Глава 26

— Мислите ли отново да се върнете в Колдуел? — Блей попита майка си.


— Не зная. Всяка вечер баща ти излиза спокойно за работа, а и на двамата ни харесва тишината и уединението тук в провинцията. Смяташ ли, че сега е по-безопасно в града…


От нищото, през затворената врата на стаята му се чуха викове. Блей хвърли поглед натам и се намръщи.


— Хей, мамен, съжалявам, че ще приключим, но в къщата става нещо…


Гласът ѝ се сниши и страх се прокрадна в думите ѝ.


— Нали не ви нападат?


За миг онази нощ в дома им в Колдуел преди година и половина изникна в съзнанието му и стомаха му се сви: майка му трепереща от страх, собствения му баща вдигнал ръце срещу врага, къщата съсипана.


Въпреки че виковете се засилваха, той не можеше да я остави, без да я успокои.


— Не, не, не, мамен, мястото е непробиваемо. Никой не може да ни намери, а дори и да успеят, няма как да влязат вътре. Сигурно братята спорят за нещо — честно, всичко е наред.


Поне се надяваше да е. Навън започваха сериозно да вилнеят.


— Това е такова облекчение. Не мога да позволя да ти се случи нещо. Върви и се погрижи за твоите неща и ми се обади, когато решиш да ни посетиш. Ще ти подредя стаята и ще ти направя от онази лазаня.


Като по команда устата му се напълни със слюнка. Дори очите му се насълзиха малко.


— Обичам те, мамен и, благодаря ти. Ти знаеш, за…


— Аз ти благодаря, че ми се доверяваш. Сега върви да видиш какво става и се пази. Обичам те.


Затвори слушалката, скочи от леглото и тръгна към вратата. В секундата, в която се озова в коридора със статуите, разбра, че в основната част на къщата се водеше голяма битка: наоколо се носеха гласовете на много мъже, и във всички се усещаше тревожна нотка. Той хукна по най-краткия път към балкона на втория етаж…


Когато връхлетя във фоайето, не разбра веднага какво виждат очите му: в основата на стълбището се беше събрала цяла групичка хора и всички протягаха ръце, все едно се опитваха да прекратят сбиване. Само където не се биеха двама от братята.


Какво по дяволите? Наистина ли се опитваха да откъснат Куин от Сакстън? Исусе, жестокото копеле беше вкопчило ръце около врата на братовчед си, и съдейки по пепелявото лице на другия мъж, бе на път да го удуши.


— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — изкрещя Блей и изтича до стълбите презглава.


Когато достигна мястото, много от братята препречваха пътя му, ала не бяха от мъжете, които може просто да изблъскаш с лакти. За съжаление, ако някой можеше да измъкне Куин, това щеше да е той. Обаче как, по дяволите, щеше да привлече вниманието на вироглавия задник?


„Ето как”, помисли си той.


Стрелна се през фоайето, счупи стъклото на старомодната противопожарна аларма, бръкна вътре и дръпна лоста надолу. В помещението незабавно прогърмя звук, акустиката на катедралния таван послужи като усилвател и шумната като реактивен двигател аларма пощуря. Сякаш заля с кофа вода глутница развилнели се кучета. Всички прекъснаха заниманията си, вдигнаха глави от бъркотията и започнаха да се оглеждат. Единственият, който не обърна внимание, бе Куин. Той се беше вкопчил и продължаваше да стиска здраво.


Блей използва момента в който всички се оглеждаха и се чудеха какво става, и успя да си проправи път. На Куин му беше паднало пердето, ала Блей се фокусира и завря лице точно пред него.


— Пусни го, веднага.


В мига, в който чу гласа му, студеното жестоко изражение на Куин се смени със шок — не беше очаквал, че Блей ще се намеси. Само толкова му трябваше. Една проста команда от неговата уста и ръцете му толкова бързо отпуснаха захвата си, че Сакстън падна на пода като чувал.


— Д-р Джейн! Мани! — извика някой. — Извикайте лекар!


