Разкъсана

15 Монтеки и Капулети

— Защо си тук? — попитах аз и в отговор Локи само повдигна вежди.

Стаята му беше в старото крило на прислугата и не беше точно килия, както бях очаквала. Дънкан ми беше обяснил, че дворецът преди време имал огромен персонал, но през последните две десетилетия броят на мансклиг и трил, които живееха тук, драстично бе намалял. Или с други думи, палатът разполагаше с по-малко слуги.

Въпреки че нямахме затвор, аз си мислех, че Локи ще бъде държан в килия, в каквато ме бяха сложили витра. Но това беше просто стая — същата като спалнята, която ползваше Фин, когато живееше в двореца, с изключение на това, че тук нямаше прозорци. Беше малка и разполагаше с тоалетна и двойно легло.

Отгоре на всичко вратата на стаята на Локи беше широко отворена. Един следотърсач стоеше малко по-надолу в коридора, но той дори не беше на вратата. Убедих Дънкан да отвлече за кратко вниманието му, защото исках да поговоря с Локи насаме и Дънкан се справи със задачата с лекота.

Локи лежеше върху одеялата си с ръце под главата, кръстосал глезени. На масата имаше недокосната чиния с храна.

— Принцесо, не знаех, че ще имам посещение, иначе щях да пооправя малко тук. — Локи се усмихна глупаво, махвайки неопределено към стаята си. В нея нямаше почти нищо и тя трудно можеше да бъде наречена разхвърляна.

— Защо си тук, Локи? — повторих аз. Стоях точно пред вратата, скръстила ръце пред гърдите си.

— Не мисля, че на кралицата щеше да й хареса, ако си бях отишъл. — Той се надигна и провеси дългите си крака от леглото.

— Защо просто не си тръгнеш? — попитах аз и той се засмя.

— Не мога да направя това, нали така? — Локи стана и тръгна бавно към мен.

Разумът ми казваше, че трябва да отстъпя, но не го направих. Не исках да се показвам слаба пред него и затова вдигнах високо брадичка, а той се спря до вратата.

— Не виждам нещо да те задържа.

— Да, но майка ти е най-изкусна в нещата, които не се виждат — рече той. — Ако изляза от тази стая, ще се почувствам толкова зле, че няма да съм в състояние да стоя на краката си.

— Елора би ти причинила това? — попитах аз и той кимна. — Как можеш да си сигурен?

— Сигурен съм, защото вече опитах да си тръгна — усмихна се Локи. — Нямаше да позволя някакво телесно нараняване да ме спре да избягам, но подцених кралицата. Тя е много, много добра във внушението.

— Как работи това? Тя е използвала внушение и ти е казала какво ще се случи, ако напуснеш стаята? — попитах аз. — И сега ти не можеш да излезеш?

— Не знам как точно работи внушението. — Локи извърна глава, все по-отегчен от разговора ни. — То никога не е било моят периметър.

— А кой е твоят периметър?

— Разни други неща. — Локи сви рамене и седна отново на леглото.

— Защо дойде тук? — попитах отново. — Какво се надяваше да спечелиш?

— Не е ли очевидно? — Той се ухили, характерната дяволита усмивка както винаги. — Дойдох заради теб, принцесо.

— Сам? — повдигнах аз вежди. — Последния път, когато витра бяха тук, те изпратиха цяла армия и въпреки това ние ги победихме. Какво си мислеше, че ще постигнеш, идвайки сам.

— Мислех си, че няма да бъда заловен. — Той повдигна отново рамене, напълно невъзмутим, сякаш залавянето му не го смущаваше ни най-малко.

— Това е изключително глупаво! — извиках аз, вбесена от пълната му незаинтересованост. — Знаеш ли, че те искат да те екзекутират?

— Така чух — въздъхна Локи, поглеждайки надолу за момент. Нещо му хрумна обаче, защото в следващия момент бързо се ободри и стана. — Чух също, че ти организираш кампания в моя подкрепа. — Той тръгна към мен. — Да не би да е заради това, че ще ти липсвам прекалено много, когато ме няма?

