Среднощен сокол

11.

Никой не помнеше толкова сурова зима. Добитъкът на риганте, бездруго оредял след болестта, поразяваща белите дробове на животните, намаля с още стотици говеда и ако не бяха кралските хамбари, сред племената щеше да има хиляди измрели от глад. Въпреки тази помощ в по-далечните места, откъснати от света заради виелиците, имаше тежки загуби, особено сред старците и невръстните деца. Тук-там хората дори варяха дървесна кора, за да пълнят с нещо стомасите си.

В Трите потока беше особено тежко, защото Брефар не бе оставил хамбарите пълни, а бе продал излишъка от зърно на племето сени през есента. Конавар му отне титлата леърд и прати на неговото място Гованан.

Стопанството на Бейн се намираше в по-ниска равнина и там зимата не беше толкова жестока. Той и работниците му бяха успели да натрупат достатъчно сено, за да имат стадата храна през студените месеци, затова загубите бяха малки. Гованан дойде при него в средата на зимата и купи говеда, с които да изхрани жителите на Трите потока. Бейн поиска много висока цена и му бе платено в злато.

Но когато времето се влоши още повече, той изпрати безплатно трийсет телета в селището.

В северните земи на паноните избухна бунт, предвождан от благородника Гуерн. Няколко кралски хамбара бяха плячкосани. Конавар изпрати своите Железни вълци да потушат бунта. Гуерн обаче отбягваше преките сблъсъци, хората му се пръскаха и криеха, после се събираха отново, за да нападат по-далечни малки укрепления. Бендегит Бран, който командваше Железните вълци, успя да подмами Гуерн и бандата му в капан, където загинаха или попаднаха в плен десетки от тях, но главатарят се изплъзна. Мнозина панони можеха да изпаднат в още по-страшна безизходица след разграбването на хамбарите, Гуерн пък би могъл да ги привлече на своя страна, като раздаде откраднатото зърно. Но той предпочете да го продаде, за да си набави оръжия и доспехи. Конавар заповяда да бъде купена и докарана през морето храна за паноните от земите на остро и гат и бунтът свърши, преди да се е разгорял. Разходите обаче бяха огромни, а запасите почти се изчерпаха.

В първия ден на пролетта, през четирийсетата година на Конавар, триста бойни кораба спряха на брега недалеч от Седемте върби и петнайсет хиляди бойци на варс, водени от крал Шард, нахлуха в земите на риганте. По същото време на юг Джасарай доведе в земите на сените осем Пантери, наброяващи двайсет и четири хиляди войници.

Бейн насочваше внимателно коня си по заледения склон и накрая се добра до билото. Спря и се загледа в равнината и безкрайните дебри на Нарианската гора. До източния ѝ край се бе сгушила дългата правоъгълна къща в стопанството, построена от камък; близо до нея бяха двата обора и цяла дузина малки кръгли къщи, които подслоняваха работниците. Стръмно спускащата се пътека пред него също беше неравна и заледена. Той слезе от седлото и поведе коня си за дългото слизане. По качулката на наметалото му лепнеше сняг, в брадата му имаше остри висулки.

„Първият ден на пролетта. Ама че смешка…“

Конят се хлъзгаше по леда, макар че Бейн подбираше откъде да мине. Не усещаше ходилата си от студ, пръстите на ръцете му също мръзнеха въпреки дебелите ръкавици от заешка кожа. Дим се виеше и над двата комина на къщата и той си представяше как ще седне пред огнището да се сгрее. Вървеше бавно, за да не се изпоти. Потта щеше да се превърне в лед, щом попиеше в дебелата туника под куртката и наметалото. Щеше да го налегне сънливост, да се почувства слаб. Това би го заблудило гибелно, че се стопля. Бейн знаеше твърде добре, че трябва да се опълчи на изкусителните капани на „бялата смърт“.

А умът му се отплесваше към спомена за Бануин и освобождаването на призраците. Искаше му се да забрави всичко, което го бе отчуждило от някогашния му приятел, да го смята отново за близък човек. Но това не му беше присъщо. Преди години обичаше Бануин като брат, рискуваше живота си за него. А Бануин го бе изоставил в беда и Бейн с никакви душевни усилия не би успял да заличи този позор от паметта си. Дружбата с Бануин щеше да си остане в миналото. Това го натъжаваше също като отчуждението от всичко, свързано с принадлежността му към риганте.

Препъна се и стана трудно от снега. Сега му се струваше, че е по-топло… и той знаеше какво го застрашава. Последните десет мили тътрене през преспите бяха изчерпали дори неговите сили и издръжливост. Не се поддаде на съблазнителната мисъл да яхне коня. Пътеката беше прекалено опасна и животното не заслужаваше да се отнася толкова нехайно с него. Продължи напред, унесен във видения наяве. Пак беше малко момче и двамата с майка му плуваха под водопада Ригуан. Тя бе запалила огън и го прегръщаше…

Примига и тръсна глава. „Защо не вървя?“ Седеше на стърчащ от снега камък. Изправи се с мъка, смазан от умора. Чудеше се дали да не подремне. „Това ще ме ободри… Глупак! Трябва да се прибереш вкъщи! Умираш.“

Краката му тежаха като камъни, трепереше неудържимо. Слънцето се спускаше зад планините и застудяваше все повече, макар че Бейн не усещаше колко е премръзнал. През последната седмица се бе пресилил, колкото и да внимаваше да спира за нощувка рано и да разпали огън преди студът и изтощението да го довършат. Днес обаче бе решил да измине последните осемнайсет мили наведнъж. И бе сбъркал. Загледа се в далечната къща изпод натежалите си клепачи. Имаше половин час път до целта, но в тялото му вече почти не оставаше жизненост. Не знаеше кога е пуснал поводите — конят се тътреше по пътеката. Бейн повлече крака след него.

Падна още два пъти. Втория път се търкулна надолу и спря чак в затрупан от снега камък. Изпъшка от болка. Пъхна ръце под тялото си и се опита да стане. Сега му беше горещо, можеше да заспи всеки миг. Изпсува и се надигна на колене.

— Няма да умра тук… — изломоти с надебелял език.

— Вярно, няма да умреш — чу се нисък глас.

Грамадни пръсти го хванаха за ръката и го сложиха да седне на камъка. Бейн примижа — пред устата му имаше манерка.

Взе я и отпи огнена глътка уисге. Погледна нагоре към лицето на червенобрадия Гриф, неговия старши пастир. Изгнаникът му се ухили.

— Слаб си като тридневно пале.

Бейн глътна още малко от питието и се помъчи да запуши манерката. Не можеше. Гриф я взе, натика тапата и я пъхна в джоба на куртката си.

— Хайде да те водя при огнището.

Нагласи едната му една ръка на раменете си и го вдигна.

След двайсетина минути заледените дрехи бяха смъкнати, Бейн седеше увит в одеяло пред пращящия огън и някак понасяше усещането, че навсякъде в кожата му се забиват нажежени иглички. Пи още уисге, но Гриф му взе манерката навреме.

— Добре е да се сгрееш и отвътре след такъв студ, но не и да прекаляваш.

От кухнята дойде пълничката невзрачна Исуен, с която Гриф живееше. Носеше паница гореща гъста супа.

— Яж! — заповяда тя на Бейн. — Това ще те стопли наистина, щом ти влезе в корема.

Бейн се подчини и след малко вече не беше толкова зле, а и боцкането в кожата отслабна. Исуен смъкна одеялото към кръста му и започна да втрива загрято масло в шията, раменете и ръцете му.

— Благодаря ти — промълви Бейн, хвана мазолестата ѝ ръка и я целуна.

