Среднощен сокол

9.

Джасарай неведнъж бе казвал, че властта носи и рискове. Това му хрумна отново, когато отвори очи и усети болката в слепоочието. Опипа мястото — имаше цицина и кожата беше сцепена. Лежеше до мраморната пейка в центъра на лабиринта. Докато се мъчеше да стане, си спомни мъжа, който бе изскочил от сенките и го бе цапардосал. Надигна се и изохка от още по-силната болка в главата. „Може да се е заблудил, че ме е убил… — помисли, докато сядаше на пейката. — Не. Това е нелепо.“

Чак сега забеляза, че светлият плат на тогата му е подгизнал от кръв. „Намушкал ме е!“ Разгърна припряно дрехата да огледа гърдите и корема си. На лунната светлина не откриваше рани, нямаше и болки в тялото.

„Мисли, човече!“

Наложи си да се успокои. От няколко месеца знаеше какво го застрашава, защото Наладемус и неговите Рицари ставаха все по-силни. Но армиите бяха на изток и не можеше да се опълчи срещу своя стар приятел, за да си разчистят сметките. Чакаше търпеливо и оставяше Наладемус да присвоява власт, но в същото време местеше потайно войски, разположи няколко верни Пантери по-близо до града. Най-близката Пантера беше само на пет мили от Каменград и чакаше негова заповед, за да потегли незабавно. Сега съжали, че не ги бе повикал, но бе решил да протака още няколко дни. Тогава можеше да вкара наведнъж девет хиляди войници в града, да арестува Наладемус и Волтан и да разпусне Рицарите.

— Това бавене може да ми струва скъпичко… — каза на глас.

„Защо съм жив? И къде е убиецът? Защо ме удари, но не ме довърши? И откъде е тази кръв по мен?“

Бе дошъл сам в лабиринта. Нападателят го бе причакал със сопа. Не с нож или меч. Нима беше глупак? Или щеше да се върне всеки миг, за да го доубие?

Чу рева на тигъра. Това означаваше ли, че убиецът се връща? Насили се да стане и се махна от центъра на лабиринта, за да не е на открито, навлезе в по-тъмните проходи. Убиецът трябваше да е много умел следотърсач, за да го намери в тях.

Тигърът изрева отново и като че ли беше по-близо до него. Джасарай си каза, че високите храсти изкривяват някак звука. Повървя още малко, но се чувстваше замаян и слаб от удара по главата и накрая седна на тясна дървена скамейка, вмъкната в ниша, изрязана в стената от зеленина.

Да беше повикал войниците, за да изненада Наладемус… „Що за глупак съм! Изборът на подходящия момент винаги е ключ към успеха. Ти се забави прекалено, Джасарай — мислеше императорът мрачно. — Но още не съм мъртъв. Ако успея да се добера до стражата и изпратя съобщение на командира на Пантерата…“

Пак чу ръмженето на тигъра. Да, звярът наистина бе по-близо. Джасарай се смръзна — тежко стъпващите лапи и шумното дишане бяха от другата страна на плътните шубраци.

И изведнъж се сети — кръвта по тогата! Не беше негова. Някой бе плиснал кръв върху дрехата му, за да привлече тигъра.

Забравил за болката, Джасарай бързо смъкна тогата и я захвърли встрани. Хукна по проходите, завиваше ту наляво, ту надясно.

Нито веднъж през живота си Книжника не се бе оставял в ноктите на паниката и дори сега, обзет от непоносим страх, беше готов да признае, че този замисъл е породен от гениален ум. Императорът е бил убит от звяр, докато се е разхождал в лабиринта. На Наладемус като пръв министър се падаше да поеме властта и той веднага щеше да назначи свои хора за командири на Пантерите. Не би имало голяма опасност от гражданска война и нямаше кого да сочат с пръст освен някой от укротителите на зверовете, забравил да залости клетката както трябва.

О, колко хитро…

Пак чу рева на тигъра, после звуци на разкъсван плат. Продължи тичешком към източния изход. Застави се да върви по-бавно, когато доближи арката. Легна по корем и пропълзя полека, за да надникне иззад ъгъла. Дървена рамка му пречеше да види арката, но различи сенките на чакащи зад нея мъже. Изправи се и тръгна обратно по прохода. Значи го причакваха и на четирите изхода.

Изведнъж се усмихна и поклати глава. Така значи щеше да свърши всичко — създателят на Пантерите, разкъсан от тигър.

— Това дори е забавно… — прошепна Джасарай.

Бейн се ококори и скочи от леглото. В осветената от луната спалня в западното крило на двореца беше тихо. Той погледна към леглото до балкона, на което спеше Бяс. Едрият мъж се беше проснал по корем, едната му ръка висеше до пода, другата бе под възглавницата.

Прощалната вечеря с Джасарай, Бендегит Бран, Фялок и Бяс му се бе сторила безкрайна. Разговаряха за договори и политика, а дори когато се отплесваха от тези досадни за него приказки, пак се чувстваше не на мястото си. Искаше му се да е навсякъде, но не и там. Защото обсъждаха Конавар, живота му, легендите за него, величието му. Бейн едва потискаше гнева си. По едно време императорът се обърна към него и го попита:

— Срещал ли си се с краля?

— За малко — отвърна Бейн. — Победих в едно състезание. Той ми връчи наградата.

Джасарай се вторачи изпитателно в него, после се обърна към Бендегит Бран.

— От мои агенти знам, че крал Шард отново събира огромен флот. Конавар осведомен ли е за това?

— Всички знаем за тази заплаха — каза Бран. — Шард мрази Конавар и се е зарекъл да му отсече главата.

— Каква е причината за омразата му? — попита Джасарай.

Бран стрелна с поглед Фялок.

— Ти си бил там, приятелю. Може би е най-добре ти да разкажеш историята.

Русият великан кимна и Бейн долови как стара печал смекчи начумереното му изражение.

— Отряд разбойници, предвождани от Шард, опустоши моето село. Набегът беше заради откуп, искаха да пленят Тей — млада жена от селото, която беше дъщеря на могъщ леърд. Шард си бе наумил, че ще получи много злато срещу свободата ѝ. Може и да беше прав. Повечето бойци от селото бяха подмамени на друго място преди набега. Отдалечихме се на петнайсет мили в горите, за да търсим един планински лъв. Но Конавар бил наблизо, промъкнал се след разбойниците и освободил Тей.

— Сам ли е бил? — учуди се Джасарай.

— Да — потвърди Фялок. — И до ден-днешен ми тежи срамът, че не бях там.

— Как е успял да ги надвие?

— Разбойниците се разделили на малки групи, за да заблудят потерята. Конавар освободил Тей и се скрил с нея в гората. Един от убитите бил брат на Шард и той положи кръвна клетва някой ден да отмъсти за смъртта му.

— Великите мъже винаги са навличат вражди — каза Джасарай. — Натъжих се, когато научих за смъртта на Тей. Ако не ме подвежда паметта, тя също е умряла заради кръвна вражда. Защо Конавар не се ожени отново?

Пратениците се смутиха от въпроса. Накрая Бран се насили да отговори:

— Ваше величество, Конавар се е посветил на добруването на келтоите, няма време за лично щастие. Може би си приличате в това.

