Среднощен сокол

13.

Мрачните опасения на Прасалис, че шейсет от горяните са мъртви или умират, щяха да се сбъднат, ако не бе дошла Ворна. Осемнайсет от мъжете със смъртоносни рани бяха върнати към живота от самия ръб на бездната, която щеше да ги погълне завинаги. Тя успя да спаси и трима от тежко ранените Железни вълци. Нямаше оцелели сред разбойниците от варс — останалите на крака горяни обикаляха и довършваха всеки, който още дишаше. Жителите на Трите потока събраха оръжията и броните им. Финигал заповяда четирийсет и двамата загинали горяни да бъдат погребани заедно, а труповете на враговете бяха изгорени на огромна клада. Бейн и неговите двайсетима конници се върнаха в селото привечер. Бяха догонили бягащите разбойници и ги бяха изтребили. Само трима успели да избягат на изток. Бейн не остана в Трите потока, а тръгна към стопанството си.

В дома си Ворна дремеше до огъня и сънуваше минали дни, когато слънцето изглеждаше по-ярко, а светът бе несравнимо по-безопасен. Съпругът ѝ Бануин беше до нея, вървяха по хълмовете към гората с Дървото на желанията. Сънуваше дните след като бе спасила Конавар от неизбежната смърт след схватката му с мечока. Дните на почти нерушим мир в земите на риганте, когато свестни хора като могъщия Руатан, Бануин и Дългия леърд изглеждаха безсмъртни.

„Но няма нищо вечно — каза си Ворна, щом изплува от съня. — Дори планините ще изчезнат някой ден, покрити от ледовете или погълнати от океанските дълбини.“ Замисли се за мъжете, които бе изцелила днес. Когато проникваше в ранените тела, духът ѝ докосваше и душите им. Мнозина от тях бяха опетнени порочни хора, но в този ден у тях бе припламнала ослепителна искра. Тя се питаше дали тази искра ще се разгори, дали ще ги озари светлината или всичко ще прегори набързо и те ще си останат почти същите както преди.

Знаеше колко малка е крачката между доброто и злото. Смятаха крал Конавар за добър човек, посветил живота си на благоденствието на келтоите от тази страна на морето. Но някога той бе отишъл в земите на паноните, заслепен от скръб и ярост, и бе изклал мъже, жени и деца. Обзе я печал и очите ѝ се насълзиха.

— Безполезно е да плачеш за онова, което е отминало отдавна — укори се на глас.

Някой потропа на вратата и Ворна вдиша дълбоко, за да се успокои. Знаеше кой идва и не се радваше.

— Влез, Мерия.

Майката на краля влезе нерешително в осветената само от огнището стая. В меката трепкаща светлина изглеждаше по-млада, приличаше на онази жена, която Ворна бе познавала някога. Само че не беше същата.

— Дано не ти преча, като идвам толкова късно — каза Мерия.

— Какво искаш? — Ворна се постара гласът ѝ да остане безстрастен.

— Дойдох… да ти благодаря, че спаси моя внук.

— Седни — покани я Ворна. Знаеше, че това не е всичко.

Мерия свали наметалото си и се настани в креслото срещу нея.

— Аз бях глупачка, Ворна — започна, без да поглежда към вещицата. Взираше се в пламъците. — През целия си живот обичах истински само един мъж. Моя Варакон.

— Но не и Руатан — рязко каза Ворна, — който умря, за да изпълни твое желание?

— Не — призна Мерия. — Не и него, макар че заслужаваше. — Въздъхна тежко. — Казвали са ми, че хората от Каменград имат три думи за любов в езика си. Не знам самите думи, но веднъж брат Слънцеднев ми обясни смисъла им. Има любов към семейството или приятелите. Има силна и покровителствена любов към децата. Има и всепоглъщаща плътска любов, която пламти с огъня на всеотдайността и обожанието. Може би не е съвсем вярно, че не обичах Ру. Всъщност го обичах истински, но както бих обичала по-голям брат. А Варакон беше единственият ми любим, той беше моят живот. Когато умря, с него си отиде и частица от мен… може би най-добрата. — В огнището бе останала само жарава и Мерия сложи още дърва. — Мислех, че съм запомнила лицето му, чертите, усмивката. Спомнях си го като подобие на моя Конавар, само косата и брадата му бяха златисти. Само че не го помнех, Ворна. С годините бях забравила.

— А днес видя Бейн… — каза вещицата.

— Да, видях Бейн. И в него съзрях Варакон. Все едно се бе върнал през някаква врата във времето. Ох, Ворна… Какво направих с живота си? — Сълзи потекоха по бузите ѝ. — Оставих своя внук да умре. Едва не обрекох на гибел цялото село. Превърнах се в противна на всички свадлива старица. Но има и по-лошо… най-лошото — обърнах гръб на единствения син на Конавар.

— Да, направи всичко това — студено каза Ворна, — и то не може да се промени. Всяка наша постъпка има последствия и трябва да ги понесем. Случва се и с тебе.

Мерия избърса сълзите си.

— Ворна, няма утеха в думите ти.

— Така е. Няма.

— Толкова ли ме мразиш?

— Никого не мразя — поправи я Ворна. — Някога бяхме приятелки и аз се радвам на тези спомени. Сега не сме близки. И с това мога да се примиря. Ще ми се обаче да знам защо реши да сложиш край на нашето приятелство.

— Не бях права — каза Мерия. — Изпаднах в дребнава злоба. Случи се след като научих за смъртта на Руатан в битката. Брат Слънцеднев ми каза, че сърцето му било слабо, а ти си го лекувала. И си го предупредила да не участва в сражението. Аз обаче не знаех, че е болен. Помниш ли каква геша е предречена на моя син?

— Разбира се. Аз изрекох пророчеството. Ще умре в деня, когато убие ухапалото го куче.

— А Конавар го ухапа куче. Зъбите само стиснаха предпазника на китката му и не стигнаха до кожата. Когато разказах на Ру за случката, той ме успокои, че това не било ухапване. Не пожелах да чуя. Измъчваше ме ужасът, че Конавар ще загине в битката на другия ден, и се примолих на Руатан да тръгне с него, да го брани. Казах му… дано боговете ми простят за това… казах му, че ми е обещал да закриля Варакон, но се е провалил. И че този път не бива да се провали.

— Той не се провали — каза Ворна. — Цял ден се е сражавал редом с Конавар. Сърцето му не е издържало чак след битката. Но защо това те подтикна да ме намразиш?

— Нямах смелостта да обвиня себе си за смъртта му — каза Мерия. — Внуших си, че ако ти ми бе казала за болестта му, нямаше да го пратя на бой. Така за смъртта му изведнъж ставаше виновна ти, но не и аз. А когато ти се сприятели с Бейн, омразата ми само се засили. Ворна, сега виждам в какво съм се превърнала — и ме е срам.

— Ако е така, промени се — отвърна вещицата. — Но трябва да знаеш, че е твърде късно.

— Твърде късно ли? За какво?

— Твърде късно е да се сближиш с Бейн. Той се нуждаеше от тебе като пеленаче, като дете. Сега не си му нужна. И не иска да има нищо общо с тебе.

