Сбъдната любов

Глава 18

— Не. Няма начин, по дяволите.

Куин напълно подкрепяше реакцията на Зи спрямо идеята на Рейдж.

Групичката се придвижваше трудно през гората, и докато Рейдж носеше тежкото тяло на Зи, останалите вървяха в кръг около тях, готови да ги предпазят от всичко, което можеше да изскочи от гъсталака. Отново се върнаха в хангара за самолети и предложението на Холивуд, което уж щеше да улесни придвижването им, всъщност изглеждаше много по-сложно и дори застрашаващо живота, и в крайна сметка можеше не само да не помогне, но дори и да навреди.

— Едва ли е много трудно да се подкара самолет. — Всички, включително Зи, погледнаха към Рейдж, а той само вдигна рамене. — Какво? Хората го правят постоянно.

Зи разтри гърдите си и бавно се отпусна на земята. След като успя да събере сили и да си поеме дъх, поклати глава.

— Първо, изобщо не знаеш… дали проклетото нещо… може да се вдигне във въздуха. Вероятно няма гориво… а и никога преди не си летял.

— Тогава би ли споделил какви са другите ни възможности? Все още сме на километри от някакво подходящо място, откъдето да ни приберат, ти не се подобряваш, а може да ни устроят и засада. Нека поне да вляза вътре и да видя дали мога да запаля двигателя.

— Мисля, че грешиш.

В последвалата тишина Куин претегли ситуацията и погледна към хангара. Миг по-късно каза:

— Аз ще ти помагам. Да го направим.

С други думи — Рейдж имаше право. Налагаше се да вървят още дълго, за да ги евакуират, а и лесъра изчезна преди да успеят да го прободат. Дали Омега не беше дал на момчетата си нови специални сили?

Както и да е — умният боец никога не подценява врага, особено когато някой от събратята му е ранен. Трябваше да откарат Зи на безопасно място и ако това означаваше да се издигнат във въздуха, така да бъде.

Двамата с Рейдж влязоха в хангара и включиха фенерчетата. Самолетът си стоеше точно там, където го бяха оставили, като завареното грозно дете на много по-красив транспортен самолет, отдавна отлетял от сцената. Куин се доближи и откри, че витлото се върти и макар крилата да бяха покрити с прах, можеха да издържат тежестта му. Фактът, че люка се отвори със скърцане, не беше много добра новина.

— Пфу, — измърмори Рейдж и се отдръпна, — вони все едно някой е умрял вътре.

Сигурно вонеше ужасно, щом брата успя да разграничи миризмата от останалата смрад в хангара. Може би идеята все пак не беше брилянтна. Преди Куин да изрази съмненията си, Рейдж се сви на геврек и се промъкна през овалния отвор.

— По дяволите, ключове. Има ключове, можеш ли да повярваш?

— Ами гориво? — избоботи Куин и продължи да размахва фенерчето си наоколо, без да забележи нищо друго освен адски мръсния под.

— Мисля, че ще искаш да се отдръпнеш, синко, — извика Рейдж от кабината. — Ще се опитам да запаля старата дама.

Куин се отдалечи, но размисли. Ако самолетът щеше да избухне в пламъци, едва ли три метра щяха да са от голямо значение. Последва мощна експлозия, излезе плътен облак дим, и двигателя прозвуча, сякаш страдаше от механична форма на магарешка кашлица. Но постепенно заработи плавно. И колкото по-дълго работеше, толкова по-равномерно звучеше.

— Да се разкараме оттук, преди да се задушим, — Куин изкрещя.

Като по команда Рейдж като че ли улучи ръчката за стартиране, защото самолета тръгна напред с такова стържене, сякаш всеки болт и гайка в тялото му щяха да изхвърчат. И как точно това чудо щеше да се вдигне във въздуха?