Блей искаше веднага, точно там, да се разкрещи на Куин, но се ужаси от състоянието на Сакстън и реши да не губи време в задаването на въпроси от сорта „Какво по дяволите не ти е наред?”. Адвокатът изобщо не помръдваше. Сграбчил мъжа за хубавия костюм, Блей го претърколи по гръб и потърси с пръсти каротидната артерия с надеждата да напипа пулс. Когато не усети сърдечен ритъм, отметна главата на Сакстън назад и се приготви да му направи дишане уста в уста. Точно в този момент Сакстън се изкашля и напълни дробовете си с въздух.


— Мани идва, — каза грубо Блей, макар да не бе сигурен. Въпреки това все някой трябваше да идва насам. — Остани с мен…


Отново се изкашля. Отново вдиша. И постепенно започна да възвръща цвета на красивото си лице.


С трепереща ръка Блей отмести меката, гъста руса коса от челото, което бе докосвал много пъти. Когато погледна в замъглените очи, втренчени в него, му се прииска да почувства нещо съдбовно, някакъв прелом в живота и… Молеше се за подобна реакция. По дяволите, в този момент бе готов да размени миналото и настоящето си за така желаната повратна точка. Ала нея я нямаше. В погледа му видя съжаление, гняв, тъга, облекчение. И само толкова.


— Дай да го прегледам, — каза д-р Джейн, остави черната си лекарска чанта и коленичи на покрития с мозайка под.


Блей се отдръпна назад, за да направи място на шелана на Ви, ала за всеки случай остана наблизо, макар да се виждаше, че не може да направи кой знае колко. Проклятие, винаги бе искал да учи медицина, но не и за да съживява бивши любовници, които някой лапащ пениси психар се е опитал да удуши насред проклетата предна зала.


Впери поглед в Куин. Рейдж продължаваше да удържа боеца, не особено убеден, че случката е приключила.


— Нека те изправим на крака, — каза д-р Джейн.


Блей се спусна веднага, помогна на Сакстън да се изправи, и като го придържаше стабилно, тръгнаха към стълбището. Двамата мълчаха, докато се качваха нагоре, и когато стигнаха до втория етаж, Блей го заведе в своята стая по навик.


Като гръм от ясно небе.


— Не, всичко е наред, — измърмори Сакстън. — Може ли да поседна само за минутка?


Блей си помисли да го сложи да седне на леглото, но Сакс застина на място, и тогава реши да го остави на шезлонга. Помогна на мъжа да стъпи здраво на краката си и неловко се отдръпна. Настъпи тишина и изведнъж от нищото го връхлетя жесток гняв. Този път ръцете му трепереха по друга причина.


— Е, — Сакстън прозвуча дрезгаво. — Как мина твоята вечер?


— Какво по дяволите се случи долу?


Сакстън разхлаби вратовръзката си. Разкопча яката си. Отново си пое дълбоко дъх.


— Семейна разправия, така да се каже.


— Глупости.


Сакстън изтощено врътна очи.


— Трябва ли да го правим?


— Какво се случи…


— Мисля, че двамата трябва да си поговорите. И веднага след като го направите, вече няма да ми се нахвърлят, все едно съм престъпник.


Блей се намръщи.


— Двамата няма какво да си кажем…


— С цялото ми уважение, но превръзката около врата ми предполага обратното.

— Как си, големия?


Гласът на Рейдж достигна ушите на Куин; ясно бе, че брата искаше да се увери, че цялата тая драма е приключила, ама наистина. Нямаше нужда. В мига, в който Блей му каза да спре с глупостите, тялото на Куин се подчини, все едно го бяха изключили с дистанционно.


Другите се мотаеха наоколо и го оглеждаха за признаци, че смята отново да нападне Сакстън и пак да се опита да го удуши.


— Успокои ли се вече? — подкани го Рейдж.


— Да, да. Добре съм.


Желязната решетка около гърдите му се разхлаби и постепенно се отдръпна. Тогава една грамадна ръка го хвана за рамото и го стисна.


— Фриц мрази трупове в предната зала.


— Ама там няма много кръв след душенето, — отбеляза някой. — Чистенето ще е лесно.


— Само един слой лак ще е достатъчен, — иззвъня друг глас.


Настъпи тягостно мълчание.