— Но нали е твой приятел. Можеш да му обясниш…

— Какво да обясня на двайсетгодишен воин, възмъжал презиран и отхвърлен от своето семейство? Не са му притрябвали обяснения. Той знае. Видя преждевременната смърт на майка си, смазана от погнусата на околните, които обвиняваха само нея, че Конавар е загубил съпругата си. Сега е мъж и разочарованията от детството са го убедили да не търси привързаност от сродниците си. Отдавна отмина времето, когато можеше да създадеш някаква връзка с Бейн. Ако искрено желаеш да се промениш, покажи го на децата, за които тази промяна все още ще е благодатна — на твоите внуци Орин и Бадриг.

— Значи няма да ми помогнеш? — Лицето на Мерия застина враждебно, а блясъкът в очите ѝ отрази пламъците на огнището.

Ворна се засмя.

— Пак виждам същата Мерия, която познавам.

Мерия се прегърби в креслото и гневът в очите ѝ се стопи.

— Да, не отричам. Но вече не искам да съм такава. Тази вечер се опитах да гушна Орин и той избяга. Уплаши се.

— Ще мине време и ще свикне. — Гласът на Ворна се смекчи и тя стана. — Ще сваря чай и ще си поговорим за по-щастливите времена.

Изнизаха се три дни без вести за голямата битка при Седемте върби между армията на племената и нашествениците варс. Хората в Трите потока си вършеха всекидневната работа, но не можеха да се отърват от безпокойството. Ами ако Конавар бе претърпял поражение? Ами ако след победата над някакви си двеста разбойници трябваше да се страхуват от десет хиляди? Разпратиха съгледвачи на изток и не вадеха дрехите и най-ценните вещи от торбите, готови да побегнат отново.

Сутринта на четвъртия ден ездач дойде в галоп по хълмовете. Щом наближи, разпознаха в него един от Конните стрелци на Бендегит Бран — ризницата му лъщеше от слънчевите лъчи, лъкът му беше вързан зад седлото. Конят мина с грохот по първия мост и стигна до центъра на селото. Хората заизлизаха от домовете си, жадни да чуят новините. Мъжът изчака да се съберат поне петдесетина и извика колкото сила имаше:

— Победа! Разгромихме ги, а кралят им е мъртъв.

Радостните викове разнесоха бързо вестта. Мъже и жени се струпаха около ездача, а той скочи на земята и попита:

— Къде е госпожа Мерия?

Посочиха му къщата ѝ и той тръгна натам, следван от гъмжилото. Обърна се към хората и каза:

— Ще разкажа всичко в Голямата къща след един час. Първо трябва да предам писма на майката на краля и на съпругата на Бендегит Бран.

Гуен чакаше пред отворената врата на къщата.

— Жив ли е Бран?

Войникът свали черния кожен шлем от главата си и се поклони.

— Жив и здрав е, госпожо. Аз съм Фурс, син на Остаран. Нося писмо за вас.

Отвори чантичката на кръста си и извади две запечатани с восък писма. Даде едното на Гуен.

Мерия излезе от кухнята, по ръцете ѝ бе полепнало брашно.

— Чух виковете. Значи моят син е постигнал още една велика победа?

— Да, госпожо Мерия.

— Гуен, поднеси пиво на нашия гост. Сигурно е ожаднял по дългия път. Нека седне да отдъхне и ще чуем какви вести ни носи. — Гуен отиде в кухнята, а Мерия се взря във войника. Той беше строен и не много висок, с късо подстригана светлоруса коса, както беше прието в Каменград. — Младежо, не те ли познавам? — попита тя неуверено.

— Познавате ме, госпожо. Аз съм Фурс. Баща ми е…

— Ами да, Остаран от племето гат. Симпатичен човек. Шегите му ме разсмиват. Седни, драги.

Гуен му донесе голяма пръстена чаша с пенливо пиво. Фурс благодари, отпи жадно, седна и се усмихна до уши.

— Попиляхме ги! Бендегит Бран разположи войските, той предложи стратегията. Притиснахме ги от три страни и ги изтласкахме нагоре по Свещените хълмове. Тогава Конавар поведе Железните вълци срещу левия им фланг и разкъса редиците им. Варсите се биха настървено, но ги разпръснахме. Накрая крал Шард опита да поведе атака, може би искаха да пробият към корабите си. Но Бран бе предвидил и това, а Конните стрелци на моя баща им отрязаха пътя за бягство.

— Ах, почитаеми госпожи, колко славен беше краят на битката! — възкликна той. — Онзи исполин Шард, висок шест стъпки и половина, стоеше сам насред тесен мост. Бойците му бяха изтребени или бягаха презглава, но той се изправи там могъщ и храбър, предизвикваше ни на двубой. Уби трима преди крал Конавар да доближи на кон моста. Шард го видя и извика: „Най-после враг, достоен за моя меч.“ А кралят слезе от коня, извади меча си и тръгна към него. Двубоят беше кратък, но великолепен. Когато Шард падна на моста, кралят коленичи до него. Аз бях наблизо и се опитах да чуя какво ще си кажат. Шард само шепнеше и не чух думите му. Но после той вдигна ръка и стисна ръката на краля. И чух Конавар да казва: „И в този ден не ще има омраза помежду ни.“ След миг Шард издъхна.

— Колко бойци загубихме? — попита Мерия.

— Загинаха повече от две хиляди, госпожо. Ранените са поне пет хиляди. Както ви казах, варсите са корави врагове. Кралят даде един ден отдих на армията, но след това ще потеглят на юг срещу Джасарай. От съгледвачите знаем, че армията на Каменград наброява трийсет хиляди пешаци, а конницата им — три хиляди.

— Моят син ще ги победи — заяви Мерия. — Такава е съдбата му.

— Да, госпожо — съгласи се Фурс. Спомни си за писмото и го даде на Мерия. — Уви, това ще ви натъжи. Ще ви оставя да го прочетете насаме.

Понечи да стане, но Мерия го спря.

— Щом синовете ми са живи и сме победили, не се сещам какво би могло да ме натъжи.

Счупи печата и отдалечи разгънатия лист от очите си: примижаваше въпреки едро изписаните букви. Прочете писмото, облегна се на стола и затвори очи.

— Какво е станало? — разтревожено попита Гуен.

Мерия само завъртя глава, надигна се тежко от стола и излезе. Гуен се вторачи във Фурс.

— Знаеш ли какво пише в това писмо?

— Знам, госпожо. С армията на варс имаше бунтовници от паноните. Около триста души. Предвождаше ги Гуерн, благородник от далечния север. Той и седем от бойците му се изплъзнаха, но ще ги издирим. — Фурс изви глава, за да не гледа Гуен в очите. — Но с тях имаше още някой. Забелязаха го да бяга от бойното поле. Нашите конници можеха да го догонят, но от изненада се смутиха и го оставиха да избяга. — Войникът въздъхна. — Беше Брефар, братът на краля. Присъединил се е към враговете.

Уик опразни още една чаша уисге. Беше започнал с надеждата да се напие, но този път спиртът почти не му замайваше главата. Шейсетимата оцелели от битката на хълма не се върнаха в гората, а се настаниха в кръглите къщи на стопанството при работниците на Бейн. На Уик бе предложена стая в най-голямата постройка и той прие. На следващия ден Бейн и Гриф изнесоха сандък със злато и платиха на всеки обещаното. Уик получи повече от сто жълтици, защото според уговорката взе и дяловете на загиналите. Не беше виждал толкова злато за трийсет и една години живот. Раздаде го поравно на живите горяни. Сам се изуми от постъпката си и ден по-късно още не проумяваше защо го беше направил. Тъгата се бе вкопчила в него след битката и още не го пускаше, дори уисгето не успяваше да я притъпи.

