Среднощен сокол

14.

Брат Слънцеднев беше огромен мъж. Говореше се, че на младини бил страховит в юмручните двубои с тези широки рамене и неимоверната си сила. С годините бе натежал, особено в корема, което правеше избора му на ездитно животно още по-необичаен. Друидът яздеше дебело магаре и трябваше да присвива крака, та подметките му да не се влачат по земята. Не се засягаше от шегите на мъжете в походните колони, които подминаваше, само им махаше с ръка приветливо и се усмихваше.

— Конете — често подхвърляше брат Слънцеднев — карат човек да се възгордее. Друидите трябва да отбягват такива изкушения.

— Но ти не отбягваш пивото — натякна му веднъж Бануин. — И не си отказваш нито уисге, нито вкусни гозби.

— Е, никой не е съвършен — отвърна възрастният друид.

Но днес, докато яздеше зад високия кон на Бануин, брат Слънцеднев беше в по-унило настроение. Не заради новината с каква армия разполага Джасарай, макар че и това би стигнало да помрачи мислите на повечето разсъдливи хора. Повече го тревожеше държането на двамата най-важни пълководци на племената — Конавар, краля-воин, и стратега Бендегит Бран. Конавар поначало си беше сериозен мъж, винаги съсредоточен и склонен към размисъл. Но напоследък изглеждаше странно отчужден, сякаш му тежеше бреме, което не можеше да сподели с никого. А Бендегит Бран, всеобщ любимец поради добродушието и скромността си, бе станал начумерен и сприхав. Смъртта на сина му се бе оказала твърде тежък удар. Също като баща си той беше изцяло отдаден на семейството си. Бе обичал безмерно сина си. Брат Слънцеднев му съчувстваше, но сега имаха по-важни грижи. Един унесен в мислите си пълководец може да допусне твърде скъпа грешка. А двама предвещаваха непоправима беда, и то не само заради лоша стратегия. Друидът долавяше растящото безпокойство в армията. Мнозина сред бойците се заблуждаваха, че Бран е обзет от страх пред настъпващите войски на Джасарай. Това не беше достатъчно да предреши битката, защото за тези бойци върховният предводител беше Конавар. Той си оставаше техният талисман — непознаващият поражение крал-воин, който вече бе разгромил една армия на Каменград. Мъжът, който носеше на кръста си меча на сидите, разсичащ с лекота всяка броня. Докато беше начело, щеше да им вдъхва храброст.

Конавар поначало си беше по-сдържан и затворен, затова войниците още не забелязваха трудно доловимата промяна у него. Но брат Слънцеднев я откри веднага.

Следваше Бануин покрай редиците вървящи мъже и разменяше остроумия с малцината, които се присмиваха на магарето му.

Когато двамата друиди се добраха до челото на колоната, Железните вълци вече бяха вързали конете си на определените места, а кралската палатка беше издигната. Вътре Конавар седеше на прост килим в средата, а старшите пълководци се бяха настанили около него. Гованан с преждевременно побелялата глава беше отдясно, а до него — Остаран, воинът от племето гат, присъединил се към Конавар преди двайсет години, след като родината му отвъд морето бе прегазена от враговете. Вляво от краля беше Бендегит Бран. Липсваше само Фялок, който бе проникнал с бойците си далеч на юг, за да напада обозите на противника.

Бануин им съобщи какво е научил за броя и състоянието на войските на Джасарай. Конавар го изслуша, после няколко минути го разпитва за подробности. Бендегит Бран не продумваше. Брат Слънцеднев се взираше в него — той не внимаваше, сините му очи сякаш се взираха в далечината. Конавар като че не разбираше колко е разстроен брат му. Оста и Гованан току поглеждаха неспокойно към Бран, но си мълчаха.

— Сещаш ли се за още нещо, което може да ни е от полза? — попита Конавар.

Преди Бануин да отговори, брат Слънцеднев изрече тихо:

— Може би ще ни е трудно да разгромим отряда от летящи дракони. Как мислиш, господарю Бран?

Бран примигна и престана да се гърби.

— Да… Трябва да помислим и за това.

Настъпи неловко мълчание.

— Колко са враговете ни, господарю Бран? И къде е тяхната армия в момента?

Очите на стратега се присвиха.

— Кой си ти, че да се заяждаш с мен?

— Кой съм аз ли, нагло кутре?! — изгърмя гласът на друида. — Тук говорим за бъдещето на всичко, което ни е скъпо. На двайсет мили от нас са врагове, които ще стъпчат нашите обичаи, ще отведат в робство хиляди от нашите жени, ще изколят децата, които са твърде малки, за да бъдат продадени изгодно. Кой съм аз ли? Аз съм човек, който вижда пълководец да затъва толкова дълбоко в личната си горест, че ще навлече гибел на целия ни народ!

— Как смееш! — изръмжа Бран и скочи.

— Искаш да се свреш в ъгъла и да цивриш ли? — не мирясваше друидът. — Тогава си върви у дома. Проливай сълзи. Прегръщай съпругата си. Нека тя ти бърше сълзите. Остави битките и подготовката за тях на онези, на които им стиска да се сражават!

Бран го връхлетя. Брат Слънцеднев дори не опита да се защити. Юмрукът на Бран го халоса по брадясалото лице. Друидът се олюля, после скръсти огромните си ръце зад гърба. От сцепената му устна потече кръв и изцапа прошарената му брада. Брат Слънцеднев впи поглед в очите на Бран.

