Сбъдната любов

Глава 38

Когато мерцедеса най-после спря пред входа на имението на Братството, Куин слезе пръв и отиде до вратата на Лейла. Като я отвори, погледите им се срещнаха. Знаеше, че никога няма да забрави как изглеждаше лицето ѝ. Нежната ѝ кожа беше бяла и прозрачна като хартия, а красивите ѝ скули опъваха плътта, която ги покриваше. Очите ѝ изглеждаха хлътнали. Устните ѝ бяха бледи и тънки. Вече знаеше как щеше да изглежда, когато умреше, без значение след колко десетилетия или векове щеше да се случи.

— Ще те нося, — каза той, наведе се и я повдигна.

Тя не се възпротиви и по всичко си личеше, че едва се крепи.

Вратата на преддверието се отвори и Фриц стоеше до нея — изглежда иконома очакваше пристигането им. Куин съжаляваше за всичко — за мечтата, на която се наслади през периода ѝ на нужда; за надеждите, които пропиля; за физическата болка, която изпитваше тя; за емоционалното мъчение, което преживяваха и двамата.

„Ти ѝ го причини”.

По времето, когато спа с нея, той беше дълбоко убеден в положителния резултат. Сега, от друга страна, стъпил здраво на твърдата, воняща земя на реалността? Не си струваше. Дори и вероятността малкото да се роди здраво, не си струваше. Най-тежко беше да я гледа как страда.

Внесе я в къщата с надеждата, че няма да се озове пред голяма публика. Просто искаше да ѝ спести всичко, включително и преминаването пред тъжните, притеснени лица.

За щастие наоколо нямаше никой. Куин изкачваше стъпалата по две наведнъж, и като стигна до втория етаж, се озова пред широко отворената двойна врата на кабинета на Рот и изпсува. Но пък краля беше сляп. Само Джордж изръмжа за добре дошли, но Куин го подмина, устремен към спалнята на Лейла. Отвори вратата с ритник и откри, че догена вече бе почистил стаята, леглото беше оправено, чаршафите несъмнено бяха подменени, на масата имаше сложен букет свежи цветя. Изглежда не само той искаше да помогне с каквото може.

— Искаш ли да се преоблечеш? — попита той и затвори вратата с ритник.

— Искам душ…

— Сега ще го приготвим.

— …само че ме е страх. Не искам да виждам… нали се сещаш.

Той се наведе и седна на леглото до нея. Сложи ръка на крака ѝ и разтри коляното ѝ с палеца си.

— Много съжалявам, — каза с пресипнал глас.

— Мамка му, не, недей да се обвиняваш. Дори не си го помисляй и не го изричай, разбра ли? Вината не е твоя.

— А тогава чия е?

— Не това е мисълта ми.

По дяволите, не можеше да повярва, че аборта щеше да продължи още седмица или дори по-дълго. Как изобщо беше възможно…

Гримасата, изкривила лицето на Лейла, му подсказа, че отново я връхлитаха спазми. Погледна през рамо с надеждата да открие доктор Джейн, ала откри, че са сами. Което говореше само по себе си, че няма какво повече да се направи. Куин наведе глава и я хвана за ръката. Всичко започна заради двамата. Всичко щеше да приключи и за двамата.

— Мисля, че искам да поспя, — каза Лейла и той стисна дланта ѝ. — Май и ти имаш нужда от сън.

Той погледна към малкия диван-шезлонг в другия край на стаята.

— Не е нужно да стоиш при мен, — измърмори Лейла.

— Къде според теб трябва да бъда?

Бързо си представи как Блей държи ръката му. Но това беше само фантазия.

„Никога повече не ме докосвай по този начин”.

Куин се отърси от мисълта.

— Ще спя ето там.

— Не може да останеш тук цели седем нощи.

— Отново ще го кажа. Къде другаде да бъда…

— Куин. — Гласът ѝ прозвуча рязко. — Имаш задължения навън. А и чу Хавърс. Може да отнеме доста време и не се знае колко точно. Няма опасност да изкървя сериозно и честно казано, чувствам, че пред теб трябва да изглеждам силна, а честно казано, нямам сили за това. Може по всяко време да идваш и да ме наглеждаш. Но ще се побъркам, ако си разпънеш палатката тук, докато приключи всичко.

В тишината тегнеше отчаяние. Всичко, което притежаваше Куин, бе тук — да стои на ръба на леглото и да държи ръката на Лейла.

Малко по-късно той стана. Разбира се, тя имаше право. Тя имаше нужда от почивка, както и той, и наистина, освен да се взира в нея и да я кара да се чувства като изрод, нямаше какво повече да направи.

— Ще съм наблизо.