Бейн дойде и се качи при него на сеновала. Носеше още една стомна уисге. Слънцето се скриваше зад възвишенията и ширналата се пред тях земя сияеше в гаснещата светлина.

Бейн напълни чашата на Уик и наля и на себе си.

— Ако бяхме останали в Трите потока, може би щеше да има пиршество в наша чест.

— Пука ми за пиршествата им — промърмори Уик.

Бейн се разсмя.

— Не съм те виждал толкова вкиснат. Такъв ли си след всяко геройство?

— Откъде да знам, като ми е за пръв път?

— Уик, какво те гложди?

— И аз се питам. — Уик го погледна. — Накрая се видя дъното на онова сандъче. Съвсем ли обедня?

— Останаха ми пари колкото и на тебе — ухили се Бейн.

— Ама че глупаци сме и двамата. — Последните лъчи на слънцето озариха далечните хълмове в златисто. — О, хубаво влиза… — въздъхна Уик. — Знаеш ли, повечето от убитите дойдоха наскоро. Не че бяха бегълци от правосъдието, просто бедняци, останали без храна през зимата. Някои бяха панони, други — норвии. Имаше дори един момък от сените. Но всички сложиха броните, които им раздаде, и се биха като… като…

— Герои — подсказа Бейн.

— Ами да, като герои. — Уик се изхрачи отвисоко. — И за какво? За да спасяват хора, които няма да им дадат и коричка хляб, ако ги видят да умират от глад? Видях как умря Бойл. Почти му отсякоха едната ръка, а той продължи да се бие. Е, Бойл си беше глупав. Страх го беше от тъмното. Миналата година колибата му изгоряла, понеже му се подпалили гащите. — Уик прихна. — Изтърчал навън с горящ крачол. — Усмивката му посърна. — В името на Таранис, какво го прихвана да се сражава така?

— А ти защо се върна? — попита Бейн.

— Изобщо нямам представа — вдигна рамене Уик. — Видя ли как Грейл бранеше майката на краля? То се знае, че видя, нали ти уби оня втория, дето щеше да я посече. — Поклати глава. — Бейн, май не трябваше да те слушам. Да си бях останал в гората. Там поне знаех кой съм.

— И кой беше там?

Уик се замисли.

— Никакъв не бях, но поне не знаех. Сега знам.

— И какво ще правиш сега? Ще се върнеш в гората ли?

— Още не съм решил. — Изведнъж Уик се загледа към пътя. — Идват конници. Войници!

Изтърси псувня и се изправи. Залитна и щеше да се стовари от сеновала, но Бейн го хвана.

— Не ми се вярва, че идват за теб. Седи си тук. Ще сляза да видя какво искат.

Бейн слезе по дървената стълба и застана пред плевнята. Други горяни също бяха забелязали конниците и се събраха около него.

Ездачите бяха трийсетина, всички с черно-сребристите брони на Железните вълци. Но отпред яздеше мъж с шарено наметало. Бейн усети как стомахът му се свива. Изопна рамене на огряната от луната поляна, впил поглед в живата легенда. Предводителят беше едър плещест мъж, дългата му червена коса с бели кичури се развяваше, но прошарената брада беше подкастрена. Яздеше гордо изправен. Бейн стисна зъби и потисна гнева си.

Конниците слязоха по склона, заобиколиха ограждението за добитъка и спряха. Кралят стъпи на земята и доближи чакащия младеж. Бейн се взря в разноцветните очи, същите като неговите, и попита троснато:

— Какво търсиш тук?

— Трябва да поговорим.

Конавар го подмина и тръгна към къщата. Вече наистина ядосан, Бейн го последва.

Кралят бутна вратата и влезе в голямата стая. Гриф и Исуен седяха до огнището. И двамата станаха. Грамадният воин се вторачи в новодошлия, позна го, поклони се и изсъска на Исуен:

— Това е кралят!

Пълната жена скръсти ръце на гърдите си.

— Не е мой крал.

Бейн влезе след Конавар. Кралят свали наметалото си и го метна на един стол. После седна до огъня и протегна ръце към него да ги стопли. Бейн даде знак на Гриф и Исуен да излязат и щом вратата зад тях се затвори, каза:

— Да не протакаме, защото не си добре дошъл в моя дом.

Конавар се изправи и се обърна към него.

— Разбирам те. Повярвай ми, не дойдох с желание.

— Тогава защо си дошъл?

— По две причини. Донесохме злато за бегълците от закона, които са помогнали на Финигал да брани Трите потока. Както научих, ти си им обещал по две жълтици. Ще удвоя заплащането им и ще ти върна каквото си похарчил за тях. Не искам друг да плаща за защитата на моето семейство.

— А готов ли си да им опростиш престъпленията?

— Такава цена ли поискаха за помощта си? — попита кралят с презрение.

Бейн се усмихна враждебно.

— Нищо не са искали от тебе! Също като мен. Задръж си златото и се задави с него! Направих го не заради Мерия или онези хорица в Трите потока. Направих го за Ворна. Заради приятелството. А горяните… да, дойдоха, защото им обещах злато, но се биха и умираха, защото са истински мъже. Сега кажи останалото и се разкарай оттук!

В очите на Конавар сякаш лумна огън.

— Внимавай, момче, търпението ми си има граници.

— Както и признателността ти. Не съм очаквал да ми благодариш. Очаквах само каквото винаги съм получавал от тебе. Тоест нищо. Помислих си обаче, че би могъл да събереш тези хора, които се сражаваха за тебе, и да им благодариш. Защото ако не бяха те, твоята майка щеше да умре, а от любимото ти село щяха да останат пепелища.

За миг му се стори, че кралят ще посегне да го удари, толкова дива беше яростта в очите му. Но Конавар не помръдна и Бейн усети как се бори да си върне хладнокръвието.

— Думите ти са справедливи, Бейн — каза накрая. — Аз наистина не постъпвам добре. Събери хората си и ще поговоря с тях. Другото може да почака.

Не беше нужно Бейн да свиква горяните. Вече знаеха, че кралят на всички племена е дошъл в стопанството. Легендарният Демонски меч беше сред тях. Когато Конавар излезе, вече се бяха струпали пред вратата. Отдръпнаха се, за да мине. Той застана до ямата с огъня. Мъжете се взираха в шареното наметало, събрало символите на петте племена: светло синьото и зеленото на риганте, черното на гат, жълтото и зеленото на паноните, сините ивици на норвиите и дори червения кръг на жълт фон на живеещите по южните брегове сени. Посланието беше ясно — този мъж стоеше над раздорите между племената. Той беше Върховният крал на келтоите.

Отблясъци от огъня в ямата играеха по нагръдника и предпазниците на китките му, искряха по брънките на ризницата. Всички мълчаха. Гриф излезе от къщата, застана до Бейн и прошепна:

— Тръпки да те побият от него, а?

Дълбокият глас на Конавар зазвуча тихо, но като далечен тътен.

— Преди два дена — каза на стоящите наоколо — влязохме в страшно сражение срещу враговете от варс. Дванайсет хиляди мъже от риганте, паноните и норвиите срещу петнайсет хиляди Морски вълци. Тревата почервеня от кръв, дори потоците бяха алени. Величави подвизи имаше в този ден… и сред едните, и сред другите! Сражаваха се доблестни и храбри мъже, които могат да вдигнат планини. Враговете бяха повече от нас, но ние се бихме за родните си огнища и за домовете си, бихме се да защитим своите жени и деца. Това е в кръвта на истинския мъж.

