Разкъсана

9 Подцененият

Тове не можа да реши проблема на Рис, защото неговите способности не работеха по този начин. След като се качих горе, изпратих Рис при Елора, за да се погрижи за него. Можех да го придружа, но предположих, че Елора едва ли имаше желание да ме види отново днес.

Тове се прибра у дома си, за да си почине и аз му благодарих за всичко, което беше направил за мен. Без него не бях сигурна дали щяхме да се измъкнем. Въпреки че Орен действително не беше взел достатъчно сериозни мерки за сигурност, именно Тове бе отворил вратата, обезвреждайки троловете.

Рис се беше заел да помогне на Мат да се настани в една от свободните стаи надолу по коридора. Отидох да видя как вървят нещата и Дънкан с готовност тръгна по петите ми. Трябваше ми доста време да го убедя да почака отвън. Дънкан не се доверяваше на Мат, защото беше човек, но ако смяташе да бъде мой следотърсач, щеше да се наложи да свикне с това.

Мат стоеше по средата на стаята, изглеждайки безпомощен, а той не беше от хората, които се чувстват по този начин. Носеше клин, който му стоеше добре, но тениската му беше прекалено тясна и затова предположих, че му я е заел Рис.

— Как се справяш? — попитах аз, затваряйки тихо вратата на стаята след себе си.

Дънкан беше застанал отвън на пост и не исках да ни чува. Не че възнамерявах да кажа нещо тайно. Просто исках за кратко да бъда насаме с брат си.

— Ъ-ъ… страхотно. — Той ми се усмихна тъжно и поклати глава. — Не знам. Как би трябвало да се справям с всичко това?

— Може да се каже, че се ориентираш добре.

— Нищо тук не ми изглежда реално, нали разбираш? — Мат седна на леглото и въздъхна. — Продължавам да си мисля, че ей сега ще се събудя и всичко това ще се окаже един много странен сън.

— Знам точно как се чувстваш. — Спомнях си колко плашещо и объркващо бе тук всичко, когато дойдох за първи път. И все още ми се струваше такова през голяма част от времето.

— Колко време ще остана тук? — попита Мат.

— Не знам. Дори не съм се замисляла за това. — Пристъпих напред и седнах до него на леглото. Честно казано, искаше ми се да остане тук завинаги, но това щеше да бъде твърде егоистично. — Предполагам, докато нещата отшумят. И витра престанат да бъдат заплаха.

— Защо те преследват?

— Това е много дълга история и ще ти я разкажа по-късно. — Искаше ми се той да знае всичко, но нямах сили за такова дълго обяснение. Или поне не сега.

— Но те ще престанат, нали? — попита Мат и аз кимнах, колкото можех по-искрено.

— А дотогава ще останеш тук. Искам да знам, че си в безопасност — рекох аз. Нямах представа как Елора щеше да погледне на това, но не ме интересуваше.

— Да, това ми е познато — каза той с горчивина и сърцето ми се сви от чувство за вина.

— Наистина съжалявам, Мат.

— Можеше да ми разкажеш за всичко това.

— И ти нямаше да повярваш на нито една думичка.

— Уенди. Това съм аз, разбираш ли? — Той се извърна към мен и аз най-накрая го погледнах. — Да, всичко това наистина е невероятно и ако не го бях видял с очите си, щеше да ми бъде още по-трудно да повярвам в него. Но аз винаги съм бил на твоя страна. Просто трябваше да ми се довериш.

— Знам. Съжалявам. — Сведох очи. — Но се радвам, че сега си тук и говорим за това. Беше ми трудно да пазя нещата в тайна от теб. И не искам да го правя отново.

— Добре.

— Но трябва да се обадиш на Маги — казах аз. — Трябва да знае къде сме и не бива да се прибира у дома. Не знам дали не биха я отвлекли, за да се доберат до мен.

— Тук в безопасност ли си? — попита Мат. — Искам да кажа, в пълна безопасност?

— Да, разбира се — отвърнах аз с повече увереност, отколкото в действителност чувствах. — Дори и в този момент Дънкан стои отпред на пост.

— Това момче е пълен идиот — рече Мат сериозно и аз се засмях.