— Да ги нямаме такива — подхвърли Гриф. — Съвсем ще се разглези.

— Ти пък вземи да се научиш на малко добри обноски — отвърна Исуен и пак уви Бейн с одеялото. Приклекна пред него и се взря в очите му. — Като гледам, ще ти мине, щом си отспиш. Късметлия си, че нямаш измръзнали пръсти. Направил си голяма щуротия.

— Самата истина ти казва — потвърди Гриф.

Бейн се усмихна, загледан в толкова обикновеното лице на Исуен.

— Можех да пристигна и по-рано, но си мечтаех за твоите майчински грижи.

Тя прихна така, че се видяха пролуките от няколко липсващи зъба в устата ѝ.

— Слабоумен си като всички мъже. Ще ти донеса още супа.

— Коремът ми се поду — оплака се Бейн.

— Ще ме слушаш! — натърти тя строго. — Виждала съм мъже да се прибират от такъв студ и да умират в постелята. Ще седиш пред огъня и ще ядеш, докато не ти кажа да спреш.

— Сериозно ти говори — потвърди Гриф. — Ако не си против, аз също ще хапна още малко. И аз мръзнах навън.

— Стига ти толкова — скастри го Исуен. — Не си падам по дебелаци, а ти вече трудно стягаш колана.

— Това ми е зимната лой — оправда се той. — Пази ме от студа. Като при мечките.

— Да, ама идва пролетта и на мечките им е време да излязат изпосталели от бърлогите.

Исуен се върна в кухнята, а Бейн се намести по-удобно в креслото и попита:

— Как я карахте тук, докато ме нямаше?

— Уф… нека говорим сутринта, да не ти досаждам сега.

— Досаждай ми — настоя Бейн.

Исуен донесе още супа. Бейн загреба няколко пъти с лъжицата и пак се вторачи в Гриф.

— Говори де.

Пастирът изсумтя сърдито и погледна Исуен.

— Той чака отговор — сви вежди тя.

— Лорка и бандата му излязоха от гората преди три дни. Отмъкнаха двайсет телета и оня стария бик. Бойл и Каскор се опитаха да им попречат, напомниха им за уговорката с тебе. Лорка рече, че уговорката щяла да се промени. Каскор понечи да спори с него, Лорка го обвини, че не му бил предан… И убиха Каскор.

Бейн дояде супата и остави настрана дървената лъжица.

— Утре ще намеря Лорка.

— При него са се събрали повече от седемдесет души. Мисля, че затова бяха закъсали за месо. Може би е по-благоразумно да забравиш.

— Месото ще го прежаля — каза Бейн. — Но никой няма да идва в дома ми и да убива безнаказано мои хора.

Грейл седеше пред входа на калпаво направената кръгла колиба и слушаше споровете на мъжете около огъня в средата на поляната. Твърде отскоро беше в бандата на Лорка и думата му нямаше тежест сред тези хора. При него седна Аша — една от трите курви в това горско свърталище. Тъмната ѝ коса беше сплъстена от мръсотия, в дрехите ѝ се бе набила пръст.

— Като гледам, добре ще е някой да те разтуши — подхвърли жената.

Той се вгледа в кафявите ѝ очи. Нямаше живец в тях.

— Много мило. Може би по-късно.

— Ако сега нямаш пари, ще ми платиш друг път… след някой набег.

— Ела след малко, сладурче — каза ѝ той. — Като залезе слънцето.

Тя се отдалечи. Грейл потърка кожата върху празната си очна кухина отляво. Още се случваше да го наболява там, будеше се нощем и сподавяше писъците от спомена как друидът бе изрязал ослепеното му око и бе зашил клепачите.

Чуваше какво говори Лорка:

— Бейн не ни е притрябвал. Бездруго никой сред риганте не се прехласва по него. Можем да нападнем стопанството, да съберем стадата и да ги откараме в земите на паноните. Хората там гладуват, говеждото месо никога не е било по-скъпо.

— Така си е — каза разбойникът, известен тук като Уик, кльощав и намусен мъж, който изглеждаше направо хилав до здравеняка Лорка. — А после какво ще правим? Ако не закачаме стопанството, има откъде да получаваме храна. Бейн спазваше честно всички уговорки с нас.

— Честно, а? — присмя му се главатарят. — Ние му пратихме пастири. Ние му обещахме, че няма да бъде нападан. И срещу какво? Една десета от печалбите му. Това ли е честно според тебе?

Внимателно слушащият Грейл се чудеше дали някой друг от шестимата около огъня ще напомни очевидното — Лорка вече бе нарушил уговорките, като бе нападнал стопанството и беше убил един от работниците на Бейн. Не се изненада, че никой не спомена това. Не се знаеше какво ще направи сприхавият Лорка.

— Какво ще правим с хората му? — попита ниският тантурест Валиан, чиято руса коса и мустаци провисваха мазно.

— Те са наши хора, Вал — натърти Лорка. — Но ако някой е забравил къде му е мястото, може да стане мърша като Каскор.

— Мисля си, че някои от тях няма да са сговорчиви — вметна Уик. — Оня ден говорих с Гриф. Той харесва Бейн. Харесва и живота си на пастир. Дори разправя, че иска да се ожени за Исуен, щом някой друид намине през стопанството.

— Ще се разплача… — изсумтя Лорка. — Значи е намислил до края на живота си да чисти кравешки говна от обора, докато жена му ражда още усти за хранене. Ами чумата да тръшне и Гриф, и другите глупаци, които ще ни се репчат. Тук вече сме седемдесет и трима, всеки месец идват още хора. Предостатъчно сме да видим сметката и на Бейн, и на всички, които са на негова страна.

Грейл огледа огромната поляна с около четирийсет паянтови кръгли колиби. Навсякъде дрипави мъже и жени седяха като него сред мръсотия и смрад. При потока една жена се мъчеше да изпере няколко одеяла, като ги налагаше с кръгъл камък — може би се надяваше да изтреби гъмжащите в тях въшки? До най-далечната колиба Аша беше на колене и едър брадат мъжага се сношаваше с нея пред очите на всички. Не че някой им обръщаше внимание. Грейл посърна. Вторачи се в осакатената си лява ръка; спомняше си дните преди вражески гладиус да му отсече три пръста. Тогава беше мъж. Герой. Въпреки страшната болка ликуваше от победата на Когдънското поле. Ако някой му бе предсказал тогава, че ще седи в това гнусно свърталище и ще слуша как около него говорят за грабежи и убийства, щеше да се разсмее. Сега не му беше до смях.

Един мъж дотича в бивака с крясък:

— Идват конници!

Всички нахълтаха в колибите и изскочиха въоръжени. Някои имаха кинжали, други държаха мечове или брадви.

Лорка се изправи припряно и попита:

— Колко са?

— Двама! Бейн и Гриф.

— Двама ли бе, конска фъшкийо? Разбуни целия бивак заради двама?!

В този момент Бейн и Гриф се появиха на коне между дърветата. Грейл се усмихна — помнеше добре първата си среща с Бейн преди няколко години, когато онзи посветен в мистериите младеж му напомни за Когдънското поле и дните на слава и доблест.

Ездачите спряха близо до Лорка и стъпиха на земята. Бейн носеше дълго ловно копие, на колана му висеше къс меч. Подмина Лорка безмълвно, спря пред колибата му, обърна копието с тъпия край надолу и го натика с все сила в земята.

— Какво правиш? — сопна се главатарят. — Нямам нужда от твоето копие.