— Но вие, приятели мои, не се сражавахте за своите любими или за родните си огнища. Изправихте се срещу противници, които не бяха ваши врагове. Бранихте хора, които не бяха ваши сродници. В Трите потока ми казаха, че сте се били, защото ви е било обещано злато. Виждал съм хора, които се бият за пари. При първия обрат те загърбват битката и бягат. Но мнозина от вас са пожертвали живота си на онзи хълм. Не са побягнали. Не са молили за милост. Сражавали са се! И вие сте се сражавали до тях! Така спасихте моята майка, жената и децата на моя брат Бендегит Бран и сина на моя скъп приятел Фялок. Гордея се с всички ви и на всеки от вас поднасям своята благодарност. — Замълча, после продължи: — Всеки мой войник получава заплащане за службата си. А в онзи ден на храброст вие сте били мои войници. Затова донесох злато за всеки от вас. Освен него ви предлагам прошка за всички престъпления, извършени преди онзи славен ден. Къде е мъжът на име Уик?

— Тук съм — обади се Уик и излезе отпред.

Конавар му протегна ръка и Уик я стисна.

— След два дни — каза кралят — ще потегля на юг за сблъсък с най-страшните ни врагове. Трябват ми корави мъже. Уик, ще се присъединиш ли към моите Конни стрелци?

— Да.

— Свестен човек си ти. — Конавар заговори по-високо. — Ще приемем всеки, който реши да тръгне с нас на бой. От мен ще получите коне и брони, лъкове и стрели. В замяна искам само да забивате тези стрели в сърцата на войниците от Каменград.

Мъжете се развикаха, но Уик вдигна ръце да ги усмири.

— Господарю, Бейн ни поведе в онази битка. Той се би най-свирепо да възпре враговете. Какво ще получи Бейн?

— Каквото поиска от мен — отговори кралят и гълчавата пак се засили.

Конавар мина сред хората и се върна в къщата. Бейн влезе след него, затвори вратата и каза:

— Чудесна реч. Дори звучеше искрено. Не се съмнявам, че вече са готови да слязат и в ада с тебе. Сега да чуя втората причина да дойдеш тук.

— Двамата с тебе трябва да отидем в гората с Дървото на желанията. Тази нощ. Сами.

Бейн се разсмя.

— И защо да правя такава щуротия?

— Ворна дойде при мен. Каза, че нямало нищо по-важно от това. Повярвай ми, Бейн, не искам да отивам никъде с тебе. Никога не съм искал да имаш нищо общо с моя живот. Но Ворна е моя приятелка и аз съм ѝ толкова задължен, че никога не бих могъл да ѝ се отплатя. Ако не искаш да дойдеш с мен, ще отида сам.

Бейн мълчеше. След малко попита:

— И Ворна каза да дойда с тебе?

— Да, така каза.

— Значи ще дойда. — Бейн се взря в лицето на краля. — Знаеш ли, от малък копнеех да поговоря с тебе, да заслужа уважението ти. Но когато разбрах, че няма да стане, исках да те убия. Вече не е така, Конавар. За мен ти си само поредният себичен и самонадеян човек, запътил се към гроба. Ще влезеш скоро в него и без моята помощ.

— Готов ли си да тръгваме? — попита кралят.

— Готов съм.

Ворна изкачваше бавно хълма към гората с Дървото на желанията. В този час преди зазоряване кривите клони на дъбовете изглеждаха зловещо и заплашително. Хората открай време отбягваха тази гора, защото я обитаваха сидите и всички келтои знаеха твърде добре какви опасности крие тя.

В далечното минало някои храбреци се престрашавали да навлязат в мрачните дебри. Върнал се само един, неестествено състарен. Един ден отишъл там млад, горд и силен, а на следващия се появил като скимтящ тътрещ крака старец с опадали зъби и умът му бил почти заличен също като силата.

Ворна спря пред дърветата и седна на един плосък камък. Вятърът беше мразовит и тя се загърна с дебелия си черен шал. Знаеше само за един човек сред риганте освен нея, който бе излязъл невредим от тази гора — Конавар в детството си. Въздъхна. Какво ли искаше Моригу от нея този път? И защо бе казала да дойдат и Конавар и Бейн?

Затвори очи и потърси с духа си богинята на сидите. Нямаше отговор. Опита да стигне и до Тагда, Стареца от гората, Мъжа-дърво, който някога се бе притекъл на помощ на Конавар. Нищо.

Потръпна. Вятърът хапеше през дрехите, искаше ѝ се да влезе в гората, да облегне гръб на някой стар дъб, за да не търпи безмилостния напор на този вледеняващ повей. Можеше да запали огън с едно заповедно слово, но знаеше, че вятърът ще го угаси за миг.

Най-сетне чу стъпки на коне по склона, изправи се и видя двамата ездачи. Близостта до Дървото на желанията засилваше дарбите ѝ и тя почувства отдалеч напрежението между тях и разбра, че са мълчали по целия път. Обзе я печал за тези хора, разделени от угризения и скръб, мъка и ярост.

Конавар спря пред нея и слезе от коня.

— Ето ни, Ворна. Какво искаш да направим?

Бейн скочи пъргаво на земята и прегърна вещицата.

— Премръзнала си — каза и почна да разтрива гърба ѝ.

Свали наметалото си от овчи кожи и я загърна. Ворна потръпна отново, но този път от благодарност. Погледна краля и каза:

— Нищо не искам от вас, Конавар. Моригу отправи този зов. Навести ме насън. Каза, че ще се срещне с нас тук преди изгрев.

— Но къде е тя? — попита Бейн.

— Не знам. Опитах се да я повикам, но не ми отговори.

— Нямам време за тези игри — каза Конавар. — Твърде много работа ме чака, а времето не стига. Ще почакам още малко, но ако не дойде, ще си тръгна.

— Тя помоли да ти напомня — кротко отвърна Ворна — как някога си поискал дар от нея и те е предупредила, че някой ден ще има отплата. Денят е дошъл.

Преди Конавар да отвори уста в гората се чу пърхане на криле. Тримата се обърнаха в очакване гарванът на Моригу да излети в мрака. Пак стана тихо.

— Нещо не е наред — прошепна Ворна. — Не мога да усетя присъствието ѝ.

— Явно си има по-важни занимания — безгрижно подхвърли Бейн.

— Може и да си прав — промълви Ворна, — но в невъобразим за тебе смисъл. Понякога Моригу изглежда своенравна, обаче никога не лъже. Каза ми, че е жизненоважно за бъдещото добруване на риганте да дойдете и двамата. Нещо не е наред — повтори вещицата.

Стояха смълчани. Отвъд гората далечните заснежени върхове на Кайр Друаг порозовяваха в настъпващото утро.

— Отивам в гората — внезапно каза Ворна.

Конавар пристъпи към нея и я хвана за рамото.

— Не бива. Ще умреш там, Ворна!

— И преди съм влизала в тази гора — сопна се тя.

— Да, но никога без покана. Казвала си ми, че дори за тебе влизането в тази гора без зов от сидите означава смърт.

— Прав си. Има заклинания, които първо трябва да бъдат лишени от сила. Въпреки това съм длъжна да рискувам.

— Ще дойда с тебе — каза Бейн. — Открай време искам да видя тази гора.