— Не, наистина сме в безопасност. Не се тревожи — уверих го аз и се изправих. — Но ти трябва да се обадиш на Маги, а аз трябва да се изкъпя и да си облека някакви мои дрехи.

— Какво да й кажа.

— Не знам — поклатих глава. — Но на всяка цена я убеди да не се прибира у дома.

Обещах на Мат да се видим по-късно и да му разкажа повече, но преди това се нуждаех от малко време за почивка. Дънкан ме последва надолу по коридора и се опита да влезе в стаята ми, но аз не му позволих.

Едва когато бях под душа, си позволих да си поплача, знаейки, че водата ще заглуши хълцанията ми. Дори не знаех защо плача. Отчасти заради това, че Фин ме беше изоставил отново, но главната причина беше, че всичко това ми беше дошло твърде много.

След като се облякох, се почувствах по-добре. Всичко беше завършило благополучно, щом всички бяхме оцелели, макар и с леки поражения. И отгоре на всичко Мат отново беше с мен. Не знаех за колко дълго, но поне сега той знаеше истината.

И най-накрая бях намерила отговор защо витра ме преследват толкова настойчиво. Този отговор, разбира се, не правеше нещата по-лесни, но поне хвърляше някаква светлина и това все пак беше нещо.

Като се замислех, отсъствието на Фин беше единственото тъмно петно в картината. Чувствах тъпа болка в гърдите си, но трябваше да я игнорирам. Около мен се случваха твърде много важни неща, за да мога просто да седна и да тъгувам за него.

Бунтувах се срещу това, че отново се беше появил в живота ми. Щеше да бъде по-лесно, ако просто си беше отишъл и не го видех никога повече.

Тръгнах към стаята на Мат и открих, че Рис му прави компания. За мое огромно облекчение Елора го беше излекувала и Рис ми каза, че скоро трябва да започна моето „обучение“, за да мога да овладея способностите си. Не знаех какво точно означаваше това, но в този момент не ми се искаше да го разпитвам.

Настаних се на едно меко кресло и реших да разкажа на Мат всичко. Рис му беше казал отчасти някои неща в затвора на Витра, но сега исках да запълня празнотите. И нещо по-важно, смятах, че Мат трябва да го чуе от мен.

Започнах от самото начало и му обясних как Елора ни беше разменила с Рис. Разказах му как Фин е бил изпратен да ни намери и да ме върне обратно, какво означава тук да си принцеса, а също и за обитателите на Трил и техните способности.

През цялото време, докато говорех, Рис не каза нищо, а само следеше разговора ни с жив интерес. Не бях сигурна каква част от нещата му бяха вече известни.

Мат също не каза почти нищо, само от време на време задаваше по някой въпрос. Започна да крачи, когато заговорих, но не изглеждаше разтревожен или смутен. След като свърших, той стоя безмълвно около минута, премисляйки чутото.

— Е? — попитах аз, когато мълчанието му продължи прекалено дълго.

— Ъ-ъ… а вие тук ядете ли нещо? — И той ме погледна въпросително. — Защото аз умирам от глад.

— Да, разбира се — усмихнах се аз с облекчение.

— Не бих нарекъл храна онова, което ядат тук — подсмихна се Рис. Той беше седял на леглото, но стана, когато видя, че разговорът отива към края си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мат.

— Е, ти си живял с Уенди. Знаеш как се храни тя. — Рис осъзна, че може да е казал нещо погрешно и побърза да се поправи. — Трил са по-педантични в храненето си. Те не пият газирани напитки и даже не ядат месо.

Мат се втренчи за момент в Рис и след това погледна към мен. Имаше нещо особено в очите на Мат, нещо, което самата аз почувствах за пръв път. Рис току-що беше сложил Мат и себе си в категорията „ние“, докато аз бях включена в противоположната категория „те“.

Никога не бях и не бих могла да мисля за Мат като за нещо по-малко от мен, но ние бяхме различни. Имаше нещо, което ни разделяше. И въпреки всичките различия между нас, които бяха толкова очевидни, все пак беше странно да осъзная, че ние дори не бяхме от един и същи вид.

