Среднощен сокол

12.

Ворна сложи изпадналото в несвяст дете на леглото си и вдигна глава към майката, в чиито очи бушуваше непоносим ужас.

— Иди в кухнята. Кипни вода за отвара.

— Той не може да пие — напомни Гуен.

— Той не може, но ние можем. Заеми се с това, докато го прегледам.

— Моля те, не го оставяй да умре!

Гуен се разплака.

— Ще направя каквото мога. А ти отиди в кухнята. Направи отвара за нас. Аз я пия неподсладена. Ще намериш лайка в синьото гърненце до пещта.

Ворна обърна гръб на жената и сложи ръка върху челото на момчето. Затвори очи и остави духа си да проникне в детето. То умираше. В това нямаше съмнение — всички органи бяха на път да се разпаднат. Отначало Ворна не откриваше причина, затова потърси по-дълбоко, духът ѝ се сля с кръвта във вените. Бъбреците бяха най-зле и тя се съсредоточи върху тях, за да укрепи тъканите. Но и докато ги изцеляваше, отново почувства как нещо ги разяжда. Точно каквото ѝ обясняваше Бануин за състоянието на Руатан — каквото и да излекува, започвало да слабее почти незабавно.

Измъченото сърце на Орин внезапно спря. Ворна го насити с изблик на енергия. Сърцето трепна и започна да бие отново.

Тя изостри вниманието си още повече и продължи да търси в кръвния поток. Сега усещаше и жизнените елементи в кръвта. Още не откриваше признаци на болест. На черния дроб не му оставаше много и Ворна го подкрепи. После бъбреците се увредиха и тя ги заздрави повторно. Започваше да се уморява, а дори не се досещаше какво погубва това дете.

Отдръпна духа си от тялото му. Сега Орин изглеждаше малко по-добре, дишаше по-леко. Гуен се върна в стаята, носеше две пълни чаши. Ворна я видя как се зарадва, щом погледна сина си.

— Не прибързвай с надеждите — каза ѝ строго. — Още не мога да разбера какво причинява болестта. Седни настрана и каквото ще да става, не ми говори, ако аз не те попитам нещо. Разбра ли?

— Да — покорно отвърна Гуен.

Ворна се взираше във восъчната на цвят кожа. „Мисли! Източникът на болестта е много силен, но защо не се е разболял по-рано? Ако е заразно, непременно би го прихванал по-рано от Руатан. Щеше да се разболее и майката, а и всички други около големия брат. Значи не може да е подобно на чумата или друга зараза. Но има някаква връзка с умрялото момче…“

Сърцето спря отново. Духът на Ворна пак влезе в тялото на Орин и дари енергия на поразения орган. Момчето се сгърчи и пулсът му се възобнови. Ворна се обърна към Гуен.

— Каза, че се е разболял днес? А преди това не личеше да е болен, така ли?

— Не личеше. Винаги е бил здрав. Няма ли да направиш нещо?

— Правя нещо, Гуен. Запази спокойствие.

Ворна пак насочи вниманието си към детето. Кожата беше гореща, тялото се потеше обилно, за да смъкне малко температурата. Тя проникна отново навътре, за да възстанови черния дроб и бъбреците. За пръв път се натъкваше на такова състояние. Изглеждаше, че болестта напада непрекъснато отвън.

Бореше се за живота му цял час, силите ѝ вече се изчерпваха. Върна духа в себе си, свлече се на стола и отпи глътка от изстиналата отвара. Незнайната болест, която бе убила Руатан, сега погубваше и по-малкия му брат. Тя се вторачи в Гуен.

— Колко продължи болестта на Руатан?

— Почти година. Първо се почувства слаб, не му се ядеше. Все заспиваше. С всеки месец ставаше все по-немощен. Уж се ободри, след като Бануин опита да го лекува, но беше за малко. Защо Орин се разболя изведнъж толкова зле? Изглежда като Руатан в последните му дни.

— Орин е малък. Може би в това е разковничето. Може би як младеж има силите да се бори по-дълго с тази… немощ. Но има някаква връзка, която трябва да открием. Иначе той няма да доживее края на нощта.

Затвори очи и се пренесе в болното тяло, но вместо да проникне в кръвта, остана в досег с тялото под кожата, за да облекчи треската. И когато стигна до гърдите на момчето, нещо я опари толкова внезапно, че беше принудена да избяга в собственото си тяло. Стана и отиде до високия скрин под прозореца, на който бе оставила няколко кълба конци и дълга ножица. Върна се при леглото и разряза туниката на момчето.

На гърдите му лежеше пръстен от бяло злато с лунен камък. Орин го бе окачил на шията си на дълга тънка каишка.

— Какво е това? — попита Ворна, докато я срязваше.

Хвана краищата и махна пръстена от тялото на момчето.

— Пръстенът на Руатан. Орин сигурно го е взел за спомен.

Ворна остави пръстена на пода и пак седна до детето. Този път нищо не му навреди, след като изцели изтормозените тъкани. Ударите на сърцето му се засилиха и треската спадна.

Ворна го зави с одеяло.

— Изглежда малко по-добре — престраши се да каже Гуен.

— Наистина е по-добре. Премахнах злото от него. — Ворна вдигна пръстена с върха на ножицата и го разгледа. Прекрасно изработено украшение. — Откъде го е взел Руатан?

— Мерия му го даде. Някакъв търговец от Каменград го подарил на Конавар, но кралят не носи пръстени. Затова Мерия го даде на Ру. Защо питаш?

Ворна отиде в кухнята и донесе черна каменна плоча. Сложи я на скрина. Свали една лампа от кука на стената и я постави до плочата, върху която после пусна пръстена. Гуен гледаше втрещена — Ворна протегна ръка над пръстена и прошепна Слово на силата. В стаята изведнъж застудя, а плочата се покри с лед. Лунният камък блесна и се пропука. Сива течност се разля мазно по плочата. Ворна щракна с пръсти и в стаята пак стана топло. Гуен не можеше да откъсне поглед от съсипания пръстен.

— Тази отрова е сложена от майсторка в злотворния занаят — обясни Ворна. — Срязала е камъка, издълбала го е в средата и е пробила множество незабележими дупчици. Напълнила го е с отрова, залепила е камъка и е инкрустирала с него пръстена. При докосване до човешка кожа лунният камък е отделял отрова, която се е просмуквала в тялото. Очевидно е, че са искали да убият така Конавар.