Случилото се след това беше толкова неочаквано, че всички на поляната се вцепениха. Бейн се извъртя рязко към Лорка и мечът блесна в ръката му. Преди главатарят да шавне, острието се вряза в шията му, изхрущя през прешлените и изскочи от другата страна. Тялото на Лорка се свличаше, а Бейн вече замахваше отново. Този път главата се търкулна встрани. Бейн я хвана за косата и отиде при копието. Забучи главата на железния връх и се дръпна. Копието се полюшваше, от отрязаната глава на земята се стичаше кръв. Бейн пристъпи към обезглавения труп, избърса меча в дрехите му и го прибра в ножницата.

Мъжете и жените от бандата се бяха вторачили в главата върху копието, сякаш смразени от заклинание. Грейл огледа тълпата.

— Още някой иска ли да променяме уговорките? — намръщено попита Бейн.

Кльощавият Уик се опомни пръв.

— И какво ще стане, ако искаме?

— Ще получите същия отговор като непрежалимия ни покойник Лорка.

— Да не мислиш, че можеш да убиеш седемдесет души? — сопна се Уик и подкани с жест мъжете наоколо да се съберат около Бейн.

— А нужно ли е? — отвърна Бейн и го доближи. — Нали имахте какво да ядете тази зима? И какво ще правите, след като ме затриете? Казваш, че сте седемдесет. Но защо станахте толкова много? Защото имате храна, а мнозина от дошлите при вас са щели да умрат от глад, ако бяха останали по домовете си. Без моето стопанство и добитъка колко ще останете тук? Двайсетина? Или по-малко? — Бейн ненадейно прихна. — Писна ми от приказки. Хайде, решавайте.

Мечът пак лъсна в ръката му. Уик отскочи. Могъщият Гриф застана до Бейн, държеше дълъг двуръчен меч. Грейл предусети какво ще направи Уик — у новия главатар гордостта беше силна, ей сега щеше да заповяда на хората си да нападнат.

— Чакайте! — извика Грейл и тръгна към тях. — Той говори разумно. Винаги имаме храна, а когато продаде добитък на Гованан, ни донесе една десета от парите. Впрочем… донесе ги на Лорка. Имахме уговорка с него, а Лорка я наруши. И си плати за подлостта. Нека с това свадата приключи.

— Нямаш думата! — разяри се Уик. — Не си ни главатар.

— Не съм — съгласи се Грейл. Обърна се и посочи главата на копието. — Ето го главатаря! Да попитаме него, а? Я да видим какво искат хората тук. Кой избира занапред да нямаме храна? — Никой не вдигна ръка. — Е, май се разбрахме.

Загърби Уик и се върна при колибата. В тишината мъжете наоколо малко се успокоиха. Още чакаха заповед, вперили погледи в Уик, който пък се обърна към Бейн и сви рамене.

— Повечето не одобрявахме стореното от Лорка. Каскор беше свестен човек, не заслужаваше да умре така. Запазваме ли уговорката?

— Разбира се. Но имам нужда от друг пастир вместо Каскор, напролет ще събираме стадата.

Уик кимна.

— Щях да ти предложа него — посочи Грейл, — но той е само с една здрава ръка.

— Ще го взема, ако иска да работи за мен — каза Бейн и се ухили. — Е, ако не предпочита да остане, за да ви бъде главатар.

Уик се озъби, но после се разсмя.

— Голям чешит си, Бейн. Защо си науми, че можеш да дойдеш тук, да убиеш Лорка и да си отидеш жив и здрав?

— Не очаквах да си отида жив и здрав — призна Бейн и огледа стоящите на поляната. — Най-добре помислете как да не станете още повече тук. Може би новодошлите трябва да се заселват другаде. Няма как да изхраните още хора.

— И аз вече се чудех какво да правим — промърмори Уик.

Двойното нашествие се превръщаше в кошмар наяве за Конавар и неговите пълководци. Фялок бе изпратен на юг с хиляда Железни вълци и шестстотин Конни стрелци; получи заповед да събере и бойци от племето норвии.

— Недей да търсиш пряк сблъсък с Джасарай — настоя Конавар. — Отбягвай решителната битка на всяка цена, каквото ще да прави врагът. Унищожавай кавалерията и съгледвачите му.

— Кон, можеш да разчиташ на мен.

— Аз наистина разчитам на тебе, приятелю. Но Джасарай е лукав и безмилостен враг. Няма да се спре пред нищо, за да те принуди да влезеш в сражение с армията му.

През това време Бендегит Бран събираше войски навсякъде в северните земи, за да тръгне срещу Шард и доведените от него петнайсет хиляди Морски разбойници.

А в Старите дъбове Конавар трябваше да се справя с все по-тежко затруднение. Петте хиляди жители на Седемте върби и околните земи бяха изведени оттам преди нашествието благодарение на необичайните дарби на Бануин, който научи с ясновидство, че корабите на Шард ще отплават през морето. Така риганте се спасиха от страшни загуби, но бездруго намалелите запаси в складовете на Старите дъбове се изчерпваха бързо. За да облекчат положението, изпратиха много жени и деца в селища на запад и на юг, където хамбарите и складовете още бяха пълни.

Мерия — майката на краля, съпругите и по-малките деца на Бендегит Бран и Фялок заедно с още стотици хора тръгнаха към Трите потока през втората седмица на пролетта. Охраняваха ги двайсет от Железните вълци, предвождани от Финигал, най-големия син на Фялок. За пръв път му поверяваха боен отряд и той се опита да прикрие разочарованието си, че му е възложена толкова маловажна задача. Не се вслушаха в молбите му да потегли с баща си или поне да помага на Бран и северната армия. Кралят лично реши какви ще бъдат задълженията му и сега беше неизбежно да пропусне и двете големи битки.

— Наказание ли е това? — престраши се Финигал да попита Конавар.

Кралят завъртя глава.

— Фин, ти си умел и храбър воин, с нищо не си заслужил наказание. В земите около Трите потока има и бегълци, и банди обирджии. Ти и твоите бойци ще бъдете там, за да не решат да нападнат. Нима мислиш, че ще накажа някого, като го помоля да защитава моята майка, жените и децата на най-близките ми приятели?

— Не, господарю. Но така няма да участвам в сраженията…

Конавар се засмя.

— Ти си истински син на баща си. Момчето ми, още си на седемнайсет. Ще имаш предостатъчно време да се сражаваш, повярвай ми.

Финигал се изви на седлото и огледа колоната от каруци. Престарелият следотърсач Паракс седеше до Мерия в първата, но жената държеше поводите и подканяше животните да бързат. Старецът се бе отпуснал на седалката, опрял брадичка в гърдите си. Финигал се върна при каруцата и попита:

— Да заповядам ли на някого от хората си да кара?

Майката на краля беше сурова жена, стегнатият кок на главата ѝ имаше цвета на желязо, зелените ѝ очи пронизваха с неприязнен поглед.

— Мислиш, че няма да се справя с една каруца ли? — отвърна тя с въпрос.

— Не, госпожо, не си го мисля.

— Щом е тъй, капитан Финигал, върши си работата и не се отплесвай.

Орин, петгодишният син на Бендегит Бран, надникна изпод платнището и подвикна:

— Чичо Фин, пристигнахме ли?

Настроените на Финигал се разведри, щом зърна луничавото личице под сламенорусата коса.

— Още не сме — отвърна с усмивка на детето, — но малко ни остава. Как е Руатан?

— Пак се унесе. Има треска.

Финигал завъртя коня си и избърза пред каруците. Не можеше да се примири, че Руатан умира. Допреди месеци плещестият му приятел беше як като биче, макар и само на седемнайсет. А сега беше кожа и кости. Очите му хлътнаха, потъмнялата кожа около тях изглеждаше натъртена и сякаш имаше лицето на старец. Финигал потръпна — той също се бе разболял от жълтата треска, но оздравя за няколко седмици. За разлика от горкия Руатан.