— Ще се качвам горе. — Когато всички започнаха да му хвърлят кръвнишки погледи, Куин поклати глава. — Не за повторение. Заклевам се в моята…


Той всъщност нямаше майка, баща, брат, сестра… или дете, въпреки че се надяваше последното да предстои.


— Няма да го нападам, о'кей?


Не изчака повече коментари. Не искаше да обижда никого, но самолетната катастрофа и опита за убийство на един от малкото му останали приятели му бяха напълно достатъчни за една вечер. Изруга и тръгна към втория етаж — спомни си, че трябва непременно да се отбие при Лейла.


Качи се горе, тръгна право към стаята за гости, в която се бе настанила Избраницата, и почука леко на вратата.


— Лейла?


Въпреки че двамата щяха да имат бебе, изпитваше неудобство просто така да нахлуе, без да го поканят. Почука още веднъж — този път по-силно. Гласът му също прозвуча по-високо.


— Лейла?


Сигурно спеше. Завъртя се и тръгна към стаята си, мина покрай затворената врата на офиса на Рот, и продължи между статуите в коридора. Когато мина покрай вратата на Блей, не можа да се сдържи, спря се и се загледа в нея. Исусе Христе, почти уби Сакстън. Макар че все още се чувстваше предаден.


Винаги бе знаел, че братовчед му е курва — и не му харесваше, че е прав за това. Какво за бога си мислеше Сакс? Получаваше най-доброто в леглото всеки божи ден, и въпреки това, по някаква причина някой странник от бара, или от клуба, или от Градската библиотека на Колдуел се оказваше по-добър? Защо изобщо бе нужно?


Кучият му син изневеряваше.


Когато ръцете му се свиха в юмруци и той си представи колко забавно ще е да изкърти вратата, само за да размаже физиономията на Сакстън, едва се контролираше.


„Остави го на мира, веднага.”


От нищото гласа на Блей отново проникна в главата му, и естествено яростта му се изпари. Буквално за секунда от див бик стана неузнаваемо кротък. Странно.


Разтърси глава, отиде в спалнята си и тръшна вратата. Включи осветлението и просто застина на място, краката му се залепиха за пода, ръцете му увиснаха като въжета, главата му се поклащаше в горната част на гръбнака. Нямаше къде да иде.


Без видима причина се сети за една от любимите на Фриц прахосмукачки „Дайсън”, забутана някъде в килера, оставена в мрака, докато някой не я потърси. Прекрасно. Чувстваше се паднал на нивото на прахосмукачка. Измърмори някакво проклятие и си заповяда да се съблече и да си легне. Нощта бе убийствена от мига, в който слънцето залезе, и единствената добра новина бе, че бъркотията най-после приключи. Навсякъде спуснаха щорите, за да пазят от слънчевите лъчи. Къщата постепенно утихваше. Беше време за дълбок възстановяващ сън.


Като свали предпазливо прилепналата си тениска и изръмжа от болка, осъзна, че е оставил коженото си яке и оръжието долу в клиниката. Все тая. Тук горе имаше допълнителни оръжия, ако му потрябваха през деня, а и можеше да му донесат нещата преди закуската.


Посегна към ципа на кожения си панталон и…


Вратата зад него се отвори с такава сила, че рикошира в стената, само за да попадне обратно в хватката на вбесения копелдак. Блей беше тотално превъртял, и застанал под касата, цялото му тяло трепереше с такава ярост, че дори Куин, който бе свикнал на много гадости през живота си, остана без думи.


— Какво, да му се невиди, не ти е наред? — изкрещя мъжкаря.


Ти бъзикаш ли се, си помисли Куин. Как можеше да не усети непознатата миризма върху собствения си любовник?


— Мисля, че трябва да зададеш този въпрос на братовчед ми.


Блей тръгна напред, и Куин се опита да го заобиколи. Блей го сграбчи рязко и оголи зъби, съскайки.


— Бягаш, а?


С тих глас Куин каза:


— Не. Ще затворя проклетата врата, така че никой друг да не чува.


— Изобщо не ми пука!


Куин се сети за Лейла, която се опитваше да спи в другия край на коридора.


— Е, на мен ми пука.