— Не говори глупости — изсмях се аз. — Истината е, че не одобрявам убийството, дори когато трябва да бъдат наказани такива като теб.

— Такива като мен, а? — Той повдигна леко вежди. — Имаш предвид дяволски красиви и привлекателни млади мъже, които идват да вземат ума на непокорни принцеси.

— Ти дойде да ме отвлечеш, а не да ми вземеш ума — отвърнах аз, но той махна пренебрежително с ръка.

— Това е въпрос на тълкувание.

— Но все още не разбирам защо си влязъл в ролята на похитител — рекох аз. — Ти си маркиз.

— Аз съм най-близкото, което витра имат до принц — призна той с кисела усмивка.

— Тогава защо, по дяволите, си тук? — попитах аз. — Елора никога не би ме пуснала на спасителна мисия.

— Но позволи на друг маркиз да тръгне на такава — изтъкна Локи, говорейки за Тове. — Онзи, който ме притисна до стената.

— Това е различно — поклатих аз глава. — Той е силен и не дойде сам. — Сетне присвих очи към Локи. — Ти сам ли дойде?

— Да, разбира се. Никой друг не е толкова глупав, че да се присъедини към мен, след онова, което се случи при последното ни посещение при вас.

— Това всъщност не обяснява защо си тук — забелязах аз. — Защо си се нагърбил с тази задача, ако си знаел колко е опасно? И знаеш ли в действителност колко е опасно? Когато ти казах, че искат да те екзекутират, ти се изсмя, но те наистина искат да го направят, Локи.

— Ти ми липсваше прекалено много, принцесо, и не можах да се въздържа да тръгна — каза той с престорена жар, но чувството за безсилие помрачи усмивката му.

— Не си прави шеги — казах аз и завъртях очи нагоре.

— Това беше отговорът, който искаше да чуеш, нали? Че съм решил да дойда тук заради теб. — Локи се облегна на рамката на вратата и въздъхна. — Скъпа принцесо, ти имаш прекалено високо мнение за себе си. Не тръгнах доброволно на тази мисия.

— Това не ми е и минало през ум — настръхнах аз и бузите ми пламнаха. — Но защо все пак изпратиха точно теб?

— Аз допуснах да избягаш. — Той погледна надолу по коридора, където Дънкан разговаряше със следотърсача. — Кралят ме изпрати да поправя грешката си.

— Ти си бил натоварен да ме пазиш във Витра — казах аз в миг на прозрение. — Но защо ти? Защо не някой следотърсач или нещо такова?

— Ние нямаме много следотърсачи, защото нямаме подменени деца. — Локи ме погледна. — Таласъмите вършат много от мръсната ни работа, но могат да бъдат надвити без големи усилия. Витрийците, които ви нападнаха последния път, са само малко по-силни от мансклиг, благодарение на което успяхте да ги победите. Аз съм най-силният и затова кралят изпрати мен.

— Кой си ти? — попитах аз и той отвори уста може би с намерението да каже нещо духовито и саркастично, но аз го спрях, вдигайки ръка. — Майка ми каза, че познавала баща ти. Ти си близък до краля и кралицата на Витра.

— Не съм близък до краля. — Локи поклати глава. — Никой не е близък до краля. Но имам обща история с кралицата. Сара някога беше моя годеница.

— Какво? — Челюстта ми увисна отворена. — Тя е… тя е много по-стара от теб.

— Да, с десет години — кимна Локи. — Но това е нещо нормално при уредените бракове, особено когато изборът не е голям, както е в нашата общност. За лош късмет, преди да навърша пълнолетие, кралят реши, че иска да се ожени за нея.

— Беше ли влюбен в нея? — попитах аз, изненадана, че ме е грижа за това.