— Така е — съгласи се Джасарай и разговорът пак се върна към договори и сближаване между народи и култури.

Докато императорът реши да се сбогува с гостите, Бейн вече се питаше дали още му се живее. Двамата с Бяс се прибраха в стаята, където ги бяха настанили, и възрастният мъж заспа веднага. Бейн изпи чаша вино и поседя на балкона, загледан в звездите. Накрая и той си легна…

Кошмарът беше разтърсващо страшен.

Сърцето му още биеше лудешки, но сънят избледняваше, изцеждаше се от паметта му. Бануин му се бе явил насън. Опитваше се да му каже нещо. Какво ли беше… Да, някакво видение! Видял демони, които преследвали Бейн? Върна се мислено в онази нощ, когато писъците на Бануин го стреснаха в къщата на Барус. Тогава изтича в стаята на Бануин, чието лице лъщеше от пот. Приятелят му изкрещя: „Стените оживяват! Бейн, дебне те демон. Ах, виждам го с тези лапи и нокти… Идва да те погуби.“

Какво друго бе казал тогава? В тишината Бейн напрягаше паметта си. „Ти вървеше по… по някакви коридори, но стените бяха като живи, гърчеха се. Носеше къс меч и до тебе имаше друг мъж, по-стар. А един демон те дебнеше. Страшен звяр с неимоверна бързина и сила.“

Бейн излезе на балкона. Беше прохладно, свеж бриз духаше откъм морето. Погледна надолу към личния парк на императора и огрения от луната лабиринт. Забеляза някакво движение. Императорът беше гол и бързаше по един от проходите. Бейн се усмихна. Странната гледка го развесели. Но пък когато човек властва над могъща империя като Каменград, може да се държи както му скимне. Прозя се и плъзна поглед по парка. Долови и друго движение. Примигна. Нещо се мярна толкова мимолетно, че Бейн не повярва на очите си.

Ивичест звяр се прокрадна по откритата площадка в средата на лабиринта и изчезна от погледа му. Бейн се взря напрегнато. На много места в лабиринта имаше запалени фенери и той се питаше дали не го е заблудила игра на светлините и сенките. И тогава видя звяра отново. Беше огромен… и явно дебнеше жертва.

Втурна се в стаята и бутна Бяс.

— Императорът е в опасност!

— Какво?!

— Някакъв звяр го търси в лабиринта.

Върна се на балкона и погледна над парапета. До тревата долу имаше петнайсетина стъпки. Увисна от парапета, пусна се, падна и се претърколи. Докато се изправи, Бяс тупна до него с пъшкане. Нямаха оръжие. Само телохранителите на императора можеха да носят оръжие в двореца.

Хукнаха покрай западната страна на лабиринта… и налетяха на четирима въоръжени мъже. Двама от убийците държаха мечове, другите двама — ножове. Първият с меча се хвърли срещу Бейн и се опита да го намушка в гърдите. Бейн се извъртя встрани, сграбчи китката му и заби чело в лицето му. Изви ръката му безмилостно и мечът изхвърча от пръстите на убиеца. Бяс улови оръжието, скочи напред и уби втория с меча, като го съсече през гърлото. Един от държащите ножове връхлетя Бейн, той го награби и двамата се стовариха на тревата. Бейн разтърси челюстта му със страничен удар с десния юмрук. Последният от убийците се обърна да побегне, но Бяс замахна и хвърленият гладиус се заби в гърба му. Бейн удари своя противник още два пъти и стана. Онзи, когото беше обезоръжил, тичаше към двореца.

Входът на лабиринта беше запречен с дървена преграда. Бяс я издърпа встрани.

— Внимавай — предупреди го Бейн. — Звярът е някакъв вид лъв, и то много голям.

Бяс измъкна меча от гърба на трупа и му го подхвърли. Взе втория меч от земята и влязоха в лабиринта.

— Небесата да са ни на помощ, как ще знаем накъде вървим? — изсумтя Бяс. — Всички проходи ми изглеждат еднакви.

— Просто върви с мен — настоя Бейн.

— Момко, тече ти кръв. Той успя ли да те наръга?

Бейн сведе поглед към светлата си туника. Наистина бе оцапана с кръв.

— Не. Шевовете са се разкъсали. Нищо особено.

Заподтичва по прохода. Бяс го следваше. Зави наляво, след това надясно — в паметта му бяха съвсем ясни криволиците на лабиринта, както ги бе видял от балкона. Дори магията на Ворна не му бе помогнала да свикне с четенето и писането, но пък тя му бе казвала, че в природата винаги има равновесие.

— Бейн, ти имаш изумителна памет — в това превъзхождаш почти всички. Ще се убедиш, че тази дарба е по-полезна от умението да четеш букви.

Болката в хълбока припламваше на всяка крачка, платът лепнеше към отворилата се рана.

Внезапно ръмжене се разнесе съвсем наблизо и Бейн отскочи — звярът беше от другата страна на зелената стена. Тигърът изрева и започна да дърпа храстите с огромните си лапи. Бейн стоеше неподвижно. Живата преграда беше дебела поне три стъпки, а преплетените клонки, макар и тънки, бяха безброй. Дори такова могъщо същество не можеше да се промъкне веднага през тях.

Въпреки ярката лунна светлина още не успяваше да види звяра. После се показа тежка лапа, която разкъса зеленината, храстите запращяха. Само за миг Бейн зърна в пролуката и муцуната на тигъра, срещна погледа на свирепите златисти очи. Стъпил на задните си лапи, звярът замря за малко, вторачен в човека. Времето сякаш спря. Бейн се взираше в тези страшни очи, усещаше цялата мощ на животното, напиращата жизненост и непоносимия глад. Моментът отмина, тигърът зарева яростно и стовари огромното си тяло върху стената от храсти, която се огъна.

— Време е да се махнем — каза Бяс.

Бейн кимна.

— Ей сега. — И извика колкото можеше по-силно: — Джасарай! Аз съм Бейн. Върви към средата! Ще се срещнем там.

Продължиха тичешком към центъра на лабиринта. Отзад гъстите храсти изпращяха отново и тигърът се провря през тях.

Още два завоя наляво и един надясно — и двамата бойци стигнаха до откритата площадка. Голият Джасарай вече беше там, неподвижен като статуя, с ръце зад гърба. Изглеждаше съвсем спокоен. Бейн изтича към него. Джасарай въздъхна и затвори очи.

— Ваше величество, дойдохме да помогнем, а не да ви убием — побърза да каже Бяс.

Джасарай отвори очи и се подсмихна със стиснати устни.

— Много ми е приятно да го чуя — каза без следа от страх в гласа.

Тигърът излезе от прохода, огромната му глава се поклащаше. Бейн пак погледна жълтите очи и двамата с Бяс се раздалечиха, без да разменят нито дума. Тигърът гледаше ту единия, ту другия. Изпънатата му опашка внезапно трепна и той нападна Бейн.