— Значи за да спася Ру е било достатъчно да махна пръстена от ръката му? — промълви Гуен. — О, милостиви небеса…

— Гуен, не търси вина в себе си. Нямало е как да знаеш. Ти не си причинила смъртта му.

— Напротив — завъртя глава Гуен. — Исках да дойда при тебе с молба да лекуваш сина ми. Но не дойдох. Ако бях дошла, моят Ру щеше да живее.

— Мамо! — изплака Орин. — Мамо!

Гуен застана до леглото.

— Здравей, мъниче — каза му и изтри сълзите от лицето си. — Добре ли си?

— Да, мамо. Седях с Руатан, имаше някаква ярка светлина. После се събудих. — Той се огледа. — Мамо, къде сме?

— Ти се разболя, миличък, но Ворна те излекува. Ето я. Трябва да ѝ благодариш.

— Благодаря ти, Ворна — послушно каза Орин.

— Радвам се, че ти помогнах, момчето ми.

Очите му се затвориха и той заспа. Гуен приглади нагоре полепналите по челото му кичури и го целуна нежно.

— Не знам думи, с които да ти благодаря. Как да изразя благодарността си?

— Тръгни утре с онези, които ще отидат на запад — каза Ворна. — Защото в Трите потока идва гибел, срещу която моята дарба е безсилна.

Минаха повече от четири часа след видението на Бейн преди първите горяни да излязат между дърветата. Той бе наредил да заколят теле и да го опекат на шиш. Ароматът на печено месо се разнасяше надалеч.

С първите дойде и кльощавият Уик. Водеше четирийсетина от криещите се в гората мъже, повечето въоръжени с лъкове и кинжали. Бейн ги поздрави, а Исуен почна да реже месо. Чиниите не стигаха, но тя бе събрала плоски черни камъни, които нареди на дълга дъсчена маса.

— Още колко ще дойдат? — попита Бейн.

Уик вдигна рамене.

— Валиан ще обиколи по-малките биваци. Може би още шейсетина. Или по-малко. Какво става тук?

— Хайде да поговорим вътре — покани го Бейн.

Влязоха в къщата. Бейн познаваше бегло Уик и този човек не му допадаше. Виждаше се, че отбягва каквато и да е работа. Лентяй, на когото не може да се разчита. Предпочиташе да се въргаля в мръсотията и да не си дояжда месеци с надеждата за богата плячка в обир, вместо да си изкарва прехраната с всекидневен труд. Бейн се досещаше, че са му присъщи животинска хитрост и умението да привлича себеподобните си. Не че му липсваше ум, но и не беше толкова схватлив, за колкото се мислеше. Бейн се загледа в мръсните пръсти, с които Уик късаше вкусното месо.

— Хайде, казвай — настоя новият главатар.

— Искам да наема тебе и хората ти — обясни Бейн. — За пет дни.

Уик се оригна.

— Имаш ли нещо за пиене тук?

— Бира или уисге?

— С удоволствие ще пийна уисге.

Бейн взе стомничка от шкафа и наля щедро в една гледжосана чаша. Уик опразни чашата на един дъх.

— За какво ще ни наемеш?

— За да се биете. За какво друго?

— С кого ще се бием?

— С Морски вълци. Тръгнали са към Трите потока.

Уик дояде месото и си облиза пръстите.

— Колко са?

— Двеста… може и да са триста.

Уик се засмя и поклати глава.

— Побърка ли се бе, човек? Ще съберем стотина души от нашите. Повечето са мързеливи боклуци. И страхливците сред тях не са малко.

— Но ти не си от страхливите — подхвърли Бейн.

— Но не съм и слабоумен. Къде са войниците на Конавар? Къде са неговите прехвалени Железни вълци?

— Двайсет от тях са в Трите потока, останалите са при Седемте върби, готвят се за сражение срещу краля на варс и армията му.

Уик поумува.

— Значи е най-добре ние да разграбим първи Трите потока. С двайсет войника моите хора могат да се справят.

— Намислил съм да предложа на всеки от хората ти по две жълтици за петте дни.

Уик се ококори.

— Човече, това си е богатство! Толкова злато ли имаш тук?

— Не е тук, разбира се. Но е заровено наблизо и чака. А на тебе предлагам десет жълтици.

— Бейн, не съм и подозирал, че си толкова богат. В името на Таранис, защо се свираш в тая дупка? Можеш да имаш дворец!

— Живея тъкмо където искам. Сега ти помисли какъв искаш да бъде животът ти.

— Това пък що за приказки са?

— Ще ти обясня. Сред хората в Трите потока има и близки на краля. Майка му е там заедно с жената и децата на Бендегит Бран. На мъж, който ги спаси от Морските вълци — за тебе говоря, Уик, — ще бъде предложено щедро възнаграждение. Ще има прошка за престъпленията ти и си мисля, че ще получиш повече злато, отколкото можеш да похарчиш. Няма повече да газиш в калта на онзи горски бивак. Ще имаш двореца, за който си се размечтал.

Уик пак се замисли.

— На труп не му е притрябвал дворец. Бих се срещу Морски вълци веднъж, когато още бях с паноните. Гадни мръсници са, но има хъс в тях. Не отстъпват.

— Не винаги е лесно да се сдобиеш с богатство и слава — натърти Бейн. — Я си задай въпроса колко пъти животът ще ти поднесе шанса да спасиш майката на краля… и да станеш герой покрай това. Поне вече знаеш, че ще получиш и десет жълтици… и още по две за всеки от убитите.

— Бих пийнал още уисге — промърмори Уик.

Бейн пак му наля и питието изчезна още по-бързо в устата на Уик.

— Какъв е планът? — попита той.

— Надявам се хората да напуснат Трите потока. Ние ще сме охраната зад тях. Няма да влизаме в челен сблъсък с Морските вълци, а ще се бием в движение, за да ги изтощим.

— Никакви решителни битки, тъй ли?

— Не и ако можем да ги избегнем.

Уик побутна чашата си към Бейн и той я напълни пак.

— Ами ако те убият, Бейн? Как ще си получим парите?

— И да оцелея, и да умра, ще се погрижа да ви бъде платено.

— О, значи трябва да разчитам само на думата ти?

— Точно така, Уик. Но за да ти покажа, че съм почтен, ще ти дам предварително пет жълтици.

Бейн свали от колана си кесия и я обърна над масата. От нея се изсипаха пет тежки жълтици. Уик се вторачи в тях и ги събра. Пусна четири в своята кесия, извади кинжала си, одраска петата и я огледа отблизо. Накрая я сложи при останалите.

— Споразумяхме ли се? — попита Бейн.