След около час, малко преди да се здрачи, Финигал излезе на последното било преди Трите потока и погледна надолу към селото. Тук се бяха срещнали баща му и майка му. Тук се бе родил крал Конавар. Обърна се за миг назад. Може би Мерия пак щеше да се усмихва, щом се върне тук… Прихна от собствената си глупост. Ако Мерия се усмихнеше отново, лицето ѝ щеше да се пропука от усилието.

На шейсет мили източно от него четири от бойните кораби на Шард спряха на брега в усамотено заливче и двеста и петдесет нашественици нагазиха в плиткото и стъпиха на сушата.

Предводителят им Снари Блестящия нож беше ветеран от безброй набези. Очите му се взираха изпод надвиснало чело над обезобразена уста — преди години го беше ритнал кон, беше му избил предните зъби и му бе сплескал носа.

Снари се радваше на задачата, която му бе възложил Шард. Осведомител ги бе уверил, че почти всички бойци са или на север, за да пресрещнат Морските вълци, или на юг, за да се опълчат на Джасарай. Тук бяха останали само старци и жени. Кръвта на Снари кипваше, щом помислеше за жените от племето риганте, за дните на кланета, насилия и пречистващ огън, които го очакваха.

Поведе хората си нагоре към гората и спря пред първите дървета, за да огледа местността.

— Къде ще ударим първо? — попита Драта, следващият по старшинство в отряда.

Снари посочи на запад.

— В Трите потока.

— Сигурно има села и по-наблизо.

— Да, има, но Шард каза, че там ще е Мерия, майката на Конавар. Това е родното място на Конавар. Ако убием нея и опожарим Трите потока, все едно бичуваме гадното копеле с подпалени камшици.

Вещицата Ворна винаги се натъжаваше от мисълта, че и най-великата магия не може да промени човешкото сърце. Не онова сърце, което беше просто голям мускул, тласкащ кръвта в капиляри, вени и артерии, а невидимата сърцевина на всяка човешка душа.

Седеше до прозореца и гледаше как бежанците слизат от каруците и влизат в гостоприемните домове на хората от Трите потока. Мерия поведе цял рояк деца и жени към старата къща, която бе построил първият Руатан. Скоро над комините ѝ се проточиха димни струи. Видя и как двама войници помогнаха на младия Руатан да стъпи на земята. Краката му се подгънаха и те го внесоха в къщата на ръце.

Когато се появиха каруците, Ворна стоеше при първия мост. Видя Мерия да кара първата каруца, но някогашната ѝ приятелка се извърна. Това уязви жестоко Ворна. Не знаеше да има причина за толкова грубото отношение на Мерия към нея. Нима не бе спасила сина ѝ от неминуема смърт? Нима с магията си не поддържаше живота на нейния съпруг Руатан дълго след като сърцето му би трябвало да спре?

Върна се посърнала в дома си и си направи отвара от лайка.

В сърцето на Мерия се бе загнездило семе на горчивина още след смъртта на първия ѝ любим, Варакон. После тя се омъжи за Руатан, горчилката покълна и съсипа брака ѝ. А когато Руатан беше на прага на смъртта, двамата се събраха отново и Мерия като че ли се преобрази. Смееше се, изглеждаше безгрижна, зелените ѝ очи блестяха от надежди и мечти. След години Руатан умря в първата голяма битка срещу Морските вълци. От този ден Мерия не се усмихваше.

Но защо странеше от старата си приятелка беше за Ворна загадка, която я изпълваше с печал. Особено когато един от внуците ѝ можеше да умре всеки миг. Мерия знаеше, че Ворна е лечителка; омразата ѝ обаче явно беше толкова силна, че по-скоро би оставила момчето да си отиде от този свят, вместо да помоли за помощ единствената жена, която би могла да го спаси. Ворна отпи от чашата и се дръпна навътре в стаята. Знаеше, че Бануин се бе опитал да изцели младия Руатан и че през първите дни имало надежда, че е успял. Но после състоянието на момчето се влошило отново и треската пак се разгоряла.

— Не мога да го проумея — призна Бануин, когато навести майка си чрез духа си. — Поне наглед болестта извира от собственото му тяло, което сякаш воюва със самото себе си. Щом излекувам някой от болните органи, той пак започва да се уврежда, и то още по-зле.

Ворна нямаше обяснение за това и продължи да умува за тази болест през следващите седмици. Знаеше, че ще доведат момчето в Трите потока, и се надяваше да го прегледа, да проникне с духа си в кръвния поток, да потърси корена на болестта. Но сега знаеше, че няма да поискат нейната помощ.

— Мерия, какво съм ти направила? — промълви на глас. — Какво злодеяние съм извършила срещу вашето семейство?

Някой потропа енергично на вратата и тя остави чашата на масата и извика на госта да влезе. Млад войник бутна вратата. Беше висок, със съразмерно тяло, дългата му тъмна коса бе сплетена на плитка. Ворна се усмихна — виждаше и Гуидия, и Фялок в чертите му.

— Добре дошъл, Финигал.

— Познавате ли ме, госпожо? — смути се младежът.

— Приличаш на баща си — висок и силен си, със същия свиреп поглед.

Той се засмя.

— Повечето хора казват, че съм се метнал на мама.

— И това е вярно. Какво мога да направя за тебе, войнико?

— Възложено ми е да се свържа с човек на име Бейн, за да купя от него още добитък за изхранването на бежанците. Научих, че сте приятели и моята молба може да бъде приета по-добре, ако отида при него заедно с вас.

— Седни — покани го Ворна. — Искаш ли нещо за пиене? Бира, уисге или някоя благодатна отвара?

— Ще ми е приятно да пийна отвара.

Финигал свали наметалото и колана с меча.

— Подсладена ли я искаш? — подвикна Ворна от кухнята.

— О, да. Обичам сладко.

Тя му донесе чаша и се настани срещу него.

— Бейн е твой братовчед. Нужна ли ти е моята помощ, за да говориш с човек от своя род?

— Баща ми не го понася и макар че никога не съм се срещал с Бейн, реших, че може да отхвърли предложението ми заради раздора помежду им.

— Финигал, забрави тези тревоги. Бейн не би оставил деца да гладуват заради дрязгите между него и Фялок.

— Вие май го харесвате.

— Да, харесвам го. А отношението на собствения му род към него е срамно. — Ворна забеляза как се навъси младежът и добави: — Финигал, не прибързвай да го съдиш, преди да си говорил с него.

— Не го съдя — увери я той. — Не го познавам. Госпожа Мерия казва, че наистина е прокълнат, както показвало името му. Злощастия щели да сполетят всеки, който поиска да се сближи с него. Казва още, че кръвта на копелетата е рядка и че по душа те са коварни и злобни.

— Не мога да оспорвам думите ѝ — студено каза Ворна. — Все пак тя знае за злобата повече от всеки друг сред познатите ми.

Финигал се изправи.

— Не дойдох тук да слушам хули срещу майката на краля. Ще ми помогнете ли да се разбера с Бейн?

— Не. Нямаш нужда от помощта ми. Прояви уважение към него и той ще изпълни молбата ти. Но нека те предупредя, младежо — държиш ли се нелюбезно с него, ще си платиш прескъпо.

— Възпитан съм да се държа любезно с всички хора — отвърна Финигал.

— Значи няма да срещнеш затруднения в разговора с Бейн.

Той се поклони, стегна на кръста си колана с меча, загърна се с наметалото и излезе от къщата.

Ворна седеше неподвижно в търсене на вътрешния покой, който все ѝ се изплъзваше.