— Знам. — Вдигна ръката му към устните си и той остана шокиран колко студени се усещаха. — Ти си… повече, отколкото някога мога да пожелая.

— Не. Не съм направил кой знае колко…

— Винаги правиш това, което е редно и подходящо в дадена ситуация.

Въпрос на гледна точка.

— Слушай, нося си телефона постоянно. Ще намина след няколко часа да видя как си. Ако спиш, няма да те притеснявам.

— Благодаря ти.

Куин кимна и тръгна към вратата на една страна. Беше чувал, че не е редно да обръщаш гръб на Избраница, и реши, че няма да навреди, ако спази протокола. Затвори вратата и се облегна на нея. Единственият, който искаше да види, бе един от мъжете в къщата, който за съжаление не проявяваше интерес към него…

— Какво става?

Остана изненадан, като чу гласа на Блей, и дори си помисли, че си въобразява. Само че мъжа наистина излезе от хола на втория етаж. Все едно през цялото време беше чакал тук.

Куин разтърка очите си и тръгна, а тялото му търсеше единственото, за което бе копнял.

— Тя ще изгуби малкото, — Куин се чу да изрича думите с мъртвешки глас.

Блей измърмори нещо в отговор, но той не го разбра. Странно, но до този момент аборта не му се струваше реален. Не и докато не сподели с Блей.

— Извинявай? — Куин осъзна, че приятеля му очакваше някакъв отговор.

— Има ли нещо, което мога да направя?

Колко забавно. Куин винаги бе имал усещането, че е излязъл от утробата на майка си със съзнанието на възрастен. В крайна сметка, никога не беше чувал гукане, никой не беше го наричал „милото ми момченце”, не беше получавал прегръдка, когато се нарани, никой не го гушкаше, когато бе уплашен. В резултат на това, дали заради характера му или заради начина, по който бе отраснал, никога не си позволяваше да падне духом. Защото нямаше към кого да се обърне за помощ.

И въпреки това, сякаш с детски глас, той заговори:

— Накарай го да спре!

Все едно Блей можеше да сътвори чудо. И наистина го направи. Блей разтвори широко ръцете си и предложи на Куин единствената утеха, която някога бе познал.

— Накарай го да спре!

Тялото на Блей се разтресе когато Куин повтори думите. През всичките тези години беше ставал свидетел на многото му настроения в различните ситуации. Но никога не го беше виждал такъв. Никога не бе изглеждал напълно и безвъзвратно съсипан.

Изглеждаше изгубен, като дете.

Макар че имаше нужда да стои далеч от всякакво емоционално обвързване, ръцете му се разтвориха от само себе си. Куин пристъпи към него. Боецът изглеждаше някак си по-малък и крехък от обикновено. И ръцете, които се увиха около кръста на Блей, просто се отпуснаха, сякаш мускулите бяха лишени от силите си.

Блей крепеше двамата изправени. Очакваше Куин бързо да се отдръпне. Обикновено не можеше да понесе сближаването, освен по време на секс, за повече от секунда. Ала сега Куин стоеше. И сякаш бе готов да остане на прага на хола завинаги.

— Ела тук, — каза Блей, издърпа мъжа вътре и затвори вратата. — Седни на дивана.

Куин го последва и за разлика от друг път, краката му не стъпваха уверено, а се влачеха по пода.

Настаниха се с лице един към друг на дивана и коленете им се опряха. Блей погледна нагоре и тъгата, излъчвана от приятеля му, го докосна толкова дълбоко, че не успя да се спре и ръката му се пресегна и поглади черната коса…

Внезапно Куин се сгуши до него, просто се строполи, сгънат на две, в скута на Блей. Част от съзнанието на Блей разбираше, че територията е опасна. Сексът беше едно — макар последиците да му се отразяваха много зле. Но спокойствието, когато бяха заедно, можеше да бъде разрушително. Точно затова изхвърча от спалнята предния ден.

С малката разлика, че тази вечер той контролираше положението. Куин бе този, който търсеше утеха, и Блей можеше да го отблъсне или да му я предложи, в зависимост от чувствата си: да разчиташ на някого нямаше нищо общо със задоволяването на нуждите.

На Блей можеше да се разчита. От него се излъчваше спокойствие и контрол. С него нямаше как да пропаднеш в бездната. И ако някой го знаеше със сигурност, това бе самия той. Господ бе свидетел на всичките години, които бе прекарал на дъното.

— Бих направил всичко, за да променя случилото се, — каза Блей, галейки гърба на Куин. — Неприятно ми е, че минаваш през това…

Думите бяха излишни. Останаха дълго така, а тишината в стаята започна да оформя пашкул около тях. От време на време античния часовник над камината иззвъняваше, а доста по-късно капаците на прозорците започнаха да се спускат.