— Да, споразумяхме се. Пет дни ще браним хората от Трите потока.

По здрач се събраха над деветдесет от горските бегълци. Уик и тантурестият Валиан разговаряха с тях. Накрая Бейн излезе с брониран нагръдник и шлем, на колана му висяха два къси меча. Качи се на масата и повика всички да се съберат около него.

— Познавате ме. Аз съм Бейн. Знаете и че обещах по две жълтици на всеки, който тръгне на бой с мен за пет дни. Дано не го приемате като обида, защото всички сте келтои и знам, че мнозина от вас биха тръгнали охотно без заплащане срещу свирепите диваци, които застрашават живота на жени и деца от нашия народ. Има една причина да ви предложа пари — войниците на краля също ги получават, когато се сражават под неговото знаме. А през следващите пет дни всички вие ще бъдете воини на риганте. Затова не се гнусете от моето злато, приятели. Просто го заслужете! Ще потеглим два часа преди изгрев.

Бейн скочи от масата и се върна към къщата. Гриф тръгна с него.

— Добре го измисли, но повечето от тях не биха извадили и майките си от яма, ако те не им платят преди това.

Бейн се ухили и влезе. Исуен ги чакаше вътре.

— Значи всички станахте войници на краля — каза тя печално.

— Гриф ще остане тук и ще се грижи за изхранването на онези, които избягат от селото.

— Какво?! — изрева Гриф.

Очите на Исуен също блеснаха от гняв.

— Как смееш да оскърбяваш моя мъж? — развика се тя. — Аз ще остана да се грижа за бежанците. Ще ми помагат и жените от бивака. Няма да посрамиш Гриф, като тръгнеш без него.

Бейн вдигна ръце.

— Моля и двама ви за прошка. Не исках да ви обидя. Ще се радвам безмерно, ако знам, че Гриф е до мен. Просто помислих, че…

— Мислил той! — ядосано го прекъсна Гриф. — Как може да ти хрумне да ме оставиш тук?

Бейн забеляза уплахата в очите на Исуен. Ако Гриф научеше как му се е карала, че го е изложил на опасност, щеше да се вбеси много по-силно.

— Помислих — започна Бейн, като подбираше думите предпазливо, — че трябва да оставя тук човек, на когото мога да се доверя в грижите за стопанството и добитъка. Разбира се, неволно обидих Исуен. Знам, че си способна да вършиш тази работа. — Взря се в очите на Гриф. — Приятелю, не исках да те засегна. Наистина. За мен е голямо насърчение, че ще се биеш рамо до рамо с мен.

— Значи няма за какво да се разправяме — засмя се Гриф. — Ще си наточа меча.

И излезе от стаята, а Исуен каза тихо:

— Не си ме разбрал. Тази сутрин се опитах да ти втълпя, че не искам моят мъж да рискува напразно. Но той е не само добър, а и храбър. Да защити жени и деца не означава да рискува напразно.

— Права си да ме укориш — отвърна Бейн.

— Просто се опитай да го върнеш тук жив и здрав — помоли тя. — И не се тревожи за стопанството и за бежанците. Аз ще се погрижа за всичко.

Бейн пристъпи към нея и сниши глас.

— Можеш да направиш още нещо. В дъното на първата плевня има стар сандък с някои вещи, които донесох от Каменград. А под него, на две стъпки в земята, е заровено друго сандъче. Пълно е с жълтици. Ако се случи да не се върна, изрови сандъчето и плати на всеки оцелял по две жълтици, както им обещах. Можеш да задържиш каквото остане, макар че парите няма да са много.

— Доверяваш ми толкова злато?!

— Разбира се — ухили се Бейн.

— Ех, Бейн… — Тя го целуна по бузата. — Понякога правиш големи глупости, но въпреки това те обичам.

Във все по-гъстия мрак Гуен вървеше бавно към къщата на Мерия. Бе оставила Орин да спи спокойно в леглото на Ворна и сега се мъчеше да укроти борбата на чувствата си. Смъртта на Ру и спасението на Орин ѝ се струпаха наведнъж, не можеше да разбере какво надделява, скръбта или радостта. Поне в едно беше уверена — ако малкият Бадриг не беше в тази къща, би помолила да пренощува в дома на Ворна. Точно сега нямаше никакво желание да види навъсеното лице на Мерия.

Гуен не беше отмъстителна жена и изобщо не ѝ хрумваше да накаже някак майката на Бран. Просто не ѝ се вървеше към тази къща, в която витаеше дух на раздори. Питаше се дали да не вземе Бадриг и да се върне при Ворна, но трябваше да приготви много неща преди бягството утре. Доближи посърнала вратата и я отвори. Мерия седеше при огнището, но се изправи като ужилена, щом я видя.

— Мъртъв ли е?… — попита уплашено.

— Не. Ворна го излекува.

— Но… тя вече няма дарба.

— Видях я да разперва пръсти над отровния пръстен и под ръката ѝ се образува лед. Пръстенът се разпука. Според мен тя има силата си до ден-днешен.

— Какви ги плещиш?! Отровен пръстен ли? Що за отровен пръстен?

— Няма значение — отвърна Гуен. — Орин оздравява, добре е и сега спи. Да не задълбаваме в това. Много съм уморена.

— Искам да знам какво се е случило — отсече Мерия.

Гуен въздъхна, седна до огнището и ѝ разказа всичко. Сподели догадката си, че Орин е взел незабелязано пръстена на Руатан, за да го носи на шията си.

— Ворна е убедена, че отровителката е искала пръстенът да погуби Конавар. Отровата е действала бавно, затова Ру отпадаше месеци наред.

— Не ми се вярва да е имало отрова… — започна Мерия.

— Престани! — грубо я прекъсна Гуен. — Не съм глупачка, Мерия. Когато лунният камък се пропука, видях каква гнусотия изтече от него. Видях и че камъкът е бил издълбан. Щом Ворна го махна от тялото на Орин, той събра сили и се опомни бързо. Твоя работа си е в какво искаш да вярваш. Аз знам какво уби моя син. Никой не е виновен освен убийците, които са искали да премахнат Конавар. Замисълът им не е бил да погубят Руатан. И не те обвинявам, че му даде пръстена. — Тя стана. — Нямам друго за казване… освен че утре тръгвам оттук със синовете си. Вярвам на Ворна, че идват нашественици. Всички, които останат тук, ще умрат, а аз се нагледах на смърт.

Мерия се беше смръзнала, лицето ѝ загуби отчасти суровостта си и за миг пролича каква красавица е била някога.