Младият боец не отстъпи, а се сниши на коляно, заби с все сила гладиуса в корема на звяра. Тежкото туловище го събори на земята. Бейн усещаше смрадния дъх на животното, чиито зъби бяха само на педя от лицето му. Мъчеше се да отблъсне главата му с лявата си ръка. Бяс притича, метна се върху гърба на тигъра, обви гърлото му с лявата си ръка и дръпна главата назад. С дясната намушка звяра в хълбока. Мечът му се заби чак до дръжката.

Тигърът отскочи назад и се завъртя към Бяс. Бейн се надигна пъргаво, но нямаше оръжие — гладиусът му стърчеше от корема на животното, чиято опашка пак трепна и то нападна Бяс. Старият гладиатор чакаше хладнокръвно. Бейн се хвърли към тигъра и го блъсна с рамо. В същия миг Бяс пристъпи напред и прониза звяра в шията. Тигърът се извъртя и замахна към Бейн, който се хвърли встрани, но закъсня — ноктите раздраха рамото му и от него шурна кръв. Тигърът беше смайващо бърз. Още докато Бейн падаше, успя да скочи към него. Бейн се търкулна по гръб и стовари юмрук в муцуната му. Все едно удари скала. Пак опря лакът под челюстите на животното, за да се опази от дългите зъби. И Бяс пак намушка звяра. Спазъм разтърси грамадното тяло. Този път ревът звучеше като кашлица, от устата на звяра шурна кръв, но той още напираше да захапе. Бейн буташе муцуната му назад; напипа с дясната ръка дръжката на меча и го натика в тялото докрай.

Тигърът се отпусна. Бейн отново срещна погледа на златистите очи. За един удар на сърцето му се стори, че духовете им се докоснаха. После главата на звяра клюмна.

Бяс помогна на Бейн да стане. Младият риганте коленичи до тигъра и опря ръце в хълбока му. Звярът още дишаше. Тежка печал обгърна душата на Бейн.

— Съжалявам, приятелю. Твърде дълъг път си изминал, за да умреш тук…

Главата помръдна и за миг изглеждаше, че тигърът ще скочи. После очите му помътняха.

Бяс клекна до Бейн и огледа рамото му.

— Не те е одрал дълбоко.

Пак му помогна да се изправи.

— Около лабиринта има убийци — каза Джасарай. — Не знам колко са.

— Вече са с трима по-малко — отвърна Бяс. — Ще ви придружим до двореца.

— Първо да отделим малко време да помислим — спря го императорът. — Пазеха на входа, през който влязохте, нали?

— Да, ваше величество. Убихме трима, един избяга.

— Има още два входа. Налага се да предположим, че пазят и там. Освен това щом толкова много убийци са били допуснати в личния ми парк, се налага да предположим и че някои от моите телохранители са били склонени да ме предадат. — Джасарай седна на мраморната пейка и се вторачи в мъртвия тигър. — Време е да пуснем малко дим в кошера… Но първо да прочистим това място от изменници. — Обърна се към Бейн. — Можеш ли да се биеш с тези рани?

— Мога.

— Тогава да намерим останалите убийци.

Императорът ги поведе по най-краткия път към първия вход. Щом го доближиха, видяха изтиканата до него и отворена клетка на тигъра. Бяс надникна през металните пръти. Нямаше нито движение, нито звуци. Двамата с Бейн избутаха клетката встрани. Трима мъже притичаха от сенките. Бяс уби двама с два удара. Бейн отби встрани ножа на третия, изрита го в коленете и замахна с гладиуса към гърлото му.

Джасарай излезе от лабиринта и каза само:

— Превъзходно.

Третият вход бе запречен с две катурнати маси. Там не причакваха убийци.

Бейн и Джасарай се изкачиха по тясна тайна стълба и стигнаха до заключена врата.

— Сигурен ли сте, че искате да направим това? — прошепна Бейн.

— Живот без рискове не е никакъв живот — поучително каза императорът.

Дръпна резето и излязоха в коридора само на трийсетина стъпки от личните покои на Джасарай. Трима войници стояха на стража отпред. Щом видяха императора, те се опулиха, но веднага застанаха в стойка мирно. Джасарай, който бе облякъл бледосива туника и сандали, тръгна към тях. Бейн не се отделяше от него, стиснал дръжката на меча.

— Каква интересна вечер — отбеляза императорът. — Някой да е питал за мен?

Единият войник си облиза устните неспокойно.

— Мислехме, че спите, ваше величество.

Погледът му се плъзна по оплескания с кръв Бейн.

— Изобщо не съм лягал — каза Джасарай. — Опитвах се да се изплъзна на гладен тигър и цяла група въоръжени убийци, които обикаляха необезпокоявани от никого в личния ми парк.

Вратата на покоите се отвори и в коридора излезе Волтан. Носеше черно-сребърната си броня и също като Бейн държеше гладиус.

— Труден сте за убиване, ваше величество.

Войниците се дръпнаха встрани и извадиха мечовете си, но явно нямаха намерение да нападнат Волтан.

— Ти мислиш за всичко — каза Джасарай. — Колко от телохранителите ми успя да привлечеш на своя страна?

— Само тези тримата. Подбрал си внимателно останалите. Непоколебимо предани и непоносимо досадни.

Бейн стоеше мълчаливо, готов за схватка. Джасарай като че ли изобщо не се притесняваше.

— Би могъл да изчакаш смъртта ми, преди да нахлуваш в личните ми покои все пак — укори той Волтан. — Доста е невъзпитано.

— Моля за извинение — ухили се Волтан. — Не ми се искаше да ме сметнеш за грубиян, но се надявах неколцина бойци и един тигър да са достатъчни. Готов ли си да умреш сега?

— Не мисля, че някой някога е готов за смъртта. Я ми кажи — как ще успееш да излъжеш, че съм разкъсан от звяр?

Волтан се разсмя.

— О, харесвам смелостта! Винаги си оставаш невъзмутим пред опасността. Ще те убия бързо, после ще насека кожата, за да изглежда, че раните са от нокти. Да, знам, много е нескопосано, но вие двамата не ми оставихте избор. Погребението ти ще бъде достойно за император, хиляди ще ридаят зад колесницата с ковчега. Не се съмнявам, че ще има още твои статуи, а цяло поколение ще говори за твоето величие.

Волтан скочи ненадейно и мечът му се стрелна напред като нападаща змия. Бейн отби удара, дръпна императора зад себе си и опита разсичащ насрещен удар. Волтан се отдръпна със смях.

— Нямам време да ти изнеса още един урок. Убийте го! — заповяда на тримата войници.

В този момент се чу тропот на ботуши и десетки войници с извадени оръжия запълниха коридора от двете страни. С тях вървеше и Бяс.

Джасарай сплете пръсти зад гърба си и погледна предателите.

— Ако хвърлите оръжията, ви обещавам бърза и лека смърт. Ако упорствате, ще заповядам да ви извадят очите с нажежено желязо, но преди това ще гледате как умират всички ваши роднини и приятели, любими и деца.

Не повиши глас, но от всяка негова дума сякаш капеше отрова. Лицата на тримата посивяха и мечовете им издрънчаха на пода.

Само Волтан остана въоръжен срещу императора.