Гуенифир си беше сдържана и мълчалива от малка и израсна в стеснителна и затворена в себе си жена. Сякаш излъчваше кротка благост и никой не я бе чувал да повишава глас от гняв. В детството си боледуваше често и три пъти беше близо до смъртта.

— Няма да живее дълго — казваха. — Твърде крехка е.

Гуен беше слабичка и дребничка, тъмната ѝ коса открояваше още повече колко е бледа и всички смятаха, че не е много здрава. Затова се изненадваха, че с годините стана майка на три жизнени и едри бебета.

Сега седеше до постелята на Руатан, невръстният Орин беше до нея. А най-малкият ѝ син Бадриг спеше в люлката си до тях.

— Той защо не оздравява? — попита Орин, вторачен в лицето на Руатан, което беше призрачно бяло в светлината на лампата и лъщеше от пот.

— Сигурна съм, че ще се оправи… скоро.

Гуен обгърна с ръка Орин и го целуна по челото. Той пък хвана костеливата ръка на болния си брат и започна да върти наляво-надясно златния пръстен с лунен камък.

— Скоро ще падне от пръста му — каза момчето.

Гуен кимна и усети сълзите да напират. Пое си дъх.

— Мъжленце, време ти е да спиш.

— Не съм уморен, мамо — възпротиви се Орин.

— Тогава полегни за малко, после ела да седиш с нас при огнището.

Заведе Орин при второто легло и той се пъхна под завивката.

— Няма да заспя.

— Значи скоро ще се видим при огнището.

Тя се наведе и го целуна по бузата. Стана, загледа се отново в Руатан и излезе от стаята. Мерия седеше пред огнището, загърнала раменете си с бял шал. Гуен мина покрай нея към вратата и си обу обувките. Взе окаченото на стената наметало.

— Къде отиваш? — попита Мерия.

— Искам — тихо отговори Гуен — да помоля Ворна да лекува Руатан.

Мерия вирна брадичка, лицето ѝ се скова.

— И каква ще е ползата? Като лечител нейният син я превъзхожда… несравнимо. Щом той не можа да изцели момчето, да викаш Ворна е загуба на време.

— И все пак…

— Тя не е приятелка на нашето семейство! — отсече Мерия. — Не искам да бъде канена в дома ми. Да не говорим повече за това.

Гуен въздъхна, окачи наметалото и седна на креслото срещу нея. Загледа се в пламъците, мислеше си колко силен и здрав беше Руатан преди тази страшна болест. Скръбта заплашваше да я погълне.

— Мисля, че той ще умре — промълви и очите ѝ се наляха със сълзи. — Ворна може да знае някакъв лек…

— Казах, че няма да говорим повече за това!

Гуен се смръзна, разтреперана от яростта на Мерия. Мразеше крясъците и споровете. Затвори очи, питаше се как е възможно дружелюбен и състрадателен мъж като Бран да е син на бездушна и несговорчива жена като Мерия. Отново съжали, че не е познавала баща му — първия Руатан. Мнозина още говореха възхитено за него, хвалеха го как обичал семейството си, колко близък бил с децата си. Мерия никога не бе прегръщала синовете на Гуен, по нищо не личеше да е привързана към тях. За Гуен това беше загадка. Отвори очи и я погледна. Старата жена май дремеше. Гуен стана и се върна в спалнята.

Орин спеше дълбоко, засмукал палеца си. Руатан не мърдаше, кожата му пак лъщеше от пот. Тя го погали по челото. Кожата беше гореща на пипане, но ѝ се стори, че му е олекнало. Седна до него и хвана ръката му.

Още беше там след два часа, когато дишането му стана по-плитко. Очите му внезапно се отвориха. Той погледна майка си и се усмихна. Гуен усети как стиска пръстите ѝ.

След това Руатан издъхна.

Бейн не можеше да заспи. Отметна завивката, стана, навлече дълга до коленете вълнена туника и отиде в голямата стая. Жаравата в огнището гаснеше и той я раздуха и сложи още дърва. Не преставаше да мисли за отминалия ден. Да нахълта така в бивака на Лорка беше почти самоубийствена глупост, ядосваше се на себе си. Ако не беше сакатият бивш воин Грейл, сега щеше да е мъртъв и трупът му щеше да бъде захвърлен в гората за храна на лисиците и червеите.

Чуваше хъркането на Гриф от отсрещната спалня. То го успокояваше някак, но и незнайно защо го караше да се чувства самотен. Седеше пред огнището и усещаше как пламъците го сгряват. Признаваше си колко му липсват Бяс и Телорс. В Каменград през цялото време си представяше планините и горите на Кайр Друаг с копнеж, побрал цялата топлота в думата „дом“. А сега чувстваше същата топлота, щом си спомнеше Бяс. За него сякаш мястото на сбъднатите желания винаги оставаше другаде, рееше се в мислите му като привидение, все го примамваше и оставаше неуловимо.

Чу прискърцване на легло, последвано от меки стъпки по чергите. Вдигна глава — пълната Исуен влезе в стаята и затвори безшумно вратата на спалнята.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита го тихо.

Бейн се взря в закръгленото приветливо лице и срещна погледа ѝ. Нещо помрачаваше очите ѝ в светлината на огъня.

— Добре ли си?

— Добре съм си. Мога да сваря билки.

— Недей. Нямам нужда от нищо.

Поседяха мълчаливо. Исуен взе ръжена и разръчка цепениците в огнището.

— Кажи ми от какво си угрижена — помоли Бейн.

Тя вдиша дълбоко и като че ли се престраши, после тръсна глава.

— Всичко е наред. Мъжът ми спи в леглото си. Имаме храна в килера, не се навъртат врагове наблизо. Кой може да иска нещо повече?

— Вярно — съгласи се той.

— Гриф казва, че щом някой друид мине насам, ще обиколим Дървото. Като настъпи лятото, щял да ми купи пръстен, а някой ден можело да имаме свое стопанство. Свестен мъж е Гриф.

— Знам.

— Знаеш ли наистина? — укори го тя неочаквано.

— Разбира се. Защо се съмняваш?

— Той спи в леглото си — повтори Исуен. — Но можеше да лежи бездиханен до тебе днес, а не да хърка до мен. Заведе го на място, където можеше да умре. Не си му казал какво си намислил. Просто си отишъл там и си убил Лорка. А моят мъж е стоял до тебе. Помисли ли изобщо за него?

Бейн не отговори веднага.

— Не, не помислих.

— Знаех си — въздъхна жената. — Той беше беглец… беше нищо! Ти му върна уважението към себе си. Затова те обичам, Бейн. Но моят мъж не заслужава да умре заради твоята гордост.

— Исуен, казах му, че ще отида сам, но той не искаше и да чуе.

— Ами да, разбира се, че няма да иска! — сопна се тя. — Ти да не си сляп?! Не виждаш ли какъв си в очите на тези мъже, които изведе от гората? Не знаеш ли какво им даде с доверието си? Всички те са били заклеймени като нехранимайковци. Прогонили са ги от техните племена, от техните села. Мислеха си, че нищо не струват. А ти се появи и ги вдигна от калта. Отнесе се с тях като с достойни хора. Цениш ги, вярваш им, те също те ценят. Как мислиш, защо умря младият Каскор? Не беше от най-смелите, но се опълчи на Лорка заради тебе. И защо? Защото неговият вожд му заповяда да защитава добитъка.

— Не съм вожд, Исуен, не съм нито леърд, нито предводител. Тези мъже не са мои крепостни или роби. Тук са, докато предпочитат да работят при мен за пари.