— Щом главният ни стратег вече е буден, може би ще ни обясни къде се намират враговете и какви сили ще изведат на бойното поле?

— Махни се, дебел мръснико! — кресна Бран. — Иначе ще те убия!

— Стига — укроти го Конавар отегчено. — Никой никого няма да убива. Седни, Бран.

— Нали чу какво ми каза той…

— Чух. А ти би трябвало да се вслушаш в думите му. — Кралят погледна Оста и Гованан. — Приятели, оставете ни да поговорим. Върнете се след час и ще продължим да обсъждаме плановете си. Излез и ти, Бануин.

Брат Слънцеднев също се канеше да излезе, но Конавар го спря.

— Седни.

Подаде му кърпа. Друидът избърса брадата си и притисна плата към сцепената си устна.

Конавар изчака в палатката да останат само тримата и се вторачи във все още разгневения Бран.

— Брат Слънцеднев ти каза самата истина. Всички разчитаме на тебе да измислиш стратегията, с която да победим армията на Каменград. А ти си седиш тук и се заплесваш, когато слушаме най-важното съобщение. Ти загуби син… и аз скърбя с тебе. Но аз съм кралят и всички хора от племената са мои чеда. Няма да позволя децата ми да бъдат изтребени, защото един от техните пълководци не е могъл да потисне мъката си в решаващите дни.

— Не мога да се справя — промълви Бран. — Все си мисля за Ру. Ще си тръгна утре.

— Нуждаем се от тебе, Бран — настоя Конавар.

Брат му завъртя глава.

— Ти ме научи на всичко, което знам. Щом ти водиш бойците, армията на Каменград ще бъде победена. Убеден съм в това.

— Но аз може да не съм тук — тихо каза кралят.

— Какво?!

Брат Слънцеднев видя как се скова от потрес лицето на Бран, който приклекна до Конавар.

— Що за лудост е това? Ще бъдеш тук, разбира се!

— Дано е така, братко — отвърна кралят. — Имах две видения за бъдещето. В едното ме предават и умирам преди битката. В другото водя нападение срещу враговете. Не бяха сънища, Бран. Тези видения се пренесоха в ума ми, когато докоснах Моригу. И двете са верни, макар че не мога да проумея как е възможно това. Знам обаче, че ако ти си тръгнеш, с племената е свършено. Всичко, за което живях, борих се, страдах, ще се превърне в прах. Искаш да изостриш вниманието си ли? Помисли за това. Ако не стига, не си представяй мъртвия Руатан. Вместо него си представи човека, изпратил пръстена, който го погуби. Представи си Джасарай.

Бран сведе глава, после погледна брат Слънцеднев.

— Приятелю, съжалявам, че те ударих.

— Простено и забравено — отвърна друидът. — Може би е добре да потърсиш Бануин… и да чуеш повторно какво е научил.

Бран кимна и се обърна към Конавар.

— Кон, ти няма да умреш. За тебе е предопределено да срещнеш Джасарай в битка. Нищо не може да промени това.

— Да, нищо не може да промени отредената ми съдба — съгласи се Конавар. — Духом отново ли си с нас?

— Да.

— Тогава постъпи както те посъветва брат Слънцеднев и намери Бануин. Ще говорим още, когато се върнат Гованан и Оста.

Бран стана и излезе. Друидът не помръдна от мястото си.

— Разкажи ми за тези две видения от бъдещето.

Конавар му обясни как бяха спасили Моригу и как тя бе напуснала този свят.

— В първото видение лежа подпрян на златист камък и кръвта ми изтича. Знам, че на другия ден ще има велика битка. И тъна в отчаяние, че няма да съм там. На земята около мен са натръшкани мъртви врагове. После едно момче слиза от клоните на едно дърво наблизо и се втурва в каменния кръг. Тогава всичко притъмнява… и аз знам, че умирам.

— А второто? — подкани го брат Слънцеднев.

— Виждам се на висок кон, бронята ми сияе, шлемът е на главата ми. Вадя меча и изпъвам ръка нагоре. Фялок е до мен. Великата битка е в разгара си и ние повеждаме атаката надолу по склона.

— Може и да не са били истински видения за бъдещето, а само знамения за възможното — предположи друидът. — В края на краищата не може и двете да са правдиви. Няма как хем да умреш преди битката, хем да се сражаваш в нея. Струва ми се, че най-очевидното решение е да не припарваш до каменни кръгове.

Конавар бръкна под туниката си и извади сгънат пергамент.

— Ето какво ми даде вестоносец тази сутрин.

Брат Слънцеднев взе пергамента и го разгъна. Прочете написаното с красивия равен почерк на Брефар: „Скъпи братко, и двамата страдаме заради тежко недоразумение. Говорих с Гуерн и той се съгласи с мен, че е време да намерим решение за разногласията си. Ще се срещнем с тебе при Кръга на Болг утре по здрач. Кон, ако ти е останала поне мъничко обич към мен, ела сам. Заричам се, че няма никаква уловка.“

Отдолу имаше подпис — „Крилото“.

— Той май те смята за глупак — подхвърли друидът.

— Въпреки това ще отида — натърти Конавар. — Моригу поиска обещание от мен. Тя каза: „Когато брат ти те повика, отзови се. Без да мислиш за нищо друго, колкото ще да е неотложно или решаващо. Разбра ли? Отзови се.“ Преди много години наруших едно обещание и оттогава живея със срама и мъката. Но това обещание ще спазя, макар че ми разкъсва душата.

