Сбъдната любов

Глава 33

Асеил навлезе дълбоко в чуждата територия със своя Рейндж Роувър, следейки жертвата си. С колата му беше по-удобно, а и сега можеше лесно да проследи местонахождението на жената: докато я чакаше до Аудито да се появи, той закрепи проследяващо устройство под огледалото за обратно виждане. Неговият айфон се погрижи за останалото.

След като си тръгна набързо от квартала — заради неговото умишлено дематериализиране от погледа ѝ с цел да я дестабилизира — тя прекоси реката и се отправи към покрайнините на града, където къщите бяха малки, залепени една до друга, покрити с алуминиеви листи.

Продължи да я следи, като гледаше да се движи на поне две пресечки зад нея, и се подразни от ярките многоцветни светлини, окичени в квартала — хиляди вериги лампички, омотани около храстите, провесени от покривите и закрепени около прозорците и вратите. Но това бе само началото. Осветената сцена с яслите беше изложена на видно място на всяка предна морава, а до нея се кипреха дебели снежни човеци с червени шалове и сини панталони, които светеха отвътре. Беше готов да се обзаложи, че за разлика от сезонните украси, статуите на Дева Мария оставаха за постоянно.

Колата ѝ спря, той се приближи, паркира четири къщи по-надолу и изгаси фаровете. Тя не излезе веднага от колата, ала когато го направи, вече не носеше шубата и тесните ски панталони, с които бе облечена, докато го шпионираше. Вместо това се беше преоблякла и сега носеше дебел червен пуловер и джинси. Бе пуснала свободно кафявата си коса, която падаше тежко под раменете и се навиваше по краищата.

В мрака се чу ръмженето му.

Бързо и леко тя изкачи четирите циментови стъпала, които водеха към скромната входна врата на къщата. Отвори мрежестата врата с металните извивки, подпря я с бедрото си, отключи и затвори след себе си. В светлината на долния етаж той я наблюдаваше как се разхожда в предната стая, или по-скоро виждаше сянката ѝ, защото тънките завеси не му позволяваха добра видимост. Замисли се за собствените си щори. Беше му отнело много време, за да усъвършенства изобретението си, а и къщата на река Хъдсън беше перфектна, за да ги изпробва. Преградите работеха дори по-добре, отколкото бе очаквал.

Но тя беше достатъчно умна, за да надуши аномалиите, и той се зачуди каква е уловката.

На втория етаж светна лампа, сякаш някой, който спеше, се бе надигнал след пристигането ѝ.

Зъбите му запулсираха. Мисълта, че някой човешки мъж я чакаше в стаята, в която се бяха изчукали, го караше да покаже превъзходството си, макар да нямаше смисъл. В крайна сметка той я следеше заради собствената си безопасност и нищо повече. Абсолютно нищо повече.

Ръката му тъкмо търсеше дръжката на вратата на колата, когато телефона му иззвъня. Точно навреме. Когато видя кой го търси, се намръщи и вдигна телефона до ухото си.

— Две обаждания за толкова кратко. На какво дължа честта?

На Ривендж изобщо не му беше забавно.

— Не ми се обади.

— А трябваше ли?

— Внимавай, момче.

Погледът на Асеил остана прикован върху малката къща. Любопитството го гризеше и отчаяно искаше да разбере какво се случва вътре. Дали бе тръгнала нагоре по стълбите, докато се разсъблича? От кого точно криеше заниманията си? Определено ги криеше, иначе защо щеше да се преоблича в колата, точно преди да се прибере?

— Ало?

— Благодаря за любезната покана, — чу се да казва.

— Не е покана. Ти си проклет член на Съвета, откакто обитавате Новия свят.

— Не.

— Моля?

Асеил се замисли за срещата в къщата на Елан в началото на зимата, онази, за която Ривендж не знаеше, и на която се появиха шайката копелета. Спомни си и за покушението над Рот, Слепия крал — който стана в собствения имот на Асеил, за бога. Твърде много драма за неговия вкус. С тренирана лекота, той започна същата реч, която изнесе пред Кор.

— Аз съм бизнесмен по предпочитание и по предназначение. И въпреки че уважавам както сегашния суверенитет, така и силата на Съвета, не мога да отклонявам времето и енергията си от моите мероприятия. Нито сега, нито за в бъдеще.

Настъпи мълчание. А после от другия край на връзката се чу все така злия глас:

— Чух за бизнеса ти.

— Чул си.

— И аз се занимавах със същото няколко години.

— Разбирам.

— И успявах да се справям и с двете.

Асеил се усмихна в мрака.

— Може би нямам твоя талант.

