше се да каже на Бануин, че трябва да потегли сам, но нали бе обещал на Ворна да го закриля? По-възрастният от двамата слуги, които живееха в къщата, изведе конете им пред портата. Бануин тръгна припряно по пътеката, без да се сбогува с Лия, и Бейн се ядоса, но веднага забрави за това, защото момичето обви шията му с ръце и го целуна отново, страстно и дълго, а после се засмя палаво.

— За да ме помниш.

— О, ще те помня — каза Бейн.

Апий дойде при тях. Бейн се взря в очите му и откри в тях разочарование, но и примирение. Протегна ръка и Апий я стисна.

— Върни се невредим — пожела му генералът.

Бейн тръгна към коня си и се метна на седлото. Помаха им с ръка и последва Бануин.

— Ти дори не каза „довиждане“ — упрекна го, когато се изравни с него.

Бануин се престори, че не чува. Минаха през града в мълчание и излязоха на равния път преди пристанището.

Трима пътници идваха срещу тях. Бейн се загледа в тях, когато доближиха. Носеха черни наметала и черни железни шлемове, инкрустирани със сребро. Бануин отби встрани, за да се разминат. Бейн не се дръпна. Първият конник изви глава към него и погледите им се срещнаха. Светлите очи срещу Бейн вдъхваха страх. Мъжът беше висок, с широки рамене, мускулите се издуваха по голите му ръце. Подсмихна се, докато отминаваше, и гневът на Бейн пламна. И двамата разпознаха в първия миг боец отсреща, но в усмивката на непознатия имаше презрение.

Бейн се изви на седлото и промърмори, докато се взираше в тримата:

— Този е гадно копеле.

— Да вървим! — подкани го Бануин.

Бейн се обърна към своя приятел — лицето на Бануин бе побеляло от страх, той дори трепереше.

— Какво ти става? Не съм те виждал да се държиш така. Вече почвам да се притеснявам за тебе.

— Трябва да се махнем оттук! — избълва Бануин и срита коня си, за да препусне.

Бейн изпсува, догони го и се наведе да хване юздите. Конете забавиха ход.

— Писна ми! — натърти Бейн. — Хайде, изплюй камъчето. Какво те е прихванало?!

— Трябва да стигнем до кораба. Щом стъпим на палубата, ще ти обясня всичко. На кораба!

— Корабът да изгние дано! Ще ми обясниш още сега.

— Моля те, Бейн, довери ми се. Имах видение. Страшно видение.

— Каза ми. Някакъв демон ме дебнел.

— Не е това. Ела с мен, моля те… от това зависи животът ти!

— Животът ми? Нямам врагове тук.

Бануин погледна отдалечаващите се ездачи.

— Тези са от Рицарите на Каменград. Бивши гладиатори. Убийци. Не можеш да им се опълчиш, повярвай ми.

— А защо да го правя? — усмихна се Бейн. — Приятелю, мисля, че те мъчат кошмари, а не видения. Те ни подминаха. Ако търсеха мен, щяха да… — Запъна се и промърмори: — Но те не търсеха мен, нали?

— Трябва да се махнем! — настоя Бануин.

— Кучи син! — изсъска Бейн. — Дошли са да погубят Апий, нали?

— Повярвай ми — не можеш да спасиш никой от двамата!

— Двамата ли?! О, небеса…

Бейн завъртя сивия кон и препусна в галоп, защото вече не виждаше тримата ездачи. Някаква жена издърпа на пътя ръчна количка, натоварена с пране. Конят успя да прескочи препятствието. Ужасът сковаваше Бейн и той се молеше на Таранис да не е закъснял. В главата му кънтяха думите на Апий за Рицарите на Каменград и обидата на Лия към техния предводител. Спомняше си целувката — обещанието за бъдещето му с Лия.

Стигна до портата на градината и скочи от седлото. Отпред бяха вързани три коня, но ездачите не се виждаха никъде.

Портата беше отворена. Бейн извади меча си и се втурна в градината. Старият слуга, който бе извел конете им, лежеше на пътеката заклан, локва кръв се разтичаше по камъните. Бейн нахълта в къщата. Единият от мъжете, които бе видял преди малко, се бе навел в коридора и бършеше изцапан с кръв меч в роклята на старата слугиня. Обърна глава и опита да се извърти към Бейн. Колкото и бърз да беше, Бейн го изпревари и почти разсече шията му. Още преди трупът да се свлече Бейн го подмина припряно.

Тялото на генерал Апий лежеше в подножието на стълбата със страшна рана в гърдите. Бейн изтича през две стъпала към горния коридор и се озова срещу втори воин в черно. Гмурна се под изсвирилото в дъга острие и ритникът му улучи коляното на противника. Докато мъжът падаше, Бейн мушна с меча към гърлото му. Сбърка малко и върхът на оръжието разпори устата и стигна до мозъка. Бейн издърпа късия си меч, хукна към стаята на Лия и блъсна вратата.

Старшият рицар стискаше Лия за гърлото с лявата ръка и тъкмо опираше къс меч в гърдите ѝ с дясната. Оказа се по-висок, отколкото изглеждаше на седлото — няколко пръста над шест стъпки. Черно-сребърният шлем открояваше студа в очите му. Бейн настръхна от уплаха за миг, усетът на боец му подсказа, че стои срещу истински главорез. Лия вече не се съпротивяваше. Вторачи се в Бейн с надежда.

— Пусни я — заповяда той, — иначе ще убия и тебе, както убих твоите хора.

Мъжът се ухили… а после заби цялото острие в Лия, изтръгна го и я захвърли настрана. Времето сякаш застина. Тялото на Лия падаше бавно, ококорените ѝ очи вторачени в Бейн. Тя се стовари на пода и той видя как очите ѝ се затвориха, а кървавото петно плъзна по светлосинята рокля.

Вдигна поглед към бездушните очи на нейния убиец, който подхвърли:

— Та какво казваше?

Бейн изрева диво и се хвърли към него. Остриетата се сблъскаха. Бейн сечеше и мушкаше свирепо. Противникът отбиваше и отклоняваше с лекота всеки негов удар. Изведнъж се завъртя на пета и го халоса по лицето с лакът. Младият боец отлетя назад, от сцепената кожа на скулата му потече кървава струйка.

— Можеше да стане нещо от тебе, момче — каза му убиецът. — Ти си силен и бърз.

Бейн нападна отново, трескаво търсеше пролука в защитата му. И сякаш я откри в един недоловим миг и веднага опита да го прободе. Врагът обаче го беше подлъгал — отклони тялото си встрани и мечът му се вряза в хълбока на Бейн, който замахна повторно и го принуди да отскочи, но само остави плитка рана над лакътя му.

— Е, това беше забавно — каза убиецът, — но за жалост е време да умреш.

Бейн му налетя, но онзи се изплъзна пъргаво и го остави да профучи две-три крачки напред. Страшната болка сякаш избухна, когато железният меч се вряза в гърба на Бейн. Той падна на колене на балкона. Сянка плъзна над него и той се метна надясно. Мечът на убиеца се стовари върху каменния парапет. Бейн скочи и замахна. Този път върхът на острието одраска врага по бузата.

— Можеше да станеш истински боец — пак го похвали мъжът.

Погледът на Бейн се размътваше. Мечът на врага се стрелна към него. Бейн опита да го отбие с ръка, но острият метал се впи в гърдите му.

Докато Бейн падаше от балкона, някъде далеч се чуваше звън на камбана. Струваше му се, че падането се проточи безкрайно. Тялото му се стовари на мократа от дъжда трева, но той не усети болка. Изпъшка и се обърна по корем, мъчеше се да напипа оръжието си. Мечът се бе забил в земята на няколко стъпки от него. Посегна, но болката пламна като огън в раната на гърба. Лицето му опря в подгизналата пръст. С неимоверно усилие на волята Бейн пропълзя по тревата. Пръстите му обгърнаха дръжката на меча.