— Тогава нека те придружи отряд дотам.

— Не бих постъпил така, приятелю. Той иска да отида сам.

— Ох, Кон, нали познаваш Брефар? Винаги е бил слаб духом и във всичко го подтиква завистта към онова, което си постигнал ти. А тази завист се превърна в злоба още преди години.

— Знам — тъжно каза Конавар. — Започна след като се бих с мечока. И той, и Гованан бяха там, но само Гованан ми се притече на помощ. Крилото просто се вцепени от ужас. Още беше малък, нямаше оръжие и сякаш се смръзна. Никой не го обвини, а на него все му се привиждаше презрение в очите на хората. И все се мъчеше да ми докаже, че е достоен за уважение, престараваше се. Толкова отчаяно копнееше за признание, че твърде често рискуваше и се проваляше.

— Това ми е ясно, Кон. На всички им е ясно. Ако беше някой друг, отдавна щеше да си го лишил от всички постове. Откога заговорничи с Гуерн и Морските вълци?

— Повече от година. Джасарай му изпратил пари, за да подготви бунт сред паноните. Едно от малкото начинания, с които Крилото се справи умело. Привлякъл Гуерн, дал му и пари, и оръжие. Двамата сякаш са били родени да съзаклятничат заедно — озлобени, с проядени от завистта души. Гуерн е роднина на стария леърд, но когато той умря, изпратих Бран да управлява северните земи. — Конавар си наля чаша вода и я изпи на един дъх. Брат Слънцеднев си каза, че изглежда съсипан. — Не знаех, че са се наговорили с Шард, макар че трябваше да се досетя. Крилото накрая си внуши, че в мен е коренът на всичките му несгоди и че ако не съм бил роден, животът му е щял да прелива от щастие. И може би е прав за това. Вече не знам какво да мисля. Знам обаче, че като малък Крилото беше свястно момче. И ме обичаше. Аз бях неговият батко, когото следваше по петите навсякъде.

— Хората се променят — напомни друидът. — По-слабите не могат да понесат угризенията или срама. И когато се провалят, все някой друг им е виновен. Ако се провалят във всичко, започват да се смятат за жертви на някакъв всеобхватен заговор.

— Както и да е — промълви Конавар. — Утре всичко ще свърши.

— Не бива да свърши! — възрази брат Слънцеднев. — Намерението ти е глупаво. Може би Моригу е очаквала да откажеш.

Конавар се усмихна и завъртя глава.

— Приятелю, не мога да вникна във всичките ѝ замисли. Но съм убеден, че ако погазя това обещание, племената ще бъдат разгромени във войната с Джасарай. Не мога да го обясня. Видях толкова много неща… Видях Джасарай в различен облик, в много светове. Той побеждаваше във всяка битка. Видях неописуеми страхотии, видях умиращи светове с въздух, осквернен от бълващи отрови кули, изсъхнали дървета с опърлени листа, плодородни земи, превърнати в пустош. Видях хора със сиви лица и уплашени очи, които живеят в каменни градове и щъкат като мравки в тях ден след ден. Честно казано, ще ми се никога да не бях докосвал Моригу!

— Смяташ ли, че тези видения ще се сбъднат в земите на риганте? — попита друидът.

— Не знам. Знам само какво трябва да направя аз. Да яхна коня и да отида в онзи каменен кръг. Сам.

— Кон, ще те убият. Знам що за човек е Гуерн. Има обаяние и привлича последователи, но е зла твар и не знае що е чест. Огромен е почти колкото Фялок, опитен е в сраженията. Убил е неколцина в кръвни вражди. И няма да е сам, за разлика от тебе.

— Винаги съм бил сам — каза Конавар. — Мисля си, че това важи за всички ни.

Бейн оседла дорестата кобила и се върна в къщата. Гриф и Исуен чакаха в голямата стая.

— Кога ще се върнеш? — попита Гриф.

— Някой ден — отвърна Бейн. Бръкна в един джоб на черния си елек и извади свитък пергамент. — Заръчах да съставят този крепостен акт в Трите потока, след като армията потегли. Трима старейшини го удостовериха с подписите си. — Даде свитъка на Гриф. — Прехвърлям стопанството с добитъка и земята на тебе. — Ухили се на смаяното изражение на старшия пастир. — Вече не си от Вълкоглавците, Гриф. Сега си земевладелец.

— Не те разбирам… — промърмори червенобрадият исполин.

— Той няма да се върне — промълви Исуен и застана пред Бейн. — Защо го правиш?

Той сви рамене.

— Иска ми се да бродя, Исуен.

— Не е само това.

— И да не е, предпочитам да си мълча. Ти ми каза, че с Гриф си мечтаете за място, което да е ваше. Място, където да отгледате децата си, да зяпате залезите, когато остареете. Това място е добро и мисля, че ще бъдете щастливи тук.

— И сега сме щастливи тук — каза тя. — Но искаме да видим и тебе щастлив.

Бейн я прегърна и я целуна по закръглената буза.

— Когато се върна, ще пируваме и ще ви забавлявам с разкази за приключенията си.

Обърна се и протегна ръка на Гриф, който не я стисна, а пристъпи и го награби в мечешка прегръдка.

— Човече, ще пестя всички печалби за тебе. И когато се върнеш, пак ще си бъдеш у дома в това стопанство. — Пусна го и се ухили. — Но ще се наместим в твоята спалня, да знаеш. По-голяма е, пък и изгледът е по-хубав. — Усмивката му посърна. — Бейн, да се пазиш! Чуваш ли?