— Аз те възпрях да доведеш Ворна тук. Аз убих внука си…

— Неволно — напомни ѝ Гуен. — А аз можех и да не ти се подчиня.

Отиде в спалнята. Бадриг се събуди още щом влезе. Тя го вдигна от люлката и го притисна до себе си.

За Финигал новият ден се превърна в нескончаем кошмар от потиснато раздразнение и заплашващ да избухне гняв. Започна доста добре — мнозина бежанци излязоха от къщите и почнаха да впрягат конете в каруците. Първата разпра пламна след броени минути, когато неколцина почнаха да товарят големи сандъци в една каруца. Финигал отиде при тях и им каза, че в този ден каруците ще потеглят само с хора и храна, защото не стигат. Един възрастен търговец го наруга и отказа да свали сандъците. Финигал се постара да го вразуми, но накрая заповяда на двама от войниците си да свалят сандъците и да ги отнесат обратно в къщата. Търговецът пребледня от ярост и отказа да напусне Трите потока с думите, че щом ще се лиши от всичко, по-добре да умре.

А това беше само началото. Разгоряха се още свади и едра жена от племето панони зашлеви един войник. Финигал правеше всичко по силите си да успокоява хората, но знаеше твърде добре, че прилича на баща си и се вбесява лесно. Въпреки това се опитваше да изпълнява дълга си и да остава хладнокръвен. След повече от два часа първата каруца тръгна на запад, но в натежалата му глава вече туптеше болката. А после от небето се изля порой, който разкаля склона и повечето тежки каруци затъваха. Хората слизаха, хлъзгаха се и падаха, докато бутаха каруците нагоре.

Финигал подгизна, водата се просмукваше под желязната яка и попиваше в дебелата фланела под ризницата. Той тръгна в калта към къщата на Мерия. Гуен и децата ѝ бяха тръгнали. Завари Мерия седнала удобно до разпаленото огнище, бродираше.

— Госпожо, крайно време е да напуснем селото.

— Ами напускайте го. Няма да дойда с вас.

Финигал не се отказваше лесно.

— Госпожо, подкопавате дадената ми власт. Стотици жители на селото ще останат, защото и вие решихте да останете. А щом вие оставате, аз и войниците ми също трябва да останем. И няма кой да защити бежанците от главорезите в гората.

— Това ли е всичко, Финигал? Затвори вратата. Духа, а не искам да се простудя.

Той се врътна разярен и излезе в дъжда.

До пладне бурята отмина, но вместо пътеки на запад имаше тресавище. В Трите потока имаше общо хиляда и сто души, а бяха тръгнали по-малко от шестстотин и оставаха само двайсет каруци. Мнозина вървяха пеша, понесли торби с храна и малко дрехи. Но оставащите в селото бяха повече.

Слънцето се показа през облаците и разведри духа на Финигал, но не за дълго. Изведнъж цяла тълпа се втурна надолу по склона, хората хвърляха торбите, крещяха и размахваха ръце. Той свали железния си шлем, за да ги чува по-добре.

— Главорези! — викаше един мъж. — Стотици са! Бягайте, ако ви е мил животът!

Финигал изруга и повика гръмогласно помощника си Прасалис — ветеран, който служеше в армията от двайсет години. Войникът дотича откъм ковачницата на Нанкумал.

— Събери хората! — заповяда Финигал.

— Ето ги, идват — отвърна Прасалис и извади меча си.

Финигал тръгна по главната улица край Старото дърво — великански дъб. Видя, че водачът на бегълците от закона носи лъскав железен нагръдник и шлем. Хората по склона укротиха малко страха си, защото идващите откъм гората мъже не проявяваха враждебност. Прасалис застана до младия капитан и каза:

— Преброих сто и трима.

Другите Железни вълци се наредиха от двете страни на Финигал с извадени мечове.

Мъжете идваха към тях и Финигал се усети, че е зяпнал предводителя им. С всяка крачка все повече приличаше на Конавар! Сякаш виждаше някаква магия… Дори очите му бяха същите — едното зелено, другото златистокафяво. Не можеше да има съмнение кой е този мъж — Бейн Копелето. Никой от неговите главорези не държеше оръжие. Стрелците дори бяха махнали тетивите на лъковете си, за да не се намокрят.

— Какво търсите тук? — рязко попита Финигал.

Бейн се усмихна.

— Спокойно, капитане. Дойдохме да помогнем.

— Не ми е нужна помощта на мръсни…

Бейн вдигна ръка.

— Без обиди, капитане. Ела да поговорим.

И тръгна към ковачницата.

— При първото заплашително движение ще ги нападнете — заповяда Финигал на Прасалис и отиде при Бейн, който чакаше до оградата.

— Ако сте дошли да грабите…

— Момче, затвори си устата и чуй какво ще ти кажа! — скастри го Бейн. — Насам идват поне двеста Морски вълци и нямаме време да се караме с тебе. Реших да отворя оръжейната на Нанкумал, за да взема ризници, мечове и щитове за моите бойци. След това ще ви помогнем да изведете хората от селото и ще изпълняваме твоите заповеди като охрана. Водя шейсет стрелци и още четирийсет мъже, които могат да се бият с меч или брадва. Така поне ще имаме някакъв шанс да опазим бежанците. Слушаш ли какво ти говоря?

— Очаквам цената да е висока — сопна се Финигал.

Погледът на Бейн стана студен и пронизващ и за миг Финигал се поддаде на страха.

— Да, моята цена е висока — каза Бейн. — Пратил ли си съгледвач на изток?

— Разбира се.

— Значи ще ни даде поне малко време, докато нашествениците се приближат. — Огледа селото. — Защо толкова хора се бавят тук?

— Госпожа Мерия отказва да тръгне. Мнозина решиха да постъпят като нея.

— Виж ти… Ей сега ще се заемем с това затруднение. Но първо трябва да въоръжа хората си. А ти бъди така добър да заповядаш на своите войници да приберат оръжията и да продължат извеждането на бежанците от селото.

Изведнъж Финигал се почувства глупак и дори малко се засрами. Ако Морските вълци наистина идваха, се нуждаеше от всеки годен за бой мъж, когото можеше да намери. Взря се в Бейн и видя, че той едва сдържа гнева си.

— Денят беше тежък — промърмори Финигал вместо извинение. — Заведи бойците си в ковачницата и ги въоръжи. — Обърна се към войниците и извика: — Приберете мечовете и помогнете на хората да се махнат оттук!

