Среднощен сокол

16.

В сумрака преди изгрева прозвуча сигналната тръба за закуската и Джасарай се събуди от неспокойната дрямка. За пръв път от години го бяха тормозили лоши сънища. Вървеше към факелно шествие в негова чест. Тълпите викаха възторжено, а той зърна сянка над себе си и разбра, че в нощта лети сокол. Вдигна глава в почуда, питаше се какво ли е принудило тази дневна хищна птица да се зарее във висините нощем. А соколът се спусна към него и раздра лицето му с ноктите си.

Джасарай потръпна. Гърбът го наболяваше и той изпъшка, докато се надигаше. Отдавна не бе предвождал поход и на шейсет и пет тялото му не понасяше добре несгодите. Ставите го мъчеха, откакто бе пристигнал в Ация насред гръмотевична буря, и все беше в лошо настроение.

Чуваше мъже да вършат каквато работа имаха около командирската палатка — някои прибираха палатки, за да ги сгънат и навият, други се строяваха на опашките пред котлите за паница горещо вариво и комат хляб, дрънчаха конски сбруи, войници си подхвърляха самохвалства преди наближаващата битка. Звуци, които Джасарай бе обикнал със страст, липсваща във всички други занимания през живота му. Беше се надявал походът срещу риганте и съюзните им племена да го въодушеви и разведри, да му върне радостта, която помнеше от младините си, но тази надежда вече изглеждаше обречена. Немислимо беше скорошната победа да удовлетвори наистина хората от Каменград или поне него. Гражданите бяха свикнали с победите на Джасарай и неговите Пантери срещу многократно превъзхождащ противник. Непобедимият Джасарай!

Императорът въздъхна. Кой би могъл да си представи преди трийсет и седем години, че хилавият учител по математика ще се преобрази в най-великия военен гений на своята епоха? Не и самият той, каза си с кисела усмивка.

Двайсет и осем годишният мъж, който си бе останал толкова непохватен, че не можеше да борави нито с меч, нито с копие и не бе учил във военната академия, изведнъж откри, че първият му чин в армията е генералският. Великолепен в своята чудатост обрат. Гражданската война беше в разгара си и най-тежките затруднения за онези, които се опитваха да спасят републиката, се оказаха снабдяването на войските и превозът на припасите — храната, каруците, конете, оръжията. По-точно Трета републиканска армия под командването на Собиус се нуждаеше от умел интендант. И за да може да се пазари и да преговаря с всички от изгодна позиция, Собиус го направи генерал. Джасарай оправда надеждите и се прояви блестящо като интендант — Трета армия никога не изпитваше недостиг на снаряжение или храна. Липсваше им обаче умен командир, затова бунтовниците им нанасяха поражение след поражение. Само за три дни Собиус и целият му щаб загинаха в битките и Джасарай остана единственият генерал, който можеше да поеме командването.

И той го направи. Отблъскваше смайващо набезите на бунтовниците по време на отстъплението, ръководеше войниците си с нечувана дотогава вещина и точност. Така човекът, наричан с добродушно презрение Книжника, победи във войната и спаси републиката.

През следващите години все по-влиятелният Джасарай написа три бойни устава, които промениха напълно военното дело. Неговите армии бяха добре въоръжени, винаги нахранени и безупречно дисциплинирани — вместо личен героизъм той изискваше пълно сплотяване на отрядите, вместо груба сила използваше хитроумна тактика. Армиите на Каменград под командването на Джасарай не знаеха що е поражение. Всъщност единственият позор във военната история на Каменград бе навлечен от онзи идиот Валанус, който поведе жалка по численост армия в земите на риганте и войниците му бяха изклани.

Това петно щеше да бъде заличено скоро от разгрома на враговете. Нямаше обаче на какво да се радва. Джасарай се бе надявал Конавар да събере поне сто хиляди войници. Но от съгледвачите знаеше, че срещу него на бойното поле ще излязат по-малко от петдесет хиляди.

Какво пилеене на време и сили, отсъди недоволно, докато си наливаше вода. Да беше възложил на Барус покоряването на тези племена. Малко оставаше да го направи, но го подведе все по-тежката неизбежна скука, откакто се бе възкачил на императорския трон. Сигурно трябваше да е благодарен на Наладемус за предателството, защото поне за малко имаше някакво вълнение в живота му. Но не си затваряше очите за истината, че изпитва истинско удоволствие само на полесражението — а на империята не ѝ бяха останали много достойни противници. Джасарай можеше да поведе нашествие в земите на риганте неведнъж през изминалите години. Но все отлагаше, та да бъде особено приятна победата над Конавар — последния истински противник във все по-невзрачния свят.

Джасарай следеше възхода му с изострено любопитство, защото бе запомнил добре младежа от келтой, който участваше с армията му в битките срещу пердиите. Чудесен младеж, смел и умен, но и с достатъчна сила на волята да потисне в себе си безразсъдното буйство, присъщо за племената. Макар че резултатът от днешното сражение беше ясен предварително, победата нямаше да бъде постигната лесно. Но нямаше и да донесе слава. В Каменград щяха да научат новината и да свият рамене. „Е, попилял някакви си бойци от племената.“

Платнището се отмести, един от стоящите на пост войници надникна в палатката и щом видя, че императорът е буден, каза:

— Господарю, съгледвачите се върнаха.

— Да влязат.

Двамата мъже от племето сени влязоха придружени от негови телохранители, които следяха недоверчиво всяко тяхно движение. Двамата сени бяха недодялани и гледаха начумерено.

— Е? — подкани ги императорът.

— Риганте се строяват на място, където реката е зад тях — започна единият. — Заели са един рид на около миля оттук.

— Колко са?

Съгледвачът разпери ръце.