— Чувам те, мъжаго.

Бейн взе дисагите и излезе от къщата. Нагласи ги върху кобилата, яхна я и тръгна, без да се обръща.

Яздеше право на изток в слънчевото утро, изкачваше хълмове, спускаше се в долини и след около четири часа спря на възвишението над Трите потока. Изглеждаше толкова мирно под пролетното слънце и на пръв поглед нищо не напомняше за кръвопролитието и доблестта, нямаше дори ехо от звънтящи остриета и крясъци. Яркожълти цветя бяха осеяли склоновете. Бейн се огледа. В тревата наблизо имаше паднала подкова, а малко по-нататък — пречупен меч, по който вече се виждаха ръждиви петна.

Три момчета изтичаха със смях от гората. Носеха дървени мечове. Видяха Бейн и спряха. Той им помаха с ръка и смуши кобилата да тръгне надолу. Влезе в селото, подмина великанското Старо дърво и продължи към ковачницата, откъдето се чуваха равномерни удари на чук по желязо. Стъпи на земята, омота поводите около коневръза и отиде в ковачницата. Нанкумал гледаше как негов чирак налага с чука нажежено парче желязо. Старецът вдигна глава и видя Бейн. Двамата излязоха на слънце. Нанкумал извади кърпа да попие потта от плешивата си глава. Забеляза дисагите на кобилата.

— Накъде си се запътил?

— Отвъд морето.

— С каква цел?

Бейн вдигна рамене.

— Може би за да намеря цел.

Ковачът седна на дългата пейка до вратата.

— Момко, ти направи голяма добрина на селото. Хората няма да забравят.

— За мен е все едно дали ще забравят, или не — отвърна Бейн и се настани до дядо си.

Нанкумал се извърна.

— Бейн, държах се зле с тебе. Мъчно ми е дори да изрека тези думи.

— Отдавна беше, недей да ровиш отново — каза Бейн.

— Лесно е да се каже. Обичах Ариан. Тя беше чудесно момиче… докато не умря сестричката ѝ. Тогава спяха на едно легло. Малката Бария беше само на пет. Мъчеше я треска и сърцето ѝ спряло посред нощ. Ариан се събудила и я видяла мъртва. И оттогава не беше съвсем на себе си. Плашеше се от тъмното, страхуваше се да остава сама. Когато мечокът надра и наръфа Кон, Ариан едва не се побърка. Опитах се да я разубедя, когато си науми да се омъжи за Каста. Не си подхождаха. Но тя вярваше, че Кон ще умре, и се вкопчи в Каста, сякаш собственият ѝ живот зависеше от това.

Старецът въздъхна.

— Няма защо да говорим за това — каза му Бейн. — Майка ми е мъртва. Нищо не може да я върне.

— Говоря за живите — възрази Нанкумал. — За тебе и за… Конавар.

— Не ми се слуша.

— Може и да не ти се слуша, но аз трябва да кажа каквото ми се е събрало в душата. Затова те моля да ме изтърпиш, внуче. Знам какво мислиш открай време — Конавар е насилил майка ти. Не е вярно. Самата Ариан ми призна, че го е съблазнила тогава с надеждата да го привлече отново. Знаела си, че той не я е разлюбил. А сидите предупредили Конавар да не нарушава обещанията си, за да не предизвика страшна беда. Той обещал на младата си съпруга да се разходят на коне. Но в онзи ден останал много часове с Ариан. И когато се върнал в Старите дъбове, научил как Тей била убита, докато той задоволявал похотта си. Обезумял от мъка. Опожарил селото на убийците, съсичал всеки, когото видел. В лудостта си погубил жени и деца през онази нощ.

— Когато ти се роди и Каста видя очите ти, веднага позна, че Ариан му е изневерила — продължи старецът. — Прогони я. Тя се върна да живее при мен. Отидох да говоря с Конавар, казах му, че има син. Пихме уисге до късно, той сподели за своята скръб, за любовта си към дъщеря ми. Не е редно да повторя думите му. Но той говореше и за хората, които е убил. Никакви добри дела не биха заличили угризенията му, никакво наказание не би уталожило болката. Попитах го не би ли искал да се ожени за Ариан и да те признае за свой син. Той ми отговори, че тъкмо за това копнее. Любовта към Ариан пламтяла в душата му както винаги и всяка нощ, откакто научил за раждането ти, мечтаел да препусне към нея, да вземе на ръце сина си. Но не можел. Това било наказанието, което си наложил. Никога да не се жени и да не създава деца. Каза ми, че повече няма да погледне Ариан. И го направи… Ето, казах каквото бях решил. Той не наказваше тебе, Бейн. Наказваше себе си.

— Дядо, а защо ми го каза?

Старецът сви рамене.

— Ти си добър по душа. Знам обаче колко намрази Конавар. Помислих, че ако чуеш истината, ще ти е по-леко да спукаш този цирей.

Бейн се наведе към дядо си, целуна го по бузата и стана.

— Трябва да се сбогувам с Ворна.

Нанкумал също се надигна от пейката.

— А аз по-добре да се върна вътре, докато онзи хлапак не е подпалил себе си или ковачницата. — Постояха миг-два, после Нанкумал стисна ръката на Бейн. — Не вярвам да се видим отново.

— Кой знае? Може да се върна след година.

Дядото кимна, макар да знаеше, че внук му не казва истината.

— Дано, Бейн.