Бейн остави стрелците отвън, а с другите мина зад ковачницата, където беше оръжейната. Плешивият прегърбен Нанкумал стоеше на прага.

— Бейн, какво правиш тук? Пак ли ще позориш семейството си?

— Естествено — отвърна Бейн. — Дядо, нямаме време за препирни. Враговете идват и ни трябват брони и оръжия.

— Ще му позволиш ли? — обърна се Нанкумал към Финигал.

— Той изпълнява мое решение — натърти младият капитан. — Бейн и неговите хора ще се подчиняват на заповедите ми.

— Това е лудост! — заинати се Нанкумал. — Тези мъже са грабители и убийци.

— Дядо, отдръпни се — тихо помоли Бейн.

— Отдръпни се! — изрева Финигал.

Нанкумал отстъпи наляво и Бейн влезе в оръжейната, хората му се струпаха след него. Финигал отиде при стария ковач.

— Господине, те се зарекоха да бранят бежанците. Помощта им е жизненоважна.

— Но няма никакви Морски вълци! — възмути се Нанкумал. — Госпожа Мерия твърди, че Ворна се е заблудила!

— Дано да е права — отвърна Финигал. — Но не ми се вярва да е така.

От оръжейната се чуваха оживени подвиквания и смях.

— Знаеш ли колко струват тези брони? — заядливо попита ковачът. — Цената на всяка ризница е десет унции злато, а ти им ги раздаваш без пари. Ще си понесеш заслуженото.

— Съмнявам се — хладно отвърна Финигал. — Възложено ми е да опазя живота на госпожа Мерия. Ако тя остане, оставам и аз. Твърде вероятно е да умра още преди да се е свечерило.

Старецът го погледна изпитателно и изражението му се промени.

— Ти си добър човек, Финигал. — Смехът в оръжейната ставаше все по-буен. — Я най-добре да ида да видя какво вземат.

Финигал кимна и се върна на главната улица.

Хората вече бързаха да заминат. Той се усмихна. Мнозина не желаеха да повярват, че идват разбойници, но за нищо на света не биха останали в селото заедно със стотина горски главорези.

Прасалис дойде и каза:

— Господине, може би правим грешка. Познавам някои от тези мъже. Онзи кльощавият с лъка до стената е Уик. Хладнокръвен убиец. Прерязал гърлото на собствения си дядо заради няколко гроша. А онзи ей там е Валиан, прогонен от племето норвии. Кралят издаде заповед да бъде заловен за изнасилване и убийство. Има поне още десетина такива сред тях. Едва ли ще се бият на живот и смърт.

— А какво беше положението ни тази сутрин? — попита Финигал. — Имахме двайсет войници и петдесетина остарели доброволци, за да спрем поне двеста врагове. Сега имаме сто и седемдесет мъже. Някои може да са страхливци, но все пак са дошли тук.

— Ами ако това е измама и са дошли да грабят и да убиват?

— Тогава наистина ще съм допуснал страшна грешка. Но не очаквам тези опасения да се сбъднат. Вгледах се в очите на Бейн. Не мисля, че е способен на коварство.

— Приликата му с краля не означава, че е същият като него — напомни Прасалис.

— Богове, наистина се чувствам войник! — Гриф огледа ризницата с къси ръкави, която бе сложил. Засмя се и изви глава към мечовете на стената, после погледна Нанкумал. — Нямаш ли бойни брадви?

— Нямам.

Гриф взе един дълъг меч.

— Този ще ми свърши работа.

— Как пък не! — Нанкумал измъкна оръжието от ръцете му. — Този е за конник. Нищо ли не си научил? Острието е тежко, за да замахва ездачът надолу от седлото. — Върна меча на мястото му, избута неколцина мъже настрана и взе друг меч с обвита в кожа дръжка и извити краища на предпазника. Беше по-къс с цяла педя. — Ето, празноглавецо! Опитай да усетиш как е уравновесен.

Гриф хвана дръжката.

— Признавам, че с този ми е по-удобно.

Нанкумал въздъхна и подхвърли на Бейн:

— С тях ли ще излезеш срещу Морски вълци? Варсите май се раждат готови за бой. Свирепостта им е безмерна. Момко, знаеш, че е така. Сражавал си се срещу тях!

— Прав си, дядо — сговорчиво каза Бейн. — Ще изпратим при разбойниците вестоносец с молба да почакат една седмица, докато намерим по-подходящи бойци за сражението с тях.

Ухили се и старецът също неочаквано прихна. Лицето му се помрачи тутакси.

— Вярвах… да де, надявах се, че тази история с Морските вълци е измишльотина на Ворна. Само че не е, нали?

— Не е. Ще помогнеш ли на моите хора да изберат оръжия? Трябва да говоря с Финигал.

— Да, ще им помогна. Но няма как да не си мисля, че е като да кроиш шапка на куче — интересно, но безполезно занимание.

— Тоя не си поплюва в приказките, а? — обади се Гриф.

Бейн кимна и излезе от оръжейната. Финигал стоеше под Старото дърво. Стотици жители на Трите потока го подминаваха, поели на запад.

— Огледах някои места — започна Бейн, — които може би подхождат за засада срещу разбойниците. Искаш ли да отидем там на коне, за да решиш?

— Не е нужно — каза Финигал. — Аз няма да дойда с вас.

— Капитане, а как ще получавам заповеди от теб? — подсмихна се Бейн.

Финигал също се засмя, но в смеха му нямаше веселие.

— Ще минеш без заповедите ми, защото ти ще командваш. Откакто дойдохте, мнозина от почтените жители на Трите потока размислиха и решиха да бягат. Но не и госпожа Мерия заедно с още петдесетина като нея. Аз и войниците оставаме да се бием тук срещу Морските вълци. Ако имаме късмет, ще намалим броя им с поне трийсетина. Тук ще има и млади жени, затова разбойниците вероятно ще се забавят, преди да ви подгонят.

— Това е тъпотия! — възкликна Бейн. — Накарай ги да тръгнат!

— Как да принудя майката на краля? Тя не е войник и не ми е подчинена. Хайде да говорим сериозно, Бейн. Старата госпожа е решила какво ще прави. Няма как да я разубедя.

Бейн постоя безмълвно, после каза:

— Какво ужасно прахосване на двайсет добри бойци… Но може би има изход. Стига да ми се довериш. По-късно — ако за нас има „по-късно“ — можеш да ме охулиш пред всички за стореното.

— Какво си намислил?