После загуби съзнание.

Малко преди здрач Оранус поведе почетната стража от десет войника към дома на Апий. Провери дали подчинените му са излъскали броните си, токите на коланите и металните предпазници на ръцете и краката. Кожените туники лъщяха от масло, а червените наметала бяха нови, взети току-що от склада. На шлемовете им стърчаха гребените от боядисани в червено и сресани грижливо конски косми. И шлемовете, и наметалата щяха да бъдат върнати в склада след посещението, но засега единствената грижа на Оранус беше генералът да одобри външния вид на неговите войници.

Предната порта беше заключена. В ниша на стената до нея имаше бронзово звънче с увиснала под езичето връв. Оранус я хвана и звънна. Никой не се появи да отвори. Обзет от досада, той поведе хората си покрай каменната ограда на двора към задната порта. Там беше отворено. Още с влизането в градината капитанът на стражата зърна първия труп. Измъкна късия си меч от ножницата и хукна по пътеката.

При къщата видя Бейн, русокосия боец от племето риганте, проснат по очи на тревата. Кръв се просмукваше по тъмните му дрехи и образуваше локва под него. Оранус клекна до него и го обърна. Клепачите на Бейн трепнаха. Лицето му сивееше и Оранус видя друга страшна рана в гърдите му. Бейн се опита да каже нещо, но от устата му изскочиха кървави мехурчета и той се отпусна в несвяст.

Висока фигура се показа от къщата. Оранус вдигна глава и настръхна уплашен. Мъжът носеше сребърно-черната броня на Рицарите на Каменград. Позна го веднага. Беше Волтан. Беше го виждал да се бие на арената, преди Наладемус да го привлече на служба. Този мъж беше много опасен убиец.

— Още ли е жив? — попита Волтан.

— Стиска душата си със зъби — отвърна Оранус.

— Щом е тъй, дръпни се, за да го довърша.

Гневът разпръсна страха, Оранус се изправи и погледна войниците си. Посочи един и нареди:

— Доведи хирурга Ралис. И не се помайвай!

— Не чу ли заповедта ми? — тихо попита убиецът.

— Волтан, аз съм капитанът на стражата тук. Нямаш власт да ми заповядваш. Ти ми покажи заповедта, която си дошъл да изпълниш.

Волтан се подсмихна криво и бръкна в скрит джоб на черното си наметало. Извади сгънат пергамент и го подаде на Оранус. Капитанът прочете редовете и посърна. Заповедта с печат на Аления храм обявяваше Апий и Лия за врагове на държавата, които трябва да бъдат унищожени незабавно. Преструваше се, че чете бавно, за да подреди мислите в главата си. Долавяше колко са напрегнати войниците му. Никой не искаше да влиза в разпра с Рицар на Каменград.

— Предполагам, че присъдата над генерал Апий и дъщеря му вече е изпълнена? — попита той, докато връщаше пергамента на Волтан.

— Да. Сега се дръпни, за да довърша този окаяник.

— Не видях неговото име в заповедта, както и името на нещастния слуга, заклан на пътеката.

— Дивакът уби двама от моите рицари и се опита да ни попречи да изпълним дълга си.

— Аха… Значи трябва да бъде обвинен в това престъпление и не се съмнявам, че би искал да изчакаш в Ация, докато проведем заседанието на съда. Разбира се, ще има и второ заседание при краля на племето сени, защото обвиняемият е един от поданиците му. Както и ти несъмнено знаеш, това е част от договора ни със сените. Всичко това, господарю Волтан, няма да отнеме повече от месец, най-много два. Ще се радвам, ако бъдеш мой гост през това време.

Волтан се усмихна безгрижно.

— Капитане, допадат ми коравите мъже. Те са по-достойни противници. — Сведе поглед към окървавеното тяло на земята. — И този е от коравите. — Студените сини очи се взряха в Оранус. — Може би ще се срещнем отново.

Прибра меча си и мина покрай войниците от почетната стража. Спря при последния и прихна.

— По меча му има петънца от ръжда. Трябва да ми благодарите, че не допуснах Апий да види това. Той беше прочут със строгостта си към такава немарливост. — Волтан тупна по рамото смутения войник. — Можеше да си изпросиш десет удара с бич.

Рицарят на Каменград излезе от градината, яхна коня си и потегли.

— Огледайте навсякъде в къщата — заповяда Оранус на хората си. — И донесете нещо да затиснем раните на този младеж, за да не кървят.

Свали наметалото си, сгъна го и го сложи под главата на Бейн. Сряза просмуканата с кръв риза и я смъкна. Младият мъж имаше рани на три места — на хълбока, на гърдите и на гърба. Раната в гърдите беше най-лоша и по кървавите мехурчета в нея личеше, че е пронизан и белият дроб. Един от войниците се върна с накъсани парчета плат. Оранус направи от тях дебел компрес и го притисна към раната.

— Този няма да го бъде, господине. — Войникът поклати глава.

Капитанът не каза нищо. Притъмняваше и той заповяда да запалят фенери. Плешивият прегърбен хирург Ралис дойде, прегледа раните и каза на Оранус:

— Почти нищо не мога да направя. Белият дроб е засегнат, а не се знае и колко органи е разрязал мечът при удара в гърба.

— Направи каквото ти е по силите — помоли капитанът.

— Да го внесем вътре.

Над тях прелетя грачещ гарван и Оранус настръхна и прошепна:

— Как научават, че смъртта витае наблизо?

— Виждат отиващите си духове — изрече някаква жена.

Той се обърна към старица със забулено лице и дебел протрит шал на раменете.

— Какво търсиш тук?

— Имам опит в лекуването на рани, войнико. Най-добре ще е да го поверите на моите грижи.

— Нашият хирург е тук, но все пак ти благодаря за съпричастието.

От смеха ѝ сякаш лъхаше студ и Оранус потръпна.

— Вашият хирург копнее да се прибере вкъщи, защото знае, че на момчето му остава най-много един час живот. Не е ли така, Ралис?

— Така е — призна хирургът.

— Тогава пренесете го в някоя от спалните и аз ще бдя над него до смъртта му.

— Да не си вещица от племето сени? — попита Оранус.

— Оранус, аз съм от онези, които имат… да речем, някои способности.

— Щом имаш, ще те послушаме.

Войниците внесоха Бейн в една стая на първия етаж и го настаниха на леглото. Излязоха, но Оранус стоеше на прага.

— Госпожо, утре ще се върна, за да вземем трупа. Трябва да внимаваме, за да не плъзнат болести.

Забуленото лице се обърна към него.

— Постъпи добре, като го защити от Бездушния убиец. Прояви храброст. Може би тя ще ти донесе покой най-после.

— Ще се радвам да намеря покой — отвърна капитанът.

— Това ли е желанието ти?

Оранус въздъхна.

— Желанието ми е това момче да оцелее.

Затвори вратата и излезе в нощта. Войниците му товареха телата на убитите в две каруци — Апий и дъщеря му в първата, възрастните слуги и двамата рицари във втората. Хирургът Ралис се качи в първата каруца и седна до Апий и Лия. Оранус заповяда на почетната стража да върви в две колони до тази каруца. Мрачното шествие пое към Дома на мъртвите.

Внесоха труповете вътре. Ралис остана при тях.

— Той беше мой пълководец и чудесен човек. Ще подготвя покойниците за погребението.

— Внимавай името ти да го няма в Списъка на опечалените — предупреди го Оранус. — Те бяха убити по заповед на Наладемус.