— За късмет имам хладилник, пълен с истинска храна — продължи Рис, за да разведри тягостното настроение в стаята. — И освен това съм доста сносен готвач. Питай Уенди.

— Да, наистина е добър — излъгах аз, но вече не бях толкова гладна. Стомахът ми се беше свил и се изненадах, че дори намерих сили да им се усмихна. — Хайде. Да си приготвим нещо за ядене.

Рис смяташе, че ако говори непрестанно, някак си ще поправи малката си грешка и нито аз, нито Мат си направихме труда да разсеем това негово заблуждение. Тръгнахме към кухнята и Дънкан моментално се залепи за мен.

Неговото постоянно присъствие ме дразнеше много повече от това на Фин, макар Дънкан да не беше направил нищо лошо до този момент. Може би причината беше просто в това, че той беше тук, а Фин го нямаше.

Придърпах един стол до кухненския плот и седнах да гледам какво правят Мат и Рис. Рис продължаваше да величае готварските си умения, но веднага щом Мат го видя в действие, реши, че ще е по-добре да вземе нещата в свои ръце. Облегнах брадичка на ръката си, обзета от противоречиви чувства, докато те разговаряха и се шегуваха един с друг.

Отчасти бях развълнувана заради това, че съдбата им ги беше събрала, както трябваше да бъде от самото начало. Лишаването на Рис от един прекрасен голям брат като Мат беше много жесток страничен ефект от практиките на Трил.

От друга страна, ме гнетеше чувството, че губя своя брат.

— Имаш ли нещо против да си взема малко вода? — попита Дънкан, изваждайки ме от мислите ми.

— Защо трябва да имам нещо против да си вземеш вода? — отвърнах аз и го погледнах така, сякаш беше пълен идиот, но той не забеляза това. Или може би се случваше толкова често, че според него хората просто така си гледаха.

— Не знам. Някои трилове не обичат следотърсачите да пипат нещата им. — Дънкан отиде да си вземе вода от хладилника, докато Мат се опитваше да научи Рис да подхвърля боровинкови палачинки. Беше почти обяд, но никой от нас още не беше закусвал.

— Какво ще ядеш и ще пиеш тогава, ако нямаш достъп до нещата им? — попитах Дънкан.

— Мога да си купя нещо сам. — Държейки вратата на хладилника отворена, Дънкан ми подаде бутилка вода. — Искаш ли?

— Да, защо не? — свих аз рамене. Той пристъпи към мен и ми я подаде. — Отдавна ли си следотърсач?

— Почти от дванайсет години, мисля. — Дънкан разви капачката на бутилката и дълго пи. — Странно е, че е минало толкова много време.

— Ти наистина ли си най-доброто, с което те разполагат? — попитах аз, опитвайки се да прикрия скептицизма в гласа си.

Връзките на обувките му все още не бяха вързани и той изглеждаше твърде прехласнат от умението на Мат да прави палачинки. Дънкан не излъчваше увереността и педантичността на Фин, но от друга страна, така като че ли ми харесваше повече.

— Не — призна той и ако въпросът ми го беше смутил, това по никакъв начин не пролича. — Но съм сред най-добрите. Външността ми е подвеждаща, но това е една от причините да бъда добър. Хората ме подценяват.

Нещо в начина, по който го каза, ме накара неочаквано да си спомня за филма „Писък“. Може би Дънкан притежаваше частица от онзи непохватен простичък момчешки чар.

— Казвал ли ти е някой, че приличаш на заместник-шерифа Дюи от поредицата „Писък“? — попитах аз.

— Дейвид Аркет ли имаш предвид? — каза Дънкан. — Но аз изглеждам по-добре, нали?

— О, да, определено — кимнах аз. Не можех да си представя, че мога да бъда привлечена от него, но той наистина притежаваше някакво очарование. По негов си начин.

Рис изруга, когато една палачинка падна шумно на пода. Мат търпеливо се опита да му обясни къде е сбъркал и как да поправи грешката си, използвайки същия тон, с който ме беше учил да си връзвам обувките, да карам велосипед, да карам кола. Беше странно да го видя в ролята на по-голям брат на някой друг.