— По-добре да не знаеш. За да не те обвинят, че сме се наговорили. Предлагам да заведеш войниците си на хълма, за да прецените къде можем да се опълчим на враговете. А аз ще ръководя извеждането на хората от селото.

Финигал свали шлема си и бутна назад качулката на ризницата.

— Госпожа Мерия отиде в Голямата къща с другите, които решиха да останат. Някои се колебаят и тя се стреми да им върне решимостта. — Поклати глава. — Е, добре, Бейн, май е време да заведа войниците си на разузнаване.

— Първо да закарат каруца при Голямата къща — каза Бейн.

Финигал тръгна към войниците си, а Бейн се върна при ковачницата. Неговите хора се бяха събрали отпред, вече с метални нагръдници и шлемове, мечове и малки кръгли щитове от дърво, обковани с желязо.

Бейн повика Уик. Главатарят нямаше ризница — разчиташе на дълъг лък и пълен със стрели колчан.

— Заведи всички над склона и ме чакайте там.

— Поне досега това са най-лесните пари, които съм печелил — каза Уик.

— Денят още не е свършил.

Бейн каза на Гриф, Валиан и сакатия Грейл да останат с него. Върна се до Старото дърво и изчака двама войници да докарат последната каруца пред Голямата къща и после да тръгнат нагоре с другите от отряда на Финигал.

— Време е да изразя почитанията си към скъпата ми сродница — каза Бейн. — Грейл, ти ще караш каруцата. А вие двамата елате с мен.

Мъжете бутнаха двукрилата врата и влязоха в Голямата къща. Четирийсет-петдесет души се бяха събрали около огнището в средата и Мерия им говореше. Млъкна, щом Бейн тръгна към нея. Той я гледаше в очите, в които се четеше смаяно възмущение.

— Бабо, колко се радвам най-после да те срещна!

— Махни се! — кресна Мерия и за негово учудване се извърна.

Бейн се ухили и огледа хората. Повечето бяха старци, но наистина имаше и млади жени с малки деца.

— Разбойниците ще дойдат скоро — каза високо Бейн. — Ще убият старците, децата и пеленачетата. Но не и младите жени. Поне няма да е веднага. Ще им прережат гърлата чак след като се позабавляват с тях. Така се отнасят мъжете от варс с жертвите, които не могат да отведат в родината си.

— Няма никакви разбойници — възрази един старец. — Госпожа Мерия ни увери, че…

— Ако госпожа Мерия е права, ще изтърпите несгодите на открито няколко дни и нощи. Ако греши, всички ще умрете.

— Излез веднага! — заповяда Мерия. — Нежелан си тук!

Бейн се поклони.

— Както желаете, госпожо.

Пристъпи напред, наведе се, хвана я през кръста и я метна на рамо. Тя се разкрещя и го заудря с юмруци. Без да ѝ обръща внимание, той се обърна към ядосаните хора, мнозина от които се изправиха настръхнали.

— Когато дойдат разбойниците — проехтя гръмовно гласът му, — поне проявете смелостта да убиете децата бързо, за да не се мъчат.

И тръгна към вратата.

— Къде я носиш, обеснико?! — извика една възрастна жена.

— Спасявам я, госпожо. Предлагам да ни последвате.

Бейн изнесе мятащата се Мерия от Голямата къща и я стовари в каруцата.

— Хайде да се разберем. — Безпрекословният му глас смразяваше. — Ако побегнеш, ще те хвана и ще те вържа за каруцата. Дотук достойнството ти беше засегнато съвсем леко. Ще е много по-оскърбително, ако ме принудиш да те влача в калта с вързани ръце и крака.

— Това ще ти струва живота! — изсъска Мерия.

Хората се изнизаха от Голямата къща, скупчиха се около каруцата. Заобръщаха се — от изток препускаше в галоп войник с доспехи. Копитата на коня изтропаха по втория мост и ездачът спря пред Голямата къща.

— Къде е капитан Финигал?

— Качи се на хълма да огледа местността — отговори Бейн. — Видя ли Морските вълци?

— Да, поне двеста са. Съвсем наблизо.

— По дяволите!… Колко далеч на изток отиде да ги дебнеш?

— Капитанът заповяда да не се отдалечавам на повече от миля. Затова стоях при Зъба на великана. Зърнах ги оттам.

Бейн изтърси дълга псувня. Ако войникът бе забелязал разбойниците по-рано, вестта за появата им би подтикнала хората от селото да избягат по-скоро. Нямаше смисъл да му го натяква. Огледа тълпата и каза:

— Можем да качим петнайсет души на каруцата — най-старите и най-немощните. Другите тичайте с все сила, ако ви е мил животът.

Варсите бяха изминали шейсет мили за три дни, но не личеше да са преуморени. Снари Блестящия нож водеше малката си армия, помощникът му Драта вървеше до него.

— Още една миля — каза Снари и облиза устни.

Дъждът бе спрял и слънцето надничаше през разкъсаните облаци. Досега Снари не бе навлизал толкова дълбоко в земите на риганте. Обрасли с пищна зеленина и плодородни, те изобщо не приличаха на каменистите ридове в неговата родина. Видяха и добитък, който въпреки суровата зима вече се охранваше добре с поникналата трева. Снари се сети за своето стопанство. Камъните май бяха повече от почвата, посевите израстваха ниски и хилави. За три дни бе опознал достатъчно тази благодатна страна и разбираше по-добре от всякога защо крал Шард е решил да я завладее.

Обърна се към мъжете от отряда — ризниците им блестяха на слънцето. През първия ден бойците бяха неспокойни. Въпреки сведенията на Шард се озъртаха неспирно и все очакваха да се покаже силна войска на риганте. На втория ден се поотпуснаха. Снари им обещаваше плячка, жени и богати жертвоприношения за кървавите богове.

— Още не съм опъвал жена от риганте — призна Драта на втория ден.

— Като диви котки са от първата до последната — увери го Снари. — Ако не ги пребиеш до несвяст, трябва да ги държат трима. Драскат, удрят, ритат и хапят. Няма да чуеш хленчене от тях, гледат те втренчено и знаеш, че биха те убили на мига. Ах, скъпи спомени…

Драта поумува над думите му.

— Старият Ларс нали имаше жена от риганте?

— А, не, тя беше от пердиите. След като я докара от набега обаче свикна бързо. Ларс се хвалеше, че трябвало само няколко пъти да я набие с камшик. После си кротувала. Знам обаче за друг, който опита да си вземе жена от риганте — и тя била плячка от набег. Нищо добро не излезе от това. Избяга три пъти. Той я бичуваше, пребиваше я… дори ѝ счупи ръката, ако не ме лъже паметта. Тя пък една нощ го закла, отряза му топките и ги прикова на вратата.