— Хитроумният Книжник… — Той поклати глава. — Подцених те.

— Като повечето хора — каза Джасарай. — Хвърли меча.

— Може би предпочитам да умра в битка.

— Няма проблем — сговорчиво отвърна императорът. — Точно този край ще ти отредя… ако дадеш показания срещу Наладемус. Ще ти позволя да умреш на арената с меч в ръка пред очите на огромна тълпа. Иначе ще заповядам на моите хора да те заловят жив. Ръцете и краката ти ще бъдат отрязани и ще те оставим да доживееш последните си дни като просяк на улиците. Избирай!

Светлите очи на Волтан блеснаха.

— Ами ако просто те убия и така приключим всичко?

— Дори да успееш, моята заповед ще бъде изпълнена. Можеш ли да си представиш как се молиш за подхвърлени огризки?

Волтан за миг се поколеба, после пусна меча на пода. Войниците на императора се втурнаха към него и го сграбчиха, за да го отведат.

— Чакайте! — помоли той, когато се изравни с Бяс. — Трябва да говоря с този човек.

Войниците погледнаха императора и той кимна.

— Какво искаш? — попита Бяс.

— Вече са пратени за изпълнение заповеди за арест на мнозина от Култа. Отрядите ще плъзнат из града призори. Изведи Кара от вилата.

— Кара ли?

— И тя принадлежи към Култа. Вчера беше при Забулената.

— Благодаря — тихо промълви Бяс.

Изведоха Волтан, а Джасарай повика един офицер и му нареди:

— Сменете цялата охрана. Никой да не научи какво се случи тук тази нощ. И ми намерете писар. Трябва да изпратя няколко съобщения.

— Слушам, ваше величество.

— И доведете хирург за моя млад приятел.

Офицерът отдаде чест и затича по коридора. Джасарай отвори вратата на покоите си и махна на Бяс и Бейн да влязат с него. Седна на изящен, но простичко изработен диван, тапициран с лъскава черна кожа, облегна се и затвори очи.

— Сигурно сте уморен, ваше величество — каза Бяс. — Не е ли по-добре да ви оставим да си починете?

Джасарай се подсмихна.

— Тази нощ не е за отдих. Седнете и вие. — Обърна се към Бейн. — В стаята отзад има кърпи. Попий си раните. Не искам да ми изцапаш мебелите с кръв.

Младежът отиде да намери кърпи, а Бяс каза:

— Разрешавате ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се, приятелю.

— Ако сте подозирали Наладемус в измяна, защо допуснахте да стане толкова силен?

Императорът изхъмка, после каза:

— Трудно би ме разбрал. Ти си почтен човек. Не се стремиш към високи постове, към власт. А онези, които ламтят за това, са безмилостни в амбициите си. Те вярват непоклатимо в себе си. И затова постигат такива успехи. Хора като тях са необходими. Нито една империя не може да стане могъща без тях. Те са отражение на случващото се в природата. Във вълчата глутница може да има само един водач, но около него има поне десетина мъжкари, които се стремят да го изместят. Аз не обвинявам Наладемус за предателството. Вината му е в неговия провал. И сега той ще си понесе последствията. Но и онзи, когото ще избера да го замени, също ще има безгранични амбиции. Някой ден и той ще поиска да ме свали от трона. Тъкмо заради амбициите на тези хора Каменград е толкова жизнен и непреклонен.

— Тоест казвате, че сте се заобиколили с бъдещи предатели? Такъв живот е опасен, ваше величество.

Бейн се върна, притискаше към рамото си бяла ленена кърпа. Почти едновременно с него в покоите влезе и писар с кутия с пера и мастило и листове в ръце. Поклони се ниско.

Джасарай отиде зад бюрото си до прозореца и се обърна към Бяс и Бейн.

— Господа, вашата помощ беше неоценима. Няма да забравя това. Елате при мен утре. Каквото поискате, ще го получите. А сега вървете в стаите си. Ще пратя хирурга там.

— Това трябва да се почисти — каза хирургът, беше нисък и плешив. — По ноктите на големите котки има много зарази. Виждал съм такива рани по време на походи.

— Не по ноктите, а по зъбите им — поправи го Бейн. — По тях лепне гниеща храна, затова раните се възпаляват.

— Гниеща храна… — повтори хирургът с пренебрежение. — Вие от племената как ги измисляте тези глупости?

— По-уместно щеше да е ако беше попитал защо не се мъчим от възпалени рани — отвърна Бейн. — Просто ме заший. Изтеклата кръв е прочистила раната.

— Ти ще страдаш, не аз — сви рамене хирургът.

Наложи се да направи единайсет шева. Добави два и на отворилата се рана на хълбока.

— Трябва да лежиш поне две седмици — каза накрая.

Бейн му благодари и той си тръгна. Бяс седна на леглото и каза:

— Е, може да не се случи както си го представяше, но Волтан вече е осъден на смърт. Край на твоя замисъл за отмъщение.

Бейн погледна стария гладиатор в очите.

— Краят ще е, когато изляза на арената и му изтръгна сърцето.

Бяс въздъхна и го тупна по здравото рамо.

— Ти си несломим смелчага и майстор на меча, не отстъпваш в битките. Но не можеш да го победиш. Той е някакъв рядък каприз на природата — огромен, но и бърз като светкавица. Разбирам защо жадуваш да го видиш мъртъв. Убил е твоята любима. Само че той вече е обречен, Бейн. Защо да прахосваш живота си за човек, чиято участ вече е решена?

— Защото се заклех да го убия. Само за това живях през тези години.

— Момко, тъжно ми е, че си толкова упорит. — Бяс помълча. — Ти не си имал баща, а аз нямах син. Струва ми се, че поне мъничко запълнихме взаимно тези празноти в живота си. И като всеки баща аз не искам да видя безсмислената смърт на сина си. Помисли за това, което ти казах.

Стените на тъмницата бяха влажни, въздухът вонеше и лепнеше по кожата. В задушното помещение, предназначено за най-много двайсет затворници, бяха натикани повече от петдесет. Норуин седеше със свити до гърдите колене в един ъгъл. До него беше мълчаливият Персис Албитан — с мръсни оръфани дрехи, голям червен цирей на шията, отекло от побой лице и издута цицина над дясната вежда. Норуин стисна ръката на своя приятел. Не си казаха нищо, но Персис се усмихна изнурено.

Доскорошният роб затвори очи и си спомни деня, когато го хванаха заедно с другите в гората северно от Гориаса, където се бяха събрали за молитва. Отвсякъде изскочиха войници със сопи и тояги. Някои от трийсетината поклонници на Култа се опитаха да побегнат, но ги догониха и ги пребиха. Вързаха ги и ги завлякоха в градския затвор, където прекараха нощта. Сутринта ги отведоха вкупом в съда, където един Ален жрец седеше на съдийския стол. Норуин се огледа — всяко място за публика беше заето. Знаеше, че някои от тези хора също принадлежат към Култа. Други бяха дошли заради съмнителното развлечение да гледат как ще ги осъдят на смърт.

Изправиха затворниците пред жреца, който обяви техните престъпления срещу държавата. Един мъж отвори уста, но един Рицар го зашлеви с такава сила, че му потече кръв.