Младежът яхна кобилата и я подкара през селото. Видя Мерия, която седеше пред къщата си с малко дете. Тя вдигна глава, размърда пръсти, като че искаше да му махне с ръка, но после се извърна.

Ворна не беше в дома си. Бейн почака един час, после пак яхна кобилата и потегли към гората с Дървото на желанията.

Кралят спа зле. Не всички сънища бяха тежки, но всеки го изпълваше с печал. На младини се смяташе за безсмъртен като планините. Отнасяше се към възрастните хора все едно бяха съвсем различни от него същества. Но през четирийсетата година от живота си се връщаше мислено в младостта си с огромно недоумение. Нали и тогава знаеше, че някой ден ще остарее и ще умре? А някакво дълбоко вкоренено чувство отхвърляше истината. Тогава бъдещето се простираше безкрайно пред него. Спомни си последното пътуване на юг с Руатан и Крилото, за да продадат добитък. Чуха приказки за тамошната Земна жена, която била неописуемо красива и се любела изкусно. Но когато момчетата я зърнаха, стъписването им беше безмерно. Ами че тя беше стара! По-възрастна от майка им! Значи бе прехвърлила отдавна трийсетте. Конавар си спомни как тогава в главата му се мярна въпросът: „Как е позволила да увехне такава красота?“ Колко глупав беше — нима някой сам избира времето да подкопае неговото здраве, сила и достойнство?

Конавар седна. Наболяваше го кръстът от нощта, прекарана на земята в палатката, усещаше врата си схванат. Протегна се и изпъшка. Изгрялото слънце надничаше през пролука в източната страна на палатката и я осветяваше. Конавар погледна стойката за броня, където бяха ризницата, нагръдникът, шлемът и шареното наметало, което Мерия му бе изтъкала и ушила преди толкова години.

— Ако ще бъдеш крал на всички келтои от тази страна на морето — каза му тя тогава, — не можеш да обикаляш страната и да носиш цветовете на риганте. Дрехата трябва да показва, че стоиш над раздорите между племената.

Отначало той се смееше на тази премяна, защото му се струваше твърде грозна — цветовете не се съчетаваха добре, нито пък символите на петте племена. Сега гледаше наметалото с други очи. Майка му беше права. Наметалото се бе превърнало в талисман, сплотяващ племената.

Спомените за сънищата му тежаха. Беше видял пастрока си Руатан. Стоеше на брега на езеро, обгърнал с ръка раменете на мъртвия си внук и съименник. Конавар му извика, но Руатан като че не чуваше.

Седнал сам в палатката си, крал Конавар премисляше своя живот, виждаше отново величави дни на победи и свобода или мрачните времена след смъртта на Бануин, Руатан и накрая Тей. Беше обичал Тей, макар и не с необузданата страст, която изпитваше към Ариан. И след толкова години бремето на вината оставаше непоносимо. Знаеше, че Тей не заслужаваше да се отнася така към нея, но в любовта не избираш с разсъдъка си. Никой не може да си каже: „Тази жена е достойна за любовта ми, затова ще я обичам всеотдайно.“ Или обичаш страстно, или не. Това е.

Очите му бяха уморени и сякаш имаше песъчинки под клепачите. Беше седял до късно в палатката с Бран, Гованан и Оста, умуваха каква стратегия да изберат срещу армията на Джасарай. Бран бе измислил план за битката — хитър план, но и твърде опасен. В центъра на бойния строй щяха да разположат петнайсет хиляди неопитни бойци, а десетте хиляди от тежко бронираната пехота щяха да образуват левия и десния фланг. Железните вълци и Конните стрелци щяха да защитават двата фланга.

— Ще примамим Джасарай към слабия център, за да ни нападне там — обясни Бран.

— Не можем да удържим на натиска при такива сили — обади се Гованан.

— Точно така. Ще подредим центъра в изпъкнала дъга като лък, фланговете ще бъдат по-назад. Предните редици на армията на Каменград ще ни изтласкат назад. Тежката пехота, която командваш ти, Гованан, ще брани позициите си. Докато Пантерите избутват нашия център назад, бойният ни строй ще се превърне в полумесец. Тогава ще дам знак тежката пехота да удари отляво и отдясно. След като разпилеят или отблъснат кавалерията на Джасарай, Железните вълци ще нападнат Пантерите в гръб.

— Този план си има добрите страни — призна Конавар. — Ако ги притиснем от всички страни, за тях ще стане почти невъзможно да се престрояват. Но успехът зависи от готовността на Джасарай да постъпи както ние искаме. Ако заподозре опасността навреме, ще разположи войниците си нашироко в настъпателен строй. Тогава опитаме ли се да разкъсаме редиците им, ще ни отблъснат с лекота.

— Ами стрелците му? — напомни Остаран. — Привлякъл е в армията си хиляда опитни стрелци.

— Знам — каза Бран. — И всеки носи по трийсет стрели в колчана си. Трябва да принудим Джасарай да използва стрелците си отрано, да опразнят колчаните по нашия център. Иначе тези стрелци ще съсипят нашата конница.

— И какви възможности за отстъпление ще имаме, ако тази стратегия се окаже неуспешна? — попита Гованан.

— Никакви. Аз ще бъда с центъра, а зад нас ще бъде реката. Ако не смажем армията на Джасарай в първия сблъсък, ще бъдем унищожени. Приятели, в това сражение може да има само победа или окончателна гибел. Не мога да измисля друг начин да се справим с Пантерите.

— Аз също — призна Конавар.