— Знам.

Капитанът се върна в дома си. Гнетеше го печал за смъртта на Апий. Старецът бе служил достойно на Каменград и Оранус не можеше да си представи, че е извършил тежко престъпление, с което да заслужи такъв край. Накрая умореният и съкрушен Оранус се помъкна към постелята, готов за поредната нощ на кошмари и ужас. Но за пръв път от години спа, без да сънува, събуди се и видя синьото небе през прозореца в ярко огряната стая. Надигна се, отиде при прозореца и се загледа в зелените хълмове и далечните планини.

— Нов ден… — изрече на глас и почувства как смазващите страхове от миналото стават безсилни и се разнасят като дим по вятъра.

Той беше свободен и жив, а бъдещето, което до вчера изглеждаше сиво от надвиснали сенки, сега сияеше пред него като слънцето. „Как е възможно?“ Спомни си думите на старицата. Сред ужаса и мъката в дома на Апий дори не се бе замислил какво му каза тя. Как ли бе научила за терзаещите го спомени?

„Може да е ясновидка.“

Бануин изчака каруците с мъртъвците да се отдалечат и влезе бавно в къщата. Стараеше се да не поглежда към кървавите петна. Щом отвори вратата на стаята, чу гласа на Моригу:

— Ти се показа недостоен за своята Дарба.

Бануин си замълча, вторачи се в безжизнено бледото лице на своя приятел.

— Мъртъв е, нали?

— Не е мъртъв — възрази Моригу, — макар че душата му бе избягала от тази съсипана обвивка. Но би трябвало да е мъртъв. Единият му бял дроб е пронизан, черният дроб — също.

Бануин застана до постелята, на която бяха положили голия Бейн. Раните на гърдите и хълбока бяха зашити, но от тях се процеждаха капки кръв.

— Защо го спаси?

— Един войник на Каменград пожела той да живее, а на мен е отредено да изпълнявам желания. Аз пък бих могла да те попитам защо ти не го спаси? Той е твой приятел.

— Какво можех да направя? Не съм боец.

— Вярно е, не си — натърти Моригу. — В нито един смисъл на думата. Защо се върна? Пропусна кораба, с който да продължиш пътешествието си към извисяващото се величие на Каменград.

Бануин ясно усети презрението в думите ѝ.

— Не знам защо се върнах. — Седна на ръба на леглото и хвана ръката на Бейн. — Защо казваш, че съм можел да го спася?

— Какво те подтикна да не предупредиш Апий, че ще го нападнат? Той можеше да избяга с дъщеря си от тази къща. И сега двамата щяха да са живи, а Бейн не би се опитал да ги защити толкова доблестно.

— Имах видение. Истинско. Не можех да променя нищо.

— Казано от човек със сърце на невестулка! — изсъска Моригу. — Най-добре е да си тръгнеш, Бануин. Бягай в Каменград. Скрий се от всякакви сблъсъци и опасности. Прекарай мижавия си животец улисан в думите и делата на по-достойни от тебе хора.

Бануин отстъпи заднешком към вратата.

— И ти си като другите — измънка просълзен. — За тебе са скъпоценни убийците като Бейн, носителите на гибел. Не можеш да понасяш онези, които се гнусят от насилието и търсят по-добър път.

Моригу се извъртя към него. Бануин искаше да побегне, но се смръзна.

— На слабите духом е присъщо — подхвана тя тихо — да виждат недостатъците си като достойнства, а в чуждите достойнства да съзират само слабост и глупост. Преди няколко дни Бейн рискува живота си, за да спаси кон от придошлата река. Някакъв си кон, Бануин! И защо? Защото е сърцат. Не прахосва живота си в мрънкане за несправедливост. Той живее. Докато пътувахте, ти му завиждаше, че го харесват, че мъже и жени се отнасят към него с топлота, каквато никога не биха проявили към тебе. Ти си казваше, че са глуповати, че се подлъгват по веселата му усмивка. Не беше прав. Те долавяха, че Бейн не е равнодушен и че на него може да се разчита. А в тебе виждаха човек, който мисли само за себе си.

— Аз съм дух, роден от дух и подхранван от дух. И тази земя е подхранвана от дух. Дърво не може да порасне, цвете не може да разцъфне без него. Но откъде идва тази даряваща живот сила? От мъже като Конавар и Руатан, от жени като Ворна, Ериата и Мерия. От хора, които знаят що е любов и сърдечност, готови да рискуват живота си за всичко, в което вярват. — Моригу пристъпи към ужасения Бануин и вдигна тъмното си було. Имаше лице на мъртвец, кожата сивееше и се отделяше от белите кости. — Виж каква е Моригу, дете. Съзерцавай хубостта ѝ. Гади ти се, нали? Надушваш ли разложението? О, да, личи си, че го надушваш.

— Някога, много отдавна, човеците разбираха същината на духа. И с делата си го караха да избуи, живееха в съгласие с тварите на земята и на духа. А после, Бануин, се появиха хора като Бездушния убиец и неговите господари, ставаха все повече. Себични, алчни, нищожни човечета, които изсмукваха духа, но не го захранваха. И тварите на духа чезнеха, отиваха си, за да търсят из многото вселени по-приятни места, които да обитават. Макар и недоловимо бавно, тази земя започна да умира. О, ще минат още хиляди години, но накрая ще умре, щом замлъкне и последният шепот на духа… — Тя млъкна за миг, после продължи: — А хората от Каменград са най-новите паразити. Те изсичат горите, ровят в земята за ценни метали, убиват и завладяват, пораждат омраза и злоба, която ще трае още сто поколения. Те не вярват в нищо друго освен в самите себе си. Затова толкова те привличат. Същите са като тебе, Бануин — напълно себични. Да, Бейн е склонен към насилие и някои от постъпките му го посрамват. Но когато заложи живота си, за да спаси онзи кон, той обогати духа на този свят. Той захрани земята. Когато дойде в тази къща да спаси невинните, я захрани отново — този път с кръвта си. Бануин, ти не запомни предупреждението ми, нали? Никой не може да победи страха, като бяга от него. А сега се махни. Отиди в онова свърталище на плъхове — Каменград. Стани част от смъртта на света.

Обърна му гръб и се върна при леглото.

Бануин се измъкна тромаво и избяга в нощта.

Мъжът не можеше да проумее къде е — само знаеше, че небето сивее навъсено и че няма дървета, цветя и трева. Склонът на хълма беше покрит със сивкав прахоляк и високи стърчащи камъни с цвят на пушек. Усети болка и сведе поглед към гърдите си. На кожата му гореше огън и овъгляваше плътта. Той го затисна с длан, но пламъците не угасваха.

Нещо се раздвижи вдясно. Той се завъртя натам, стиснал дръжката на меч, и видя огромна змия. Тя нямаше цвят, а пълзящото туловище оставяше бяла слуз по сивия прах. Мъжът се отдръпна по-далеч от чудовището, но то се надигна внезапно и главата му се стрелна към него. Мъжът се вцепени стъписан, но само за недоловим миг. Змията имаше човешка глава, обаче зъбите ѝ приличаха на кинжали.

Мъжът се опомни, преди да е станало късно — острието на меча му се вряза в дебелата шия на змията. Съществото изчезна тутакси. Още странни твари се появиха иззад скалите и той настръхна от техните стонове и пъшкане. Държеше меча готов за удар и гледаше как се промъкват към него. Някои се плъзгаха по корем, други пълзяха, като забиваха нокти в земята. Имаше и такива, които се прокрадваха на четири крака, ярките им жълти очи се взираха в него с нескрита злоба. Люспест звяр се затича устремно и скочи. Мъжът го пресрещна и го разсече през гърдите. И това същество изчезна мигновено.