— Малко повече от вашите войници. Не мога да броя до толкова.

Генерал Хелтиан наведе глава да мине под отметнатото платнище. Джасарай отпрати съгледвачите и каза на Хелтиан да се погрижи пред палатката да има оседлани коне.

След няколко минути Джасарай, с обикновена туника и вълнено наметало с качулка, тръгна от укреплението с Хелтиан и трима младши офицери. Не носеше оръжие. Имаше две причини за това. Тъй и не бе станал майстор на меча, затова оръжието щеше да е безполезно в ръката му при сблъсък. Но втората причина беше несравнимо по-важна. Войниците виждаха как техният повелител отива невъоръжен да огледа вражеските позиции и си казваха засмени: „Ето го Книжника, който не се бои от никого.“ Това щеше да уталожи напрежението преди битката.

Поеха на север към откритата местност, откъдето можеха да наблюдават враговете. Джасарай спря коня си. Очите му не виждаха добре както преди, но суетността го възпираше да си признае това. Обърна се към един от младшите офицери.

— Марон, опиши ми техния боен строй.

Младежът се взря в далечните редици племенни бойци.

— Съсредоточили са в центъра около петнайсет хиляди души. Различавам тежка пехота отляво и отдясно, но засега не се виждат кавалерия или стрелци.

— Какво подсказва този строй? — попита императорът.

— Аз… не знам, господарю.

— А ти какво ще кажеш? — попита Джасарай друг от младшите офицери.

— Очакват да нападнем центъра, затова са го подсилили? — предположи той неуверено.

Докато петимата ездачи оглеждаха враговете, дълга колона от покрити с броня конници се появи половин миля вдясно, напредваше бавно по билата на хълмовете.

— Ето ги Фялок и Железните вълци — каза Джасарай. — Трябва да внимаваме с тях. Някой забеляза ли вече Конавар?

— Виждам кралското знаме. — Марон посочи центъра на вражеските позиции.

Ветрецът развяваше светлосин плат с бели линии.

— Какво правят в момента? — попита Джасарай, примижал към строените мъже от племената.

— Раздават им храна, господарю — отговори Марон.

— Мъдрият пълководец знае, че ситите бойци се сражават по-добре — отбеляза императорът. — Е, господа, видяхме достатъчно.

Обърна коня си непохватно, подкара го в тръс и се върна в укреплението.

Повика Хелтиан в палатката и заповяда на слугите да донесат закуска. Докато се хранеха, се опитваше да си представи полесражението. Местността между хълмовете беше равна, а нататък постепенно се издигаше. Зад вражеския център имаше дълбока и широка река, което означаваше, че Конавар не си е оставил възможност за отстъпление.

Джасарай погледна Хелтиан и попита:

— Ти какво мислиш?

Винаги намусеният генерал този път се усмихна.

— Радвам се, че не ме попитахте пред младоците. Може и да греша, но ми се струва, че те са се подготвили за решителна битка до победа или смърт. Нищо повече.

— Да, грешиш — каза императорът. — Конавар е по-хитър, отколкото очакваш. Ако ти беше прав, той щеше да разположи тежката пехота в центъра. Само че тя е на двата фланга заедно с конницата. Центърът им заема поне четвърт миля. Обикновено бихме разгърнали срещу такава позиция пет Пантери. Конавар се надява да стигнем до това решение и да насочим основния удар срещу центъра. Тогава неговата тежка пехота би могла да ни притисне по фланговете, да ни хване натясно и да ни лиши от маневреност. Неговите бойци в центъра са с леки брони и той очаква нашите стрелци да ги обсипят с всичките си стрели, за да избият колкото може повече от тях. След това неговите Железни вълци биха ни нападнали в тил, за да ни затворят още по-натясно. Ако сме обкръжени и без възможност да се престрояваме, ще ни изколят като овце.

— Господарю, щом е така, какво ще направим ние? — попита Хелтиан.

— Точно каквото им се иска. Ще настъпим в плътен строй от десет редици, зад който ще разположим стрелците. А когато доближим техния център, ще образуваме пълен боен квадрат от шест редици, като оставим две Пантери в резерв. Стрелците няма да изпратят към врага и една стрела, докато аз не заповядам. Ще ги запазим за атаката на Железните вълци. Щом се престроим в квадрат, ще напредваме бавно към центъра им, за да го смажем. Искам Конавар да бъде пленен жив, ако е възможно. Той ще бъде моят трофей. Ще го откараме окован в Каменград и ще го екзекутираме на Голямата арена.

— Господарю, вие като че ли очаквате да победим лесно днес.

— О, не се съмнявам, че Конавар ни е подготвил някоя и друга изненада. Или той, или онзи негов брат — Бендегит Бран. И той е хитрец. Трябваше да се отърва от него, когато дойде в Каменград.

— Господарю, желаете ли и той да бъде заловен жив?

Джасарай завъртя глава.

— Не. Убийте го като останалите. Хелтиан, никакви пленници днес. Никакви продажби на роби. Всеки келтой, излязъл срещу нас, трябва да умре. След като победиха Валанус, риганте сложиха по границите на земите си копия с набучени на тях глави на наши офицери. Днес ние ще издигнем гора от копия с набучени глави като поука за всеки, който си мечтае да се опълчи на Каменград.

— Разбрах, господарю.

Джасарай забеляза, че Хелтиан е разтревожен.

— Какво има?

— Вие сте Книжника, господарю, не мога да се меря с вас като стратег. И все пак според мен е ненужно да се напъхваме в подготвения от тях капан. Ако ги ударим с все сила отдясно и изтласкаме пехотата им назад, те ще са принудени да променят плановете си за битката и ще се объркат.