— Не съм стратег — започна Оста, — но мога да предвидя, че загубите в центъра ще са страшни. Ами ако хората ни там се прекършат и побегнат? Половината са норвии и панони. Не знаем колко са корави.

Конавар се засмя.

— И повечето от бойците ми не знаеха колко корави са мъжете от племето гат, когато излязохте с нас на Когдънското поле. Но сега ви познават добре, Оста, приятелю мой. В центъра ще има бойци от три племена. Никой мъж не би искал хора от друго племе да го видят как бяга позорно. Те ще устоят.

Но в зората на новия ден Конавар се тревожеше за плана, който бяха избрали. Прост замисъл, който можеше да бъде убийствено успешен срещу враговете. Племената обаче нямаха насреща си обикновен пълководец. Конавар добре си спомняше битките срещу войските на пердиите преди двайсет години, когато Джасарай беше негов командир. Пълководецът винаги оставаше хладнокръвен, досещаше се за всеки ход на противника и отвръщаше бързо, решително и смъртоносно. Конавар потръпна.

Излезе от палатката и видя Гованан и още неколцина да плуват в езерото наблизо. Това разведри настроението му, той отиде на брега, смъкна туниката и се хвърли в студената вода. Но и докато плуваше, още мислеше за своя брат Брефар и срещата с него по-късно през деня. Брат Слънцеднев беше убеден, че Крилото и новите му приятели ще се опитат да убият краля. И Конавар признаваше правотата му, но се уповаваше на видението, което бе доловил в ума на Моригу. Утре щеше да води атаката на Железните вълци, за да премахне веднъж завинаги заплахата от Каменград. През целия си живот се бе подготвял за тази битка и си внушаваше, че дори най-своенравното божество не би го лишило от този увенчаващ усилията му ден.

Загреба с уверени плавни движения към Гованан, който миеше побелялата си коса. Подаде се зад него, дръпна го за краката и го потопи във водата. Гованан изскочи на повърхността с пръхтене, метна се към Конавар и двамата се смъкнаха надолу в езерото. Гованан изплува нагоре пръв и щом Конавар се показа, го натисна надолу още веднъж. Този път Конавар изскочи с пръхтене.

— Така ли трябва да се държиш със своя крал?

Гованан се засмя и пак му налетя. Конавар се изви, хвана ръката му и го дръпна. Пълководецът падна по гръб във водата, но преди да потъне, Конавар го задържа.

— Денят е твърде хубав, за да го прахосваме с боричкане в езерото.

Заплуваха към брега. Тъкмо да излязат от водата и нещо остро се впи в прасеца на Конавар. Той кресна ядосан, погледна надолу и видя, че го е нападнала видра. Ръката му се стрелна, сграбчи животното за врата и го запрати с все сила във въздуха. Видрата се блъсна в едно дърво и падна на земята. Не помръдна. Във водата имаше струйки кръв. Конавар се измъкна на брега и огледа раната. Не беше дълбока.

— Да му се не види, тези водни кучета са голяма напаст понякога — промърмори Гованан.

Конавар се смръзна, лицето му пребледня.

— Добре ли си? — попита Гованан.

— Нищо ми няма. Мъртва ли е онази твар?

Гованан отиде при дървото и побутна видрата с крак. Тя не шавна.

— Ами да, мъртва е.

Конавар се върна в палатката.

Племената имаха различни имена за видрите, но най-често ги наричаха водни кучета, а на старото наречие името им беше речни хрътки.

През целия си живот Конавар се боеше от своята геша, изречена при раждането му. Ворна бе казала на майка му, че той ще умре в деня, когато убие ухапала го хрътка. Тъкмо заради това пророчество Мерия бе настояла Руатан да се сражава рамо до рамо с него в първата битка срещу Морските разбойници на Шард. Предишната вечер Конавар бе убил куче, което бе захапало предпазника на ръката му. Той оцеля в битката и повярва, че се е избавил от тази геша. Сега разбираше как се е заблуждавал. А цял живот бе стоял настрана не само от хрътки, но и от всякакви кучета.

Влезе в палатката и превърза раната.

— Ако днес е последният ми ден, така да бъде — каза на глас.

И се зае да си сложи бронята.

Бануин също прекара неспокойна нощ и беше посърнал, когато се зазори. Брат Слънцеднев долови душевния му смут и попита:

— Страхуваш ли се от предстоящата битка?

Бануин завъртя глава.

— Не е страх, а скръб. Мислех за хилядите млади мъже, които ще загубят живота си… и в двете армии. За какво, братко Слънцеднев? Какво ще постигне накрая това насилие? Убеден съм, че човекът с присъщия му разум може да намери друг начин да урежда разногласията, без да засява още семена на омраза, без още изгубени души да витаят из бойните полета.

— И аз бих се радвал да мисля като тебе — призна брат Слънцеднев. — Само че хармонията често се постига чрез насилие. Горските пожари са страшни, но без тях гората не би се съхранила. Сърните зависят от вълците, които вземат жертви от стадата, премахват слабите животни и оставят толкова сърни, колкото могат да се изхранят. Ако Изворът бе решил да сътвори свят без насилие, едва ли щеше да създаде сокола и лъва.

Бануин се замисли.

— Нима твърдиш, че Изворът в някакъв смисъл желае предстоящия сблъсък и клането в него?