— Тишина! — изрева Аленият жрец. — Този съд няма да слуша мръсотиите на изменници!

— Щом е така, защо го наричате „съд“? — разнесе се глас от пейките отзад.

Лицето на жреца се смръзна от изумление и той изкрещя:

— Кой каза това?!

— Аз, Персис Албитан — прозвуча отговорът и Норуин се втрещи.

Собственикът на цирка стана.

— Аз съм гражданин на Каменград с всички произтичащи от това права и свободи — започна той. — Виждам застанали пред вас поне седем души, които познавам лично. Всички те също са граждани. Как се осмелявате да погазвате закона?! Още в първите кодекси на града е записано, че всеки гражданин има правото да се защитава в съда и да бъде защитаван от други. Вие се подигравате с правосъдието на Каменград.

Залата притихна. Норуин се взря в жреца. Отначало изглеждаше, че гневът му ще избухне, но той присви очи, облегна се назад и каза сухо:

— Излез отпред, Персис Албитан. Застани тук и защити тези предатели.

Дебелакът мина между смълчаните зрители и се изправи пред съдийския подиум.

— Не познавам всички обвиняеми. Но онези, които познавам, са достойни граждани и никога не са говорили срещу императора, никога не са се опитвали да причинят злини на империята. Този мъж — посочи Норуин — е бивш мой роб. С нищо не отстъпва по добродетелите си на когото и да било сред познатите ми. Не знам нито един случай, когато е лъгал или откраднал, или проявил злоба срещу някого. Доколкото разбирам, обвинявате го, че заедно с останалите е отишъл в гората, за да се молят заедно. Да наричате това престъпление е гавра с правосъдието.

— Не го „наричаме“ — троснато каза жрецът. — То наистина е престъпление. Самият старши жрец на Каменград обяви поклонниците на Култа за предатели. И това бе вписано в законите на града. Принадлежността към Култа се наказва със смърт. Ти принадлежиш ли към Култа, Персис Албитан?

Норуин видя как Персис си поема дъх.

— Ако ми бяхте задали този въпрос преди малко, щях да отговоря напълно искрено, че никога не съм имал нищо общо с Култа и не съм бил на нито една от техните молитви. Но застанал пред вас, аз виждам злото, което въплъщавате, и разбирам каква грешка е било да стоя настрана. Не бях поклонник на Култа. Но вие ме убедихте, че е трябвало да бъда. Благодаря ти за това, жрецо.

— Осъди се със собствените си думи! — кресна жрецът. — И ще умреш заедно с тези предатели. — Той стана рязко, лицето му червенееше почти колкото боядисаната му брада. Вторачи се злобно в хората на пейките. — Друг иска ли да защити тези предатели на Каменград?

Никой не пожела и затворниците заедно с Персис бяха върнати в килиите. Останаха там три дни, после ги оковаха във вериги и ги докараха в Каменград. По пътя дотук бяха в различни групи, събраха всички чак днес, когато ги докараха от тъмниците под Храма до това подземие на цирк „Палантес“. Един от надзирателите им съобщи злорадо какво ги чака.

— Нали според вашето учение вие сте светлината на света — говореше ухилен. — Е, утре ще светнете. Ще ви облекат в напоени с масло дрипи и ще ви приковат за дланите и стъпалата на стълбове из арената. А после, милички, ще ви подпалят. И ще пищите, докато горите.

— Ти си жалко човече — каза му Персис. — Затова те съжалявам от сърце.

Надзирателят изпсува, заудря го по лицето, после го срита жестоко. Накрая се обърна и излезе от подземието. Норуин помогна на Персис да седне.

— Ох, приятелю, какво си причини? Не биваше да си тук.

— Никой не бива да е тук, Норуин.

— Защо ни защити? Чу гласа на Извора ли?

— Никакви гласове не съм чувал.

— Тогава защо?

Персис се облегна на студените камъни.

— Нямам представа… Просто се засрамих от това, което се случи. — Усмихна се измъчено. — А и щях да ти липсвам.

— Да, щеше — печално промълви Норуин. — Ти си добър човек. По-добър, отколкото си мислиш.

Часовете се точеха мудно. Затворниците не разговаряха; седяха безволно, потънали в мислите си. По едно време вратата се отвори и хвърлиха в подземието млада жена. Тя падна тежко и си удари главата в пода. Персис и Норуин отидоха при нея. Беше тъмнокоса, лицето ѝ беше насинено и подуто. Ивици кръв бяха засъхнали по роклята ѝ на гърба и Норуин видя дълги подутини от удари с камшик.

— Вече не изглежда чак такава светица, а? — присмя се същият надзирател от вратата. — Без булото си е пачавра като всички останали. Да бяхте чули как врещеше от камшика…

Персис седна до жената и ѝ помогна да се опре на него, като внимаваше да не докосва разранения ѝ гръб. Тя се унесе, отпуснала глава на гърдите му. В подземието нямаше вода, за да промият раните ѝ, нямаше превръзки. Но Персис я прегръщаше и ѝ шепнеше каквито утешителни думи можеше да измисли. Тя се сгуши в него като дете и той я погали по косата.

След малко младата жена отвори очи и прошепна:

— Кой си ти?

— Персис Албитан. Почини си.

— Скоро ще почивам.

И пак се облегна на него, останала без сили.

— Не те познавам, Персис Албитан…

— И аз не те познавам. Но това няма значение.

Тя заспа отново. Норуин я гледаше в светлината на факлите.

— Толкова е млада. Доскоро е била дете…

В отсрещния ъгъл някой от мъжете започна напевна молитва. И другите я подхващаха един по един. Когато изрекоха думите, в подземието пак настана тишина, но се долавяше общото умиротворение.

— Жалко, че нямах време да науча повече за Култа — каза Персис. — Щеше да е добре, ако знаех за какво умирам.

— Приятелю, ще имаш предостатъчно време — отвърна Норуин. — След като ни изгорят.

Наладемус не можа да мигне. Крачеше из покоите си цяла нощ, люшкаше се между ликуването и страха. Ето че зората изсветляваше над града, а той беше изтощен и ядосан. Къде се бе дянал Волтан? Защо не му изпращаше вест за смъртта на Джасарай?

Бутна вратата на балкона и излезе. Въздухът носеше свежа прохлада, градът се простираше пред него прекрасен в сумрака. Това беше неговият ден — ден на величие и пречистване. От шестнайсет месеца подготвяше всичко, събираше хиляди имена. Днес Култът щеше да бъде изкоренен окончателно, а с него щеше да си отиде и все по-немощният Джасарай.

Неговите Рицари излизаха от казармите и се строяваха. Бяха стотици. Наладемус гледаше с наслада как колона след колона навлизат в града; офицерите носеха списъци на предателите. Щяха да ги измъкнат от постелите им и да ги завлекат в Храма. Тъмницата не можеше да побере всички, затова щяха да ги събират на плаца пред казармите, преди да ги разпределят по арените на различните циркове, за да бъдат екзекутирани.