— Ще бъда съвсем ясен. Ако не се появиш на срещата, ще считам, че играеш в грешния отбор.

— С това си заявление потвърждаваш, че отборите са два и са противници.

— Разбирай го както искаш. Но ако не си с мен и краля, значи си наш враг.

Точно същото каза и Кор. В крайна сметка дали имаше друга възможна позиция в зараждащата се война?

— Кралят беше прострелян в твоя дом, Асеил.

— Спомням си, — измърмори сухо той.

— Мисля, че би искал да се сложи край на всякакви инсинуации относно твоето участие.

— Вече го направих, още същата нощ казах на братята, че нямам нищо общо. Дори им дадох колата, с която те и краля избягаха. Защо ми е да го правя, ако бях предател?

— За да спасиш собствения си задник.

— Мога да се опазя и без да ми се налага да водя разговор, уверявам те.

— И така, какъв е графика ти?

Светлините на втория етаж угаснаха и той се зачуди какво ли прави жената в мрака и с кого. Зъбите му самоволно се оголиха.

— Асеил. Наистина ме отегчаваш с бавното си схващане.

Асеил включи на скорост. Нямаше намерение да седи на тротоара и да чака да види какво ще се случи вътре. Очевидно тя щеше да си остане вкъщи тази вечер. Освен това, телефона му щеше да го уведоми веднага, щом колата ѝ потеглеше.

Докато завиваше по улицата и започна да набира скорост, той заговори ясно.

— В настоящия момент подавам оставката си от позицията в Съвета. Неутралната ми позиция в битката за короната няма да бъде оспорвана от никоя страна…

— И ти знаеш кои са играчите, нали?

— Заявявам го смело — не съм на ничия страна, Ривендж. Не знам как да се изкажа по-ясно, и никой, нито ти, нито твоя крал, нито някой друг, няма да ме въвлече във войната. Не ме притискай и знай, че неутралната ми позиция е точно това, което получиха и те.

В тази връзка си спомни, че беше обещал на Елан и Кор да не разкрива самоличността им, и смяташе да пази обещанието си — не защото вярваше, че групичката някога ще му върне услугата, а поради простия факт, че който и да спечелеше битката, на довереника щеше да се гледа или като на изменника, който трябва да бъде ликвидиран, или като на героя, който да бъде похвален. Проблемът бе, че до самия край нямаше да узнае кой е победител и кой губещ, а не му се искаше да залага и да рискува.

— Значи са те потърсили, — заяви Рив.

— Да, получих копие от писмото, което изпратиха през пролетта.

— Това ли е единствения ти контакт с тях?

— Да.

— Лъжеш.

Асеил спря на светофар.

— Със сигурност може да кажеш някоя гадост или да направиш нещо, за да ме въвлечеш в това, велики лийдайър.

Със заплашителен глас мъжа от другата страна изръмжа:

— Не разчитай на това, Асеил.

Ривендж затвори.

Псувайки, Асеил хвърли телефона си на другата седалка. После сви ръце в юмруци и удари волана. Ако имаше нещо, което да не може да понася, то бе да бъде въвличан във водовъртежа от караници между другите. Пет пари не даваше кой седи на трона, или кой командва глимерата. Просто искаше да го оставят на мира и да си изкарва сам парите на гърба на плъховете без опашки. Толкова ли беше трудно за разбиране?

Светна зелено и той натисна педала на газта, макар да нямаше определена посока. Просто караше наоколо и след около петнадесет минути усети, че се е качил на един от мостовете над реката. Рейндж Роувъра му бе решил да го отведе у дома. Когато тръгна към отсрещния бряг, телефона му иззвъня като камбанка, но той почти не му обърна внимание. Но близнаците бяха излезли, за да придвижат новата пратка на Бенлуис, и той искаше да разбере дали тия дребни дилъри най-накрая бяха свършили нещо като хората.

На дисплея не се виждаше пропуснато обаждане или съобщение. Черното Ауди отново се движеше. Асеил натисна спирачката, спря по средата, зад него се чуваха клаксони и ругатни, но той завъртя и тръгна по заснеженото средно платно. След миг се озова на входа на моста. От мястото, на което се намираше, Кор имаше нужда от бинокъла, за да види както трябва своята Избраница.

Колата, в която пътуваше тя — голям черен седан, продължи напред по моста, измина още пет-шест мили и след това отби по черен път, който поемаше на север. След още няколко мили и след малката табела колата зави по прашната алея, задушена от двете страни с вечно зелени храсти. Най-накрая спря пред смачканата панелна сграда, която не само изглеждаше зле, но очевидно нямаше нито прозорци, нито врата.