— Приятелю, не съм толкова самонадеян, че дори да гадая какъв е отговорът. Тежко ми е от мисълта, че толкова хора ще умрат. И все пак си напомням, че винаги трябва да се противопоставяме на злото. Не сме молили войниците на Каменград да нахлуят в нашите земи. Не сме искали от тях да поробят нашите жени и да избият децата ни. И какво да сторим? Да ги оставим да постигнат онова, към което се стремят ли? Когато някой седи безучастно и допуска друг да убива, да насилва и да граби, виновен е не по-малко от злодея.

— Щом вярваш в това — възрази Бануин, — утре би трябвало да носиш меч и щит.

Брат Слънцеднев се усмихна.

— Повярвай ми, момчето ми, че ако стоях до майка с дете и войник на Каменград вървеше към тях, щях да грабна и меч, и щит. Не съм толкова праведен, колкото ми се иска.

— Значи признаваш, че праведниците са длъжни да отбягват насилието, независимо животът на колко хора е застрашен?

— Признавам, че сме се заклели да почитаме светостта на живота — натърти възрастният друид. — И се прекланям пред онези мъже, които успяват да живеят според тези обети. Все още не съм един от тях.

Бануин отмести платнището и излезе. Навсякъде в долината бяха запалени огньове за готвене, някои от хилядите войници се грижеха за конете, други наточваха остриета или играеха на зарове. Брат Слънцеднев започна да прибира палатката и Бануин му помогна да я сгънат и да я навият.

— В Каменград — каза Бануин — имаше поклонници на Дървесния култ. Те вярват в ненасилието. Избиха хиляди от тях, но те нито веднъж не вдигнаха ръка срещу убийците. И победиха, защото вече ги признават за граждани като всички други.

— Чувал съм за тях — отговори брат Слънцеднев — и им се възхищавам безгранично. Първият ми духовен учител, обаятелният стар друид Конобелин, казваше, че можеш да промениш умовете на хората чрез доводи или спорове, но душите им не можеш да промениш по този начин. За това са необходими постъпки. — Затегна възлите на палатката. — Казваш, че поклонниците на Култа са победили, но аз бих могъл да оспоря това твърдение. И как победиха? Както научих, Джасарай е заповядал да арестуват и да екзекутират Наладемус. Защо е имал възможност да направи това? Защото двама мъже с мечове са го спасили и от изменниците, и от див звяр. Те го спасили, кротките поклонници на Култа победили и сега армия на Каменград се готви да опустоши нашите земи и да изколи нашите деца. Това ли е било желанието на Извора? Човек може да си навлече лудост, докато опитва да стигне до същината на тази плетеница от случки. — Брат Слънцеднев постоя безмълвно, гледаше долината и бреговете на езерото. След малко каза: — С времето проумях, че е по-добре да обръщаме внимание на величието на човека, а не на злото в него, да виждаме силата на неговата обич, а не да размишляваме какво поражда омразата му. Обичта към семейството, приятелите, родината. Бануин, племето риганте се състои от достойни хора. Убеден съм в това. Ние се стремим не да поробим другите, а да живеем в мир с тях. Не нападаме съседите си. Но когато ни натрапят война, се сражаваме. Сред хилядите мъже тук няма нито един, който не би искал да е другаде. Дошъл е да защити любимите си хора, а това е възвишена цел.

Бануин поклати глава.

— Моригу ми каза, че сред всички живи същества само човекът имал дарбата да подхранва духа на земята. Всяка добра мисъл и постъпка, всеки миг на състрадание е като капка духовен дъжд за света. Но войната?… Тя е черен порой, който отравя земята и ни тласка още една стъпка към смъртта на света.

Брат Слънцеднев сложи ръка на рамото му.

— Да, приятелю. Войната е гнусно зло. Но когато сражението завърши, двамата с тебе ще тръгнем по полето да изцеляваме ранените, доколкото ни стигат силите. И ако Изворът пожелае, ще ги видим да се завръщат в своите стопанства и земи, да прегръщат съпругите и децата си. Ще ги гледаме как се усмихват на неизчерпаемата хубост на залеза, как танцуват в празничните нощи с цялата радост на живота. И ще се надяваме да загърбят омразата, да научат децата си да обичат своите приятели и съседи, за да се спасят идните поколения от войните и така да наситят духа на земята. Само това можем да направим.

— Но първо ще има клане — тихо промълви Бануин.

— Да, първо е клането.

Малко преди здрач Бейн стигна до гората с Дървото на желанията. Кобилата отказваше да навлезе между дърветата, мяташе глава и се дърпаше. Накрая замря разтреперана. Бейн слезе от седлото и я погали по шията.

— И аз не искам да отида там.

Пусна поводите, остави кобилата и тръгна сред обвитите в сенки дървета. Нямаше мъгла, но му се струваше, че дочува във вятъра шепот, усеща нечии погледи.

Вървя по пътеката до мястото, където бяха намерили Моригу, и продължи по отсрещния склон. Добра се до кръга от златисти камъни. Наблизо седеше младеж, строен и златокос. Лицето му имаше благо изражение. До себе си бе подпрял позлатен щит, изработен с приказно майсторство. Стоманата покрай ръбовете сияеше, средата беше като паяжина от златни нишки около сивкав преливащ се камък колкото човешки юмрук. Младежът вдигна глава и се усмихна.

— Тя каза, че ще дойдеш — каза почти напевно.

— И аз дойдох. Кой си ти?

— Аз съм… тоест бях… Риамфада. Ще поседнеш ли при мен?

— Кобилата ми чака до гората и ми предстои дълъг път. Може ли по-накратко? Кажи ми защо Моригу поиска да дойда тук.