Куин се изскубна и затвори вратата. После, преди да се обърне, затвори очи за миг и вдиша дълбоко.


— Отвращаваш ме, — заяви Блей.


Куин отпусна глава.


— Трябва да се разкараш от живота ми. — Пропития с горчивина познат глас го жегна право в сърцето. — Не ми се бъркай в работите!


Куин погледна през рамо.


— Дори не ти дреме, че той е бил с някой друг?


Устата на Блей зейна. После се затвори. Веждите му се навъсиха.


— Какво?


О, чудесно. В бързината Блей не се беше запитал за причините.


— Какво каза? — повтори Блей.


— Много добре ме чу.


Когато не последва отговор, не се чуха псувни, към него не полетяха никакви обекти, Куин се обърна. След минута Блей кръстоса ръце, не на гърдите си, а пред корема, сякаш му се гадеше. Куин разтърка лицето си и заговори с пречупен глас:


— Съжалявам. Адски съжалявам… Не искам нищо от това да ти се случва.


Блей разтърси цялото си тяло.


— Какво… — Сините му очи гледаха в една точка. — Затова ли го нападна?


Куин пристъпи напред.


— Съжалявам… Аз просто… той влезе през вратата и веднага усетих миризмата, и просто си изтървах нервите. Дори не се замислих.


Блей примигна, сякаш се бе сблъскал с непознато понятие.


— Затова ти… защо по дяволите го направи?


Куин направи още една крачка и после се насили да спре, независимо от надделялото желание да се доближи до мъжа. А и когато Блей започна да клати глава, сякаш не осъзнаваше за какво му говорят, Куин прецени, че е по-добре да мълчи. Но не се стърпя.


— Спомняш ли си случката долу в клиниката, преди около година… — Посочи пода, в случай, че Блей беше забравил къде е тренировъчната зала. — Малко преди ти и Сакстън за пръв път… — Точно така. По-добре бе да не довършва изречението, особено ако искаше храната да остане в стомаха му. — Спомняш ли си какво ти казах?


Блей изглеждаше объркан и той му припомни.


— Казах ти, че ако някой някога те нарани, ще го преследвам, докато не го оставя да изгори на слънцето. — Дори Блей чу как гласа на Куин се сниши в ръмжене. — Тази вечер Сакстън те нарани, и аз направих онова, което обещах тогава.


Блей разтърка лицето си с ръце.


— Исусе…


— Предупредих те какво ще се случи. И ако отново го направи, не ти обещавам, че няма да довърша започнатото.


— Виж, Куин, не може… не можеш да продължаваш с тия простотии. Просто не можеш.


— Не ти ли пука? Той ти изневери. Не е редно.


Блей издиша бавно и продължително, все едно се беше изморил да носи цялата тежест.


— Просто… не го прави никога повече.


Сега Куин поклати глава. Не схващаше. Ако той имаше връзка с Блей, и Блей му изневереше, никога нямаше да го превъзмогне. Господи, защо не се възползва от предложеното му? Защо му трябваше да бяга. Трябваше да остане. Без подканване краката му пристъпиха още крачка напред.


— Съжалявам…


Изведнъж започна да изрича думите отново, и отново, и ги повтаряше с всяка крачка, докато се доближаваше към Блей.


— Съжалявам… съжалявам… аз… съжалявам… — Не осъзнаваше какво говори или прави; просто изпита неистова нужда да се разкае за всичките си грехове. А те наистина бяха много, особено тези, които се отнасяха до почтения мъж, застинал като мъртвец пред него.


Накрая застанаха само на крачка разстояние, преди гърдите им да се допрат. Гласът на Куин вече звучеше като шепот.


— Съжалявам.


Настъпи неловко мълчание и устата на Блей се отвори, ала не от изненада. По-скоро изглеждаше, че не може да диша. Напомняйки си, че не трябва да се държи като задник, около когото се върти целия свят, Куин върна разговора към случващото се между Блей и Сакстън.