Той отстъпи нагоре по склона. Тварите вече бяха десетки, ставаха все повече. Всяка имаше облик на демон, но и човешки черти — някои в очите, други в лицата или крайниците. Пламъците още горяха на гърдите му, но той не се усещаше слаб. Само го болеше. Земята под него имаше цвета на труп, дебелият слой прах се кълбеше около глезените му като дим. Не помнеше как се е озовал тук, нямаше никакви спомени за живота си досега. Само знаеше, че на този тъмен планински склон под сиво небе без звезди и луна го застрашава гибел.

Зверовете се прокрадваха все по-наблизо. Той се отдръпна отново. Досещаше се, че скоро ще се нахвърлят наведнъж, а той не би могъл да убие всички. Омразата им го обгръщаше като невидима мъгла, студена и безмилостна. Мъжът се качваше заднешком по склона, докато гърбът му не опря в стена от лъскаво черно стъкло с режещи като нож ръбове. Нямаше накъде да отстъпва. Долови скверната радост на тварите и напора на омразата им. Скупчваха се във все по-тесен полукръг.

И после нападнаха.

В същия миг засия ярка светлина и докато сечеше и мушкаше с меча, мъжът усети как някой му пази гърба. С крайчеца на окото си зърна меч да святка в сумрака като ослепителен лъч. И зверовете се отдръпнаха. Спасителят му закрачи към тях, заби върха на меча си в земята и проряза в праха дълга извита линия. От нея изскочиха нависоко ярки пламъци в златист полукръг, през който зверовете не можеха да минат. Тогава блещукащият боец се обърна към мъжа и той видя, че пред него стои истински човек — огромен, плещест, русокос. В очите му светеше дружелюбие.

— Не бива да си тук, млади Соколе — каза му воинът. — Това място не е за живите.

Докосна полека огънчето, овъгляващо плътта на младия мъж. И пламъците угаснаха, болката изчезна, кожата заздравя.

Умората надви младежа и той се отпусна на земята. Сложи меча до себе си и опря гръб в канарата от черно стъкло.

— Какво е това място? И защо ме нарече Сокол?

— Наричам те така, защото това е името на твоята душа — отвърна боецът и седна до него. — А тази нечиста земя е Долината на изгубените — тук им е мястото на прокълнатите. Твоите врагове някога са били хора. Но сега бродят тук низвергнати и окаяни.

— Защо ме нападнаха?

— Момко, ти ги привлече. Защото си жив. Твоят дух ги изгаря, напомня им за всичко изгубено. Трябва да те унищожат, за да сложат край на тази мъка.

Младежът се взря в лицето на великана.

— Ами ти? Защо си тук?

Русокосият воин се усмихна.

— Бейн, ти привлече и мен. Аз дадох име на душата ти и когато тя бе застрашена, научих веднага. Знаеш ли кой си?

— Нарече ме Сокол… а после Бейн. Тези имена са ми познати, но не мога да си припомня къде съм ги чувал.

— И това се случва тук. Поседи спокойно, та умът ти да се отърси от объркването. Мисли си за планина, чиито склонове са покрити със зеленина, а върховете ѝ белеят от сняг като косата на старец. Можеш ли да я видиш?

— О, да.

— Кажи името ѝ.

— Кайр Друаг… — промълви Бейн и сякаш слънчеви лъчи проникнаха в най-тъмните кътчета на паметта му. — Аз съм Бейн от племето риганте. Пътувах с Бануин. И тогава… тогава…

Изстена и великанът стисна рамото му.

— Да, ти се опита да ги спасиш.

— Не можах да го победя.

— Поне се опита, момко. И едва не загуби живота си. Гордея се с тебе.

— Горд си от моя провал? — засмя се насила Бейн.

— Ами да. За героите не можем да съдим по успеха или провала, а само по всеотдайната храброст.

— Ти си Големия мъж — каза Бейн.

— Вярно. Аз съм Руатан.

— Много съм слушал за тебе. Ти си бил добър към майка ми. Винаги съм искал да те познавам.

Руатан го потупа по рамото.

— Внуче, най-приятно от всичко ще е да седя и да си говоря с тебе, но огънят на меча няма да изтрае дълго и ти трябва да направиш своя избор. Или ще останеш и тогава ще отведа душата ти в Убежището, или ще се опиташ да се върнеш в света на живите.

— Значи не съм мъртъв?

— Още не си.

— Как да се върна?

Руатан вдигна ръка покрай отвесната стена от стъкло.

— Трябва да се покатериш, Бейн. Чак до върха. Ще е непоносимо трудно. Ще е мъчително. Острото стъкло ще разкъсва плътта ти. Повечето хора не биха могли да издържат. Но ти няма да се провалиш. Твоята смелост и твоят дух на боец ще те пренесат през страданието. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

— Време е, момчето ми.

Руатан го дръпна да стане и го прегърна силно. Когато го пусна, Бейн едва овладя вълнението си. Само майка му го бе прегръщала. Взря се в очите на Руатан.

— Радвам се на тази среща.

— И аз. А сега се изкачи обратно към светлината и живота.

Бейн остави меча на земята, вдигна ръка да се хване и започна да се катери. Отначало беше лесно, но щом кракът му се хлъзна, остър стъклен ръб сряза ботуша и кожата на стъпалото. От болката едва не се пусна. Изскърца със зъби и се издърпа още малко нагоре. Първите драскотини бяха плитки, но всеки път му се струваше, че са посипани със сол. Скоро ризата и панталонът му бяха разръфани, ботушите се разпадаха. Раните по гърдите и корема му ставаха по-дълбоки, оставяше след себе си кървава следа по отвесната канара. Погледна надолу. Руатан вече го нямаше, не се виждаше и пламъкът от меча му. Огромно гъмжило твари се бе струпало в подножието, но нито една не понечи да го последва.

Болката вече замъгляваше мислите му, изместваше всичко друго от главата му. Взря се нагоре, но не различаваше върха. Ръцете му бяха насечени, виждаше сухожилия и мускули, белееха кости. Всяка опора за ръка или крак само правеше страданията по-непоносими, в съзнанието му ехтяха писъци да се пусне, да падне, за да спре това изтезание. Той стисна очи; чувстваше как духът му отпада.

— Смелост, внуче! — разнесе се гласът на Руатан.

Бейн продължи нагоре.

Сега нямаше никаква плът по пръстите на ръцете му, само кости и сухожилия. Кожата висеше на парцали от предмишниците му, от корема и бедрата, усещаше тялото си като подпалено. Спря отново с изцедени сили. От това катерене щеше да се разпадне на парченца. Нищо нямаше да остане от него.

И пак гласът на Руатан зашепна в ухото му:

— Бейн, донеслият гибел в дома на Апий е жив. Казва се Волтан. Казват, че е най-великият боец в целия свят. Видях го да се смее, докато те пробождаше с меча!

Вълната на гнева отми болката. Бейн се бореше да стигне все по-високо, издърпваше се по мъничко през страшните мъки.

Накрая извлече осакатеното си тяло над ръба. Усети хладен повей и се огледа. Стоеше на плоскост от стъкло, широка не повече от няколко стъпки.

— Гордея се с тебе, момче — чу гласа на Руатан.

И Бейн се събуди.

Оранус изчака каруцата за трупове и се намести до коларя. Двама носачи седяха върху празен дървен ковчег отзад. Под ослепителното слънце в чистото небе коларят тръсна юздите и двата коня задърпаха каруцата по улиците.

— Прекрасен ден — каза Оранус.