— Това го помня — каза Драта. — Бях на десетина години. Тя не скочи ли от скала над морето или нещо подобно?

— За същата говоря. Обградихме я, но тя побягна към ръба на скалата и скочи. Падна от триста стъпки. При отлив. Не беше приятна гледка, когато я намерихме. — Снари се засмя. — Но щеше да е още по-грозна накрая, ако я бяхме спипали жива. От мен да знаеш, Драта — щом влезем в селото, хвани си някоя омъжена жена с малко дете. Готови са на всичко, за да спасят децата.

В подножието на последния хълм Снари заповяда да спрат и да се съберат около него.

— Трите потока е отвъд това било. Ще ударим бързо с всички сили. Убийте всички мъже и старици, които видите. По-младите жени залавяйте живи и ги връзвайте. Никой да не се забавлява, докато не прочистим селото напълно. Всички ли ме разбраха? — Огледа суровите лица на бойците си. Слушаха го мълчаливо. — Добре. Сега внимавайте — има една стара жена, която също трябва да хванем жива. Казва се Мерия. С дълга побеляла коса и зелени очи. Значи няма да убивате старици със зелени очи. Хващате ги, връзвате ги — това е.

— А войници има ли? — попита един от стоящите наблизо бойци.

— Мерия е под охраната на двайсет Железни вълци. Трябва да изтребим първо тях. Искам да запомните още две неща. Някои от селяните ще побегнат към хълмовете. Не ги преследвайте. Занимавайте се с онези, които ще останат. И никакво плячкосване, докато не разреша. Когато избиете всички освен жените, с които ще се разтушаваме по-късно, ще се заемем с ограбването на къщите. Накрая ще разделим плячката поравно, както е справедливо. Ако имате въпроси, казвайте. — Никой не се обади и Снари извади меча си. — Е, да се захващаме с клането.

Поведе ги по стръмнината. След дъжда нямаха твърда опора, а нагоре ставаше още по-разкаляно. Един от бойците в края на колоната се подхлъзна в изровената от ботушите на другите земя и се свлече по гръб чак до подножието. Отрядът го осмя гръмко и зачервеният от срам мъж побърза да догони съратниците си.

Снари излезе на билото… и видя върволица хора, бягащи на запад. Разпсува се. Натоварена с жени каруца пъплеше нагоре по отсрещния хълм. Една от по-възрастните сред тях имаше сребриста коса, носеше чудесна дреха, поръбена със злато. Снари продължи да бълва мръсотии, после кресна:

— Първият дял от плячката е за онези, които пленят каруцата!

И хукна с меч в ръка по склона. Бойците се втурнаха след него като вълна.

Четирите коня се мъчеха да издърпат каруцата по калното нагорнище, обкованите с желязо колела затъваха дълбоко. Бейн, Гриф и Валиан бутаха отзад, но каруцата забавяше ход и накрая спря.

— Всички да слязат! — извика Бейн.

Погледна към билото, до което оставаха четирийсетина крачки.

— Няма как, ще продължите пеша.

Хората започнаха да се смъкват от каруцата. Една старица се подхлъзна надолу и Гриф се метна след нея и успя да се вкопчи в роклята ѝ. Още миг се пързаляха, но той заби пръстите на другата си ръка в калта, напипа камък и се хвана за него. Валиан слезе по склона и помогна на жената да стане.

На триста крачки от тях разбойниците нахлуха в селото и продължиха тичешком към възвишението. Олекналата каруца потегли рязко нагоре. Един старец залитна до Бейн и той протегна ръка и го издърпа по склона. Щом стъпиха горе, Бейн извика на стрелците да се подредят на билото. Изгледа косо Уик, който беше пребледнял и се пулеше уплашено.

— Не стреляйте, докато не тръгнат нагоре! Не могат да се катерят бързо. Щом опразните колчаните, отстъпете.

— Адски си прав, че ще отстъпим — промърмори Уик и си облиза устните.

— Другите да се строят зад стрелците! — Горяните заемаха местата си в неравната редица и Бейн се обърна към Гриф. — Как мислиш, ще се бият ли?

Огромният мъж сви рамене.

— Няма как да познаем. Но аз ще се бия!

Финигал и неговите войници бяха вързали конете си петдесетина крачки по-нататък. Капитанът ги поведе напред и огледа настъпващия отряд. Бейн застана до младия офицер.

— Капитане, имаш ли нещо против да чуеш съвета ми?

— Слушам те.

— Разпръсни хората си в редицата. Някои горяни май са се втрещили от ужас. Ако видят Железни вълци до себе си, може да станат по-храбри.

— Добре се сети — похвали го Финигал и изведнъж се засмя. — И аз съм малко уплашен.

Разбойниците стигнаха до подножието на хълма и нададоха смразяващ кръвта рев. Уик бе опънал тетивата на лъка и се взираше в тях. Бейн забеляза, че ръцете му треперят.

— Прицелете се… и чакайте знак от мен! — извика Бейн. Повече от петдесет стрелци опънаха тетивите. — Сега!

Стрелите профучаха във въздуха. Мнозина бойци от варс носеха обковани с желязо щитове, така че повечето стрели се забиха в тях или отскочиха от железните им шлемове. Един враг падна със стърчаща от челото му стрела. Още неколцина бяха ранени в ръцете и краката.

— Продължавайте! — изкрещя Бейн.

Вторият рояк стрели беше много по-смъртоносен, защото разбойниците вече се изкачваха по склона, макар и трудно. Падащите пречеха на онези под тях, събаряха ги, принуждаваха ги да отпуснат ръцете с щитовете. Бейн преброи поне двайсетина повалени врагове и пак викна:

— Стреляйте!

Залп след залп се стоварваха върху катерещите се мъже. Разбойниците вече доближаваха билото, а стрелите летяха по-нарядко.

— По-спокойно! — викна Бейн. — И се целете добре!

Вече виждаше, че враговете могат да се разгърнат и да ги обкръжат. Отстъпи от билото и закрещя на хората си да се разредят.

Изведнъж Уик се обърна и си плю на петите. В колчана му още стърчаха няколко стрели. Другите стрелци видяха бягството му и също се дръпнаха припряно зад мъжете с ризниците.

— Напред! — изрева Финигал и размаха меча.