— Уенди! — извика Уила зад гърба ми и аз едва се бях обърнала, когато тя се втурна към мен. Обви раменете ми с ръце и за моя огромна изненада силно ме притисна до себе си. — Толкова се радвам, че си добре!

— Благодаря — казах аз, освобождавайки се от прегръдката й.

Уила Стром беше няколко години по-голяма от мен и единствената трил освен Фин, която ме наричаше „Уенди“ вместо „принцесо“, което предполагам ни правеше приятелки. Баща й, Гарет, пък беше единственият приятел на Елора и Уила се беше държала изключително мило и отзивчиво към мен след първото заминаване на Фин. Без нея кръщелната церемония щеше да бъде истински провал, дори и без нахлуването на витра.

— Баща ми каза, че витра са те отвлекли и никой не знаеше със сигурност какво става. — Уила може да беше превзета, но загрижеността на лицето й беше искрена. — Дойдох тук веднага щом чух, че си се върнала. Толкова се радвам, че си тук.

— Да, аз също — отвърнах, макар да не знаех дали това е вярно или не.

— Дънкан? — Уила го погледна, сякаш току-що беше забелязала, че е тук. — Това сигурно е някаква шега. Не е възможно Елора да те е натоварила да бъдеш неин следотърсач.

— Ето виждаш ли как ме подценяват? — усмихна се Дънкан, който като че ли изпитваше някаква гордост от това.

— О, боже мой! Ще говоря с баща ми. — Уила тръсна глава и подпъхна съвършено поддържаната светлокестенява коса зад ушите си. — Той не може да се справи с това.

— Всичко е наред, всичко е наред — казах аз, свивайки рамене. — Аз съм в двореца. Какво може да ми се случи тук?

Уила ме погледна многозначително, но за щастие, преди да успее да каже нещо, Мат оповести, че закуската е готова. Когато му разказах за Трил, аз за удобство бях пропуснала да спомена за набега на витра тук или обстоятелството, че Орен е мой баща. Реших, че тези неща ще го травмират твърде много.

— Ти ще хапнеш ли? — обърна се Мат към Уила. В този момент той раздаваше палачинките и учтив както винаги, беше включил и нея. — Имаме достатъчно за всички.

— Тези боровинкови ли са? — Уила сбърчи нос с вид на човек, който никога не би се докоснал до подобно нещо. — О, без мен.

— Наистина са хубави. — Мат плъзна една чиния към нея.

По причини, които не разбирахме много добре, ние не харесвахме голям брой храни. Ядяхме най-вече пресни плодове и зеленчуци. Аз не харесвах никакъв сок, но нямах нищо против малко вино. Палачинките се правеха от бяло брашно и захар и затова никога не са били много привлекателни за мен, но ги ядях от години заради Мат.

— Нали няма да ядеш тези неща? — Уила изглеждаше дълбоко потресена, когато вдигнах вилицата си, готова да я забия в палачинката пред себе си.

Мат беше дал чиния и на Дънкан. Сигурна бях, че палачинките бяха толкова примамливи за него, колкото за мен и за Уила, но той последва примера ми и също взе вилицата си.

— Много са вкусни — отбелязах аз.

През годините неведнъж ме бяха уверявали, че наистина са добри, но нямах представа как някой може да ги яде, след като ги е удавил в сироп, както правеха Мат и Рис. Дънкан и аз отказахме сиропа, защото комбинацията с него беше вече непоносима за нас.

— Готвя за Уенди от години — рече Мат, без да се трогне от реакцията на Уила. — Знам как да приготвям храна, която тя харесва.

В общи линии той действително готвеше добре, но в много случаи ядях разни неща само за да го зарадвам. И също така, за да не гладувам.

— Да, сигурно! — каза Уила подигравателно. — Въпреки че аз не бих се доверила на един манкс по анцуг и тениска да ми приготвя палачинки.

— Уила! — казах аз. — Той е мой брат, разбираш ли? Затова престани.

— Какво? — Тя наклони озадачено глава. — О, искаш да кажеш, че той е твоят заварен брат?

— Да. — Взех голямо парче от палачинката и го пъхнах в устата си.