— Да бе… Нищо ли не знаеш за хората? Каскор да не умря заради пет медни гроша на месец? Моят мъж да не беше готов да се бие редом с тебе заради два сребърника? Бейн, ти си кралят тук. А кралят има и власт, но има и дълг към онези, които му служат. Обичам Гриф… — Гласът ѝ пресекна, сълзи се стекоха по бузите ѝ. — Ето, казах го! Исуен курвата е влюбена! И иска пръстена, който Гриф ѝ обеща… ако ще да е от желязо или бронз. Исуен си иска малкото стопанство.

Бейн се пресегна и хвана ръката ѝ.

— Съжалявам, Исуен. Права си. Тези мъже са ми предани не заради парите. Ще запомня какво ми каза. Обещавам ти.

Тя избърса сълзите и стисна пръстите му с двете си ръце.

— Бейн, ти изведе и мен от онази гора. Не исках да те гълча.

Той се усмихна.

— Карай ми се винаги, когато има за какво. Нека бъдем откровени помежду си, Исуен. Това е много важно за мен. Сега иди да спиш.

— Сигурен ли си, че не искаш отвара?

— Сигурен съм.

Исуен го целуна по бузата и отиде в спалнята.

След няколко минути Бейн излезе в нощта. По склоновете личаха тъмни петна от топящия се сняг, във въздуха се долавяше топлина, която обещаваше скорошен край на зимата. Небето изсветляваше, след малко щеше да се зазори.

Той тръгна през снега покрай новото ограждение за добитъка и кръглия обор, покрай смълчаните кръгли къщи на работниците. Виждаше десетина говеда на отсрещния хълм. Търсеха свежа трева.

Куче със сива муцуна го доближи и Бейн го погали по главата и по осеяния с белези хълбок. Кучето клекна в краката му, а когато Бейн закрачи към гората, тръгна с него. Беше се появило преди няколко седмици хилаво от глад, с гноясали стари рани. Пастирът Каскор го приюти, хранеше го, лекуваше раните му със смес от вино и мед.

При дърветата Бейн погледна към къщата и тихата гора отвъд нея. Чувстваше се по-спокоен и по-доволен от всеки друг ден в живота си. Добро чувство, което не му се искаше да губи.

Вятърът се засили, шепнеше в клоните над главата му. Наметалото му се изду и кучето се подплаши, изквича и избяга на няколко крачки. А после Бейн чу името си, прошепнато от вятъра. Огледа се. Нямаше никого.

— Бейн!

— Кой е? — извика той.

Навлезе в гората. На изток първите лъчи на слънцето превръщаха небето в бледо злато. Бейн продължи между дърветата.

Гарван прелетя край него и кацна на крив клон. Изви глава и го погледна.

— Къде си, Моригу? — провикна се Бейн. — Покажи се!

Нямаше отговор. Но гарванът литна навътре в дебрите. Бейн изруга и го последва, кучето тръгна по петите му. Птицата чакаше на петдесетина крачки по-нататък върху камък до дълбок вир. Бейн се оглеждаше, търсеше Моригу.

— Някаква игра ли е това? — попита високо.

Калната вода забълбука, над нея се кълбеше пара. Сля се в голямо мъгливо кълбо, което блещукаше неподвижно над водата. Бейн се вторачи в него — мъглата ставаше все по-плоска, скоро заприлича на блестящ щит с цвят на излъскано желязо. Слънчевата светлина го докосна и само за миг го превърна в огледало; Бейн видя отражението си. Образът избледня. В първия миг му се стори, че мъглата се разнася — отдръпваше се от средата и образуваше обръч във въздуха. Бейн виждаше през него синьо небе и пъплещи облаци. Пристъпи по-наблизо и различи закътан залив. Четири дълги кораба бяха изкарани на брега. Гледката се измести и той зърна поне двеста морски разбойници, които вървяха по заснежена земя. Смаляваха се, защото той се издигаше все по-нагоре. Сега виждаше и планините Друаг с полепнала по склоновете им мъгла. А в далечината, на шейсетина мили от нашествениците, беше Трите потока.

Ударите на сърцето му се ускориха и той вдиша рязко. Колко път им оставаше на разбойниците до селото? Два дена? Три? Шейсет мили ли бяха, или по-малко? Изтръпна от страх.

Гледката в обръча се промени отново и той се озова над селото. Стотици хора се бяха струпали на хълма, спускаха в дълбок гроб труп, увит и вързан в одеяло. Позна повечето хора. Там беше дядо му — ковачът Нанкумал, стоеше до дъщеря си Гуидия. Зърна кожаря Неруман, дърваря Адлин. Навъсена жена застана до гроба и хвърли в него шепа пръст. До нея тъмнокоса по-млада жена закри лицето си с длани и се разплака, в роклята ѝ се бе вкопчило малко русо момче. Наблизо имаше двайсетина войници с ризниците и шлемовете на Железните вълци на Конавар. Малко встрани от гъмжилото стоеше Ворна, загърнала се с тъмен шал, вятърът рошеше посребрената ѝ коса.

Образът ѝ се уголеми бавно, сякаш Бейн се спускаше към нея.

— Ворна! — извика ѝ той.

Тя се обърна сепнато и го погледна право в очите. Чу гласа ѝ да отеква в ума му, но устните ѝ не мърдаха.

— Бейн! Къде си?

— В гората до моето стопанство.

— Как правиш това?

— Не знам, Ворна. Гарванът на Моригу е тук. Но това не е важно точно сега. Чуй ме — голям отряд Морски вълци е тръгнал към Трите потока от изток. Според мен са на три дни път от вас, но може и да подранят. Колко войници имате при вас?

— Двайсет. Предвожда ги Финигал, син на Фялок.

— Двайсет не стигат — онези са поне десеторно повече. Трябва да убедиш хората да се махнат от селото и да тръгнат на запад към моето стопанство и гората Нариан. Натоварете колкото може повече храна на каруците, а останалото изгорете. Не оставяйте нищо за разбойниците. Ще дойда при вас колкото мога по-скоро. Можеш ли да направиш това? Ще ги убедиш ли?

— Няма да ме послушат всички. Бежанците са поне хиляда и сто, мнозина от тях са старци или жени с малки деца. Без доказателства, че идват разбойници, някои ще предпочетат да останат на топло, вместо да рискуват в гората, където още има преспи. Ще направя каквото мога.

Видението избледня. Пръстенът от мъгла се разпръсна. Гарванът изграчи, размаха криле и полетя над дърветата.

Младият боец тръгна обратно към къщата. Събуди Гриф и му нареди да намери Уик в гората и да доведе него и останалите мъже в стопанството.

— Защо пък ще поискат да дойдат? — попита съненият Гриф.

— Кажи на Уик, че за всеки ще има злато. Той ще дойде. Но нека да са готови за битка.

Ворна отиде първо при младия Финигал, който се отдалечаваше от гроба. Войникът се подвоуми, не искаше да говори с нея, но накрая я доближи.

— Какво желаете, госпожо? — попита я с неприветлива учтивост.

— Ела с мен — заповяда Ворна и тръгна към първия мост, за да са встрани от тълпата.

Той закрачи до нея, но каза:

— Нямам време за празни приказки. Трябва да си върша работата.

— Ей сега ще научиш, че имаш още по-малко време, отколкото си мислиш — увери го тя.

Стъпи на извития дървен мост и спря до перилата, вторачена в бързата вода под него. Носеше натрошен лед и парчетата се блъскаха в опорите. Допреди броени дни потокът беше замръзнал и децата от селото играеха на леда.

Ворна се обърна към високия войник и тъмните ѝ очи приковаха погледа му.