— Е, да — усмихна се Джасарай, — прав си. Но каква наслада има в толкова проста победа? Враговете ще се заблудят, че сме им в кърпа вързани, а когато им покажем, че сме разгадали техния замисъл, ще бъдат съкрушени. Да, знам, че е жестоко, но и императорите си имат своите забавления.

Бендегит Бран стоеше на склона и гледаше напредващите колони на армията от Каменград, които се показваха в сутрешната мъгла на миля южно от неговите бойци. Около него доброволците от панони, норвии и риганте се взираха свирепо в настъпващия враг.

Бран не произнесе вдъхновяваща реч преди тези мъже, не ги увещаваше да се сражават упорито за своите близки и родината си. Нямаше нужда. Те знаеха, че днешната битка може да промени завинаги живота на всеки човек от народа келтой. Знаеха, че ако се провалят, техните съпруги и дъщери ще бъдат поробени, а малките им деца — избити. Не, повтори си Бран, нямаше нужда да ги насърчава.

Искаше му се обаче някой да бе насърчил него.

Смъртта на първородния му син едва не го съсипа, а наученото преди часове от Бануин опустоши душата му.

Конавар беше мъртъв, убит от Брефар.

Още не му се вярваше. Крилото открай време си беше с помрачен дух, но Бран нито веднъж не се бе усъмнил в обичта му към Конавар или техния народ. А ето че с един страшен удар бе погубил и брат си, и надеждите на всички келтои. Конавар се бе превърнал в такава легенда приживе, че все едно имаха още десет хиляди бойци, ако войските им можеха да го видят в позлатената броня, за да се въодушевят като реещи се в небето орли. И сега забелязваше как се озъртат към хълмовете в очакване кралят да се появи.

Армията на Каменград настъпваше по равното поле, колоните се престрояваха плавно. Когато доближиха, Бран загледа отблясъците по шлемовете и големите правоъгълни щитове. Вече напредваха, както се бе надявал, в типичния за тях Петорен строй от десет редици, разгърнати нашироко, всеки фланг защитен от още три Пантери, и така образуваха три страни от квадрат, между които вървяха стрелците. Бран прецени, че са около хиляда.

Опитваше се да пресметне общия брой на враговете. Джасарай като че ли бе извел на бойното поле десет Пантери, които заедно със стрелците наброяваха трийсет и една хиляди войници. Значи бе оставил две Пантери да защитават укреплението — даваше шанс на армията си да се оттегли безопасно, ако в сражението настъпи лош за тях обрат. Срещу тази мощ Бран разполагаше с малко над четирийсет хиляди бойци, но мнозина от тях нямаха опит в големи битки. Макар и по-малобройна, армията на Джасарай беше по-силната. Племената трябваше да разчитат преди всичко на десетте хиляди Железни вълци, осемте хиляди тежко бронирани пехотинци и трите хиляди Конни стрелци — закалени в сражения, добре обучени и дисциплинирани. Другите бяха храбри мъже от племената, но без подкрепа войниците на Каменград биха ги прегазили за не повече от час.

Вятърът се обърна и над полето заехтя думкането на барабани, в чийто ритъм враговете настъпваха към центъра на неговата армия. Бран даде знак на своите стрелци да заемат позиция и стотици мъже с лъкове изтичаха напред.

Армията на Каменград вече беше на триста крачки, прозвуча сигнална тръба. Войниците спряха и строят им започна да се променя. Бран се умърлуши — подреждаха се в отворен боен квадрат. И отново тръгнаха напред. Той умуваше трескаво. Все още можеха да обградят врага, но какво щяха да постигнат? Единствената надежда за победа беше в замисъла да ги притиснат от всички страни, за да им отнемат маневреността. А в новия строй армията на Каменград можеше да реагира навреме на заплахите. Бран виждаше и оставените като резерв две Пантери, които щяха да спрат всеки пробив.

Оставаха двеста крачки… Бран вече различаваше Джасарай в средата на квадрата. Императорът носеше обикновен железен нагръдник без украса и стар очукан шлем. Вървеше с ръце зад гърба и си говореше с офицера до него.

Сто крачки. Ритъмът на барабаните се ускори. Враговете също се забързаха. Бран долавяше напрежението у мъжете наоколо, зачатъците на страх.

— Смърт на Каменград! — изрева той и изпъна меча си нагоре.

Бойците нададоха оглушителен рев, който сякаш заля настъпващата армия.

Петдесет крачки. Бран вече различаваше лицата на отделните войници отсреща.

— Стреляйте! — кресна той.

Стрелците опънаха лъковете и пуснаха стрелите. Бран видя как четирима войници притичаха към Джасарай и го закриха със събраните си щитове. Повечето стрели отскочиха с тракане от шлемове и щитове; някои обаче намериха пролуки в броните и се забиха в незащитена плът. Двайсетина войници от предната редица се свлякоха. Настъплението не се забави. Рояк след рояк стрели цепеха въздуха със свистене.

Двайсет крачки. Бран даде знак обстрелът да спре. Бяха улучили около двеста войници, мнозина от които останаха в редиците. Враговете се втурнаха напред с бойни викове. Мъжете от народа келтой се хвърлиха насреща им.

Клането започна.

Както му бе заповядал Бран, Оста поведе своя отряд Конни стрелци в нападение срещу десния фланг на вражеската армия, който трябваше да е по-уязвим, защото войниците носеха щитовете си с левите ръце. Но щом петстотинте конници на Оста ги доближиха, войниците от Каменград просто се обърнаха към тях и пресрещнаха първите стрели със стена от щитове.

Конните стрелци завиха в галоп покрай плътните редици, като продължаваха да стрелят в движение. Оста виждаше вражеските стрелци зад стената от щитове. Никой от тях не опъна лъка си. Нищо не постигаха с това нападение и Оста даде знак на хората си да се върнат на хълма. Пълководецът от племето гат скочи на земята и отиде при Гованан, който чакаше там със своята тежка пехота.