Куин изтича напред до двойната врата. Хвана едното крило и започна да дърпа с все сила, докато вратата не се отвори под шума от скъсани ключалки и катинари, които се разхвърчаха наоколо. Надяваше се самолетът да не се разпадне по същия начин на парчета. Навън под лунната светлина, Джон и Блей стояха с безценни физиономии, щом видяха в какво се състоеше плана за бягство — а той знаеше откъде идват. Рейдж наби спирачки и отново извика:

— Да го натоварим.

Настъпи тишина. Единствено самолета зад него пъшкаше с тежки хрипове.

— Няма да пилотираш това чудо, — Куин си говореше сам.

Рейдж се намръщи и извърна поглед в негова посока.

— Моля?

— Твърде ценен си. Ако тая купчина скрап падне, не може да си позволим да изгубим двама братя. Няма да стане. Аз мога да се пожертвам, но не и ти.

Рейдж отвори уста, готов да възрази. Ала после се отказа и на красивото му лице се появи странно изражение.

— Прав е, — каза тъжно Зи. — Не мога да те поставя в опасност, Холивуд.

— Зарежи това, по всяко време мога да се дематериализирам извън кабината…

— И си мислиш, че ще може да го направиш, когато падаме надолу като свредло? Глупости.

Откъм дърветата някой откри огън по тях, куршумите попаднаха в снега и проглушиха ушите на всички. Братята скочиха. Куин се шмугна в самолета, настани се на пилотското място и започна да разглежда ръчките, за да придобие някаква представа… мамка му, имаше прекалено много бутони. Единственото му спасение дойде от факта, че гледаше много филми и знаеше, че лоста с топката отгоре беше за горивото, а онзи, който приличаше на папийонка, служеше за издигане и за приземяване. Чуваха се нови изстрели.

— Мамка му, — измърмори той и остана свит възможно най-дълго.

Последваха нови изстрели — Джон и Блей отвръщаха на огъня. Куин се поизправи малко и огледа редицата инструменти. Предположи, че онзи с изрисуваната колонка за гориво е този, който търсеше. Стрелката сочеше, че е пълен на една четвърт. И най-вероятно горивото бе едва наполовина в течно състояние. Идеята беше наистина много лоша.

— Донесете го тук, — изкрещя Куин, докато преценяше празното място отляво.

Рейдж се зае, мятайки Зейдист в самолета с цялата нежност на докер. Братът се стовари на смачкана купчина, ала поне псуваше — което означаваше, че е достатъчно на себе си, за да усеща болка. Куин дори не изчака да затворят вратата. Отпусна спирачката, натисна ръчката за ускорение и се помоли дано да не се забие в снега.

Половината от предното стъкло се строши пред него, куршума, причинил щетите, рикошира в кабината и благодарение на свистенето, дошло от седалката до него, Куин разбра, че се е забил в облегалката. По-добре там, отколкото в ръката му или в главата. Единствената добра новина бе, че самолетът изглеждаше готов да се махне оттам, и ръждясалия двигател се опитваше да завърти перката достатъчно, за да се издигнат към единствения безопасен път за бягство. Отвън пейзажа започна да се вижда на дълги размазани ивици и той си избра за „писта” пространството межди две редици дървета.

— Дръж се, — гласът му отекна над шумотевицата.

Вятърът духаше в кабината сякаш към нея бе насочен промишлен вентилатор точно на мястото на счупеното стъкло, ала той не смяташе да се издига твърде високо, така че нямаше да се налага херметизиране. Засега искаше само да се издигне над гората.

— Хайде, бебчо, можеш да се справи, хайде….

Започна да ускорява плавно и накара ръката си да се успокои — сега беше момента да довърши започнатото, но ако разбиеше проклетата машина, щеше тотално да прецака всички. Врявата се засили. Дървета се движеха все по-бързо и по-бързо. Неравностите се усещаха по-брутално, докато в един момент зъбите му не започнаха да тракат, и той вече беше убеден, че и двете крила ще се откъснат и ще паднат. Осъзнал, че няма време за губене, Куин издърпа назад с все сила кормилото назад и го стисна здраво, сякаш с това си движение искаше да накара самолета да остане цял. Нещо падна от тавана и отскочи назад към Зи. Карта? Документи на собственика? Кой ти знае.