— Това беше династичен брак! — изсмя се Локи. — Аз бях на девет, когато тя се омъжи за краля. Преживях го някак. Сара гледаше на мен като на малък брат и това не се е променило и досега.

— А баща ти? Елора каза, че го е познавала.

— Не се и съмнявам. — Той прокара пръсти през косата си и смени тежестта си от единия крак на другия. — Тя живя с витра известно време. Първо, след като се ожениха, живееха във Фьоренинг, но след като Елора забременя, Орен настоя да се преместят в неговия дом.

— И тя се съгласи? — попитах аз, изненадана, че някой е успял да наложи волята си над Елора.

— Нямала е избор, предполагам. Когато кралят иска нещо, той може да бъде много… — Гласът на Локи заглъхна и когато ме погледна, на лицето му имаше усмивка. — Аз бях на сватбата им. Знаеше ли това?

— Имаш предвид на сватбата на майка ми и баща ми? — попитах аз.

— Да — кимна той. — Бях много малък, може би на две или три години и не помня много. Но знам, че вървях по пътеката между редовете и хвърлях цветчета, което не е много мъжествено занимание, но се оказа, че на сватбата няма други деца с кралска кръв.

— Къде бяха те?

— Витра нямат такива, а всички потомци на Трил бяха при хората като подменени деца — обясни Локи.

— Ти си спомняш сватбата им? Въпреки че си бил съвсем малък? — изненадах се аз.

— Е, това беше сватбата на века — усмихна се той самодоволно. — Всички бяха там. Беше истинско зрелище.

— Знаеш ли защо се ожениха?

— Орен и Елора? — Челото му се набразди. — А ти не знаеш ли?

— Знам, че Орен е искал наследник за трона, а витра не могат да имат деца. Знам също, че Елора е искала да обедини двата рода — казах аз. — Но защо? Защо е било толкова важно Витра и Трил да се обединят?

— Е добре, защото воювахме от векове — отвърна Локи, свивайки рамене. — Откакто се помним може би.

— Защо? — повторих аз. — Четох книги по история и не мога да намеря ясна причина. Защо се мразим едни други толкова много?

— Не знам. — Той поклати безпомощно глава. — Защо Капулети мразят Монтеки?

— Монтеки откраднаха жената на Капулети — отговорих аз. — Това беше любовен триъгълник.

— Какво? — рече Локи. — Не помня Шекспир да е казвал такова нещо.

— Прочетох в една книга — отвърнах аз, махвайки с ръка. — Няма значение. Мисълта ми е, че винаги има причина.

— Сигурен съм, че има такава — съгласи се Локи. — Но сега двете воюващи страни са твърде различни. Витра искат повече, а Трил търсят спасение, вкопчвайки се в тяхната разпадаща се империя.

— Ако някоя империя се разпада, това е тази на Витра — контрирах аз. — Ние тук поне можем да създаваме потомство.

— О, това беше удар под кръста, принцесо. — Локи сложи ръка на гърдите си, правейки се на засегнат.

— Но е вярно, нали?

— Така да бъде. — Той свали ръката си, връщайки се към обичайната си дяволита усмивка. — И така, принцесо, какъв е планът ти да ме измъкнеш оттук жив?

— Нямам никакъв план — отвърнах. — Това се опитвах да ти кажа. Те искат да те убият и аз не знам как да ги спра.

— Сигурен съм, че ще измислиш нещо — каза Локи с нехайно безразличие.

— Принцесо? — извика Дънкан от дъното на коридора.

Обърнах се и го видях да стои пред изгубилия вече търпение следотърсач. Не знам как Дънкан беше успял да го убеди да ме остави да разговарям с Локи, но очевидно времето ни беше свършило.

— Трябва да вървя — казах на Локи.

— Твоят следотърсач ли те вика? — Локи погледна към коридора. Дънкан ми се усмихна смутено в момента, в който стражът тръгна към нас, за да заеме поста си.