— Това не е на добро — каза Оста. — Ако ги нападнем, ще се натъкнем на щитовете им като прибой на морски канари.

— Ще чакаме заповед от Бран — отвърна Гованан. — И или ще разбием тази стена, или ще умрем.

— В името на Таранис, къде е Кон? — промърмори Оста.

Гованан не каза нищо. Преди да потегли от бивака предишния ден, кралят бе повикал Гованан в палатката си. Белокосият командир на пехотата очакваше да говорят за тактика, но Кон му наля вино и каза:

— Няма да съм тук почти целия ден.

— Къде отиваш? — попита Гованан.

— Не мога да ти кажа.

— Битката е утре, Кон. Заради всички нас те моля — не рискувай!

— Някои рискове не могат да бъдат избегнати.

Гованан пръв наруши тежкото мълчание.

— За какво искаше да говорим?

Кон се усмихна.

— Помниш ли мечока?

— Как да не го помня?!

— Тогава не бяхме приятели, а ти ми се притече на помощ. Нито за миг не съм забравял това, Ван. Докато звярът разкъсваше плътта ми, те видях да го нападаш и в този миг прозрях какво означава да си риганте. Колкото и страшен да е врагът, ние се бием рамо до рамо и не бягаме.

— Защо ми казваш това? — попита Гованан, налегнат от внезапен страх.

— Исках да ти благодаря за това, което направи тогава — засмя се Конавар.

— Проклятие, Кон, наистина ме плашиш. Къде отиваш?

— Да се срещна с един човек, когото обичам. — Кралят протегна ръка и Гованан я стисна. — Ще се видим утре.

Конавар излезе от палатката, яхна белия си кон и пое на изток…

— Ако той не дойде, свършено е с нас — каза Оста и думите му върнаха грубо Гованан в настоящето.

Но той пак не каза нищо.

Сражението на склона под тях беше яростно. Стотици бойци от племената лежаха на земята. Армията на Каменград напредваше.

Фялок слизаше по хълма със своите десет хиляди Железни вълци. Престроиха се бавно на малко повече от полет на стрела от вражеския тил и образуваха пет редици на достатъчно разстояние една от друга, готови за атака след уговорения сигнал.

Огромният воин жадуваше да препусне в галоп, да препуска с тътен на копита към ненавистния враг, мечът му да цепи плът и кости. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да чака бездейно. Особено след като бе станало очевидно, че планът на Бран няма да успее, а настъпващите в плътен квадрат врагове вече бяха убили стотици бойци от племената.

Фялок се взираше злобно във вражеските стрелци. Колчаните им си оставаха пълни, а това означаваше, че неговите конници ще нападат под смъртоносен дъжд, коне ще се премятат презглава, а падналите ездачи ще бъдат стъпквани от подковани копита. Гърдите на конете бяха защитени с ризници, но главите, шиите и краката им бяха твърде уязвими. Фялок смъкна щита от лявата си ръка и го закрепи на високия рог на седлото. Синът му Финигал бе до него. Момчето не биваше да е тук, но Ворна го бе излекувала и то настоя да се сражава до баща си. Фялок се почеса по прошарената брада.

— Малко остава.

Финигал свали шлема и приглади косата си.

— Загубите ни ще са много лоши. Все едно да яздим под желязна градушка.

— Така си е… и ще минем през нея — мрачно отвърна Фялок. — Този миг чаках през половината си живот — да стъпчем веднъж завинаги приказките за непобедимия Каменград. Ще го направим, момчето ми.

— Къде е кралят? — зададе Финигал въпроса, който се въртеше в главата на всеки от тяхната армия.

— Ще е тук навреме, не се притеснявай. Да не мислиш, че Конавар ще пропусне точно тази битка?

— Засега я пропуска — изсумтя Финигал.

Фялок не отговори. Отсъствието на краля беше загадка, и то много тревожна. Мнозина бяха видели Конавар да напуска бивака. Привечер Фялок бе попитал за това Бран, който обаче не знаеше къде е отишъл по-големият му брат. Можа само да каже, че с Конавар са обмислили стратегията за битката, а после кралят тръгнал. Фялок отиде и при Гованан, който му разказа за разговора си с краля — Конавар споменал, че ще се срещне с човек, когото обича.

— Мнозина мъже се нуждаят от жена в нощта преди битката — подхвърли Фялок. — Помага им да запазят спокойствие.

— Мисля, че той говореше за среща с Брефар.

— И за какво да се среща с него?

Гованан вдигна рамене.

— Може би за да му прости. Фялок, зъбите на ада да ме захапят, ако знам. Плаша се, защото думите му звучаха като сбогуване.

— Сигурно си се заблудил — възрази Фялок. — Кон за нищо на света не би ни напуснал преди такъв ден. О, богове, та ние ще се изправим срещу Джасарай!

— Дано си прав, приятелю — каза Гованан, — защото без краля няма да надделеем. Не тълкувай погрешно думите ми — Бран е велик ум във военните дела, а в битките никой не може да се мери с тебе. Но Кон сякаш носи магия в себе си. Всички се сражават по-свирепо, когато той е наблизо. На хората им стига да го виждат, за да запазят бойния си дух.

— Той ще е с нас — насърчи го Фялок.

Но сражението бе започнало, а от краля нямаше дори вест. На полегатия склон армията на Каменград бе преполовила разстоянието до билото. Няколко хиляди от бойците на племената вече бяха загинали. Фялок взе щита и го намести на лявата си ръка. Дори да нямаше знак за атака, не би чакал още дълго.

