Сбъдната любов

Глава 43

Лейла не можеше да проговори, докато думите на Пейн отекваха.

— Не, — каза тя на другата жена. — Не, Хавърс ми каза,… че нищо не може да се направи.

— От медицинска гледна точка това може би наистина е така. Обаче аз мога да ти предложа друг начин. Не знам дали ще проработи, но ако ми позволиш, бих искала да направя каквото мога.

За миг Лейла можеше единствено да диша.

— Аз не… — докосна гладкия си корем. — Какво ще ми направиш?

— Не съм сигурна, ако трябва да бъда честна, — Пейн сви рамене. — Всъщност дори не се сетих, че може да помогне в твоята ситуация. Но съм лекувала това, което има нужда от лекуване. И отново, не съм сигурна дали ще се получи сега. Можем да опитаме обаче — няма да те боли. Това мога да ти обещая.

Лейла огледа лицето на жената войн.

— Защо… защо би направила това за мен?

Пейн се намръщи и отправи поглед другаде.

— Няма нужда да знаеш причините.

— Напротив.

Профилът й стана още по-студен.

— С теб сме сестри, що се отнася до тиранията на майка ми — пострадали от грандиозния й план за това какви трябва да бъдат нещата. И двете сме затворнички заради нея по различни начини — ти като Избраница, аз — като нейна родна дъщеря. Няма нещо, което да не направя, за да ти помогна.

Лейла се облегна назад. Никога преди не се беше виждала като пострадала от майката на расата им. Макар че… докато мислеше за отчаяното й желание за семейство, усещането, че не принадлежи никъде, тоталната й липса на идентичност, като се изключи задължението й като Избраница… имаше причина да се зачуди. Свободната воля я беше довела до този ужасен етап, ала поне тя бе избрала пътя и възможностите му. Като член на специалните женски на Скрайб Върджин, тя нямаше такъв избор за каквото и да било в живота й.

Наистина за нищо.

Губеше детето си; това беше очевидно. И ако Пейн мислеше, че има някакъв шанс да…

— Направи каквото можеш, — отсече тя. — И ти благодаря, независимо какъв ще е резултатът.

Пейн кимна веднъж. После вдигна ръце, сви ги, а пръстите разпери широко.

— Може ли да докосна корема ти?

Лейла избута завивките.

— Трябва ли да сваля изцяло дрехите си?

— Не.

Много добре. Дори само махането на завивката предизвика още спазми, кратката промяна в преместването на тежестта й причини…

— Много те боли, — промърмори другата жена.

Лейла не отговори, докато откриваше кожата на стомаха си. Очевидно изражението й вече бе казало достатъчно.

— Просто се отпусни. Няма да усетиш никакъв дискомфорт…

Когато я докосна, Лейла отметна глава назад. Ръцете на жената войн бяха топли като потопени във вода, когато така нежно докоснаха долната част на стомаха й. Бяха и гладки като вода. Странно гладки, като се замисли.

— Боли ли те така? — попита Пейн.

— Не. Усещането е… — усети, че друг спазъм се задава и стисна чаршафите, приготви се…

Само че болката не се появи, както преди това, можеше да го сравни с огромна планина, чийто връх някак бе изчезнал като отсечен.

Беше първото облекчение, което усещаше, откакто беше започнало всичко.

Смирено простена и отпусна глава назад, възглавниците изведнъж поеха умората й, от което научи колко много неприятни неща беше понесло тялото й.

— И сега започваме.

Изведнъж лампата в другия край на стаята проблесна… и после изгасна.

Светлината й обаче скоро намери заместител.

От нежните ръце на Пейн започна да се излъчва нежен блясък, топлината на допира й се увеличаваше, странното чудотворно спокойствие, което изглежда проникваше под кожата й, през всеки мускул, всяка кост, които се изпречваха по пътя… водещ в утробата на Лейла.

И изведнъж се получи нещо като експлозия.

С тежко издишане, тя се предаде на огромната вълна енергия, която рязко се вмъкна в нея, топлината така и не я изгори, но сякаш подпалваше болката, повдигаше и премахваше агонията от тялото й като пара от чайник и я избута навън.

Но това не беше краят. Внезапна вълна на еуфория се разпръсна в тялото й, златните й къдри пулсираха в областта на слабините й и продължаваха нагоре към тялото й, в ума й, в самата й душа, докато краката и ръцете й също се извиваха.

О, чудесно, чудесно облекчение…

О, невероятна сила…

О, мила, пресвета благодат.

Лечението обаче все още не беше свършило.

По средата на този своеобразен водовъртеж Лейла усети… какво беше това? Движение в утробата си. Може би нещо като стягане? Но не спазъм, не, не беше това. По-скоро сякаш това, което беше там, откри сила.

Напълно осъзна, че зъбите й тракаха.

Като погледна надолу към тялото си, тя видя как всичко се тресеше и това не беше всичко всъщност.

Тялото й светеше. Всеки сантиметър от кожата й беше като осветен от лампа, разкриваше светлината отдолу, дрехите й бяха като пердета за това, което струеше от нея.

На светлината лицето на Пейн бе сурово, сякаш й костваше много да пренесе чудното лечение върху другиго. И Лейла би се отдръпнала, би спряла това, ако можеше — защото другата жена наистина започна да изглежда сякаш се мъчи. Нямаше начин да опита да прекъсне връзката обаче; не можеше да контролира тялото си, не можеше дори да говори.

Струваше й се, че продължи цяла вечност тази жива комуникация между тях. Когато Пейн най-накрая се отдръпна назад, прекъсвайки връзката, тя се стовари от леглото на пода, като падна на бедрото си.

Лейла отвори уста, за да извика. Опита се да се протегне към спасителката си.

Опъна се на тежестта на все още светещото си тяло.

Но нямаше какво да направи.

Последното нещо, което мина през ума й преди да изгуби съзнание, беше загриженост за другата жена. И после всичко стана черно.