— Не искам да ти причиняват това, — каза той и очите му блуждаеха по лицето на Блей. — Страда достатъчно, и знам, че го обичаш. Съжалявам… толкова съжалявам…


Блей просто стоеше пред него със замръзнало изражение, погледа му се стрелкаше наоколо, без да намира онова, което търсеше. Ала въпреки това не се отдръпна, не избяга панически. Остана точно там, където беше.


— Съжалявам. — Куин гледаше като през стъкло как собствената му ръка се протегна и докосна лицето на Блей, а пръстите му погалиха бузата му. — Съжалявам. — О, Господи, докосваше го. Чувстваше топлината на кожата му, вдишваше чистия му, мъжествен аромат. — Съжалявам. — Какво, по дяволите, правеше? Господи… беше твърде късно, за да си отговори — протегна и другата си ръка и сложи длан на широкото рамо. — Съжалявам. — Господи, придърпваше Блей, притискаше тялото му към своето. — Съжалявам. — Едната му ръка се премести на тила на Блей и се зарови дълбоко в гъстата къдрава коса. — Съжалявам.


Блей остана неподвижен, изправил гръбнака си като стрела, с ръце около стегнатия си корем. Но след миг, почти объркан от собствената си реакция, започна да се накланя напред, отначало колебливо, а после с цялата си тежест.


С рязко движение Куин обви ръце около най-важния човек в живота му. И това не беше Лейла, макар да не искаше да си го признае. Не беше и Джон, нито краля. Нито пък някой от братята. Този мъж бе причината за съществуването му. И макар да го измъчваше, че Блей бе влюбен в друг, го приемаше. Беше минала цяла вечност, откакто за последно го докосна, а това не му харесваше.


— Съжалявам. — Хвана с две ръце главата на Блей, придърпа го още по-близо и притисна лицето му към ямката на врата си. — Съжалявам.


Блей не се възпротиви; Куин потръпна, извърна лице настрани, вдиша дълбоко и опита да запамети всяко едно усещане дълбоко в съзнанието си. Искаше да помни този миг завинаги. И докато дланите му продължаваха да галят мускулестия гръб на Блей, той направи всичко по силите си, за да се реваншира не само за изневярата на братовчед си. — Съжалявам…


С едно рязко движение Блей се освободи от прегръдката и разтърси глава. Отблъсна се далеч от тялото на Куин. Куин провеси рамене.


— Съжалявам.


— Защо продължаваш да го повтаряш?


— Защото…


В същия момент, когато погледите им се срещнаха, Куин знаеше, че е време. Бе пропилял толкова много шансове с Блей; бе направил толкова грешни стъпки и толкова умишлени спречквания, толкова пъти бе отричал — винаги той. Толкова дълго се бе страхувал, но стига вече.


Когато отвори уста, за да изрече двете думички, застанали на езика му, Блей го изгледа свирепо.


— Не ми трябва помощта ти, ясно? Мога сам да се грижа за себе си.


Туп. Туп. Туп. Сърцето му биеше толкова силно, че се зачуди дали няма да се пръсне.


— Значи ще останеш с него, — каза вяло Куин. — Смяташ да…


— Никога повече не засягай темата за Сакстън, никога. Закълни се.


Макар да го убиваше, Куин нямаше сила да откаже каквото и да било на приятеля си.


— Добре. — Вдигна дланите си. — С вдигнати ръце.


Блей кимна, и така подписаха споразумението.


— Просто исках да ти помогна, — каза Куин. — Само това.


— Не можеш, — контрира го Блей.


Господи, въпреки че отново си противоречаха, копнееше за повече близост — и внезапно видя начин да постигне точно това. Предложението беше рисковано, ала поне в него се криеше някаква логика. Ръцете му се вдигнаха, заопипваха, намериха мястото и се впиха. Първо в раменете на Блей, после във врата му.


Възбудата го връхлетя, члена му се втвърди и той се задъха.


— Всъщност мога да ти помогна.


— Как?


Куин се приближи толкова близо, че устата му почти докосваше ухото на Блей. После нарочно допря голите си гърди до гърдите на Блей.


— Използвай ме.


— Какво?


— Дай му урок. — Куин го стисна още по-здраво и килна главата на Блей назад. — Отплати му се подобаващо. С мен.