— Иска ми се да можех да направя нещо, — каза Блей, когато стоманените панели се затвориха със щракане.

— По-добре тръгвай.

Блей се направи, че не го чува. Истината не беше нещо, което искаше да споделя, но в действителност нищо не можеше да го помръдне от мястото му — нито диви коне, нито насочени оръжия, ни пожарникарски маркучи или развилнели се слонове, дори заповед от краля нямаше да го накара да си тръгне. Една част от него беснееше срещу истината. Не заради Куин, а заради собственото му сърце. Бедата бе, че трудно можеше да спориш със собствената си природа — и сега го научаваше от първа ръка. Осъзна го, когато скъса със Сакстън; когато призна пред майка си; осъзнаваше го и сега, в този момент.

Куин изстена, надигна се и разтърка очи. Отпусна ръцете си и разкри зачервените си бузи и очи — плачът не бе причината. Несъмнено натрупаните през десетилетията сълзи се бяха излели предната нощ като сълзи на облекчение, че бе спасил живота на един баща. Дали не беше осъзнал през същата нощ, че Лейла не се чувства добре?

— Знаеш ли кое е най-трудното? — попита Куин и сега звучеше повече като себе си.

— Кое? — Изборът беше голям.

— Видях бебето.

Косъмчетата по врата на Блей се изправиха.

— За какво говориш?

— Нощта, в която Бранителите на честта дойдоха за мен и почти не умрях, сещаш ли се?

Блей се покашля леко — спомена беше студен и ярък, сякаш случил се преди броени часове. И въпреки това гласа на Куин звучеше спокойно, все едно говореше за нощ в клуба или нещо такова.

— А, да, спомних си. — „Оказах ти първа помощ на пътя”, помисли си той.

— Озовах се в Небитието… — Куин се намръщи. — Добре ли си?

„Да бе, точно така, супер съм”.

— Извинявай. Продължавай.

— Отидох там. Искам да кажа, бях като… ами, като това, което си чувал. Всичко е бяло. — Куин разтри лицето си отново. — Съвсем бяло. Навсякъде. Имаше врата и аз се приближих към нея — знаех, че ако натисна бравата, щях да се озова вътре и никога повече нямаше да се върна. Пресегнах се напред… и тогава я видях. На самата врата.

— Лейла? — прекъсна го Блей, който имаше усещането, че са го проболи в гърдите.

— Дъщеря ми.

Дъхът на Блей секна.

— Твоята…

Куин извърна поглед.

— Тя имаше… руса коса. Като на Лейла. Но очите ѝ… - Той докосна Блей. — …те бяха моите. Когато я видях, ръката ми се спря и внезапно отново се върнах на земята, там, отстрани на пътя. След това не си спомням какво стана. Но после, доста по-късно, Лейла изпадна в период на нужда и дойде при мен, и всичко си дойде на мястото. И аз си помислих, че така е писано. Съдба, нали се сещаш. Ако не беше така, никога не бих легнал с Лейла. Направих го само защото знаех, че ще имаме малко момиченце.

— Исусе Христе.

— Макар да се оказа, че през цялото време съм грешал. — За трети път разтърка лицето си. — Напълно съм грешал — и наистина ми се иска да не бях тръгнал по този път. Най-голямото съжаление в живота ми — не, всъщност второто по значение.

Блей се зачуди кое ли беше по-лошо от сегашното положение на приятеля му. „Какво ли мога да направя?”, питаше се той. Очите на Куин търсеха погледа му.

— Наистина ли искаш да ти кажа?

Очевидно му отговори на глас:

— Да, искам.

Ръката на Куин, с която държеше обикновено кинжала, докосна лицето на Блей.

— Сигурен ли си?

Внезапно настроението се смени. Трагедията още присъстваше в мислите на двамата, но силното сексуално привличане се настани между тях за един удар на сърцето. Погледа на Куин изгаряше и устните му се нацупиха.

— Точно сега… имам нужда от опора. Не знам как да го обясня другояче.

Тялото на Блей отвърна моментално, кръвта му закипя, члена му се започна да се втвърдява и да расте.

— Позволи ми да те целуна, — дрезгаво заговори Куин и се наведе. — Знам, че не заслужавам, но те моля… поне това може да направиш за мен. Нека те почувствам…

Устата на Куин докосна нежно неговата. И отново. Очаквайки повече.

— Ще ти се моля. — Последваха още ласки от опустошителните му устни. — Ако е нужно. Не ми пука, ще се моля…

Не беше необходимо. Блей позволи да отметне главата му назад, така че да има повече място за действие, а ръката на Куин нежно и в същото време доминиращо наместваше лицето му. Устните им се срещнаха, бавно, упояващо, безмилостно.

— Пусни ме в теб отново, Блей…