— Стига глупости, момче! — ядоса се Конавар. — Това е средище на магия и смъртните не са добре дошли тук. Ти си млад и силен. А след няколко часа може да залиташ тук побелял и съсухрен.

— Мислиш, че бих оставил приятелка сама срещу опасностите? — студено попита Бейн.

— Никой от вас не бива да влиза — настоя Конавар. — Моригу е казала, че ще дойде. Няма я. Не е наша вината за това!

— Трябва да отида — каза Ворна. — Знам. Никога не съм имала толкова ясно прозрение. Усетът ми подсказва, че трябва да вляза в гората. И то по своя воля!

— Но аз не мога, Ворна — нерадостно промълви Конавар. — Аз пък се страхувам за пръв път от много години. На юг са враговете, които ще унищожат всичко ценно за нас. През целия си живот се подготвях за този сблъсък. Можеш ли да ме разбереш? Отказах се от любов и семейство, от удоволствията на плътта. Две десетилетия се трудя неуморно, за да имаме поне шанс в борбата да съхраним своя живот и обичаи. Ако рискувам днес, всичко може да бъде загубено!

— Тогава чакай тук, скъпи Конавар — отвърна Ворна. — Двамата с Бейн ще отидем да видим какво се е объркало.

Обърна се към Бейн, хвана го за ръката и го поведе към дърветата. Бейн извади единия си меч, но Ворна натисна китката му надолу.

— Прибери оръжието. Не можеш да пребориш с желязо нищо в тези дебри.

Той пъхна меча в ножницата. Щом доближиха, от влажната земя между корените се надигна мъгла и образува плътна стена пред тях. Ворна спря и прошепна на Бейн:

— Не пускай ръката ми!

Навлязоха в мъглата. Оказа се по-студена от лед, завихряше се над раменете им, лепнеше по лицата. Стъпваха бавно, слепешком. Бейн протегна ръка пред себе си, размърда я наляво-надясно. Не виждаше пръстите си. Не виждаше и Ворна, макар че усещаше топлината на ръката ѝ. Стъпка по стъпка навлизаха в гората. Изпънатата ръка на Бейн докосна дънер и двамата заобиколиха дървото.

Времето минаваше, а те не знаеха накъде вървят. Ворна се препъна и Бейн я задържа да не падне.

Тя се отпусна и се свлече на земята. Бейн клекна до нея.

— Това не е всичко — прошепна Ворна. — Почакай и ще видиш.

— Ще се радвам да видя поне нещо — въздъхна той.

Сгушиха се един в друг под дебелото наметало на Ворна. Тя изрече Слово на силата, за да запали огън. Щом пламъците изскочиха от пръстите ѝ, мъглата ги обгърна и те угаснаха.

— Виждам нещо… — каза Бейн. — Вдясно.

Ворна се взираше напрегнато през мъглата. Накрая зърна слабичък проблясък и извика:

— Тук сме!

Светлинката застина, после приближи. Мъглата се отдръпваше пред нея и двамата видяха крал Конавар, вдигнал пред себе си меча на сидите. Острието сияеше. Мъглата се отдалечи от меча и в сивия сумрак се откроиха разкривени дъбове.

Щом се разпръсна напълно, Конавар прибра меча в ножницата. Ворна стана и погледна покритото с белези лице.

— Знаех, че ще дойдеш. Да ти кажа ли защо? Защото това е животът, който браниш — приятел да подкрепя приятеля, да е готов да рискува живота си. Това, мили мой, означава да си риганте!

— Да намерим Старицата — каза той намръщено, но обви с ръка раменете на Ворна и я целуна по челото.

Продължиха заедно навътре в гората. На земята пред тях лежеше мъртва птица — голяма и черна, по черепа над човката нямаше пера. Бейн клекна до птицата и прошепна:

— Гарванът на Моригу…

— Да го вземем — настоя Ворна.

Бейн вдигна гарвана и изненадано каза:

— По-тежък е от кученце.

Носеше птицата зад Ворна и Конавар. Тук нямаше вятър и беше доста по-топло, отколкото на хълма. Стигнаха до полегат наклон.

— Помня това място — каза Конавар. — Дойдох тук като дете.

Ворна спря рязко и затвори очи.

— Тя е някъде наблизо.

Нагазиха в плитък ручей и стигнаха до стръмнина. Ворна се отклони от пътеката, провря се през шубраците и излезе на малка поляна. Моригу седеше облегната на едно дърво. Бръшлян бе обвил краката ѝ и вече пълзеше по едната ѝ ръка. По наметалото ѝ имаше мъх, а паяк бе оплел паяжината си от булото до дънера на дървото. Ворна изтича към нея.

— Как умира богиня? — прошепна Бейн.

— Не е мъртва — отвърна Ворна. — Все още.

Положи длани на покритата с було глава. Тих немощен стон се изтръгна от Моригу и покритата с бръшлян ръка трепна.

— Къде е моят Баб? — прошепна тя.

Ворна изви глава към Бейн.

— Дай гарвана!

Той приклекна от другата страна на Моригу и сложи птицата в скута ѝ.

Моригу се напрягаше да вдигне ръка. Конавар се наведе и отскубна бръшляна. Ръката на старицата се премести мудно и напипа перата на мъртвия гарван. Моригу въздъхна. Ворна отново положи длани върху главата на богинята, насищаше я с целебна енергия. Помощта ѝ не беше дори като капка върху устните на умиращ от жажда.

— Много отдавна трябваше да мина през Портала — каза Моригу с шепот като шумолене, който едва чуха.

Главата ѝ пак се отпусна към дървото.

— Портал ли? — повтори Бейн.

— Мнозина от сидите вече са се пренесли — обясни Ворна — в други светове, където магията още е могъща. Не знам защо тя е останала толкова дълго.

— Не можеш ли да ѝ помогнеш чрез Сливането? — попита Конавар. — Направила си го веднъж, за да ме спасиш.

— Сливане с богиня от сидите? Не знам дали бих могла, нито дали тялото и душата ми ще издържат.

— Няма… да го понесеш — прошепна Моригу. — И не можете да ме отнесете при Портала. Пази го твар, с която никой човек не може да се справи.

Ворна хвана ръката ѝ и настоя:

— Покажи ми Портала.

В ръката на Моригу затрепка светлина и плъзна нагоре по ръката на Ворна. Вещицата се вцепени и изохка, после се отпусна в прегръдката на Конавар.

— Каква болка… — Не шавна, докато изгарящото мъчение в главата ѝ не отслабна. Погледна Моригу, която отново бе изпаднала в несвяст. — Порталът е наблизо, най-много на половин миля на югоизток. Намира се в кръг от златисти камъни. Натам води Пиор ла Нейк — Пътеката на живота. Трябва да бъде пренесена по пътеката и тялото ѝ да мине между двата най-високи камъка. Но аз видях и чудовището, грозно и покрито с люспи. Прилича малко на мечок, но ноктите и зъбите му са по-дълги, а кожата — дебела и корава. Чухте я какво каза — човек не може да го победи. Какво да направим?

Кралят въздъхна.

— Тя изпълни моя молба някога, а аз още не съм ѝ се отплатил. Всички трябва да връщаме дълговете си. Ще я нося до Портала и ако е нужно, ще изтръгна сърцето на звяра.

— Опасявам се, че не би успял да я носиш сам — каза Ворна. — Преди малко вдигнах ръката ѝ. Моригу изглежда крехка и съсухрена, но тежи колкото неколцина зрели мъже.