Оглушителен вопъл отдясно разцепи въздуха — крещяха бойците от тежката пехота. Фялок се изви на седлото и погледна натам. Редиците се разделиха, за да мине крал Конавар. Златната му броня сияеше под слънцето, шлемът закриваше лицето му, шареното наметало се развяваше. На лявата си ръка носеше лъскав златен щит, който проблясваше ослепително, сякаш самото слънце яздеше с него.

— Аз какво ти казах? — натърти Фялок и облекчението го заля като вълна.

Джасарай чуваше възторжени викове от всички страни. Обърна се и видя Конавар да язди през бойното поле на белия си кон. Изтръпна, макар да му се стори, че слънцето просветна по-ярко за миг. Какво прекрасно чувство… Отдели миг да го обмисли, да проумее какво изпитва. И разбра, че е страх. Великолепно! Цялото му тяло изведнъж се изпълни с живот.

А настъплението по склона се забави, защото враговете се нахвърлиха с пламнала наново ярост срещу войниците на Каменград. Един келтой с разсечено лице се вкопчи в щита на войник и го смъкна надолу. Друг скочи напред и намушка войника в главата. Мъртвият се стовари назад, а убиецът му се вряза в пролуката и съсече през гърлото втори войник, макар че и той беше наръган с меч в същия миг. Войниците затвориха пролуката, но вече не можеха да напреднат. Навсякъде по линията на сблъсъка мъжете от племената се сражаваха с ужасяваща свирепост.

Хелтиан застана до Джасарай. Императорът го погледна за миг, после и двамата се вторачиха в Железните вълци и златистата фигура, доближаваща средата на първата им редица.

— Величествена гледка — каза Джасарай. — Твърде пищна и все пак неоспоримо величествена.

— Да, от него тръпки ме побиват — призна Хелтиан.

— Той е остатък от отминали времена — подчерта императорът, — въплъщение на героичния предводител в дните, когато кралете и генералите са се сражавали в първата редица редом с войниците си. Виждаш ли колко по-добре се бият, когато знаят, че е с тях?

Хелтиан се усмихна напрегнато.

— Господарю, не държа да виждам как се бият по-добре.

От предните редици изнасяха ранени в празното място насред квадрата, където грижите за тях поемаха хирурзи.

— Все още губят по двама… може би и по трима за всеки повален наш войник — напомни Джасарай. — Не могат да понасят такива загуби още дълго.

Хвана ръце зад гърба си и пак огледа бойното поле. Наклонът му даваше възможност да вижда Бендегит Бран над главите на сражаващите се. Стоеше под синьо-бяло знаме. Джасарай беше достатъчно близо, за да види белия символ — сърне, оплетено в трънаци. Помисли, че е твърде странно известен със свирепостта си народ да избере такъв герб. И тогава си спомни, че вече го е виждал. В неговата палатка преди първата битка с пердиите, когато повика за разговор младия Конавар. Сърнето в трънаците го имаше и на закопчалката на наметалото му, и на дръжката на меча. „Колко любопитно… Ако наистина го хванем жив, ще го попитам за това.“

Бойният строй на неговата армия започна да се огъва в средата, защото племенните бойци не само не отстъпваха, но и изтласкваха назад противниците си. Джасарай заповяда да пратят там още три стотни. Триста мъже вдигнаха щитовете си, извадиха мечовете от ножниците и закрачиха равномерно напред. Предните редици отново се изравниха. Джасарай оглеждаше тежката пехота от двете страни на армията си. „Всичко ще се реши скоро. Не могат да ни притиснат и не могат да издържат в центъра. Конавар ще бъде принуден да даде знак за атака, за да облекчи положението на брат си.“

Обърна се към Хелтиан.

— Отиди при резерва и бъди готов да подсилиш фланговете. Остави две Пантери да затворят квадрата при атаката на Железните вълци.

— Слушам, господарю.

Генералът тъкмо тръгна да изпълни заповедта и Джасарай видя как мъжът до Бендегит Бран развя знамето със сърнето наляво-надясно.

Тежката пехота се раздвижи. Джасарай почти очакваше да се втурнат безредно надолу по склона, както беше присъщо на бойците от келтой, хвърлящи се към гибелта си с въодушевлението на младежи, подгонили девойки. Но те вървяха бавно, със събрани щитове. Чак сега забеляза, че носят не любимите на мъжете от племената дълги мечове, а къси мечове за мушкане, каквито имаха и неговите войници. Това пробуди безпокойството му, защото дългият меч беше съвсем неподходящ за близък бой — племенните бойци трябваше да стоят в рехава редица, за да замахват. Късите мечове означаваха, че могат да се сражават в плътни редици и да притискат опасно войниците на Каменград. „Имат оръжия като нашите, подражават ни и в дисциплината. Достойно за похвала. Не се знае обаче колко ще изтрае тяхната дисциплина.“

Щом се спусна по склона, тежката пехота ускори крачка, но мъжете не хукнаха лудешки, а само подтичваха. В последния миг преди щитовете им да се блъснат във вражеския строй изреваха диво. И по двата фланга на квадрата предните редици се огънаха, но скоро се изравниха. Шумът от удрящи се мечове и щитове беше оглушителен. Джасарай го обожаваше.

Настъплението по склона продължи, вече и Бендегит Бран беше въвлечен в схватките. Джасарай се обърна, погледна златния силует на бял кон и каза тихо:

— Хайде. Ела да навестиш един стар приятел.