Мъжът до него — беше от племето сени — го изгледа озадачено, но кимна. Както се подрусваше в каруцата, Оранус зърна старата лечителка от племето да излиза от някаква къща. Подвикна ѝ, но тя май не го чу и кривна към сенките на тясна пресечка. Чу се силно грачене, гарван излетя от един близък покрив и се устреми на север.

— Как се казва тя? — попита Оранус.

— Коя? — не разбра коларят.

— Старата жена, която видяхме.

— Не видях никаква жена, господине.

Каруцата се разклати, когато свърнаха от единствената улица с калдъръм и поеха нагоре по коловозите към къщата на Барус. Спряха до страничната порта и Оранус влезе с носачите, като внимаваше да не настъпва петната съсирена кръв. Спря пред вратата на стаята, за да се подготви духом за трупа на младежа, който щеше да види. Бутна вратата, прекрачи и се закова на място. Единият носач се блъсна в него и смънка извинение.

Бейн седеше в леглото и го гледаше. Оранус се вторачи в зашитите рани и потъмнялата плът около тях. Немислимо беше младежът да е жив. Постоя объркан, пое си дъх и нареди на носачите да го чакат отвън. Доближи леглото, придърпа стол и седна.

— Очаквах да си мъртъв. Белият ти дроб е пронизан от меч.

— Значи вашият хирург си е свършил работата добре — отвърна Бейн немощно.

По брадичката и шията му се виждаше засъхнала кръв.

— Не беше хирургът. Една стара лечителка от племето сени се погрижи за тебе.

— Значи е изкусна лечителка. Къде е онзи, с когото се бих? Хванахте ли го? Той уби Апий и… и дъщеря му.

Оранус виждаше скръбта в очите му.

— Видях го. Той е от Рицарите на Каменград. Носеше заповед за екзекуцията на генерала и семейството му. Нищо не можех да направя. Снощи се качи на кораб, който отплава към Гориаса.

Бейн затвори очи и помълча. След малко каза:

— Ще го намеря.

— По-добре не го търси, младежо. Помисли какво ти се случи първия път.

Оранус свали шлема от главата си. На масата до тях имаше кана с вода и три чаши. Той напълни едната чаша и каза на Бейн:

— Изпий това. Загубил си много кръв.

Младежът отвори очи и посегна към чашата. Трепна от опъването на шевовете. Изпи водата до дъно. Усилието като че ли изчерпа силите му и той се отпусна на възглавницата.

— Трябва да се възстановиш — каза Оранус. — Ще наема милосърдна сестра да се грижи за тебе и ще поръчам да ти донесат храна.

— За какво ти е да го правиш?

— В памет на генерала — отговори капитанът, без да се замисли. — И защото ти направи всичко по силите си, за да го защитиш.

— Кой е Волтан? — попита Бейн.

Оранус въздъхна.

— Бивш гладиатор. Убил е четирийсетина мъже на арената, победил е в още стотина двубоя, които не са били до смърт. Кой ти каза името му?

— Сънувах го… — прошепна Бейн.

Млъкна и Оранус видя, че е заспал. Излезе тихо, плати на носачите и прати единия в болницата да предаде, че хирургът Ралис и милосърдна сестра трябва да дойдат в къщата. Даде сребърник на втория и му каза да изтича до пазара и да купи хляб, сирене, мляко и плодове.

Застана под навеса в градината и се загледа в потъмнялата от кръв земя. Бейн беше намушкан три пъти от майстор на меча. Един от страшните удари бе проникнал в белия дроб. Не можеше да има съмнение в това. Ударът в гърба би трябвало да е засегнал бъбрек. Но младежът беше жив и раните му заздравяваха.

Оранус бе слушал много истории какво умеят вещиците от народа келтой и пренебрегваше повечето като измишльотини. Но сега знаеше, че се е заблуждавал.

Върна се в къщата и отиде в кухнята. В една кана имаше вкиснато мляко, но в килера намери яйца. Канеше се да разпали огнището, когато чу нечии стъпки в коридора. Бяха четири жени с кофи и парцали в ръцете. Оранус си спомни, че бе заповядал къщата да бъде почистена. И четирите бяха от племето сени. Стояха смълчани и гледаха кръвта по стените, пода и килимите.

Поклониха се, когато отиде при тях.

— Има още кръв до стъпалата на горния етаж и в спалнята в дъното.

Жените се озъртаха плашливо.

— Какво има? — намръщи се Оранус. — Това е съсирена кръв. Нищо лошо няма да ви направи.

— Господине, още ли е тук Старицата? — попита една от жените.

— Не, тръгна си.

— Ще се върне ли?

— Не знам. Коя е тя?

Те стискаха устни и се споглеждаха. Най-възрастната, вече прехвърлила петдесетте, пристъпи към него.

— Войниците казаха, че с нея имало гарван. Кацнал на оградата, когато тя влязла в градината. Вярно ли е, господине?

— Е, да, имаше един гарван. Смъртта сякаш ги привлича.

Жените забърбориха на своя език, който Оранус все не успяваше да научи добре.

— Какво ви става?! — сопна им се той. — Тя беше една от вашите вещици и спаси живота на този младеж. Това е всичко.

— Да, господине — съгласи се най-възрастната. — Ей сега ще се заемем с работата.

Той ги остави да чистят, върна се в градината и седна да чака Ралис и милосърдната сестра. По някое време пред портата спря каруца и се появи млад военен лекар, до когото вървеше стройна тъмнокоса млада жена.

Оранус се надигна от пейката.

— Къде е Ралис?

— Има неотложни занимания — обясни младият мъж и отдаде чест. — Остана в дома си. Къде е умиращият?

— Не умира — възрази капитанът. — Една вещица го изцели.

Лекарят се подсмихна.

— Значи раните му не са били чак толкова опасни.

— Видях ги с очите си — настоя Оранус. — Той се задавяше със собствената си кръв. — Посочи засъхналата кръв по камъните. — Лежеше тук.

— Както кажете, господине — сговорчиво отвърна лекарят, но личеше, че още се съмнява.

— Той е в стаята до входа. Отиди да прегледаш раните му.

Капитанът погледна сестрата и ѝ нареди да приготви храна за ранения.

— Искате да остана, за да се грижа за него ли? — попита тя надменно.

От погледа ѝ лъхаше студ.

— Точно това искам.

— Той е от племената, нали?

— От племената е, да.

— Аз съм от Каменград и не е редно да се грижа за диваци. Днес ще бъда при него, но очаквам до утре да наемете жена от племето сени, която да се занимава с това.

Оранус знаеше достатъчно за младата жена. Прогонили я от Каменград за незаконна проституция и изнудване. Но откакто бе дошла в Ация, се държеше безупречно, ходеше често в храма и работеше безвъзмездно в полевата болница.

— Щом искаш, добре — вдигна рамене капитанът. — Благодаря ти за помощта. Той е храбрец, който се би, за да спаси двама граждани на Каменград.

— Двама предатели — поправи го тя.

— Права си. Но той не знаеше, че са предатели. В кухнята има яйца и хляб. Ще съм ти признателен, ако има закуска и за мен.

— Разбира се, капитане — каза тя и влезе в къщата.

След няколко минути лекарят се върна и каза:

— Капитане, той наистина не е на смъртно легло, макар че е загубил много кръв. — Неочаквано се засмя. — Чух какво си приказват чистачките. Мислят си, че го е излекувала някаква богиня на сидите. Наричат я Моригу. Това било обяснението. — Прихна пак. — Трябва да се върна в болницата.

— Благодаря, че отдели време.

— Погрижете се да пие много вода и да яде месо. Ще започне да се възстановява след около седмица.

— Ще се погрижа.