Конавар пъхна ръце под безчувствената богиня на сидите и се напъна да я вдигне.

— Все едно е закотвена към земята… — Вдигна глава, погледна Бейн и попита: — Ще ми помогнеш ли?

— Защо не? Не се случва всеки ден да видя как крал се бие с мечок демон.

Мъжете приклекнаха от двете страни на богинята и се приготвиха да я вдигнат. В този миг под булото ѝ заблещука светлина. Бледото сияние плъзна под кожата ѝ.

— Пуснете я! — изкрещя Ворна.

Твърде късно. И в двамата все едно лумнаха огньове.

Бейн отвори очи. В зрението му имаше чудата промяна. Примигваше, мъчеше се да проясни ума си. Виждаше по-добре от всякога. След миг проумя, че зрението му не е по-остро, а вижда по-нашироко — и дърветата отпред, и дърветата отзад. Що за щуротия… Опита се да стане и го заболя от някакво боцкане. Стреснато погледна надолу. Смаяха го не трънливите жилави клонки, в които беше омотан. Сърцето му се разтуптя, щом зърна крачета на бяла сърничка. Паниката избуя и той се напъна да стане. Бодлите се впиха дълбоко в краката и хълбоците му. Опита се да извика, но се чу само уплашено блеене. Задните му крака сритаха храсталака и той се надигна, но падна отново. Едно клонче се прекърши, изплющя по главата му и жилна кожата на дългата шия. Тогава видя момчето сред шубраците. Беше на десетина години, червена коса обрамчваше бледо луничаво лице. Държеше стар бронзов нож. Детето се навря в храстите, които се увиваха около него, късаха туниката му и го драскаха. За миг Бейн си помисли, че момчето е намислило да го убие, и тялото на сърнето се замята диво. Детето каза:

— Не мърдай, мъниче. Стой кротко и ще ти помогна.

Гласът успокояваше. Сърнето, в която се бе превърнал Бейн, гледаше особените разноцветни очи на детето. „Но това е Конавар…“ Момчето бавно преряза жилавите клони и измъкна сърнето.

Светът се завъртя и притъмня. Когато можеше да вижда отново, пак го носеше някой, но много припряно. Сега беше в ръцете на юноша, който тичаше тромаво по хълм. Бейн осъзна, че е твърде слаб. По тънките му ръце нямаше мускули, липсваше мощ. А краката му бяха съвсем безчувствени. Главата му се завъртя, макар че той не направи движението по своя воля, и очите му зърнаха грамаден черен мечок, който тичаше тежко подире им. Муцуната му беше окървавена. Догонваше ги. Сега Бейн гледаше нагоре към измъченото лице на младежа, който го носеше. Пак беше Конавар, все още толкова млад, че нямаше брада. Стискаше зъби, задъхваше се. Бейн чу глас от собствената си уста:

— Остави ме! Спасявай се!

Бягащият спря и Бейн усети как ръцете го слагат внимателно на тревата. Младият Конавар извади нож и се обърна към нападащия звяр.

— Моля те, бягай! — пак чу Бейн гласа си.

— Ще му изтръгна сърцето на тоя гад! — отвърна Конавар… и се хвърли към мечока.

Бейн гледаше в безмълвен ужас как ноктите раздираха уязвимото човешко тяло, как зъбите захапаха рамо. Конавар се би до последен дъх, преди да бъде захвърлен като окървавен парцал.

Притъмня отново и с отварянето на очите непоносима болка избухна в тялото му. Едва не загуби съзнание. Всъщност много му се искаше да е така. Лежеше по корем на дълга маса, раните му превързани, вените му сякаш пълни с течен огън. Видя, че Ворна е седнала до него. Беше по-млада, но лицето ѝ бе помръкнало от изтощение.

— Как си? — попита го тя.

— Зле — чу гласа си.

— Ще мине време, докато оздравееш, младежо.

— Трябва да си върна силата до празника — каза той. — Ще се женя за Ариан.

Бейн почувства прилива на любов и страст в душата на младия Конавар, но забелязваше и тъгата в очите на Ворна.

— Сега трябва да си почиваш — заповяда тя.

Бейн-Конавар едва се крепеше на седлото. Край пътеката се тълпяха хора, приветстваха го, пляскаха с ръце. Влизаше в Трите потока. Тялото му още смъдеше от болката, но той въртеше глава и се опитваше да открие златокосото момиче, за което толкова копнееше. Бейн преживя страданието на Конавар, който накрая се увери, че тя не е сред излезлите да го посрещнат.

Помогнаха му да слезе от коня и Бейн видя Мерия и Руатан. Те го подкрепиха да стигне до леглото и го настаниха. Гледката се промени изведнъж, стана тъмно и се чу нечий глас:

— Сигурно не си чул за Ариан. Тя се омъжи за Каста на празника Самиан.

Смазаният от вестта младеж изпъшка и страданието го погълна.

— Съжалявам, Кон. Казах ти, че тя не държи на тебе — добави гласът.

Бейн почувства мъката, почти изцедила желанието за живот. Единственото спасение беше в семето на гнева, което израсна подобно на роза с разяждаща киселина по листчетата.

— Бейн! Бейн!

Чуваше името си като далечно ехо, ръцете на Ворна стискаха раменете му и го дърпаха от тялото на Моригу. Той изстена и седна на земята. Погледна към все още неподвижната фигура на Конавар, приклекнал до Старицата. Опря се на колене и стана неуверено. Затътри се при краля, издърпа го назад и го сложи да легне на тревата, после попита Ворна:

— Какво беше това?

— Духът ѝ нахлу в тебе. Помислих, че ще те унищожи.

Той си потърка очите.

— Видях разни неща, Ворна. Гледах как Конавар се бие с мечока. Видях го и… в пещерата, когато говореше с тебе за майка ми.

— Той я обичаше с цялото си сърце — тихо каза вещицата. — Щяха да се женят.

— Знам. Тя… го е предала.

— Не го смятай за предателство — каза Ворна. — Ариан беше своенравна и объркана жена. Нуждаеше се от опора, за да отпъжда мрака. Всички очакваха Конавар да умре. Това я уплаши до полуда. И тя се омъжи за Каста. Но всичко това отдавна остана в миналото. Недей да ровиш отново.

Кралят изохка и седна.

— Трябва да направим носилка. Няма да понеса това втори път.

— Какво видя? — попита го Ворна.

— Ще отрежем пръти — продължи Конавар — и ще ги промушим в наметалото на Бейн. То е най-здравата дреха, която имаме. Струва ми се, че ще издържи тежестта ѝ.

Ворна се изпречи пред него.

— Кон, кажи ми какво видя.

— Твърде много неща — отвърна кралят.

Извади меча си, тръгна между дърветата и скоро се върна с два здрави клона. Окастри ги с кинжала си, после просна наметалото на земята, проби дупки от двете страни и пъхна прътите през тях.

— Да, но трябва да я вдигнем, за да я сложим на носилката — напомни Бейн.

— Така си е — отвърна Конавар. — Давай.

Сложиха носилката до Моригу, пъхнаха ръце под тялото ѝ и я преместиха. Този път нямаше проблясък. Вдигнаха носилката и тръгнаха след Ворна на югоизток. Тежестта беше огромна, двамата се обливаха в пот, докато слизаха по последния склон. Пред тях на широка поляна се издигаха камъни в кръг — сияеха като злато в светлината на изгрева.