Бейн препуска цяла нощ — сменяше два от конете на бунтовниците, за да запази силите на белия кон на Конавар. Мина през редиците на тежката пехота под приветствените викове на бойците. От билото виждаше Фялок начело на десетте хиляди Железни вълци, застанали в пет раздалечени редици и засега неуязвими за вражеските стрелци. Готови бяха да нападнат по даден знак…

Фялок изпъшка, защото гнойникът под колана му пак го мъчеше. „Трябваше да го пробия снощи, та да изтече.“ Сега болката пулсираше безмилостно. Той я понасяше търпеливо, използваше я да подклажда яростта си…

Бейн препусна по склона и излезе на равното поле. Щом доближи Железните вълци, те вдигнаха мечовете си и го посрещнаха с гръмък рев. Фялок дойде при него и въпреки че бронзовият шлем закриваше лицето на Бейн освен очите, той се почувства неловко под погледа на огромния мъж.

— Небесата са ми свидетел, Кон, че доста се разтревожих за тебе.

— Вече съм тук.

Бейн се опитваше да говори по-басово и се надяваше металният екот от шлема да скрие разликата между гласа на Конавар и неговия.

Фялок се взря пронизващо в него за миг.

— Както и да е. Бран загази. Ще нападнем ли?

Бейн се канеше да потвърди, хвана дръжката на меча на сидите и го извади от ножницата. Но когато докосна оръжието, в ума му сякаш повя хладен ветрец.

„Още не, синко.“

Така се стресна, че едва не изтърва меча.

„Ще бъда с тебе за малко. Отиди в средата на редицата и изчакай най-подходящия миг.“

„Как да позная, че е настъпил?“

„Ще видиш огнените колела. Мисля, че Фялок вече подозира нещо. Очите ни са еднакви, но аз бях малко по-тежък и по-едър от тебе.“

Бейн изви глава към смълчания великан.

— Отърва ли се най-после от онзи цирей?

Фялок се разсмя.

— Май ще помоля някой войник от Каменград да го среже. Ти добре ли си, Кон? Гласът ти звучи странно.

— По-добре не съм бил, приятелю — увери го Бейн, смуши белия кон и зае мястото си в средата на редицата…

Малко под плъзгащите се в небето облаци духът на Бануин наблюдаваше битката. Огромният квадрат на вражеската армия пъплеше неумолимо нагоре по склона; в сблъсъка вече бяха загинали около три хиляди от бойците на племената.

Появата на Конавар смая младия друид и той мигновено се пренесе в Кръга на Болг. И видя трупа на краля, до който седеше русо момче. Върна се на полесражението и се досети, че само един човек би могъл да се предреши като Конавар — синът, който го презираше и бе отказал да се сражава в армията на племената.

Бануин внимаваше духът му да е толкова високо, че да не вижда ужаса на разсичащите плът остриета. Оттук битката изглеждаше безкръвна, но грамадният плътен квадрат все така изтласкваше неговите сънародници към реката.

Синьо-бялото знаме бе размахано отново.

На ридовете отляво и отдясно се появиха конници, теглещи каруци. Мъже хвърляха запалени факли в каруците, издигнаха се струи мазен черен пушек. На всеки хълм имаше по три каруци. Ездачите ги изтеглиха към склоновете и те се понесоха надолу все по-бързо. Конниците пуснаха въжетата и се дръпнаха встрани от пламтящите каруци, които фучаха към плътния строй на вражеската армия.

Войниците на полето видяха какво ги застрашава и се опитаха да разкъсат редиците, за да пропуснат каруците. Не всички успяха да избегнат опасността, неколцина бяха смазани под колелата. Нагорещените огромни гърнета в каруците се пукаха и маслото се разливаше по разстланото влажно сено. Други гърнета се пръскаха на парчета, обсипваха с горящо масло войниците наоколо, подпалваха наметала и панталони. Две от огнените каруци се врязаха сред стрелците, които се разбягваха безредно. Сред дима и огъня избухваха гръмовно още гърнета…

Марон стоеше с отряда си в редиците на резервните Пантери. Смъкна припряно червеното наметало, хвърли го на земята и стъпка пламъците. Очите му смъдяха от пушеците и горещината. Още неколцина около него се опитваха да угасят подпалените си дрехи.

Вятърът отнасяше дима на юг. Марон видя, че малцина са пострадали от неочакваното нападение. Каруците спряха и огньовете се разгоряха, но редиците се строиха. Стрелците също заемаха позицията си и всичко отново щеше да бъде както трябва.

И тогава чу грохота и потърси с поглед буреносните облаци. Нямаше ги в небето и след миг той проумя истината. Не беше буря. Тътенът се разнасяше от юг, но не откъм небето. Земята под краката му се тресеше.

От димната завеса се появиха Железните вълци на Конавар, предвождани от мъж в златна броня със сияен щит на лявата ръка.

Стори му се, че времето се забави. Виждаше стрелците си, които още се мъчеха да застанат на отредените им места, но вече опъваха тетивите и стреляха безредно към нападащата конница. Стрелите сякаш увиснаха за цяла вечност във въздуха. После роякът се стовари и паднаха десетки коне и ездачи. Нито една не улучи златния конник, макар че много бяха насочени към него. Отскачаха от щита му или прелитаха наблизо и се забиваха в коне и ездачи наоколо. Димът около стрелците пак се сгъсти, хората кашляха и се давеха, очите им сълзяха.

Въпреки загубите Железните вълци напредваха разтърсващо към бойния квадрат. Марон изведнъж се сети за Кара и техния син, за огряната от слънцето градина зад къщата. Гнетеше го силна тъга заради всички неизпратени писма.

Извади меча си. Железните вълци пак се показаха сред пушеците, мечовете им блестяха. Марон чу зад себе си заповедта на Хелтиан. Пантерите от резерва се престрояваха в бойни редици.

Марон затвори очи за миг и отправи кратка молитва към Извора.

— Нека оцелея, за да видя сина си.