Младият лекар си отиде, а Оранус тръгна към кухнята. Милосърдната сестра Акса бе изпържила яйца. Раздели ги в две дървени чинии, сложи едната пред капитана, а другата занесе на ранения. Оранус си седеше в кухнята и се наслаждаваше на закуската. Яйцата бяха вкусни. Той си отряза две филии и ги намаза дебело с масло.

Днес не се чувстваше както преди. Бе очаквал приятното настроение, с което се беше събудил, да изчезне като сън. Случи се обратното. И той си каза, че отново е силен духом. Можеше да се върне към спомените си за страшните преживелици на Когдънско поле, без да трепери от ужас.

Акса се върна с празна чиния и седна срещу него.

— Съжалявам, капитане. Струва ми се, че прибързах с тежките думи преди малко. Ще изпълня дълга си и ще остана, докато Бейн оздравее.

Оранус се взря в нея и видя леката червенина по бузите ѝ.

— Добре постъпваш — похвали я той.

Докато отиде в стаята, жените бяха почистили. Бейн спеше, но се събуди.

— Чувствам се слаб като новородено конче.

— Силите ти ще се връщат с всеки ден — насърчи го капитанът.

Бейн се усмихна.

— Благодаря ти за добротата. Знаеш ли какво се е случило с моя приятел?

— Приятел ли?

— Бях отседнал тук с Бануин. И той е риганте. Пътувахме заедно към Каменград.

— Не съм го виждал. Ще разпитам за него.

— Ще ми кажеш ли какво е „гладиатор“?

— Мъж, който се бие за забавление на тълпите по трибуните. Някои са бивши войници, други са престъпници. Тренират всеки ден, за да усъвършенстват уменията си. Могат да натрупат голямо богатство… стига да оцелеят достатъчно дълго. Повечето не оцеляват.

— Значи Волтан е станал толкова опасен заради тези тренировки?

— Според мен е бил страшен противник и преди това. Но с всекидневните занимания е придобил още по-гибелни умения.

— Как се става гладиатор? — попита Бейн.

Студен вятър брулеше арената и размяташе снежинки над пясъка. Персис Албитан надигна внушителното си туловище от креслото в ложата на собственика в най-високата част на трибуните и се загледа към твърде мижавата тълпа при изходите. По-малко от четиристотин души бяха платили за днешното зрелище, а щеше да има само още две представления и това означаваше, че циркът „Орисес“ ще завърши на загуба втора поредна година.

Персис не беше в добро настроение. Дълговете се трупаха и смаляващото му се богатство едва щеше да стигне за изплащането им. Когато и последните зрители се изнизаха навън, дебелакът тръгна по централния проход към малката канцелария, отключи и погледна само за миг огромната купчина неплатени сметки на бюрото. Затвори вратата и продължи по коридора към втора, по-голяма стая, където се бяха побрали четири дивана, шест големи кресла, тапицирани с кожа, и дъбов шкаф. Бездарно нарисувани фрески украсяваха стените — сцени с конни надбягвания, борби и гладиаторски двубои. Персис мразеше тази мацаница. И днес за кой ли път си каза, че художникът сигурно е бил пиян. Конете изглеждаха като прасета на кокили. Въздъхна. Огнището не беше разпалено, а вятърът блъскаше капака на прозореца с изглед на запад и по перваза се трупаше сняг. Персис застана пред прозореца. Под него в залива на Гориаса три рибарски лодки излизаха в желязносивото море. „По-добре те да са там, а не аз.“ В далечината успяваше да зърне белите канари на земите отвъд морето. Двама от чичовците му бяха загинали там под командването на Валанус. Третият беше оцелял, но вече не беше същият мъж. Гледаше измъчено и уплашено.

Персис се опита да затвори прозореца, но кукичката се оказа счупена и вятърът пак напъна капака. Няколко стари дървени жетона за залози се бяха разпилели по пода. Персис се наведе, взе един и заклини с него капака, после отиде при некадърно направения шкаф отсреща. Вътре имаше четири канички. Разтръска ги една по една. Три бяха празни, но в четвъртата имаше малко уисге. Той го наля в медна чаша. Питието го посгря. Той се намести в едно кресло, изпъна крака и опита да се отпусне.

— Честит рожден ден — промърмори сам на себе си и вдигна чашата за наздравица.

Изпсува, после се засмя. Открай време вярваше, че на двайсет и пет ще бъде дебел богаташ, който си живее щастливо във вила на някой склон в Тургония, може би дори с изглед към залив. И мечтите му сигурно щяха да се сбъднат, ако не се бе захванал с тази бездънна яма за пари. На осемнайсет години вложи десетте жълтици, които получи от баща си, в пратка коприна от изток. Така удвои парите си и купи пет дяла в търговски кораб. На двайсет вече имаше три собствени кораба, два склада и шивашка работилница в Каменград. Две години по-късно успя да отдели достатъчно пари, за да си купи малко лозе в Тургония.

Забогатяваше все повече и от лихварство. Но само до деня, когато срещна стария Градин, собственика на цирк „Орисес“ в Гориаса. Даде му заем, Градин не можа да го върне и Персис стана съсобственик на стадиона и цирка. Градин умря от мозъчен кръвоизлив година по-късно. Персис беше единственият му наследник. Ухили се невесело. Сега беше собственик на пропадащ цирк с планина от дългове, в който само двама от служителите струваха нещо — дребничкият роб Норуин и застаряващият гладиатор Бяс.

„Да бях затворил тази проклетия…“

Но вместо да го направи бе потеглил самонадеяно от Каменград към пристанището Гориаса в земите, населени предимно с хора от народа келтой. Вярваше, че може да превърне цирк „Орисес“ в златната мина, на която Градин се надяваше до края на живота си, и дори да съперничи на могъщия цирк „Палантес“.

Почти от самото начало си знаеше, че тези планове са обречени на провал, но продължаваше да налива пари, да добавя нови представления, да плаща за ремонта на скърцащата дървения в стадиона. И продаваше едно по едно другите си търговски начинания, за да поддържа цирка. Но първо се прости с лозето и чак тогава със складовете, а после и с корабите.

— Ти си идиот — каза Персис на глас. „Дебел богаташ на двайсет и пет!“ Изведнъж се усмихна и се потупа по търбуха. — Е, успях поне наполовина.

Течението под вратата беше мразовито. Той стана, допи чашата си и излезе.

Неколцина работници от племето гат обикаляха стадиона и събираха боклуците, останали от зрителите. Един малчуган наблизо пълнеше торбата си и Персис забеляза, че носи само тънка памучна туника, а ръцете и лицето му са посинели от студа.

— Момче! — извика му. — Я ела тук!

Хлапето го доближи нерешително.

— Къде ти е горната дреха? — попита Персис. — Прекалено е студено, за да ходиш облечен толкова леко.

— Нямам друга дреха — смотолеви момчето; зъбите му тракаха.

— Слез долу и намери Норуин. Кажи му, че съм заповядал да ти даде наметка. Разбра ли?

— Да, господарю.

Персис го погледна още веднъж и се върна в канцеларията, където поне гореше огън. Седна зад бюрото и се вторачи злобно в книжата за дълговете си. Наличните пари стигаха да изплати повечето, а с горе-долу поносим брой зрители на последните две представления щеше се справи и с останалото. Но какво щеше да прави през следващия сезон? Отдели време да подреди книжата. Разделени на няколко купчинки не изглеждаха толкова заплашително.

Вратата се отвори и влезе неговият роб Норуин, висок малко над пет стъпки, с оредяваща побеляла коса. Потреперваше от студ въпреки дебелата връхна дреха от овча кожа.

— Моля те, нека вестите да са добри — въздъхна Персис.

Дребосъкът се ухили.

— Конните акробати напуснаха. От цирк „Палантес“ им предложили договор за два сезона.