— Не виждам… никакви зверове — изпъшка Бейн.

— Още не сме стигнали — каза Ворна.

Доближиха бавно кръга. Под краката им отново се надигна мъгла, завъртя се сред камъните и закри слънцето. Сгъстяваше се, почерняваше, образуваше купол от нощ над кръга. В средата до дълъг плосък олтар се появи светещ силует. Бейн и Конавар занесоха Моригу до камъните и я сложиха полека на земята. Откъм съществото до олтара се чу гърлено ръмжене. Бейн извади меча си и си пое дъх. Тварта беше каквато я бе описала Ворна — висока почти осем стъпки, тялото покрито със сребристи люспи. Дългите лапи завършваха със зловещо извити нокти. Бейн се загледа в дългата муцуна, която наподобяваше вълча. Зъбите в устата бяха като кинжали.

— Аз ще го нападна отляво, ти — отдясно — каза Бейн на краля. — Но какво правиш?!

Конавар бе разкопчал колана с меча и вече сваляше бронирания нагръдник, ризницата, предпазниците и набедрениците.

— Гол ли ще се биеш? — възкликна Бейн.

— Изобщо няма да се бия с това нещо — отвърна кралят.

— Какво си намислил?

Конавар клекна до Моригу, пъхна ръце под нея и се надигна с неимоверно усилие, макар че залиташе и коленете му почти се подгъваха от тежестта ѝ. Направи първата неуверена крачка, после и втората и влезе в кръга. Звярът тръгна тромаво към него. Бейн също влезе в кръга, гмурна се под ноктите на замахналата лапа и опита да съсече чудовището през корема. Мечът отскочи. Нещо блъсна Бейн в гърдите с такава мощ, че той отлетя заднешком извън кръга. Стовари се тежко на гръб, но веднага се надигна и видя как Конавар се олюлява към олтара. Люспестият звяр надвисна над него и зарева оглушително. Кралят дори не го погледна. Направи още една крачка към олтара и сложи Моригу и гарвана върху плочата.

И изведнъж куполът от мрак изчезна. Светлината обля люспестата твар и тя започна да се смалява и да избледнява. Бейн се изправи и заедно с Ворна влезе в кръга. Тялото на Моригу се разтресе. От гърдите ѝ блъвнаха пламъци, платът на роклята се подпали. Огънят обхвана пръстите на ръцете ѝ, плътта се разчупваше и падаше като парченца суха глина. Пламна и воалът — от бумтящите през очните кухини пламъци. Моригу гореше все по-ярко и тримата се отдръпнаха и закриха очите си с ръце.

Огънят угасна бързо, но страховитото сияние остана.

— Обърнете се с гръб — прозвуча гласът на Моригу, този път наситен със сила, — защото не бива да видите как Порталът се отваря.

Те се подчиниха. Гласът заехтя отново.

— Винаги съм обичала този свят, който сидите нарекоха Тирна-Ног. Таях надежда някой ден да подхранва душата на вселената, която го е породила. Конавар, ти спомена как от двайсет години се стремиш да опазиш живота и обичаите на риганте. А аз от десет хилядолетия се опитвам да опазя самия живот на десет хиляди свята. Животът е в духа. Едното не съществува без другото. Келтой разбират това със сърцевината на душите си. Но сред народа на Каменград само малцината поклонници на Култа го знаят. Видях упадъка на цели светове, завоеванията и опустошенията на армии, тласкани напред от похот и алчност. Тук страшният враг са хората от Каменград. На други светове градовете са Рим или Кагарис, или Шефнии, или Пакалин. Имената се променят, но последствията от злото са все същите — смъртта на духа, смъртта на световете… — Гласът спря за миг, после заговори на краля: — Преди двайсет години ти поиска дар от мен и аз ти казах, че ще има отплата. Просто е — когато брат ти те повика, отзови се. Без да мислиш за нищо друго, колкото ще да е неотложно или решаващо. Разбра ли? Отзови се.

— Кой брат? — попита Конавар.

— Ще разбереш. Приемаш ли това да бъде твоята отплата?

— И тогава казах, че ще приема — отвърна той. — Ще спазя обещанието… както трябваше да спазя друго обещание преди толкова години.

— Добре — каза Моригу. — Имам въпрос и към Бейн — готов ли си да направиш нещо за мен?

— Какво бих могъл да направя за тебе, госпожо?

— След осем дни, в лунната нощ на ловците, ще се върнеш ли в този кръг?

— А после?

— После каквото ти решиш. А сега… сбогом.

Сиянието угасна. Ворна се обърна и видя, че олтара го няма.

— Май предпочитах само да каже „благодаря“ — промърмори Бейн.

Конавар си сложи ризницата и нагръдника, стегна колана с меча на кръста си. Бейн отиде при него.

— Как позна, че звярът няма да те нападне?

— И аз бих искала да знам — добави Ворна.

Конавар се наведе да закопчае бронзовите набедреници на краката си.

— Моригу рискува твърде много заради нас. Преди седмица все още е можела да стигне сама до Портала въпреки чезнещата жизненост. Но е останала с надеждата ние да отидем при нея. Научих това от досега с нейния дух. Опитваше се да скрие мислите си от мен, но вече беше твърде слаба. — Кралят се изправи. — Откакто се помня, смятах Моригу за зла твар, но безграничната ѝ любов към тази земя и хората на нея е смайваща…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Бейн, — тя беше една мила и обичлива женица. Кажи за звяра.

— Съществото, което никой човек не би могъл да победи ли? Бейн, то беше урок. Един добър човек се опита да сподели същото с мен преди много години. Не можеш да победиш омразата с още повече омраза. И понякога е нужно да се покориш, за да победиш. Когато си изправен срещу враг, имаш само три възможности: да избягаш, да се биеш или да се сприятелиш с него. Тази твар е била създадена да отвръща подобаващо. Нападнеш ли, прави същото с удвоена сила. Аз я пренебрегнах. Вярна на същността си, тя също ме пренебрегна.

— Драги Конавар, изглеждаш натъжен — каза Ворна.

— Ех, да беше само тъга… — промълви той и се отдалечи от тях.

След два дни Конавар потегли на юг начело на десет хиляди Железни вълци и три хиляди Конни стрелци, сред които беше и Уик. Повечето пешаци под командването на Гованан — малко над двайсет и пет хиляди, тръгнаха по-рано. Обоз от стотици каруци следваше армията, проточил се на девет мили. Хората от Трите потока бяха излезли да изпратят войската.

Бейн излезе от Голямата къща, когато кралят минаваше покрай нея. Конавар го видя и вдигна ръка в прощален жест. Бейн също махна с ръка в отговор. После яхна коня си и пое на запад към стопанството си.

Ворна стоеше до ковачницата и се взираше в Конавар, докато не се превърна в далечен златист силует на билото. Чак тогава се обърна бавно и закрачи към къщата си.

Там я чакаше Мерия, която каза:

— Чудесна войска. Те ще победят.

Ворна долови страха в зелените ѝ очи.

— Да се надяваме.

— На Кон му е писано да ги разгроми. Предчувстваше го през целия си живот.

Ворна нямаше желание да говори с никого, но чакаше учтиво Мерия да обясни най-после за какво е дошла.

— Кон те навести вчера — каза майката на краля. — Как ти се стори?

— Беше… умислен — отговори Ворна.