— Ти стоеше пред гроба на своя приятел и си спомняше как двамата бяхте излезли на лов. Конят на Руатан се спъна и го хвърли в бодлив храст между два назъбени камъка. Той се измъкна одраскан от клоните, смееше се, а ти му каза, че ако е бил паднал върху камъните, е щял да умре. Той пък ти каза, че възнамерява да живее вечно. Така ли беше?

Финигал се отдръпна и лицето му почервеня.

— Не знаех, че сте посветена в мистериите. Крайно нелюбезно е да прониквате в нечий ум по този начин.

— Прав си и те моля да ми простиш, Финигал, но беше необходимо, за да се вслушаш и в следващите ми думи. Повярвай ми — от много години пазя тези дарби в тайна и само нещо извънредно важно би ме накарало да се издам.

Хвърли поглед към хората, които се разотиваха. Двама войници подкрепяха старица, чиито възпалени стави я бяха осакатили. Ворна въздъхна.

— Да чуя какво искате да ми кажете — не се стърпя Финигал.

— На изток от нас има Морски вълци. Идват към Трите потока.

— Какво?! Не е възможно!

— Вярно е, Финигал. Те са поне двеста, може би и повече. Ще бъдат тук след три дни.

Младежът се загледа на изток все едно очакваше да види как нашествениците се показват на далечните хълмове.

— Двеста?… — прошепна той. — Сигурна ли сте?

— Да.

— Но защо идват тук? Има села по-близо до морето.

— Не знам. Знам само, че идват. Трябва да съберем хората и да се изтеглим на запад към Нарианската гора. Разбойниците имат толкова храна, колкото могат да носят. Няма да им стигне да ни преследват дълго.

Финигал се обърна към Трите потока.

— Имаме шейсет каруци. С тях не можем да превозим всички бежанци и жители на селото. До Нариан са… колко… двайсетина мили. Времето омеква, но земята още е замръзнала. Няма да се доберем дотам за един ден, значи ще нощуваме на открито. А и когато навлезем в гората, къде ще подслоним старците и малките деца? Боговете да са ни на помощ, госпожо — мнозина ще умрат от студ.

— Още повече ще умрат, ако останем тук — тросна се Ворна. — Трябва да вървим към стопанството на Бейн. Той има няколко къщи и други постройки, а в гората има поляни на завет.

— Има и горяни — напомни Финигал. — Главорези, свикнали да отнемат всичко от по-слабите.

— Това също го има — съгласи се Ворна.

Финигал мълчеше и тя знаеше, че пресмята времето конник да стигне до Старите дъбове, да повика подкрепления и да се върне с тях. Повече от седмица. И то ако има подкрепления — кралят с основната войска бе потеглил към Седемте върби срещу Шард и петнайсетте хиляди нашественици от варс. Финигал погледна и на изток. Неговият баща би трябвало да е на стотина мили на юг, готвеше се да брани земите от армията на Каменград. Стомахът му се сви от страх, облизваше си устните неспокойно.

— Не ми харесва какъв избор имаме — каза тихо. — Ако тръгнем, някои ще умрат от студ, а разбойниците ще съсипят Трите потока. Ако останем, ще бъдат избити онези, които съм се заклел да защитя.

Ворна виждаше терзанието в очите му.

— Финигал, разбирам колко ти е трудно. За пръв път си командир и имаш нужда от неизчерпаема сила. Имаш тази сила. Знам.

Той се усмихна на похвалата, но лицето му беше бледо и изопнато.

— Мисля, че е време да свикаме старейшините.

След час трийсетимата избрани старейшини се събраха в Голямата къща, построена от Брефар. Слушаха стъписано Финигал, който обясни, че е получил вест за голям отряд на Морските разбойници, който идва от изток. Но щом каза, че трябва да избягат от селото, стана шумно. Пръв възрази ковачът Нанкумал.

— Ако са на шейсет мили оттук, защо мислиш, че идват към нас?

Финигал стрелна с поглед седящата отзад Ворна.

— Убеден съм — каза накрая, — че тук сме изложени на голяма опасност. Доколкото знам, тяхното намерение е да опустошат селото.

— Убеден си, тъй ли? — обади се чернобрадият дървар Адлин. — Не те подценявам, Финигал, но ти си млад и неопитен. Значи да рискуваме живота на нашите хора, защото ти си повярвал, че онези идват тук? Има поне пет села по-близо до брега.

— Да, има — отвърна Финигал, — но това е най-богатото, а нашествениците знаят, че почти не са ни останали войници да браним тези земи. Има и друго — Трите потока е родното място на краля и му е скъпо. Вярно, ако тръгнем, също ще бъдем в опасност. Разбирам, че е така, и не ми е леко. Много по-опасно обаче е да останем.

— Ти го казваш — ядоса се хилавият кожар Неруман. — Ами Лорка и бегълците, които са се събрали при него? Лорка е долна твар, живее само заради насилията и грабежите. А ти ни увещаваш да му се напъхаме право в ръцете.

И други старейшини се развикаха. Мерия пристъпи към средата на кръга и вдигна ръце, за да наложи тишина.

— А аз, капитан Финигал, искам да знам как тази вест е стигнала до тебе. Кой ти е съобщил и доколко може да се вярва на този човек?

Ворна видя как се стъписа младежът от тези въпроси. Досега отбягваше да спомене нейното видение и тя му беше благодарна, че пази тайната ѝ. Но сега се изправи.

— Аз му казах.

Всички извърнаха глави към нея.

— Аха… — проточи Мерия. — А ти как научи?

— Чрез видение — натърти бившата вещица на селото.

— Ясно — подсмихна се Мерия. — Мъчил те е лош сън и сега всички трябва да се втурнем към гората, за да измрем от студ в снеговете или да ни изколят главорези? Ти загуби силите си преди много години.

— Така е — потвърди Ворна и гневът ѝ кипна. — Загубих ги, за да спася сина ти, неблагодарна кучко. — Мина между насядалите старейшини и спря на няколко стъпки от Мерия и Финигал. — Познавате ме. Лекувах мъже, жени и деца. Помагах на вашите бебета да се появят на бял свят. Аз съм Ворна и не лъжа. И нямам кошмари. Казвам ви, че идват Морски разбойници. И настоявам да напуснем селото.

— А аз казвам — изфуча вбесената Мерия, — че тя не е с всичкия си! И нямам намерение да бягам от дома си заради прищевките на една побъркана жена.

— И аз — подкрепи я Нанкумал.

Разгоряха се спорове, врявата се надигаше, скоро всички се надвикваха. Ворна видя мрачното злорадство в очите на Мерия.

— Как се превърна в такова гнусно зло същество? — каза и излезе.

Привечер всички се разотидоха, без да стигнат до решение.

Гуен се радваше, че Мерия отиде на срещата, защото присъствието ѝ я разстройваше. Мерия просто сееше раздори около себе си. На Гуен не ѝ допадаше да се отнася зле към никого, стараеше се да харесва майката на своя съпруг. Само че това беше непосилно. Мерия бе обладана от едно чувство — обичта към най-големия си син Конавар. Затова всъщност пренебрегваше другите двама. Брефар бе пострадал най-зле от равнодушието ѝ. И в края на четвъртото десетилетие от живота си не се бе оженил. За разлика от всички останали Гуен долавяше как жадува Брефар за обичта на майка си. А от тримата тъкмо той най-много приличаше на нея. Особено в злобата, която постепенно заличаваше достойнствата му.

Гуен взе бебето Бадриг и го поднесе към гърдите си, усети топлината на телцето му до себе си. Момченцето засука настървено и тя трепна от внезапната болка в зърното.

— Кротко, кротко… — прошепна и погали малката главичка.