Проклятие, дърветата в далечината се приближаваха все по-бързо. Куин дръпна още по-силно, макар че кормилото вече беше възможно най-назад, но за съжаление пистата им свършваше, а още бяха на земята. Нещо остърга корема на самолета, все едно храстите отдолу се опитваха да се хванат за стоманената обвивка. Сега дърветата бяха още по-близо.

Погледнал смъртта в очите, първата му мисъл бе, че никога няма да види дъщеря си. Поне не от тази страна на реалността. После си спомни, че така и не каза на Блей, че го обича. През всяка минута, и час, и нощ от живота си, след всички изказани думи, след цялото време, през което се познаваха, той винаги се отдръпваше. А сега вече бе твърде късно. Тъп задник. Наистина — тъп задник. Защото беше дяволски сигурен, че тази вечер щяха да му разпишат пътния лист.

Изправи се, така че студената струя го удари с пълна сила в лицето. Куин се втренчи във вихрушката, представяйки си боровете пред него, защото не можеше да ги види — очите му бяха пълни със сълзи заради вятъра. Отвори уста и изруга, а гласа му се сля с водовъртежа. По дяволите, нямаше да се предаде като някой женчо. Без криене, без патетичното „О, Господи, моля те, спасииииии ме”. Шибана работа. Щеше да посрещне смъртта с оголени зъби, готов, със сърце, забързало ритъма си не от страх, а заради купищата….

— Духай ми, Косачо на души!

Докато Куин се опитваше да се вдигне във въздуха, Блей бе насочил дулото към дърветата и стреляше без прекъсване, все едно имаше безкраен запас от патрони, което съвсем не беше така. Общо взето бяха прецакани. Той, Джон и Рейдж останаха без прикритие; нямаше как да разберат колко убийци се криеха в гората; и за бога, древния самолет остави след себе си такъв токсичен дим, докато се опитваше да се събуди и докато трополеше, сякаш бе на неделна разходка. О, да, и тоя скапан боклук съвсем не беше брониран, а и имаше гориво в резервоара. Куин и Зи нямаше да успеят. Просто щяха да се разбият в гората в края на полето, стига преди това да не се взривят. В момента, в който осъзна, че така или иначе ще последва експлозия, той се раздели на две. Физическото му тяло остана включено в отблъскването на атаката, ръцете му стърчаха право напред, показалеца му механично натискаше спусъка, очите и ушите му следяха проблясващите оръжия и движението на врага.

Другата част от него се озова на самолета. Имаше усещането, че наблюдава собствената си смърт. Представяше си толкова ясно жестокото вибриране на самолета, и неравностите по земята, които го подмятаха неконтролируемо, и гледката на плътната ивица дървета, летящи право към него — все едно гледаше през очите на Куин, а не със своите собствени. Дръзкият му кучи син. Толкова много пъти бе минавало през ума на Блей, че ще се претрепе. Толкова много пъти на бойното поле и извън него. Ала в този случай имаше голяма доза вероятност наистина да се случи.

Куршумът го улучи в бедрото и болката, преминала през крака му право към сърцето, го принуди отново да насочи цялото си внимание към битката. Ако искаше да живее, трябваше да се фокусира. Дори когато се убеди в това, за части от секундата си помисли „Нека всичко свърши тук и сега”. Нека се сложи край на всичките глупости и наказания, които живота му поднасяше, на всичките „почти стана”, „само ако”, на безмилостната агония, в която живееше… чувстваше се толкова уморен.

Не разбра какво се случи и защо се блъсна в снега. В един момент гледаше към самолета и чакаше да избухне в пламъци. В следващия лежеше по корем на земята, с лакти, забити в замръзналата, непробиваема земя, а ранения му крак туптеше.