— Затвори се в себе си, след като прекара нощта в стопанството на Бейн. Да не са се скарали? — попита Мерия. — Видях, че Бейн не тръгна на юг с армията.

— Не са се карали — каза Ворна — и той не остана да пренощува в стопанството на Бейн. Двамата дойдоха с мен в гората с Дървото на желанията.

Майката на Конавар въздъхна.

— Той не сподели с мен. — Усмихна се насила. — Но той не ми каза и първия път, когато си науми да отиде в онази гора. Срещна ли се със сидите?

— Да.

— А те дадоха ли му талисман за битката срещу армията на Каменград?

— Може и така да се каже.

— Знам, че е глупаво да се тревожа толкова. Кон е на четирийсет. Не е дете, което трябва да закрилям. Само че… — В очите на Мерия напираха сълзи. — Само че ми каза „Сбогом“ с такъв глас… — Взря се в тъмните очи на Ворна. — Имала ли си видение за бъдещето?

— Не.

— Но вярваш ли, че той ще се върне?

Ворна изви глава към далечните стръмни склонове на Кайр Друаг. Буреносни облаци скриваха белите върхове.

— Не съм имала видение за бъдещето — отрони тя, — но Кон го видя. Той е величаво храбър мъж и ще посрещне съдбата си както подобава на крал.

— Каза ли ти какво ще се случи?

— И ти вече си предусетила в душата си какво ще се случи — натърти Ворна.

Мерия стисна клепачи и сълзите потекоха по бузите ѝ. Изхлипа и се подпря отмаляла на стената. Ворна я прегърна.

— Ела вътре.

Мерия завъртя глава.

— Не… Ще се прибера. С Гуен ще заведем няколко деца при водопада Ригуан. — Вдигна глава да огледа небето. — Надявах се да е слънчево. Как мислиш, бурята насам ли идва?

— Не — успокои я Ворна. — Ще се пренесе на изток.

— Водопадът е прекрасен — промълви Мерия, докато бършеше сълзите си. — С Руатан ходехме да плуваме там. Помня първия път, когато Кон скочи от високата скала във вира. Тогава беше само на пет годинки… — Тя прехапа устна и се извърна. — Ворна, за мен това не е далечно минало. Понякога се заглеждам в къщата и все едно чакам малкият Бран да изприпка на двора или да видя как Конавар и Крилото играят на склона. — Млъкна и впери поглед в отдалечаващата се армия. Въздъхна. — Сега Бран е пълководец, Крилото е предател, а моят Кон…

Мерия наведе глава, сълзите рукнаха и тя си тръгна през ливадата.

Духът на Бануин се носеше високо в небето над армията на племената, а тялото му лежеше в горичка на север и брат Слънцеднев седеше до него. Ако случаен минувач видеше младия друид, щеше да помисли, че е заспал. Но той се наслаждаваше на свободата, достъпна само за посветените в мистериите — никакви плътски желания, никакъв глад, страст или гняв. Освобождаването от тялото не приличаше на никое друго преживяване и Бануин не би могъл да опише с думи тази възвишена радост. Веднъж бе казал на Конавар, че е като да видиш изгрева след като си треперил от страх цяла нощ. Но това сравнение си оставаше твърде слабо и неточно. Някои казваха, че в далечния север слънцето свети непрекъснато по шест месеца, а после се спуска нощ и през цялата есен и зима цари мрак. Бануин си мислеше, че хората в онези земи биха разбрали по-добре думите му.

Взря се надолу в армията. Напредваха в четири колони и от такава височина за Бануин бяха като огромни змии, плъзгащи се по хълмовете. Най-далеч на юг бяха Конавар и неговите Железни вълци. Отражения проблясваха по ризниците и шлемовете им като от змийски люспи. Зад тях половин миля на запад бяха Конните стрелци, следвани от пешаците с тежки брони. Много по-назад се виждаха стотиците каруци на обоза, теглени от волове.

Бануин се понесе на юг и измина двайсетина мили за миг-два.

Войниците на Каменград изграждаха укреплението на поредния бивак — внушително съоръжение с високи десет стъпки земни валове, които образуваха квадрат с дълги почти половин миля страни. Това всекидневно огромно усилие беше свидетелство за уменията на хората от Каменград, както и за студенокръвния пресметлив гений на Джасарай. Всяка сутрин три Пантери, наброяващи девет хиляди войници, тръгваха от укреплението и навлизаха на предварително определено разстояние във вражеската територия, което обикновено беше около дванайсет мили. Предният отряд от офицери на коне отбелязваше мястото за следващия бивак с разноцветни флагчета, за да се знае къде ще бъдат палатките на генерала, офицерите и войниците, нужниците, обозът и огражденията за конете. Пантерите идваха на мястото, първата и втората заемаха защитни позиции, третата се заемаше с изкопаването на рова, а от изхвърлената пръст се отъпкваха валовете.

Смайващо начинание, обмислено до последната подробност. При вражеска атака срещу авангарда войниците биха отстъпили към предишното укрепление. При нападение срещу основната походна колона Пантерите можеха бързо да обградят противника отвсякъде. Ако имаше заплаха за ариергарда, войниците щяха да се оттеглят в боен строй към новото укрепление. Бануин гледаше копаещите мъже. Конницата на Конавар приличаше на змия, а войниците от Каменград напомняха за неуморни мравки.

Но и тук имаше змия, разбира се. Походните колони на армията се проточваха по дванайсетте мили до предишното укрепление. Обозът, охраняван от три Пантери, още не бе потеглил. Бануин се спусна по-близо до вървящите хора и прелетя покрай тях, докато не зърна Джасарай. Императорът яздеше сив кон и разговаряше с офицерите от щаба си. Тъга помрачи за миг духа на Бануин, защото зад Джасарай беше синът на Барус — Марон, неговият приятел от университета.

Отново се издигна в небето. По-добре беше да не вижда лица. По-добре беше да не мисли за хилядите отделни хора в двете войски, които крачеха към неизбежна болка, осакатяване или смърт.

Младият друид пресметна приблизително числеността на враговете и се пренесе обратно в тялото си. Отвори очи. Брат Слънцеднев бе опрял гръб на едно близко дърво и дремеше. Събуди се, щом Бануин се надигна.

— На какво разстояние са? — попита възрастният мъж и се протегна с прозявка.

— Остават им само двайсетина мили. Имат дванайсет Пантери, но конните съгледвачи са малцина.

— Дванайсет? Това не е добре — промърмори брат Слънцеднев.

Бануин стана и отиде при коня си. През последните три десетилетия армиите на Каменград бяха разгромили вражески войски, превъзхождащи ги десетократно по численост. Дължаха победите си на вдъхваща страхопочитание организация и дисциплина, както и на факта, че не се състояха от бойци, повикани за сражение от нивите си, а от професионални войници, които се упражняваха всекидневно и изпълняваха заповедите мигновено и безпрекословно. Бойното им майсторство в плътен строй се бе превърнало в легенда; досега бяха смазвали и разпръсвали с лекота войските на племената от народа келтой. Джасарай бе унищожил бойците на пердиите само с пет Пантери — петнайсет хиляди войници. А пердиите бяха събрали срещу него повече от сто хиляди мъже.

Армията на Конавар беше наполовина по-малка, а щеше да се изправи срещу трийсет и шест хиляди калени в битките ветерани от Каменград, предвождани от най-великия генерал в историята на империята. Бануин потрепери.

Яхна коня. Трябваше да съобщи на Конавар какво е научил.