Стоящият в средата на редицата Бейн извади двата си къси меча и щом разбойниците стигнаха до билото, скочи към тях. Първото острие се заби в гърлото на враг, второто разсече лицето на мъжа до него. И двамата залитнаха към напиращите след тях. Гриф се хвърли с оглушителен вопъл, замахна с двуръчния меч и разцепи подложения щит с такава сила, че запрати противника назад.

Навсякъде вече се чуваше трясък на сблъскали се оръжия, писъци на ранени, грозно сумтене и пъшкане на биещи се мъже, пращене на кости. Нападателите се хлъзгаха в меката кал и отначало не можеха да се възползват от численото си превъзходство, за да пробият. Но Снари и Драта успяха да стъпят на билото. След тях и други бойци от варс се покатериха на хълма.

Снари виждаше колко близо е жената с посребрената коса — стоеше до каруцата и гледаше битката. Виждаше добре зеления цвят на очите ѝ. С Драта размахаха мечовете и тръгнаха към нея.

Бейн забеляза пробива и хукна натам. Уби двама разбойници и изрита трети, който тъкмо стъпваше на билото. Гриф дотича при Бейн, след миг към тях се присъединиха Финигал и още двама от Железните вълци.

Снари и Драта се втурнаха към жената до каруцата, но им се изпречи жилав боец, вече на доста години, едноок. Снари нападна яростно. Вместо обаче да отскочи или да отбие удара, едноокият се сниши под острието и мушна опасно с меча си към лицето на Снари. Огромният разбойник се изви встрани, успя да ритне едноокия в коляното и той залитна. Драта пристъпи напред и заби брадвата си в рамото му. Костта изпращя и едноокият изохка, но остана прав. Драта се помъчи да отстъпи, но мечът на едноокия му преряза гърлото. Снари завъртя дългия си меч към шията на едноокия, не улучи и събори шлема от главата му. Зашеметеният воин опита да се обърне към него, но с обратния замах Снари раздроби черепа му.

Изпречи му се друг боец и Снари примигна смаяно. Този носеше железен нагръдник, шлем и набедреници като войник от Каменград. И държеше два гладиуса. Лицето и ръцете му бяха оплискани с кръв. Снари нападна, но противникът му се оказа пъргав като невестулка — пресрещна удара, налетя и блъсна с рамо Снари в гърдите. Разбойникът се опита да запази равновесие, но в последния миг от живота си успя само да види сребристо острие да проблясва пред очите му. Плъзна се по челюстта към шията и преряза кости, сухожилия и вени. Снари вече беше мъртъв, когато второто острие му отсече главата.

На билото цареше същински хаос от безмилостни схватки. От двеста разбойници само сто и десет успяха да се доберат до върха на хълма. Повече от половината вече бяха повалени. Но и мнозина от бранителите лежаха на земята. Окървавеният Гриф се сражаваше бясно също като Финигал до него. Но враговете ги изтласкваха назад. Бейн се хвърли в мелето и майсторството му на гладиатор върна на мига бойния дух на съратниците му — той съсичаше разбойниците един след друг.

Финигал падна и противникът замахна с брадвата си. Бейн скочи към него с краката напред и го събори. Финигал се търкулна в калта и съсече врага през лицето. Капитанът се надигна и видя как Бейн нападна трима наведнъж. Макар и замаян, Финигал се затътри да го подкрепи.

Избягалите стрелци се върнаха в сражението. Финигал се мъчеше да си поеме дъх, докато гледаше как довършват като глутница изтощените разбойници. Главатарят на горяните Уик опъна лъка си, пусна тетивата и стрелата се заби в гърдите на един плещест разбойник. Полетяха още стрели… и някои от оцелелите Морски вълци побягнаха. Малцината останали на хълма се биеха свирепо. Бейн затича към тях заедно с Гриф и Валиан. Финигал понечи да ги последва, но непреодолима слабост сякаш го похлупи и той се свлече на земята.

Битката свърши след минути — Прасалис с няколко яростни удара повали последния разбойник и му смаза главата. После се огледа, видя седящия встрани Финигал и дотича до него.

— Ранен ли си?

— Да. Но ще оцелея… струва ми се.

Кръв се стичаше от няколко рани по ръцете и краката му, течеше и от дълбока драскотина на челото му и му влизаше в очите. Прасалис извади кърпа и избърса челото му.

— Раната не е дълбока и черепът ти не е спукан.

— Колко хора загубихме? — попита Финигал.

— Ей сега ще проверя.

Бейн прибра мечовете в ножниците, свали си шлема и отиде при Уик, който се беше загледал в селото под хълма. Главатарят на горяните имаше странно изражение, което Бейн не можа да разгадае.

— Радвам се да те видя — усмихна се Бейн. — Мислех, че ни заряза.

— Да, зарязах ви — отвърна Уик. — Щях да се напикая от страх.

— И защо се върна?

Уик сви рамене.

— И аз се питам. Май заради другите пет жълтици.

— Глупости — засмя се Бейн. — Върна се, защото си мъж. Не се подценявай. Как се чувстваш?

— Честно казано, тъжен съм и не знам защо.

Бейн го тупна по рамото.

— Днес спасихме стотици хора. Опълчихме се на врага и победихме. Но и аз съм тъжен. — Подсмихна се. — И и аз не знам защо. Ще приказваме по-късно. Хайде да видим какво става с нашите хора.

Прасалис се върна при Финигал и му помогна да стигне до каруцата.

— Трябва да зашием тези рани, за да не ти изтече кръвта.

— Какви са загубите ни?

— Единайсет от войниците ни и шейсет горяни са мъртви или умират. Убихме сто шейсет и четирима разбойници. Другите бягат на изток.

Финигал се облегна на каруцата. До него Бейн застана над трупа на един горянин.

— Кой е този? — попита Финигал.

— Грейл. Едва не го убих преди години. Тогава един приятел ми каза, че някога е бил герой — сражавал се доблестно на Когдънското поле. — Бейн вдигна очи от трупа и погледна безмълвната Мерия. — Той умря за тебе. Дано бъдеш така добра да запомниш името му.

Напусналите Трите потока хора започнаха да се връщат от запад. Ворна и още няколко жени се заеха с грижите за ранените.

Бейн повика Гриф и Валиан, после се обърна към Финигал.

— Капитане, с твое разрешение ще събера колкото хора мога и ще подгоня разбойниците, за да бягат, без да спират.

Финигал стисна ръката му.

— Възхищавам се на всичко, което направи. Не аз бях командирът тук. Няма да забравя и любезността, която прояви към мен. Вървете! Прогонете ги надалеч. После се върнете, за да пийнем с тебе… братовчеде.