Бейн се бе навел над шията на коня и препускаше сред грохота на конницата към стрелците от Каменград. Още един облак стрели профуча във въздуха. Бейн вдигна щита си и погледна за миг наляво и надясно. Край него се сгромолясваха коне, ездачите им изхвърчаха от седлата. Една стрела одраска хълбока на белия кон и отскочи от бронзовия набедреник на десния крак на Бейн. Друга се отклони от ръба на щита му.

Стотици стрели излитаха към конниците, но не спираха устрема им. Бейн рискува да погледне напред. Някои стрелци вече бягаха, за да потърсят измамна безопасност зад Пантерите от резерва, които пък се мъчеха да образуват стена от щитове пред връхлитащата кавалерия. Само че тъкмо стрелците им пречеха.

Конят на Бейн нахълта в квадрата и събори неколцина стрелци. Мечът на сидите изсъска надолу, разсече железен шлем и сцепи главата под него. До този ден Бейн не бе държал в ръката си подобно оръжие — беше леко и срязваше с лекота и броня, и кост. Зърна до себе си Фялок, от чието ляво рамо стърчеше стрела, но великанът размяташе стрелците с коня си и сечеше свирепо наляво и надясно. Друга стрела го улучи в гърба, а той продължаваше да изтребва врагове. Бейн дръпна юздите и насочи коня си към заставащите един до друг войници.

Конят му се свлече. Бейн успя да измъкне краката си от стремената и скочи пъргаво. Един войник се втурна към него. Мечът на сидите отсече китката му и тя падна на земята. Мъжът изпищя, Бейн го уби и се извъртя да пресрещне друг нападател. Ездачи го наобиколиха с конете си и избутаха враговете назад. Фялок докопа юздите на кон с празно седло и го доведе при Бейн, който го яхна припряно. Обгърна го димът от каруците, когато пришпори коня към Пантерите от резерва.

На осемдесет крачки нагоре по склона Джасарай заповяда престрояване. Прозвуча сигнална тръба и по няколко редици се отделиха от левия и от десния фланг, за да подсилят резерва. Но това отслаби живите стени на квадрата и Гованан закрещя на хората си да нападат по-стръвно. Остаран и Конните стрелци навлязоха в квадрата след Железните вълци. Захвърлиха лъковете, извадиха сабите от ножниците и се врязаха отвътре в левия фланг на враговете.

Вторият кон на Бейн се стовари на земята. Бейн излетя от седлото и падна тромаво. Вражески войник се хвърли към него. Бейн се надигна на колене и отби удара. Фялок прегази войника с коня си, в чиято шия след миг се заби стрела. Фялок скочи навреме и застана гръб в гръб с Бейн. Отвсякъде ги наобиколиха войници на Каменград. Острие се стовари върху ризницата на Фялок и счупи ребро под нея. Великанът халоса мъжа по лицето с левия си юмрук, запрати го назад и му строши черепа с меча си.

Железните вълци пак се струпаха около златната фигура, наскачаха от седлата, за да образуват своя стена от щитове. Бейн погледна Фялок. Лицето на исполина беше окървавено, той се задъхваше.

— Циреят пречи ли ти? — подвикна Бейн.

Фялок се ухили. Меч се стрелна към главата му. Бейн отклони острието и с обратния замах закла врага. Отляво стотици Железни вълци бяха разкъсали редиците на квадрата и излязоха стремително в гръб на войниците от резерва, които опитваха трескаво да се подредят в свой, по-малък защитен квадрат. Бейн и Железните вълци около него нападнаха отново. Бейн изблъска встрани нечий щит и съсече крака на противника, който падна и Фялок го довърши.

Млад тъмнокос офицер се изпречи пред Бейн — Марон, съпругът на Кара… Марон замахна, Бейн изви тялото си назад и отби острието. Мечът на Фялок разцепи черепа на младежа, кръв и късчета мозък опръскаха позлатената броня на Бейн.

Горе на склона Джасарай заповяда на предните редици да отстъпят, а на Хелтиан — да подкрепи задната страна на квадрата с още две Пантери.

— А, да — забрави какво ти казах за залавянето на Конавар. В момента ще имаме най-голяма полза от смъртта му.

Джасарай стоеше невъзмутимо, с ръце зад гърба. Нападението на Железните вълци беше осъществено добре, а запалените каруци се оказаха много сполучливо хрумване. Но армията на Конавар изчерпваше напора си и тепърва щеше да се реши кой побеждава в сражението. Враговете вече бяха загубили над половината от бойците си, а той — само една трета от своите. Смъртта на Конавар би донесла желания обрат. Тъкмо в това беше слабостта на героичните водачи. Да, тези мъже се вдъхновяваха от златната фигура, но умреше ли предводителят им, щяха да изпаднат в отчаяние. Конавар сякаш беше туптящото сърце на риганте. Всеки от хората около него се биеше със свръхчовешки сили. Джасарай знаеше, че ще бъдат сломени и ще побегнат, ако видят края му на бойното поле.

Наблюдаваше безстрастно как Хелтиан поведе още шест хиляди мъже в мелето. Нападнаха в плътен строй Железните вълци, които бяха проникнали в квадрата откъм тила, убиваха конете им, събаряха ездачите от седлата и ги намушкваха. После се престроиха в клин и започнаха да избутват назад Конавар и бойците около него. Както Джасарай бе предвидил, Конавар не пожела да отстъпи и Пантерите обградиха и него, и оцелелите Железни вълци отвсякъде. Сега Конавар се биеше в свой отбранителен кръг. Пантерите понасяха много тежки загуби, защото се сражаваха не срещу пешаци с леки ризници, а срещу елитните бойци на Конавар, подбирани по смелост и сила. Въпреки това Конавар и хората му бяха откъснати от основните сили на Железните вълци и трябваше да се защитават от шесткратно по-многобройни противници. Джасарай прецени, че е само въпрос на време мъжът със златната броня да бъде довършен от мечовете на Каменград.