Колоните Рицари още се изнизваха през портата. Наладемус ги наблюдаваше гордо. От утре всички в Каменград щяха да крачат така към предначертаната им съдба.

Но къде беше Волтан?

Избълва проклятие и се върна в покоите си. Светлината на една от лампите трепкаше, над фитила се виеше мазен черен дим. Наладемус угаси пламъчето. На масата още имаше остатъци от вечерята и празна кана от вино. Наладемус взе къшей хляб, но беше изсъхнал и той го пусна на пода. Стомахът му къркореше. Повика един страж, заповяда му да донесе някаква храна и се прегърби на широкото кожено кресло все по-ядосан. Напоследък Волтан бе станал твърде дързък. Скоро щеше да настъпи моментът, когато трябваше да се отърве от него. Но не сега. След смъртта на Джасарай можеше да пламне гражданска война.

Стражът се върна с блюдо пушени меса и нова кана вино.

— Прати ми Бануин — каза Наладемус, взе блюдото и натъпка в устата си голямо парче шунка.

След малко тъмнокосият младеж потропа на вратата и влезе.

— Сърцето ми бие твърде бързо — каза Наладемус. — Направи ми някаква билкова отвара.

— Императорът е жив — каза Бануин тихо, едва ли не тъжно.

Наладемус трепна и впи поглед в младежа.

— Ти пък какво знаеш?

— Всичко, господарю. Аз съм ясновидец. Ако бях предпочел да живея сред своя народ, щях да стана друид. Нощес отново имах видение, същото като отпреди няколко години. Моят приятел Бейн бродеше по чудати живи коридори, които шумоляха. Дебнеше го звяр. С него вървеше по-възрастен мъж, когото не познавах. Но сега знам кой е — името му е Бяс. Снощи неколцина убийци са се опитали да погубят императора, като пуснали див звяр в лабиринта насред неговия парк. Огромен ивичест лъв. Оставили го да прегладнее. Един от тях ударил императора по главата, повалил го в несвяст, залял го с кръв и го оставил, за да бъде разкъсан от звяра. За късмет на Джасарай моят приятел Бейн и Бяс влезли в лабиринта и убили звяра. След това Джасарай повикал верни войници, които арестували Волтан.

Наладемус седеше зашеметен, мъчеше се да проумее какво говори това момче.

— Ако всичко това се е случило наистина, защо стражници на императора още не са дошли да ме отведат?

Бануин мина покрай него и се загледа към последните Рицари, излизащи през портата. И Наладемус чуваше тропота на колоната. Сърцето му прескочи един удар. Джасарай знаеше за днешното прочистване на предателите. Чакаше Храмът да се опразни.

Излезе на балкона и закрещя на отдалечаващите се Рицари:

— Върнете се!

Не го чуваха. Той впи дебелите си пръсти в ръба на каменния парапет и изви глава към спокойния младеж до себе си.

— Бануин, какво мога да направя?

Ясновидецът въздъхна.

— Аз си отивам у дома, господарю. Връщам се при своя народ. Не биваше да идвам тук.

— Помогни ми!

— Никой не може да ви помогне.

Бануин се обърна и направи крачка към вратата. Наладемус се пресегна, хвана го за ръката и изрева:

— Ти си бил! Ти си ме издал!

Бануин го докосна съвсем леко. Пръстите на Наладемус се сгърчиха и младежът продължи към изхода от покоите. Наладемус напълни дробовете си с въздух, за да извика на стражниците да го съсекат пред очите му. Бануин се обърна и жрецът усети как гърлото му се свива. Младежът излезе.

Сърцето на Наладемус блъскаше тежко. Виеше му се свят, гадеше му се. Видя цял отряд пехотинци, които маршируваха по улицата към казармите, утринното слънце огряваше посребрените им брони и белите пера на шлемовете. Императорската гвардия на Джасарай.

Направи крачка назад, настъпи алената си роба и се стовари на пода. Надигна се на колене и хукна тромаво към масата. Грабна нож и се опита да разреже тлъстата си китка. Но ножът беше прекалено тъп.

Гвардейците влязоха през портата.

Наладемус отвори със замах вратата към коридора. Двама от неговите стражници стояха там.

— Дай ми меча си! — заповяда жрецът на единия.

— Мечът ми ли?

Наладемус докопа дръжката на оръжието и го измъкна от ножницата. От долните етажи вече се чуваха гневни крясъци и шумна суматоха. Той се върна бавно в покоите си, огледа разкошните завеси и украса, наредените по рафтовете книги, златните бокали. А през прозореца виждаше бялото съвършено величие на града.

Стовари се на колене и обърна острието към себе си. Раздърпа робата си с другата ръка, опря върха на гладиуса в гърдите си, а дръжката — в пода. И се хвърли напред. Дръжката се хлъзна, острието само сряза кожата над гръдната кост, върхът се заклещи под ключицата.

Няколко ръце го хванаха и го вдигнаха да стане.

— Не! — нададе вой жрецът. — Не!

През четирите дни след ареста на Наладемус, с който свърши всевластието на Алените жреци, във всички квартали имаше буйни веселби. Хиляди поклонници на Култа бяха освободени и се върнаха в домовете си. Мнозина жреци обръснаха брадите си и избягаха от града. Други чакаха самонадеяно и изпълняваха задълженията си с увереността, че тази бъркотия ще отмине скоро. Повечето бяха заловени, осъдени набързо и унищожени тихомълком.

Затворниците под арената на цирк „Палантес“ не знаеха нищо за събитията, разтърсили града над тях. Тях освободиха последни и когато вратата на подземието се отвори, очакваха да ги изведат, за да ги изгорят на клади. Мнозина плачеха и се молеха за живота си.

— Тишина! — викна надзирателят. — Свободни сте по заповед на императора.

Те още стояха скупчени и не можеха да повярват. Тази лъжа не трябваше ли да ги успокои, за да тръгнат покорно към смъртта си? Съветник в бели одежди прекрачи прага и притисна парфюмирана кърпичка към носа си, за да се опази от вонята.

— Това е истина — увери той затворниците. — Наладемус беше арестуван и с него е свършено, а всички вие сте свободни да се разотидете по домовете си, където и да се намират те.

Персис Албитан чу думите и тялото му сякаш олекна неимоверно от радост. Надигна се тромаво и се обърна към Забулената, за да помогне и на нея. Нейното лице белееше призрачно и лъщеше от пот. Очите ѝ блестяха трескаво.

— Остави я! — заповяда надзирателят. — Тя няма да бъде освободена.

— Защо? — попита Персис.

Повечето поклонници на Култа вече се бяха изнизали през вратата, искаха да се махнат по-скоро от тази страшна дупка. Тръгнаха си, без дори да погледнат към жената. С нея останаха само Персис и Норуин.

— Защо? — повтори Персис.

— Не ми се полага да знам — сопна се надзирателят. — Хайде, махайте се.

— Тя е болна, трябва ѝ помощ.

— Ами стой при нея — присмя се надзирателят. — Все ми е тая дали и ти ще умреш.

— Те не могат да останат — възрази съветникът.

Персис коленичи до изнемощялата жена.

