Глава 58

На следващата вечер, когато капаците на прозорците се вдигнаха и непознатата за Блей аларма на часовника зазвъня, той отвори очи. Стаята не беше неговата. Но той знаеше точно къде е.


До него, облегнат на гърба му, се размърда Куин. Протегна се, голата му кожа се допря и члена му, вече събуден, се уголеми още повече и затупка. Куин се пресегна над главата на Блей, тежката му ръка се протегна и с длан удари часовника, изключвайки алармата.


Едва ли имаше нужда да се пита дали иска едно бързо чукане преди рутинната процедура, включваща душ, обличане и първо хранене. Блей се изви и притисна задника си към слабините на Куин. Ревът, рогърмял в ухото му, го накара да се усмихне, но нещата бързо станаха сериозни, когато ръката на Куин се плъзна надолу и хвана пениса на Блей.


— О, чукай ме, — каза Блей и премести крака си нагоре, освобождавайки терена.


— Трябва да съм в теб.


Странно, но Блей си мислеше точно същото. Когато Куин го прониза, Блей се отпусна на корема му, и притисна дланта на Куин към твърдия си възбуден член. Не мина много, преди да забързат ритъма, и когато топките на Блей се стегнаха, преди да свърши за пореден път, той се учуди как отчаяния копнеж по другия мъж само нарастваше — всеки би помислил, че многото секс през деня би поуспокоил изгарящата им страст.


Не и в този случай. Отдал се на удоволствието, Блей стисна зъби и свърши точно в момента, в който Куин притисна ханша си рязко към него и изрева.


Нямаше втори път. Не че Блей не го искаше или че Куин не можеше — часовникът тиктакаше безмилостно.


Когато Блей отново отвори очи, цифрите пред него му подсказаха, че алармата на Куин осигуряваше само петнадесет минути на разположение — точно колкото да се изкъпеш набързо и да се въоръжиш, и нищо повече. Искаше му се другия мъж да е малко по-суетен — да се бръсне два пъти, да си слага одеколон, да подбира дрехите си.


Куин изръмжа еротично — неговата запазена марка — и се отмести малко, без да се откъсва от другия мъж. Въздъхна тежко и Блей осъзна, че може да остане така завинаги — само двамата в тиха, затъмнена стая. В подобни тихи и спокойни моменти, не се усещаше тежестта на миналото, не се налагаше да си казват премълчани досега неща, нито пък трябваше да намесват трети лица, които да застават помежду им.


— Когато свърши нощта, — с дрезгав глас заговори Куин, — ще се върнеш ли при мен?


— Да, ще дойда.


Отговори, без да се замисля. Всъщност се зачуди как ще издържи цели дванадесет часа в мрак и хранене, потънал в работа, преди да се измъкне и отново да се върне тук. Куин измърмори нещо, което прозвуча като:


— Слава богу.


После изстена, докато се отдръпваше от другия мъж. Блей остана за кратко неподвижен, но в крайна сметка трябваше да стане, да излезе от стаята и да се върне там, където принадлежеше.


Слава на бога, никой не го видя. Върна се в стаята си, без никой да става свидетел на пътя на срама, и наистина, след петнадесет минути беше изкъпан, облечен и въоръжен. Тъкмо прекрачи прага, когато…


Куин излезе от стаята си точно в същия момент. И двамата замръзнаха. Обикновено щяха да се чувстват крайно неловко, ако се наложеше да вървят заедно, и вероятно щяха да говорят празни приказки през цялото време. Но сега…. Куин сведе поглед.


— Ти върви пръв.


— Добре. — Блей се завъртя и преди да тръгне, каза: — Благодаря.


Блей закопча кобура, метна коженото яке на раменете си и тръгна. Докато стигне до стълбището, вече имаше усещането, че са минали години, откакто двамата лежаха толкова близо един до друг. Наистина ли миналия ден се беше случил? Исусе, започваше да откача.


Влезе в столовата на долния етаж, издърпа си един стол и метна нещата си на облегалката, както правеха другите — въпреки че Фриц мразеше около храната да се размятат оръжия. После благодари на догена, който му поднесе препълнена чиния, и започна да яде. Нямаше идея какво му сервираха, нито пък кой разговаряше, докато се храни. Но усети точно кога Куин се появи през вратата: вътрешностите му започнаха да потрепват и нямаше как да не се обърне, за да види кой влиза.


Тялото му реагира мигновено, когато зърна огромния мъж, облечен в черно, който бавно свали оръжията си — почувства се, сякаш към нервната му система бяха закачили акумулатор. Куин отбягна погледа му и той предположи, че това е добре. Останалите около масата ги познаваха много добре, особено Джон, а и положението беше достатъчно сложно, без доброжелателните наблюдатели да имат възможност да се изкажат за или против — не че някой щеше да посмее да изрече думите публично. Може би насаме? Така или иначе всички шушукаха необезпокоявано из къщата.


Имаше на какво да се завижда.


Куин се запъти напред, но внезапно смени посоката и обиколи цялата маса, за да седне на единствения друг свободен стол, а не на този до Блей. По някаква причина Блей си спомни за разговора, който бе провел с майка си по телефона, онзи, в който най-накрая призна пред член на семейството какъв е всъщност.


Безпокойство полази по врата му. Куин никога не би се разкрил пред другите, и не защото родителите му бяха мъртви; не би го сторил дори когато двойката бе все още сред живите и мразеше сина си.