— Но ти знаеш, че той не ти е истински…

— Уила! — срязах я с пълна уста и преглътнах. — Наясно съм с нещата. Достатъчно по този въпрос.

— Не съм учудена, че празноглавият Дънкан може да яде това. — Уила приглади дизайнерския си тоалет, опитвайки се да прикрие обидата си от резкия ми тон. — Но ти си принцеса. Той е твърде глупав, за да…

— Хей! — Мат седеше до Дънкан и ядеше, но в този момент спря и я изгледа гневно. — Разбрах. Ти си изтънчена, красива и богата. Браво на теб. Но ако не си готова да ни приготвиш нещо по-добро за закуска, ти предлагам да спреш да мърмориш и да седнеш.

— Уха! — засмя се Рис, очевидно зарадван, че някой е сложил Уила на мястото й.

Самата Уила му направи физиономия, но не каза нищо. Когато Мат се върна към палачинките си, тя седна на стола до мен.

Още от първия миг, в който я бях видяла, Уила се държеше високомерно. Беше мила към мен, защото смяташе, че сме равни, но отношението й към всички останали беше различно.

— Жадна съм — каза тя нацупено малко по-късно.

Дънкан машинално тръгна да й донесе вода, но Мат поклати глава и го спря. Не съвсем уверен дали постъпва правилно, Дънкан се върна на мястото си. Като следотърсач той беше прекарал голяма част от живота си, прислужвайки на подменени деца на Трил. Следотърсачите бяха смятани за низш персонал и точно по този начин се отнасяха към тях и повечето членове на кралското семейство.

— Знаеш къде е хладилникът — каза Мат, докато ядеше.

Уила отвори уста, но не каза нищо. Тя се обърна към мен, надявайки се да й се притека на помощ, но аз само свих рамене. В края на краищата тя наистина знаеше къде е хладилникът.

След кратък размисъл Уила се отправи към хладилника. Рис се подсмихна тихо, но Мат му даде знак да мълчи.

Лично на мен всичко това ми изглеждаше много странно. В миналото Фин беше служил като следотърсач на Уила и беше спазвал задълженията си по най-стриктен начин. Но тя никога не го слушаше, нито хранеше към него такова уважение, каквото показваше към Мат, който според установените норми на Трил беше на много по-ниско социално ниво от Фин.

През десетината минути, откакто се познаваха, Мат беше успял да я укроти по-добре от всеки друг досега.

Уила се въртя около мен през останалата част от следобеда и когато дойде време да се раздели с Мат и Рис, на лицето й се изписа облекчение. Рис искаше да поиграем на някаква военна видеоигра, но на мен не ми беше до това.

Двете с Уила останахме в стаята ми. Дънкан стоя пред вратата ми известно време, но накрая се смилих над него и го поканих да влезе и да седне.

Уила се зае да подрежда дрехите ми, защото обичаше да прави това, а аз лежах на пода, наблюдавах я и си мислех колко странен е животът ми. Редът, който се опитваше да постигне в гардероба ми, оставаше непонятен за мен, въпреки че се опита да ми обясни каква е идеята й. И през цялото време ми разказваше колко добре върви обучението й. Уила имаше власт над вятъра — способност, с която не се гордееше особено допреди нападението на витра. Сега обаче искаше да овладее способностите си в максимална степен.

Тя предполагаше, че моето обучение ще започне веднага и смяташе, че трябва да бъда по-подготвена от всички останали тук.

Вечерта продължи в същия дух и аз бях изненадана, когато Уила се присъедини към нас за вечеря. Този път дори яде от храната, която беше приготвил Мат и имах чувството, че целият свят се преобръща наопаки.

Легнах си скоро след това и се въртях в леглото през цялата нощ. Умът ми беше твърде възбуден, за да съм в състояние да заспя дълбоко. Като че ли едва се бях унесла, когато някой ме разтърси. Отблъснах натрапника и се сгуших по-дълбоко под завивките си.

Едва след като бях заровила глава във възглавницата си, осъзнах, че би трябвало да съм разтревожена, че има някой в стаята ми. Особено като се имаше предвид, че мога да бъда отвлечена от зли тролове и какви ли не други врагове.