— Толкова съжалявам…

Погледът ѝ за миг се проясни и тя му се усмихна. Не каза нито дума, но ръката ѝ се вдигна и погали брадясалото му лице. Щом го докосна, Персис усети в тялото си мощна топла вълна. Изгарящата болка от гнойника на шията вече я нямаше, не го мъчеха натъртванията и драскотините от побоя. А топлината се засилваше, сякаш през кожата му проникваха слънчеви лъчи и изпълваха вените му с ослепителна светлина. С нея го осени безмерно прозрение, до което не би достигнал с никакви усилия на ума. Впи поглед в очите ѝ и по бузите му потекоха сълзи. Ръката ѝ се отпусна.

Персис Албитан също протегна ръка и погали косата ѝ. Почувства как силата напира в него. Другите трима мъже в голямата килия стояха смразени от бледото сияние около умиращото момиче. Ужасните гноясали рани от камшика се затвориха и изчезнаха безследно. Цветът на лицето се промени и тя вече изглеждаше в цветущо здраве. Сиянието угасна и Персис се изправи. Вторачи се в надзирателя… а той му се примоли:

— Не ме погубвай!

— Защо да те погубвам, когато ти се погубваш? — отвърна Персис.

Обърна се към младата жена и видя, че тя го подканва с усмивка да тръгва.

— Пазите ли булото ѝ? — попита Персис.

Надзирателят кимна замаяно.

— Донеси го. Намери ѝ чисти дрехи и храна. Ще го направиш ли?

— Да, заклевам се!

— Тогава дано Изворът те благослови.

Персис погледна за последен път жената, дръпна Норуин за ръката и двамата закрачиха по коридора и нагоре по стълбата към светлината.

Наладемус беше съден от Съвета на Джасарай. Като главен свидетел Волтан разказа за заговора да убият императора и призна, че са злоупотребили с пари на Храма, за да подпомагат източните врагове на Каменград и да проточат войната. Преди да произнесат присъдата разрешиха на Наладемус да говори. Той изсипа хули срещу Джасарай, който не беше в залата, обвини го в слабост и решения, които разединяват империята. Но когато го осъдиха на смърт, припадна и трябваше да го изнесат от залата.

Бейн тичаше с все сила нагоре по склона. Прескочи едно паднало дърво, но щом навлезе в гората, реши да бяга по-леко. Раните на рамото и хълбока зарастваха бързо. Бяс бе свалил шевовете предишния ден. Почти не бяха говорили преди това.

— Още си ми ядосан — каза Бейн, когато неговият наставник сряза последния шев и измъкна конеца.

— Не съм ядосан — отрече Бяс. — Разочарован съм.

— Според мен грешиш. Мога да го победя.

Старият гладиатор вдигна рамене.

— Не заради това. Сега не е нужно да се биеш с него и да рискуваш живота си напразно. За тебе вече не е най-важно отмъщението или справедливостта, а самолюбието. Той те е победил и ти искаш да докажеш на самия себе си, че го превъзхождаш. Бейн, животът ти би могъл да има и друг смисъл.

Тези думи още отекваха в паметта му, докато тичаше. Не бе измислил как да обясни на Бяс какво чувства, не се бе насилил да му разкаже за отчаянието през почти целия си живот. Лия беше като небесна дъга след буря, единственият му шанс да промени всичко в съдбата си. И когато я беше убил, Волтан бе хвърлил семе на омразата в душата му. Това семе бе покълнало и избуяло. Нямаше нощ, в която Бейн да заспи, без да вижда лицето на Волтан. Нямаше утро, в което да се събуди, без да мисли за безмилостния бивш гладиатор и за острието, което бе пронизало Лия. Тази омраза го гризеше вече повече от две години и Бейн вярваше, че може да се отърси от нея само ако застане лице в лице, меч срещу меч с Волтан. Така разбираха живота мъжете от риганте.

Мъгла се стелеше ниско в шубраците и той продължи по-бавно, защото не виждаше добре къде стъпва. Не биваше тъкмо в деня преди двубоя да си изкълчи глезен заради скрит корен или камък. Зърна пред себе си двама мъже, които теглеха отсечено дърво към полегат склон. Единият беше стар и еднорък, другият — още момче. Тежестта на дървото май беше прекалена за тях. Счупен клон се закачи в ръбест камък, който стърчеше от земята. Едноръкият го отсече с малка брадва и двамата пак напънаха въжето. Бейн отиде при тях, усмихна се широко на стареца и хвана въжето. Дървото вече се плъзгаше много по-леко, смъкнаха го по склона до неугледна къщурка край бистър поток.

— Много съм ти благодарен — каза старецът. — И сами щяхме да се справим, но небесата са ми свидетел, че вече не ни оставаха сили.

— Ти си Бейн! — възкликна тъмнокосият жилав юноша. — Гледах двубоя ти с Декс.

Старецът се взря отблизо в Бейн.

— Да, изглеждаш като боец — потвърди не чак толкова приветливо.

— Вярно ли е, че ще се биеш с Волтан? — попита момчето.

— Да, вярно е.

— Дано го убиеш бавно и мъчително!

— Стига! — изръмжа старецът. — На никого не пожелавам бавен и мъчителен край, дори на гнусни твари като него. Твърде много хора загубиха живота си напоследък.

— Как можеш да казваш това?! — възмути се момчето. — Той е от онези, които убиваха наши приятели, отвеждаха ги на кладите. Заслужава да умре в мъки.

Старецът седна на отсеченото дърво, свали кожения калъф от чуканчето на отсечената си лява китка и почеса белезите. Вдигна глава и погледна Бейн.

— Още веднъж ти благодаря. Да не ти губим повече времето. Трябва да се подготвиш за двубоя.

Бейн постоя още миг-два при тях, после се втурна обратно нагоре по склона, а горе свърна по стара пътека, проправена от сърни. Когато изкачи още един склон, видя просналия се под него град, засиял в ранното утро. Умората се натрупваше в краката му, усещаше боцкане в прасците…

Банята в цирк „Окциан“ беше отворена, но водата още не беше затоплена и той отиде на площадката за упражнения, направена по заръка на Бяс. Неколцина по-млади гладиатори вече бяха там и вдигаха тежести под наставничеството на Телорс. Бейн раздвижи схванатите си мускули и загря още малко с катерене по въже.

Телорс дойде при него.

— Не се престаравай. Пази си силите за утре.

— Как мислиш, глупаво ли постъпвам?

— Не е редно аз да преценявам. Хората правят онова, което смятат за нужно. Ако бях на твое място, щях да поискам от императора цяла планина злато и личен бардак.

— Виждал си го как се бие. Бяс не вярва, че мога да се изправя срещу него.

— Вани вече съжалява, че ти е казал това. Не би искал заради негови думи да се усъмниш в способностите си. Просто се е надявал да те разубеди.

— Е, какво мислиш все пак? Кажи ми истината.

— Бейн, не мога да ти кажа истината, а само своето мнение. Веднъж видях как як войник с броня, с нагръдник, с щит и меч беше повален от момче, което си бе направило копие от дълъг клон. В битка може да се случи всичко. — Телорс се подсмихна унило. — Няма да ти разправям колко ненадминат е Волтан — не и в деня преди да се биеш с него. Нека ти кажа колко добър боец си ти. Можеш да надвиеш почти всички. Имаш бързината, силата и най-важното — бойния дух. Утре ще бъда с тебе. Ще наточа меча ти като бръснач, а нагръдникът ти ще блести.