— Твоята кобила вече върви обратно към Трите потока, откъдето ще я върнат в стопанството, което ти дари на Гриф и Исуен. Ако решиш да тръгнеш към брега, мога да те пренеса там през портала, вместо да пътуваш дълги седмици.

Риамфада вдигна ръка и посочи с тънък пръст каменния кръг. Въздухът вътре се разлюля и Бейн изведнъж видя от полегат склон цялото пристанище на Ация. Въздухът се разлюля отново и гледката изчезна.

— Седни за малко — каза Риамфада. — Отдавна желаех да се видим.

— Кой си ти? — повтори въпроса си Бейн. — Или трябва да попитам: „Какво си ти?“

— Някога бях човек като тебе. — Риамфада се усмихна. — Е, не съвсем като тебе. Краката ми бяха сакати и не можех да ходя. Но и аз бях от племето риганте, живях в Трите потока. Умрях преди да се родиш. В празнична нощ сред приятели. Сидите ме доведоха тук да живея с тях.

— И сега си един от сидите, така ли?

— Не можеш да станеш един от тях. Но онези от нас, които преди са били хора, бяха научени на някои… да речем, умения, сред които и боравенето с материята. Може би е по-просто да кажа, че ни научиха на магия.

Бейн се пресегна и докосна ръката му. Беше плътна и топла.

— Значи не си призрак?

— Не съм.

Бейн седна на един плосък камък.

— Е, защо съм тук?

— За да направиш избор. Както казах, мога да те пренеса бързо на брега… или на още по-далечно място, ако поискаш. Преди години бих могъл да те прехвърля чак в Каменград, но хората там събориха каменния кръг, който бе издигнат на Четвъртия хълм, за да разчистят място за баня и пазар. Мога обаче да те пратя в друг кръг, който се намира на двайсетина мили североизточно от града.

Бейн прихна.

— Моригу не би поискала да дойда само за да ми спести време в пътешествията. Какво иска от мен?

— Бейн, тя не иска нищо от тебе. Заръчано ми е само да ти обясня какво можеш да избереш.

— Тоест?

— Можеш да отидеш където решиш, в който и да е каменен кръг по земното кълбо.

— Има ли кръг и в Белите планини?

— Питаш за Белите планини на Варсхала — земята на север от земите на варс?

— Да.

— Има и там. Но защо би ти хрумнало да отидеш в Белите планини? Местните племена се прекланят пред божества на кръвта и имат една и съща дума за чужденец и за враг. Дори варсите не ходят при тях.

— Там е жената, която обичам — отвърна Бейн. — Искам да я видя отново.

— Щом е тъй, мога да те пренеса и там — увери го Риамфада.

Бейн се взря в златната паяжина на щита.

— За какво ти е щит?

— Не е мой. Направих го за тебе, Бейн, както преди много години направих меч за твоя баща.

— Много е хубав, но един по-тежък удар ще го съсипе.

Младежът вдигна щита, занесе го при най-близкия дъб и го окачи на нисък клон.

— Покажи ми как ще го съсипеш.

Бейн извади единия къс меч, доближи дървото и мушна щита с все сила. Острието отскочи. Той замахна още няколко пъти и се дръпна. По златните нишки нямаше и следа от удари. Бейн прибра меча и взе щита, изумен от лекотата му. Пъхна ръката си под двата кожени ремъка и обви с пръсти стоманената дръжка. Докато се чудеше как да стегне ремъците, те сами прилепнаха плътно към ръката му.

— Как да го сваля? — попита Бейн.

— Просто пусни дръжката — каза Риамфада.

Бейн го послуша и ремъците се разхлабиха.

— Този щит е истинско чудо. Благодаря ти за подаръка.

— Дано ти послужи — отговори Риамфада.

Бейн пак седна на камъка. Слънцето се спускаше зад разпръснатите по небето облаци и небето над планините заприлича на разтопено злато.

— Какво премълчаваш, Риамфада? Това е боен щит и макар че може да ми е от полза в Белите планини, не ми се вярва да си мислил за това, докато си го правил.

— Ще ти покажа още нещо.

Риамфада вдигна ръка, въздухът за миг се размъти и Бейн видя деветима мъже, седнали в каменен кръг. Позна Брефар, но погледът му се закова в друг — огромен могъщ боец с дълга руса коса на плитки. После гледката се завъртя и той зърна ездач на бял кон в далечината.

— Това е Конавар… — каза Бейн. — Защо ми показваш това?

— Кралят се е запътил към смъртта си — обясни Риамфада. — Той знае, че брат му е намислил да го погуби. Знае, че не може да оцелее.

— Тогава защо го прави?

— Ти беше до него, когато Моригу му каза да изпълни желанието на брат си. Кон обеща, а той е мъж на честта.

— Ясно — неприязнено каза Бейн. — Искаш да се втурна там, за да го спася. Значи за това бяха приказките, че трябвало да избера. Дошъл съм да спася краля.

— Как ми се иска да беше вярно, Бейн, защото обичам Конавар и разбирам колко му е тежко. Но ти не можеш да го спасиш. Такава е съдбата му.

— И защо съм тук?

— За да направиш избор.

— Ако реша да намеря Лия, какво ще сполети Конавар?

— Ще умре сам.

— А ако му се притека на помощ?

— Ще умре… но няма да е сам. Трябва да знаеш, Бейн, че ако се пренесеш при него, ще бъдеш изправен пред друг избор. И решението може да ти навлече гибел още на следващия ден.