„В дългосрочен план се виждам да живея със жена. Не мога да го обясня. Просто така ще стане.”


Блей избута чинията си настрани.


— Блей, ехо?


Блей се отърси от мислите си и погледна Рейдж.


— Извинявай?


— Попитах те готов ли си да играеш Нанук от Севера?


О, да, точно така. Щяха да обходят онова място в гората, където откриха хижите и лесърите със специални способности, които се превръщаха в духове — там бяха открили и самолета, който сега бе покрит със сняг в задния двор. Той, Джон и Рейдж се бяха заели със задачата. Както и Куин.


— Аз… да, абсолютно.


Най-красивият член на Братството се намръщи и присви карибско сините си очи.


— Добре ли си?


— Мхм. Просто супер.


— Кога за последно яде?


Блей отвори уста. Затвори я. Опита се да сметне откога.


— Аха, и аз така си помислих. — Рейдж се наведе и заговори точно пред гърдите на Зи. — Ей, Фюри. Мислиш ли, че някоя от твоите Избраници може да дойде тук и да замести Лейла, да кажем призори? Май имаме нужда от малко кръв.


Супер. Точно това му се искаше да прави в края на нощта.


Час по-късно, Куин се материализира в студа и вдиша рязко. Вихрушката носеше снежни парцали около лицето му и ги пращаше в очите и носа му. Един по един Джон, Рейдж и Блей приеха форма зад него. Той се изправи пред хангара и празната черупка върна спомените за шибаната Чесна, адския полет и катастрофата при приземяване. Изпита „истинска радост”.


— Да тръгваме ли? — обърна се към Рейдж.


— Да го направим.


Планът беше да напредват на равни интервали от по триста-четиристотин метра, и така докато не стигнат до първите хижи, където вече бяха ходили. След това щяха да определят местоположението на останалите сгради в имота, използвайки като ориентир картата, която бяха открили по-рано. Щяха да се водят по типичния протокол търси/разпознай. Нямаше представа какво щяха да открият, но нали това беше смисъла на огледа. Не знаеш, докато не свършиш работата.


Когато Куин тръгна напред, му беше пределно ясно къде стои Блей. И въпреки това, когато пристигна пред първата хижа, не се обърна назад, за да види Блей, който се появи на пет крачки от него. Идеята не беше добра. Въпреки че изпълняваха поръчка, трябваше само да затвори очи и съзнанието му се изпълваше с образи на голи тела, вплетени под приглушената светлина в спалнята му. Затова едва ли щеше да му е от полза да следи мъжа с поглед, само за да се увери колко зашеметяващо сексапилен е.


Срамуваше се да признае, но точно сега го крепеше единствено мисълта, че Блей бе обещал да отиде при него на зазоряване. Неловкото положение по време на първото хранене го накара да копнее близостта му още повече, до такава степен, че за момент потръпна от мисълта как някой ден, в близкото бъдеще, Сакстън ще се завърне при Блей и той ще спре да идва при него — и какво щеше да прави тогава с живота си. Каква каша забърка само. Поне Лейла се чувстваше по-добре: още ѝ се гадеше, но пък се усмихваше постоянно. Засега успя да задържи бебето, благодарение на намесата на Блей…


— На изток-североизток, — каза Рейдж, като погледна картата.


— Разбрано, — отговори Куин.


След това всички тръгнаха, навлизайки дълбоко в територията, бавно потъвайки километър след километър в гората.


Хижите имаха почти еднакви размери — грубо седем на седем метра, с едно голямо отворено помещение в средата, без баня, без кухня, само четири стени и покрив, които да те приютят в най-суровото време. Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-порутени изглеждаха сградите, и всички бяха празни. Логично. Ако се налагаше да вървиш пеша, трябваше да изминеш много голямо разстояние. А лесърите, макар да бяха силни колкото тях, не можеха да се дематериализират. Поне повечето от тях не можеха.


Сигурно онзи беше водача на лесърите. Единствено така можеше да се обясни внезапното изчезване на ранения убиец.


Седемте хижи, които огледаха, се намираха точно на пътека, някога използвана достатъчно често, че на места все още се забелязваше криволичеща между вечно зелените дървета.


На последната хижа ѝ липсваха няколко стъкла и вратата беше разбита, а снежната пряспа бе нахълтала като крадец. Куин захруска мрачно през леда и кубинките му направиха на кайма непокътнатия сняг, докато приближаваше към верандата. С фенерче в лявата ръка и четиридесет и пети калибър в дясната, той мина под стрехата и се наведе да надзърне вътре. Само мястото беше различно, иначе изглеждаше отвратително като предишните.


Огледа вътрешността, препълнена с… нищо. Нямаше мебели. Имаше само няколко празни рафта. Паяжините се люлееха от вятъра, нахлуващ през начупените прозорци.


— Чисто е, — извика той.


Обърна се с мисълта, че цялата работа е загуба на време. Искаше му се да е в града и да наритва задници, а не да претърсва пустошта с надеждата да залови някого, а в крайна сметка да се прибира с празни ръце.


Рейдж пъхна малкото фенерче между зъбите си и отново разгъна картата. Отбеляза нещо с химикала и потупа тежката хартия.


— Последната е на около четвърт миля на запад.


Супер. Майната му.


Ако предположеше, че и в последната хижа положението е толкова заспало като до момента, съвсем скоро щяха да приключат и да се заемат с враговете из тесните улички. Може би след петнадесет, най-много двадесет минути. Фасулска работа.

Загрузка...