— Някой ден трябва да ми обясниш какво означава за тебе „добри вести“ — изсумтя господарят му.

— Калдер е с разтегнато сухожилие на крака и не може да се бие през следващия месец и половина. Впрочем, хирургът казва, че не си му платил и че ако до утре не си получи парите, няма да идва повече.

— Сещам се за заразни болести, които ще са по-поносими от тебе — изсумтя пак Персис.

— О, да, има още нещо — радвам се да науча, че вече можем да подаряваме дрехи. До утре всеки просяк и роднините му ще се струпат пред нашата врата. Да сложим ли сергия отпред, за да раздаваме?

— Я ми кажи — ти някога държал ли си се както подобава на роб? „Да, господарю“, „не, господарю“, сещаш се за какво говоря, нали?

— Не. Остава ми една година служба, докато си изплатя дълга, после пак ще съм свободен човек. Тогава ще се наложи да ми предложиш надница. Е, ако цирка още го има дотогава. Знаеш, че Бяс ще навърши скоро петдесет, нали? Според тебе докога хората ще идват да го гледат в показни двубои?

— Ох, голяма утеха си ми днес — въздъхна Персис.

Норуин също въздъхна.

— Съжалявам, приятелю. Днес събрахме по-малко от деветдесет сребърника, а без конните акробати приходите съвсем ще намалеят. Ти не размисли ли за предложението на „Палантес“?

— Не — отсече Персис.

— А може би трябва да помислиш. Тълпите обичат кръвта.

— Знам. Това е една от причините да презирам хората… и себе си. Но предложението на „Палантес“ ще ни съсипе. Имаме петнайсетима гладиатори и всички са ветерани. „Палантес“ имат повече от петдесет и всички са млади и амбициозни. Можеш ли да си представиш каква ще бъде участта на нашите дъртаци, ако ги изправим срещу чудесно обучените млади убийци на „Палантес“?

— Повечето от нашите ще умрат — равнодушно отговори Норуин. — Затова пък ще привлечем може би над три хиляди зрители, ще се отървем от всички дългове и ще напуснем този стадион с достатъчно пари, за да се захванем с нещо, което носи печалба.

— Норуин, душата ти наистина ли е загрубяла толкова? Нима би пожертвал нашите хора за пари?

Ниският роб смъкна дрехата от овчи кожи и застана пред огнището.

— Те сами са избрали да бъдат гладиатори. Живеят за двубоите, само това умеят. А както сме закъсали, не можем да им плащаме зимни надници и това означава, че ще се молят за някаква работа на кейовете или в дъскорезниците.

Персис сведе поглед към книжата на бюрото.

— Не искам моите хора да бъдат убити.

— Персис, те не са „твоите хора“. Те забавляват тълпите и са се наели на работа при тебе.

— Знам. Но знам и че Бяс няма да участва повече в двубои до смърт. Правил го е десет години.

Норуин добави няколко цепеници в огъня.

— Годините на Бяс се трупат и той иска да има пари за старини. Това може да е последният му шанс. Спестил е нещо. Ще заложи всичко на себе си. Ако победи, ще има с какво да се изхранва.

— Ако победи — натърти Персис.

— Ако не победи, няма да се тревожи ще гладува ли на стари години.

— Ти си безсърдечен човек, но дори да не съм прав, аз съм загрижен за хората от „Орисес“ и живота им.

— Повтарям — те сами са избрали да живеят така.

— И това е било вярно преди, но не и сега. Решиха да работят за „Орисес“, защото ние не уреждаме двубои до смърт.

Норуин пристъпи към бюрото и взе една от купчинките дългови книжа.

— В Багия миналия месец цирк „Палантес“ е събрал осемнайсет хиляди зрители… и им е взел двойна такса за вход. Всички искали да видят двубоя между Джаксин и Бракус.

— Знам.

— Поне помисли — посъветва го робът. — И кажи на гладиаторите. Остави избора на тях.

— Добре. Ще говоря с Бяс.

Персис Албитан настани туловището си на седалката и огледа огромното дървено здание. Не му допадаше да идва в свърталището на Гаршон, където според него винаги беше пълно с грабители и главорези. Малцина от гражданите на Каменград влизаха тук. В отсрещния край на сградата имаше наддаване за кон в пясъчен кръг с редици дървени скамейки около него. Наблизо няколко курви се мъчеха да привлекат вниманието на влизащите. Благовонията, които използваха, се надушваха отдалеч сред миризмите на коне, влажна слама и пот.

Вонята беше много по-слаба тук, в отделеното за хранене място, където през отворените прозорци проникваше морският бриз. За Персис уханието на печено и пържено месо беше предостатъчно, за да понася смрадния полъх, който се разнасяше понякога от голямата зала. Имаше повече от петдесет маси със скамейки и почти навсякъде беше пълно с хора, а това беше най-доброто доказателство колко вкусно готвят тук. Една прислужница дойде при него, но Персис ѝ каза, че чака гост, и продължи да се взира в двойната врата отсреща.

Още с влизането на Бяс около него се струпаха почитатели — потупваха го приятелски по гърба, докато се провираше през гъмжилото. Персис си каза, че малцина от гражданите на Каменград са толкова добре приети тук. Усмихна се. Бяс все още привличаше симпатиите на хората. Носеше всеизвестната червена копринена кърпа на бръснатата си глава, дебело вълнено наметало и под него прилепнала по мускулестото му тяло риза от черен сатен. И на тази възраст си оставаше боецът, участвал в осемдесет двубоя, трийсет и три от тях до смърт. Персис бе гледал последния преди точно дванайсет години. За рождения му ден неговият баща го заведе на Гигантския стадион, където след конните надбягвания великият гладиатор Бяс щеше да излезе срещу непобедимия дотогава Джоракс. Двамата бяха от най-прочутите циркове по онова време — „Палантес“ и „Окциан“. Бяха заложени невероятни суми, а тълпата притихна, когато двамата излязоха на арената. Персис потръпна от приятния спомен. Бяс носеше броня на „Палантес“ от ярък бронз, шлемът му беше украсен с рисунка на черен орел. Шлемът на Джоракс беше железен, но излъскан да сияе като сребро. В този двубой до смърт не си бяха сложили бронираните нагръдници. Роби бяха изровили в средата на арената яма, дълга трийсет стъпки и широка двайсет, за да я напълнят с жарава. А десет стъпки над нея беше площадката, където двамата мъже щяха да се бият.

Двамата се качиха по стъпалата, извадиха късите си мечове и ги вдигнаха в поздрав към Покровителя на игрите. Персис не помнеше кой беше в онази ложа тогава, може би Джасарай. Щом наведоха мечовете към земята, прозвучаха фанфари — и схватката започна. Тълпата изригна в оглушителна врява, за да подкрепя любимците си, и Персис не чуваше металния звън на ударите, но виждаше как ярките остриета просветват в дъги, стрелкат се напред, отбиват…

Няколко минути след началото на двубоя Джоракс се подхлъзна и падна в жаравата. Търкулна се по горещите въглени и изскочи от ямата, но по ръцете, краката и гърба му вече се издуваха мехури. Бяс скочи от площадката, прелетя над ямата и нападна отново обгорения си противник. Джоракс успя да се защити безупречно в първите мигове, но точно насоченият гладиус на Бяс разсече десния му бицепс. Джоракс изтърва меча си, опита да го грабне с другата си ръка, но левият юмрук на Бяс разтресе челюстта му и той се стовари тежко на арената. Бяс опря върха на меча си в гърлото му и Джоракс замря.

Тълпата нададе неистов вой в очакване на края, Персис също крещеше:

— Смърт, смърт, смърт!

Бяс постоя малко, заби меча си в пясъка и закрачи през арената.

