Глава 61

Куин се загледа в пода на хижата, съзнанието му пламна от серия несвързани проблясъци, и непоклатимата представа, че семейството му е заличено, се сблъска със съвсем различната действителност. Продължи да се връща към онази нощ преди много време, когато прекрачи прага на дома на родителите си и откри семейството си седнало около масата… и тогава брат му получи пръстена, който сега стоеше на обезобразената ръка.


Изглежда Куин се бе концентрирал само върху изтормозения си, жив брат.


— Какво става, Ви? — попита настоятелно той. — Жив ли е?


— Жив е. — Братът замахна няколко пъти с черния кинжал, а после изтри острието в бедрото си. — Синко? Синко, можеш ли да ме погледнеш?


Лукас продължаваше да се взира в Куин — перфектните му сиви очи бяха кървясали и гледаха диво. Устните му се движеха, но от устата му не излизаше нито звук.


— Синко, ще се наложи да те порежа, разбра ли? Синко?


Куин осъзна какво точно целеше Ви.


— Направи го.


Сърцето на Куин заблъска в гърдите му, когато братът хвана черното острие и направи малък разрез от вътрешната част на ръката на Лукас. Мъжът дори не потрепна: в крайна сметка беше претърпял далеч по-лоши неща. А драскотината бе само капка в морето.


Моля те, нека е червена, моля те, нека е червена, моля те…


Червената кръв бликна и се разля, прекрасно контрастирайки на черното масло, с което бе покрит. Всички въздъхнаха облекчено.


— Добре, синко, това е добре, много добре…


Не бяха го превърнали.


Ви стана от пода и кимна с глава в знак, че иска да проведе разговор насаме. Куин тръгна към него и стисна ръката на Блей, повличайки го след себе си. Изглеждаше му най-естествено. Положението беше напечено и той предпочете точно Блей да е до него.


— Нямам апарат за кръвно или стетоскоп, но и без тях мога да кажа, че пулса му е бавен и неравномерен, и съм съвсем сигурен, че е в шок. Не знам колко време е прекарал във варела или какво са му сторили, но той е жив в традиционния смисъл на думата. Проблемът е, че Пейн е извън строя. — Очите на Ви светнаха. — И вие двамата знаете защо.


Ах, значи бе говорил със сестра си.


— Няма да може да направи магията си, — продължи братът, — а сме на милион километра от населено място.


— В крайна сметка, — каза мрачно Куин.


Ви го погледна право в очите:


— Той ще умре до няколко…


— Ви! — излая Рейдж. — Ела веднага тук!


На пода, съсипаното тяло на Лукас се опитваше да си възвърне нормалния вид, счупените му ръце се огъваха към китките, коленете му се свиваха, гръбнака му се извиваше към покрива на хижата. Куин скочи и падна на колене до главата на брат си.


— Остани с мен, Лукас, бори се…


Сивите очи се втренчиха в Куин, и агонията, пропита в тях, бе разтърсваща. Куин почти не забелязваше Ви, който бързаше да свали ръкавицата от греещата си ръка.


— Куин! — извика братът, сякаш вече бе изрекъл името на Куин няколко пъти.


Той не се откъсна от брат си.


— Какво?


— Това може да го убие, но може и да накара сърцето му да бие нормално. Много рисковано е, но е единственото, което може да направим.


За част от секундата, преди да отговори, почувства съкрушителното желание брат му да преодолее това някак си, все едно как. Въпреки че почти не го познаваше и бе недоволствал срещу него с години, а в даден момент дори се бе почувствал победен, когато Лукас се присъедини към Бранителите на честта, Куин осъзна, че щом вече няма друг с неговата кръв, цял живот ще броди без посока по земята. Точно тази празнина го беше принудила да действа, когато Лейла изпадна в периода на нужда. И пак заради чувството за самота той хвана Блей за ръката.


Без значение дали ги обичаш или мразиш, семейството беше като кислорода — нуждаеш се от него, за да живееш.


— Направи го, — повтори той.


— Чакай. — Блей ги прекъсна, свали колана си и го даде на Куин. — За устата му.


Още една причина да обича мъжа. Не че той имаше нужда от още няколко.


Куин намести колана в отворената уста на брат си, задържа го на място и кимна на Ви.


— Остани с мен, Лукас. Хайде, остани с мен…


С крайчеца на окото си той проследи ярката бяла светлина, приближаваща се към гръдния кош на брат му…


Гърдите на Лукас се издигнаха високо и цялото му тяло се разтресе на пода, когато брилянтната светлина премина през тялото му, просмуквайки се в ръцете и краката му, разпростирайки се чак до главата му. Звуците, които издаваше, бяха нечовешки — гърлен стон, който попадна право в гръбначния мозък на Куин.


Когато Куин отдръпна ръката си и светещата длан се вдигна високо, Лукас падна като труп, тялото му отскочи от пода и крайниците му изплющяха. Примигна бързо, сякаш студен вятър брулеше лицето му.


— Докосни го отново, — настоя Куин. Ви не отговори и той се втренчи в него. — Само още веднъж.


— Това е пълна лудост, — измърмори Рейдж.


Ви прецени мъжа за момент. После отново приближи смъртоносната си ръка.


— Само още веднъж — толкова ще получиш, — каза той на Лукас.


— Много си прав, — прекъсна го Рейдж. — Още малко и ще изпържиш кучия му син.


Вторият сеанс беше също толкова гаден — потрошеното тяло се извиваше бясно, а Лукас издаваше ужасяващите звуци, преди да се строполи на земята като торба с кокали. Но най-накрая си пое дълбоко дъх. Силно, могъщо, вдиша така, че гръдния му кош се разшири. Куин имаше усещането, че се моли, и май наистина се молеше, щом започна да повтаря монотонно:


— Хайде, хайде, хайде…


Премазаната ръка, онази с пръстена, се протегна и сграбчи тениската на Куин. Придърпа го едва-едва, ала Куин все пак се наведе.


— Какво, — попита той. — Говори бавно…


Ръката се премести на якето му.


— Говори ми.


Ръката на брат му стисна един от кинжалите.


— Убий… ме…


Куин се ококори. Гласът на Лукас звучеше много по-различно от преди — като пресипнал шепот.


— Убий… ме… братко… мой….

Загрузка...