Мислите ѝ се върнаха към Бран. У него нямаше никаква горчивина, никаква завист към големия брат, издигнал се във висините на славата и носещ кралската корона. Представи си широкото му лице и пак я налегна скръбта. Новината за смъртта на Руатан щеше да е много тежка за него, макар че и двамата се бяха примирили с неизбежното. Тя стисна клепачи, за да спре сълзите. Бадриг се насука, опря глава в нея и се унесе. Гуен стана от стола, сложи го в люлката и го зави с мекото вълнено одеялце. Погледна към леглото, където Орин още спеше. Момчето се бе оплакало, че не му е добре, и Гуен предположи, че е заради покрусата и тъжния ритуал на погребението. По-добре да спи, отколкото да преживява отново този ден.

Върна се в голямата стая, огледа умело построените стени, грижливо изработените лавици и шкафове. Чувството за покой и безметежност сигурно бе останало от покойния съпруг на Мерия — Руатан. Къщата на Гуен в Златните скали беше същата — съградена с желание и пълна с предмети, въплътили в себе си любов и всеотдайност. На стената срещу входа в голямата стая там имаше полирано парче дъб, изрязано във формата на сърце, на което бе гравирано нейното име. Първият подарък от Бран преди осемнайсет години и половина. Запознаха се на празника Самиан. Свенливата Гуен бе седнала встрани от тълпата, Бран я видя и дойде да я заговори. Щом се увери, че младежът със златистата коса върви към нея, Гуен се притесни и извърна глава с надеждата той да отмине.

Но той спря пред нея и попита учтиво може ли да седне. Тя се смути до онемяване и само кимна. Край огъня бяха започнали танците, гайдите свиреха буйна мелодия.

— Танцуваш ли? — попита Бран.

Гуен завъртя глава.

— Аз танцувам с удоволствие… понякога — каза той с мекия си, почти напевен глас. — Миналата седмица яздих по хълмовете над езерото и лъчите на залязващото слънце позлатиха водата. Прииска ми се да скоча от коня и да танцувам от радост.

— Направи ли го? — изтърси Гуен, преди да се усети.

— Ами да. Какъв ли глупак изглеждах отстрани, докато подскачах по тревата. Конят стоеше и ме зяпаше, личеше си, че ме смята за луд. Но пък той си е стар кон, отнася се твърде цинично към света.

— И как може човек да познае, че един кон е настроен цинично? — попита тя.

Бран седеше до нея, вторачен в огъня. Така се чувстваше по-спокойна, защото не ѝ харесваше да я гледат. Профилът му беше чудесен, забелязваше в неговото изражение благост, каквато прекалено често липсваше у мъжете от риганте.

— Е, знам от многото разговори с моя кон — каза той накрая. — Докато яздя, споделям с него надеждите и мечтите си, а той ме слуша. Когато говоря за по-романтичните си приумици, понякога тръска глава и пръхти. Така ми казва, че светът не е какъвто ми се иска да бъде.

— Като те слушам, твоят кон трябва да е много мъдър.

— Такъв си е.

Поседяха в мълчание и Гуен изведнъж откри, че присъствието му изобщо не е натрапчиво. Не ѝ досаждаше, не беше излишно любопитен. Седеше невъзмутимо и гледаше танцьорите при огъня. Гуен би го попитала за името му, но това означаваше да подхване разговор и тя предпочете също да гледа хората, които танцуваха.

След малко той попита:

— Познаваш ли земята източно от Златните скали, където гората опира в канари от пясъчник и реката се разширява?

— Да. Там е много хубаво.

— Намислих да построя къща там. Къща от камък.

— Камък ли? За какво ти е къща от камък?

— За да устои на времето. Искам моите деца и децата на моите деца да живеят там и да чувстват радостта, която съм преживял. Реших да има големи прозорци на запад — залязващото слънце ще огрява огнището. Споменах това на коня, а той не изпръхтя нито веднъж.

— Значи трябва да го направиш — каза Гуен. — Не бива да пренебрегваш съвета на мъдър кон.

Той се разсмя, дори тя се усмихна. За пръв път в живота си бе опитала да се пошегува, макар и не чак толкова остроумно. Как ѝ се искаше да научи името му…

— Имаш ли и други мъдри животни?

— Не. Имам едно много глупаво куче. Сега го наричаме Дъртака. Не харесва други кучета, но рано сутрин излиза в ливадите, без да тормози зайците. Така са свикнали с него, че се хранят спокойно, докато се разхожда сред тях. Той харесва зайци. Друго от кучетата ми — младият пакостник Пига, излезе на лов за зайци една сутрин. Дъртака го нападна, ухапа го по рамото и го изгони от ливадата. После легна, а всички зайци излязоха от дупките и продължиха да се хранят. Всички приятели ми се присмиват заради щуротиите на Дъртака.

Доближи ги червенокоса жена и подвикна:

— Ето къде си бил! Хайде, Бран, не забравяй, че си разпоредител на празника. Мястото ти е на масата.

Той ѝ помаха с ръка.

— Това е моята майка, Мерия. Властна е, нали? Е, имам задължения, трябва да отида там.

Стана и се отдалечи. И Гуен откри, че вече ѝ липсва. А той внезапно се обърна и пак дойде при нея.

— Ела. — Протегна ѝ ръка. — Защо да не хапнем заедно?

Страхът се пробуди отново, но тя хвана ръката му и той ѝ помогна да се изправи.

След пет седмици се ожениха.

Сега Гуен оглеждаше къщата, където бе възмъжал Бран, и изпитваше само тъга. Нейният син беше толкова силен, пъргав и жизнен. Още не можеше да се начуди колко бързо се изцеди силата от него. И вече го нямаше.

Входната врата се отвори и влезе Мерия.

— Не е за вярване колко тъпа е тази жена! — избухна тя.

Чувството за безметежност изчезна мигновено.

— Коя жена? — попита Гуен и седна.

— Ворна. Присънило ѝ се, че Морски вълци идват към Трите потока, и си наумила, че всички трябва да хукнем из пущинака. Убедена съм, че някои ще я послушат. Слабоумните.

— Говори се, че някога имала голяма дарба.

— Не оспорвам, че имаше. Но вече я няма. Сега главата ѝ е пълна с дивотии.

— Защо я мразиш толкова? — промълви Гуен.

— Тя се сприятели с копелето Бейн — същия, който се закле да убие Конавар. Можеш ли да си представиш такова предателство?! Трябва да я обесят!

Гуен си замълча. Върна се в спалнята, за да не е близо до Мерия, от която лъхаше на неприязън. Орин още спеше. Минаха повече от четири часа, а той рядко се успиваше денем. Гуен седна на леглото и го побутна по рамото.

— Време е да ставаш, малчуган. Ще ти препека филийки.

Той не се размърда. Гуен го обърна на гръб. Имаше тъмни кръгове около очите, капки пот блестяха по кожата му.

— Не! — прошепна тя и извика: — Орин! Орин!…

Мерия влезе в стаята и попита:

— За какво е тази врява? — Видя неподвижното дете на леглото. — О, не! — ахна и притича. — Не може да бъде! — Опипа гърлото му с върховете на пръстите си. — Жив е. Но сърцето му бие много забързано!

— Същото като с Ру — изхлипа Гуен.

Мерия не каза нищо. И двете знаеха какво се случва.

Гуен пъхна ръце под детето и го вдигна.

— Какво правиш? — попита Мерия.

— Ще го занеса при Ворна.

— Забранявам! — кресна Мерия.

— Един от синовете ми умря. Няма да загубя друг заради тебе.

Изнесе Орин навън в здрача и тръгна през ливадата към къщата на Ворна.