Разярената тълпа го замеряше с възглавниците от седалките, докато излизаше. Той се бе подиграл с двубоя! Управата на стадиона не му плати наградата за победителя — шест хиляди жълтици, всички облози бяха отменени и свикаха съд да разследват Бяс като престъпник. Съдът реши, че той е опозорил гладиаторските битки, и му наложи глоба от десет хиляди жълтици. Той плати глобата и реши да напусне цирк „Палантес“ и арената.

След година обявиха Джоракс за Пръв гладиатор и той успя да защитава титлата три години поред, а накрая Волтан го накълца и го уби. Предлагаха на Бяс приказни суми, за да се върне за двубой с новия шампион, но той отказа на всички.

Няколко години по-късно обаче се завърна, за да участва в новите показни двубои на бойното изкуство. Дълго привличаше зрители и носеше добри приходи на цирк „Орисес“. Дори и сега на всяко представление идваха стотици хора, само за да му се полюбуват в пълни бойни доспехи.

Персис размаха ръка, за да привлече вниманието на Бяс. Високият боец свали наметалото си и седна срещу него. Персис се вгледа в тъмните му като нощта очи.

— Как си след двубоя? Надявам се да нямаш разтегнати мускули.

— Нямам. Нищо не ме боли.

Звучният му дълбок глас беше почти напевен.

Прислужницата дойде отново, донесе им панер хляб и чиния с осолено масло. Персис си поръча плато с дивеч: месо от диви гълъби, патици и гъски, сготвени в малинов сос. Бяс поиска полусурова пържола със салата.

— За какво искаш да говорим? — попита направо, щом момичето се отдалечи.

— Получихме предложение от цирк „Палантес“.

— Никакви двубои до смърт — заяви гладиаторът.

Персис помълча, после каза:

— Цирк „Орисес“ е почти разорен. И аз никак не харесвам двубоите до смърт, но реших да ти кажа. Притежаваш една пета от цирка, а ако не измислим как да привлечем хората, твоят дял също няма да струва нищо. Как ти върви в стопанството?

— Лоша година беше — призна Бяс.

— Ако съберем много зрители, поне пет хиляди, ще се отървем от всички дългове и ще ни остане добра печалба. Тогава бих могъл да откупя твоя дял изгодно за тебе.

— Някои от другите може и да се съгласят — подхвърли гладиаторът.

— Няма да привлекат същата тълпа, ако не участваш. — Персис събра смелост и пак се вторачи в черните очи отсреща. — Разбирам, че убийствата са безнравствени според тебе, но…

— Изобщо не ме разбираш — прекъсна го Бяс без гняв. — И това не ме засяга. Какво предлагат от „Палантес“?

— Пет хиляди жълтици за нашето участие, но те получават две трети от приходите.

— Кои от известните гладиатори ще се бият?

— Ще изберат само нови бойци… и двубоите няма да се зачитат в Първенството.

Бяс поумува над чутото.

— Искат изпитание чрез кръв за новите си таланти — каза след малко. — Не биха рискували да изкарат на някоя от големите арени бойци, които ще ги посрамят. Ще ги доведат в тази затънтена дупка на империята, за да покажат какво могат срещу старци, които са забравени от всички. — Поклати глава. — Нищо не се е променило. Ще предам на останалите.

— Поискаха да участваш и ти. Задължително условие. Ако откажеш, няма да доведат бойците си тук.

Само присвитите очи на гладиатора издадоха колко е ядосан. Гласът му остана сдържан.

— Разбира се. Ще изправят срещу мен най-способния си новак, а после ще го прославят като боеца, който е убил Бяс. Не съм и очаквал да се отнесат почтено с мен. Цирк „Палантес“ все още принадлежи на Абсикус, нали?

— Да.

— Тъкмо той се зарече, че ще съхрани за цял живот уважението си към мен. Каза ми, че аз съм помогнал „Палантес“ да натрупа такова богатство и че бил доволен, че съм доживял да се оттегля от битките. Пожела ми сполука… но не предложи да помогне с пари, когато съдът ми отне всичко, което бях спестил. А сега заради още няколко кесии ще прати някой младок да ме заколи на арената.

— Ти си оставаш ненадминат до ден-днешен — увери го Персис.

— Не говори като слабоумен! — сопна се Бяс. — След две години ще стана на петдесет. Бях ненадминат, но сега само съм доста добър гладиатор. А след пет години ще съм позор за цирка. Никой не може да се надлъгва с времето, Персис — то разяжда като тумор.

Чу се шум от сбиване и Персис се обърна да види какво става. Трима мъже нападаха русокос младеж от племената. Първият беше повален със свиреп страничен замах на дясната ръка, вторият успя да сграбчи младежа, но беше хвърлен през хълбок. Третият заби прав удар с левия юмрук в лицето му и го запрати назад. Пристъпи да го довърши, но младият мъж скочи срещу него, изтърпя още два силни удара, вкопчи се в туниката му, дръпна го рязко и заби чело в носа му. Коленете на третия нападател се подгънаха. В този миг Персис забеляза, че хвърленият на пода се надига зад гърба на младежа, в едната му ръка лъсна кинжал. Собственикът на цирка отвори уста да извика, но Бяс вече се надигаше от скамейката, хванал дървена чиния. Ръката му се стрелна, чинията литна, цапардоса мъжа с ножа по слепоочието и той се свлече в несвяст.

Русокосият младеж приклекна до първия нападател и прибра една кесия. Изправи се и дойде при Бяс.

— Добро хвърляне. Не бях и помислял, че ще видя някой да използва чиния като оръжие.

— Вече видя — каза гладиаторът, обърна му гръб и седна на мястото си.

Персис наблюдаваше младия мъж и забеляза как лицето му пребледня от гняв. Побърза да стане и протегна ръка.

— Аз съм Персис Албитан.

Младежът се подвоуми, но стисна ръката му. Персис видя, че очите му са разноцветни — зелено и кафеникаво-златисто.

— Би се умело — похвали го собственикът на цирка.

— Би се като идиот — възрази Бяс. — Сега може ли да си довършим разговора?

— Вече ставаш неприятен — каза му младежът и пак се вторачи в него.

— Ох, разтуптя ми се сърцето от ужас — подхвърли гладиаторът.

— Защо не излезем навън, дъртако, за да ти покажа какво е ужас? — предложи младежът.

Персис заобиколи масата и застана между тях.

— Стига де. Да не забравяме, че моят приятел ти спаси живота. Изобщо не подобава да се сбиете веднага след това.

— Ако съдя по това, което видях, сбиването няма да се проточи — изсумтя Бяс.

Един от повалените побойници стана и се нахвърли към младежа, който се извъртя навреме и го пресрещна с такъв удар, че се чу пращене на кост, а нападателят се хлъзна по посипания със стърготини под и не мръдна.

— Този път поне показа някакви умения — обади се гладиаторът. — Добре избран момент, правилно тласкане с крак и точно движение на тялото.

— Много съм щастлив, че одобри удара — промърмори младежът.

— Момче, не е важно дали аз одобрявам. Важно е да оцелееш. Ти току-що се сби с трима. Отначало се справяше добре, но онзи, когото хвърли на пода, не беше зашеметен. Ти си позволи да забравиш за него. В юмручен бой това е само немарливост. Той обаче имаше нож, значи твоето невнимание се превърна в опасна глупост. Край на уроците за днес.

Младият мъж неочаквано се ухили.

— Но урока си го биваше и ти благодаря. — Обърна се да погледне Персис. — Казвам се Бейн. Дойдох тук да те търся. Имам писмо от твоя чичо Оранус. Той каза, че ще ми помогнеш да стана гладиатор.