Извън квадрата Гованан виждаше в каква беда е изпаднал Конавар и се разкрещя:

— Кралят! Кралят!

Бойците от неговата тежка пехота, макар и загубили поне половината си съратници, вече налитаха към стената от врагове с безумието на демони. Гованан блъсна с щита си вражеската редица и тя изведнъж поддаде. Той прекрачи в пролуката и уби двама стъписани войници. Третият обаче стовари меча си, разсече шлема му и му сцепи главата. Гованан залитна, но остана прав и замахна към рамото на врага с такава сила, че почти му отсече ръката. Войникът изкрещя от болка и се строполи. Бойците на Гованан разкъсваха пролуката все по-навътре.

И сякаш се срути бент. Войниците от Каменград се заотдръпваха безредно, редиците им се разпаднаха на десетина места. Гованан се клатушкаше напред, ярки светлини избухваха пред очите му, кръвта заливаше шията му. Знаеше, че умира, но се крепеше с мрачна упоритост, тътреше се към войниците, обкръжили краля. Стотици бойци от пехотата напираха заедно с него към враговете около Конавар. Изненадани от нападението, войниците нямаха време да се престроят. Някои се обърнаха към новите противници, други отстъпваха в опит да образуват нова стена от щитове.

Насред мелето Бейн, с оплискана от кръв броня, си проби път към Гованан, следван неотлъчно от Фялок. Малко преди да разкъса докрай стената от врагове, се спъна и двама войници замахнаха да го посекат. Фялок изскочи пред него като жив щит. Меч се заби в рамото му. Той уби единия противник, но вторият го наръга отстрани и Фялок рухна. Бейн намушка втория войник в сърцето, издърпа меча и раздроби черепа на друг враг. Добра се до Гованан и видя пълководеца да се свлича, кървави мехурчета се пукаха в раната на главата му. Войниците на Каменград отстъпваха и Бейн приклекна до отпусналия се на колене Гованан.

— Кон… май ми… става навик… да те спасявам — прошепна белокосият воин. — Но оня… проклет мечок… беше по-лесен… за убиване…

Килна се и Бейн го хвана, но Гованан вече беше издъхнал.

От другата страна на квадрата спешените конници на Оста разсякоха вражеските редици и стигнаха до съратниците си от тежката пехота. Бойният строй на Джасарай се разпадаше.

Предчувствието за разгром обземаше армията на Каменград. Отначало само неколцина побягнаха на юг, за да се спасят поне временно в укреплението от предишната нощ. След миг-два десетки захвърлиха щитовете и се втурнаха подире им. Рехавата върволица се превърна в поток, а след малко и в човешки порой, докато прекършената армия се разбягваше.

Хелтиан се опита да събере жива стена около Джасарай, но Бейн изтича към него и го посече в гърлото. Хелтиан се стовари в краката на Джасарай, но и в последния си миг събра сили да вдигне щит пред императора.

Джасарай стоеше невъзмутим, както винаги с ръце зад гърба.

— Правилно ли се досещам, че не идваш да се предадеш? — подхвърли на мъжа, когото смяташе за Конавар.

Бейн свали шлема и видя как лицето на императора застина от изумление.

— Къде е Конавар? — попита Джасарай.

— Уби го брат му.

Неочаквано Джасарай се разсмя от сърце.

— Значи накрая бях победен от момче, което нищо не разбира от стратегия. Ама че забавно!

— Ти си смел мъж и съжалявам, че не мога да те пощадя — каза Бейн. — Има ли богове, на които би искал да се помолиш?

— Не.

Мечът на сидите блесна и разсече тънката шия на Джасарай. Главата се търкулна на няколко крачки встрани, а тялото падна в тревата.

Бейн отиде при лежащия Фялок. Огромният мъж още дишаше, макар че лицето му беше пребледняло.

— Отърваха ме… от цирея — усмихна се Фялок с усилие. — Знаех, че ти… не си Кон.

Стрели се бяха забили в тялото му през брънките на ризницата. Раната в рамото беше дълбока, но смъртоносният удар бе разсякъл ризницата на левия хълбок.

— Ти се би чудесно, мъжаго — промълви Бейн.

Фялок стисна ръката му, придърпа го към себе си и прошепна:

— Къде е кралят?

— Мъртъв е. Уби го Брефар.

Лицето на умиращия пламна от гняв.

— А какво стана с Брефар?

— Самоуби се.

— Единствената добрина… която е направил през живота си. Жалко, че не се престраши по-рано. Открай време си беше гадина, но Кон… все не можеше да повярва. Мен не успя да заблуди. Винаги съм преценявал хората… правилно. — Фялок се взря в лицето на младия воин и се усмихна изнурено. — Е, не винаги. Не бях прав за тебе, Бейн. — Великанът изпъшка. — Как ми се искаше… да участвам… в похода към Каменград…

И издъхна.

Бейн се изправи.

Навсякъде около него бойци от племената обикаляха полесражението и довършваха ранените войници от Каменград. Зърна Бендегит Бран да върви нанякъде. Хвана юздата на бродещ безцелно кафяв жребец и го яхна. Далеч наляво забеляза коня на Конавар. Беше прав, юздите му висяха до земята. Бейн се зарадва, че е оцелял. Смуши с пети кафявия жребец и продължи покрай Бран, който му извика:

— Почакай!

Бейн срита коня и препусна в галоп.

Войниците спираха, поздравяваха го с размахани мечове и крещяха името му. Стигна до билото на хълма и се обърна да огледа полето, напоено с кръвта на загиналите.

„Гордея се с тебе, момко“ — прозвуча гласът на Конавар в ума му.