Той нагласи фокуса, когато двамата мъже се появиха отпред. Веднага разпозна единия — косата го издаде — Фюри, син на Агъни, който според слуховете беше провъзгласен за Примейл на Избраниците.

Черното сърце на Кор заби силно. Особено след като разпозна втората фигура: там стоеше боеца с различните очи, с който се бе сражавал в къщата на Асеил, когато краля бе почти отнесен от духовете.

И двамата мъже извадиха оръжията си и огледаха периметъра.

Кор се намираше по посока на вятъра, наоколо нямаше никой друг, връзката му с Избраницата засега бе блокирана и той предположи, че двамата ще продължат с това, което бяха планирали за неговата жена. Всъщност изглеждаше така, сякаш я водеха в затвора.

Само. През. Трупа. Му. Тя нямаше нищо общо с войната, макар да я използваха за престъпни цели, ала не по нейна вина — и очевидно щяха да я екзекутират или да я заключат в килия, където да прекара останалото си време на земята. Или не. Той сложи ръка върху пистолета си.

Нощта изглеждаше добра да се погрижи за тая работа. Наистина, сега бе шансът му да я има като своя, да я спаси от каквото и да било наказание, което ѝ бяха отредили, задето несъзнателно бе помогнала на врага и го бе подтикнала. А може би обстоятелствата около нейното несправедливо осъждане щяха да я предразположат към нейния враг и спасител.

За миг затвори очи, представяйки си я в неговите покои.

Когато Кор повдигна клепачи, Фюри отваряше задната врата на седана и се пресягаше вътре. Когато братът се изправи, от колата се подаде Избраницата, и двамата бойци я подкрепяха от двете страни, докато тя се придвижваше напред към сградата.

Кор се приготви за действие. След толкова време, след цял живот, той най-накрая я накара да се вгледа в личността му, и този път нямаше намерение да пропилява шанса, предоставен му от съдбата — не и когато очевидно живота ѝ висеше на косъм. Щеше да надделее — заплахата над живота ѝ увеличи силата му до невиждани размери, умът му стана остър като бръснач и докато кроеше плановете за атака, успя да запази спокойствие. Наистина, охраняваха я само тези двамата, а с тях имаше жена, която не само беше невъоръжена, но ясно си личеше, че няма никакво обучение и не знае как да се справя в бойна среда. Той бе достатъчно могъщ, за да се справи с похитителите на жената. Тъкмо се подготвяше да се втурне напред, когато хладния бриз донесе до него миризмата на Избраницата му — мъчителния уникален парфюм, присъщ само на нея, който го караше да се препъва в кубинките си…

Внезапно той усети промяната.

Кръв.

Тя кървеше. Имаше и нещо друго…

Несъзнателно тялото му се приближи, материализира се, формата му възстанови теглото си, и той застана зад стопанската постройка, която бе едва на три-четири метра от главната постройка.

Тя не беше затворник, водена към клетка или към екзекуция.

Избраницата му вървеше трудно. И воините я придържаха грижовно: дори с извадени оръжия и с очи, претърсващи наоколо за някакъв знак за нападение, те се отнасяха толкова внимателно с нея, както биха се отнесли към най-нежното и крехко цвете.

Тя не беше малтретирана. Нямаше следи от контузии и синини. И докато тримата вървяха, тя поглеждаше ту към единия, ту към другия мъж и се опитваше да ги успокои — в действителност, двамата воини не гледаха агресивно.

Всъщност на лицата на двамата бе изписан същия ужас, който изпита той, когато усети кръвта ѝ.

Сърцето на Кор заби още по-силно срещу гърдите му, а съзнанието му опитваше да открие смисъла. И тогава той си спомни нещо от миналото си. Когато след раждането му неговата мамен го изоставила, бил настанен в дом за сираци в Древната страна и бил оставен на произвола на съдбата. В дома той останал сред нежеланите, повечето, от които имали физически деформации като него, в продължение на почти десетилетие — достатъчно дълго, за да си създаде трайни спомени за случилото се в тъжния, самотен дом. Достатъчно дълго, за да навърже събитията и да разбере какво се случвало, когато самотна жена се появяла пред портите, влезела и после крещяла с часове, а понякога и с дни… преди да роди, в повечето случаи, мъртво малко. Или да направи аборт.

По онова време онази кръв имала много специфична миризма. И миризмата, донесена от студения вятър сега, бе същата. С ноздрите си усещаше бременността на жената.

За пръв път през живота си се чу да произнася в абсолютна агония:

— Пресвета Дево от Небитието…