За да бъде кристално ясен, Куин изплези език и го прокара по врата на Блей. В отговор Блей изсъска толкова силно, сякаш изпсува. После го удари и го отблъсна.


— Да не си си изгубил ума?


Куин се хвана за възбудения си огромен член.


— Желая те. И те искам по всякакъв начин — дори и само за да си го върнеш на братовчед ми.


Изражението на Блей се колебаеше като при игра на тенис на маса между пълно учудване и епичен гняв.


— Ах, ти, шибан задник! С години ме отблъскваш и после изведнъж си готов? Какво не ти е наред?


Със свободната си ръка Куин си играеше с една от халките на зърната му и гледаше какво се случва със слабините на Блей: под халата си мъжа имаше такава ерекция, че хавлиения плат просто не можеше да я скрие.


— Да не би да си изгубил проклетия си мозък! Какво по дяволите?


Обикновено Блей не проклинаше и не повишаваше тон. За пръв път го виждаше да губи контрол. Впил очи в погледа на приятеля си, Куин бавно коленичи.


— Нека се погрижа за това…


— Какво?


Той се наведе напред и хвана края на халата, придърпвайки го към себе си.


— Ела тук. Нека ти покажа как го правя аз.


Блей сграбчи колана на халата, който придържаше двете половини затворени, и го пристегна силно.


— Какво по дяволите правиш?


Господи, единствения подходящ начин беше наистина да стои на колене и да го моли.


— Искам да бъда с теб. Все ми е тая защо, просто ми позволи да бъда с теб…


— След толкова време? Какво се промени?


— Всичко.


— Ти си с Лейла…


— Не. Ще го повторя колкото пъти пожелаеш да го чуеш — не съм с нея.


— Тя е бременна.


— Един път. Бях с нея само веднъж, и както вече ти обясних, само защото исках семейство, също и тя. Един път, Блей, и никога повече.


Главата на Блей се отметна назад и очите му се затвориха, сякаш някой забиваше пирони под ноктите му.


— Не ми го причинявай, за бога, не може да ми го причиниш… — Гласът му се пречупи и мъката, пропита в него, отрази всичките проблеми, причинени от Куин. — Защо сега? Може би ти си този, който иска да си го върне на Сакстън?


— Зарежи братовчед ми, той няма нищо общо с мен. Дори и да беше сам, пак щях да съм паднал на колене на този килим, и пак щях да те желая. Ако беше обвързан с жена, ако се срещаше с някого по съвсем нормален начин, ако обикаляше милиони различни места през живота си… пак щях да съм точно тук. И щях да те умолявам за нещо, за каквото и да е — само веднъж, дори това да е единственото, което може да ми дадеш.


Куин се пресегна отново, бръкна под халата, погали силния, мускулест крак, и когато Блей отново отстъпи, осъзна, че губи битката. Проклятие, щеше да изтърве шанса си, ако не…


— Виж, Блей, през живота си съм свършил много глупости, но винаги съм се придържал към истината. Тази вечер почти не умрях и това ме накара да се осъзная. Там горе, в самолета, докато се взирах в непрогледната нощ, не мислех, че ще оцелея. И тогава всичко ми се изясни. Точно затова искам да съм с теб.


Всъщност беше го разбрал много по-рано, доста преди случката с Чесна-та, ала се надяваше обяснението да прозвучи логично пред Блей. Може и да успя. В отговор мъжът се олюля на краката си, като че ли щеше да отстъпи — или да излезе от стаята. Не можеше да знае какво ще направи. Куин побърза да каже още нещо:


— Съжалявам, че пропилях толкова много време и ако не искаш да си с мен, разбирам. Ще се отдръпна и ще заживея с последствията. Но за бога, ако има шанс, без значение каква ще е твоята причина — отмъщение, любопитство… по дяволите, дори да ми позволиш да те изчукам един единствен път и никога, ама никога повече, и просто ако решиш да прободеш сърцето ми с кол… ще го приема. Ще те приема… независимо по какъв начин, само да те имам.


Пресегна се за трети път и плъзна ръка по задната част на крака на Блей. Погали го. И продължи да го умолява.


— Не ме интересува какво ще ми коства…

Загрузка...