Пук! Пук! Пук!…

Ревът, заглушил пукотевицата от куршумите, бе толкова силен, че той покри главата си, сякаш щеше да му помогне да избегне самолета, превърнал се в огнена топка. Само че не се виждаше нито ярка светлина, нито последва гореща вълна. А и звука идваше някъде над главата му…. От високото. Кошницата болтове наистина се вдигна във въздуха. Точно над тях. Блей отдели секунда и погледна нагоре, защото му се струваше, че сигурно са го улучили в главата и усещането му за реалност се е преебало. Грешеше — лайняната косачка се рееше в небето, направи голям завой и се отправи в посока, която, ако успееше да запази по време на полета, щеше да отведе Куин и Зейдист право в имението на Братството. Разбира се, ако имаха късмет.

Траекторията на полета никак не изглеждаше добре — изобщо не приличаше на орел, политнал право напред в нощното небе. По-скоро криволичеше като някоя селска лястовица, тъкмо напуснала гнездото… със счупено крило. Люшкаше се напред-назад и като че ли се подпираше и отблъскваше в невидими прегради отстрани. До такава степен, че сега факта, че успяха да полетят изглеждаше нелепо на фона на възможността всеки момент да се разбият в гората и да изгорят.

Отнякъде нещо се залепи отстрани на лицето му и го фрасна толкова силно, че той падна по гръб и почти изтърва оръжието си. Ръка — една ръка зашлеви муцуната му като баскетболна топка. И после огромната тежест се стовари върху гърдите му, притисна го към снежната купчина, и така жестоко му изкара въздуха, че се зачуди дали не е издишал и дробовете си.

— Наведи шибаната си глава, — Рейдж изсъска в ухото му. — Иначе може да те прострелят — отново.

Последва затишие от стрелбата, което продължи близо минута, и лесърите побързаха да се преместят пред дърветата. Четиримата убийци се движеха през снега с насочени оръжия.

— Не мърдай, — прошепна Рейдж. — Тази игра се играе от двама.

Блей направи всичко по силите си да не диша тежко, макар горенето в дробовете му да му подсказваше друго. Постара се и да не киха, въпреки снежинките, които се пъхаха в носа му при всяко вдишване.

Чакаха.

И чакаха.

И чакаха.

Джон беше на метър от тях и лежеше в изкривена позиция, която накара сърцето на Блей да прескочи…

Сякаш прочел мислите на Блей, приятеля му леко вдигна палеца си нагоре в знак, че всичко е наред. Супер. Мамка му.

Блей размърда погледа си наоколо, без да променя странната позиция на главата си и дискретно замени оръжието в ръката си с един от кинжалите. Когато странното жужене в главата му започна да вибрира, той внимателно прецени движенията на лесърите, траекторията им, оръжията. Почти бе привършил патроните, а и нямаше възможност да извади от патрондаша и да презареди. Бе наясно, че Джон и Рейдж са в същата позиция.

Единственото оръжие, с което разполагаха в момента, бяха ножовете, които Ви собственоръчно бе направил за всеки един.

Лесърите приближаваха… още по-близо…

Когато най-после четиримата убийци попаднаха в обсега им, той действа мигновено. Както и другите.

Съвсем координирано той скочи, изправи се и започна да мушка двамата най-близко до него. Джон и Рейдж атакуваха другите. Почти незабавно от гората се появиха още убийци, ала поради някаква причина, вероятно защото Обществото на лесърите не беше добре въоръжено, тези не стреляха по тях. Новите лесъри, които приближаваха към тях през снега, бяха въоръжени като за бой в някоя тъмна уличка — с бейзболни бухалки, железни лостове, щанги и вериги.

Така да бъде. Беше толкова вкиснат и ядосан, че с радост щеше да влезе в ръкопашен бой.