— Нагръдник ли? Това е двубой до смърт.

Телорс се почувства неловко.

— За този двубой императорът отмени обичайните правила. Волтан ще се бие без никаква броня.

— Значи и аз ще изляза без броня. Нали е двубой, а не екзекуция?

— Очаквах да кажеш това — призна Телорс. — Постъпваш достойно. И Бяс би ти казал същото.

Един слуга извика, че водата се е стоплила, и Бейн влезе в банята.

Басейнът беше дълъг шестнайсет стъпки и широк девет. Издигащата се от водата пара ухаеше на лавандула. Бейн свали дрехите, потопи се, смъкна и главата си под повърхността, изтласка се с крака до отсрещния край, седна на издатината в басейна и опря глава на заоблените месингови перила. Напрежението се изцеждаше от мускулите му.

Полежа във водата, избърса се и отиде в стаята за масаж. Роб на Цирка втри масло в кожата му и размачка мускулите на краката, гърба и раменете. Бейн задряма. Когато се събуди, беше сам. Робът го бе завил с топла хавлия, за да спи спокойно.

Отиде при шкафа си, облече чиста туника и панталон и се върна бос в банята. Остави дрехите за упражнения в коша за пране, обу ботушите и излезе.

Денят беше чудесен, така че той се разходи по улиците към вилата. Почти навсякъде празненствата бяха стихнали, но още се долавяше бурната радост в целия град. Завари градинарите да се трудят около вилата, плевяха цветните лехи, а Кара вървеше между розите. Носеше светлозелена рокля. До нея крачеше тъмнокос и хубав млад мъж. Кара видя Бейн, махна му и той отиде при тях.

— Това е Марон — запозна ги Кара. — Син на генерал Барус. — Бейн и Марон си стиснаха ръцете. — Дошъл е да говори с дядо, но той още тича по хълмовете.

— Сигурно е тръгнал по пътеката на запад — каза Бейн, — защото не го видях тази сутрин.

— Ще се омъжа за Марон — заяви Кара.

— Ако дядо ти се съгласи — добави Марон.

Бейн се засмя.

— Щом това е желанието ти, принцесо, дядо ти няма да се противи. Но аз съм съкрушен. Толкова се надявах накрая да избереш мен.

— Ти си много стар — присмя му се тя. — И не си чак толкова привлекателен.

Бейн притисна ръка към гърдите си.

— Колко жестоки са жените! Вземи си поука, Марон!

Поклони се и понечи да тръгне към къщата, но Кара го хвана за ръката.

— Двамата с дядо трябва да се сдобрите.

— Не сме се карали.

— Вече не искаш да ме погледнеш в очите — промълви тя неочаквано. — Защо?

— Измисляш си. — Бейн се застави да гледа в очите ѝ — светлосините очи на Волтан. Не издържа и се извърна. — Пренебрегваш своя гост — напомни ѝ.

— Бейн, да не съм те обидила, без да искам?

— Няма такова нещо.

Вече се чувстваше много неудобно пред нея.

— Още ли си решен да се биеш утре? — попита тя.

— Да.

— Знаеш ли, срещнах го наскоро. Говоря за Волтан. Пред една сергия на пазара. Допадна ми. О, знам какво казват за него — той е злодей, но аз го видях на една от нашите общи молитви. Забулената положи длан на главата му и го благослови. Значи в душата му има не само зло.

Бейн въздъхна.

— Не знам дали в душата му има само зло. Той уби жена, която обичах. И ще умре за това, а не заради… някакви политически интриги.

— Бездруго ще умре. Всички ще умрем рано или късно. Жалко, че не можеш да му простиш.

— Някои неща са непростими.

— Не мога да повярвам в това.

— Защото никога не си страдала. — Бейн даде воля на гнева си, но още се сдържаше. — Толкова е лесно за хора като тебе — свикнали сте с разкоша, а прислугата се грижи за всички ваши нужди. Какво се налага да прощаваш? Готвачката е сварила кашата твърде рядка? „О, прощавам ти.“ А жените от племето гат са гледали как вашите войници изтръгват бебетата от техните прегръдки и смазват главичките им в стените. Те знаят какво е мъка. Дали са готови да простят? Аз видях как Волтан заби меч в сърцето на моята любима. Смееше се. А ти ме молиш да му простя? Я се огледай! Всичко, което имате тук, всичко в този град е изградено върху пролятата кръв на изтребени народи. Може някой ден хората да ви простят. Аз обаче се съмнявам.

Вбесеният Бейн побърза да се отдалечи от Кара. Пред къщата зърна двама мъже на застланата с чакъл алея.

— Персис! — викна Бейн и изтича към тях.

Двамата носеха мръсни дрехи, които смърдяха ужасно.

— Радвам се да те видя, момчето ми — промълви умореният Персис. — Тук имате ли място, където да се отървем от тези благоухания на тъмниците?

— Разбира се. Елате с мен.

Персис беше прекалено пълен, а Норуин — твърде дребен, за да са им по мярка дрехите в къщата. Докато се къпеха, Бейн изпрати един слуга на пазара да им купи подходящи дрехи. Кара и Марон също бяха видели двамата и влязоха при Бейн, който чакаше в голямата дневна с изглед на изток.

— Персис ли дойде? — веднага попита момичето.

— Да. Освободили са ги вчера, но те нямат нито пари, нито други приятели тук. Поне са намерили нас.

— Много съм доволна. Ще заръчам на готвачката да ги нахрани добре.

И излезе от стаята, а Марон каза на Бейн:

— Познавам един твой приятел — Бануин.

— Не ми е приятел. Бивш познат.

— Тъй ли… Не знаех. Той говори за тебе като за приятел.

— Винаги съм предпочитал дружеските постъпки пред дружеските думи. Как е той?

— Напусна града тази сутрин. Връща се в родината си. Ще ми липсва.

Бейн нямаше желание да говори за някогашния си приятел и попита:

— Как се запознахте с Кара?

Марон се засмя.

— Сега не е опасно да призная, че се срещнахме на една от общите молитви със Забулената. След това се заприказвахме и… — Той разпери ръце. — Влюбих се в нея. След три седмици навършвам деветнайсет. Намислили сме да се оженим веднага след това.

— Тя е прекрасно момиче.

— Знам.

— С какво ще се занимаваш?

— Ще стана войник като баща си.

— Войник? — повтори Бейн. — Нали вие от Култа отричате войната?

— Не принадлежа към Култа. Просто ходех на техни сбирки. Възхищавам се на учението им. Но светът е далеч от съвършенството и е пълен с опасности. Охотно бих проявил обич и щедрост на духа към всеки срещнат, но винаги ще нося меч на кръста си в случай, че той не ми отвърне със същата обич и щедрост.

Бейн кимна с одобрение.

— А Кара какво мисли за това?

— Не се ли досещаш? — засмя се Марон.