— Нещо такова. Но чуй ме, ти трябва да бъдеш добър. Прави каквото ти кажат. Не създавай никакви проблеми. — Локи ме погледна с престорена невинност, сякаш изненадан, че въобще допускам подобно нещо. — Тове е единственият ми шанс да ги убедя да не те екзекутират.

— Както желаеш, принцесо. — И той ми се поклони, преди да се обърне и да тръгне към леглото си.

Стражът се върна, поклони ми се още по-ниско от Локи, а аз му се усмихнах, преди да поема по коридора. Исках да поговоря с Локи още малко, но не бях сигурна дали това щеше да помогне. Следотърсачът, който го пазеше, беше мой подчинен и можех да му заповядам да ни даде още време, но нямаше да е добре из двореца да тръгне слух, че се срещам с Локи. Истината беше, че бях поела опасен риск.

— Съжалявам — рече Дънкан, когато се приближих към него. — Опитах се да го задържа, но той се страхуваше, че може да си навлече проблеми. Което е глупаво, защото ти си принцесата, на която той дължи подчинение, но…

— Всичко е наред, Дънкан — усмихнах се аз и махнах с ръка да го успокоя. — Ти свърши чудесна работа.

— Благодаря. — Той замълча за момент, изглеждайки изненадан от малката ми похвала.

— Знаеш ли къде е Елора? — попитах аз, продължавайки да вървя.

— Ъ-ъ, мисля, че цял ден е на съвещания. — Дънкан погледна часовника си и тръгна рамо до рамо с мен. — В момента би трябвало да е на среща с канцлера, за да обсъдят предохранителните мерки за сигурността на Фьоренинг, в случай че набегът на Локи не се окаже изолиран случай.

— Сигурна съм, че Локи е изолиран случай и че дори не представлява реална заплаха — отбелязах аз. — Не мисля, че Витра са достатъчно силни, за да предприемат контраудар.

— Това ли ти каза той?

— Да, по същество — кимнах аз.

— И ти му вярваш? — попита Дънкан чистосърдечно. В тона му не прозвуча сарказъм или раздразнение и останах с чувството, че той се доверява на инстинктите ми. Ако аз гледах с добри очи на Локи, същото щеше да прави и Дънкан.

— Да, може да се каже. — Сбърчих чело и се замислих какво точно имах предвид. — Не смятам, че може да му се вярва за всичко, но в случая като че ли не лъже.

— Разбирам. — Той кимна, приемайки не особено солидните ми аргументи.

— Трябва да говоря с Елора. Насаме — казах аз, когато стигнахме стълбището. — Има ли тя някакъв промеждутък в графика си?

— Наистина не мога да кажа — отвърна Дънкан, вървейки по петите ми, докато се качвах по стълбите. — Трябва да се обърна към съветника й, но ако наистина се налага да разговаряш с нея, мога да подчертая, че става дума за нещо важно, така че да те вмести в програмата си.

— Наистина трябва да се видя с нея — отвърнах. — Ако се срещнеш с нея или съветника й и тя откаже да ме приеме, намери момент, в който ще е сама. Било то в тоалетната.

— Добре — кимна Дънкан. — Искаш ли веднага да се заема с това?

— Би било чудесно. Благодаря ти.

— Няма защо. — Той се усмихна широко, винаги щастлив да бъде полезен, и хукна обратно да търси Елора.

Тръгнах към стаята, за да премисля нещата на спокойствие. След моето отвличане, откритието за произхода ми, обучението с Тове и малко странното ми желание да спася Локи сега всичко изглеждаше ужасно объркано. Да не говорим, че собственият ми народ искаше да ме хвърли на кучетата, както открих на вчерашното съвещание.

Питах се дали това беше правилното място за мен. Не горях от желание да управлявам кралство и в този смисъл за мен нямаше особено значение коя корона щеше да се озове на главата ми. Да, Орен наистина изглеждаше зъл, но от друга страна, Елора не беше много по-различна от него.

Ако отидех при витра, те може би щяха да оставят Трил на мира. Може би това беше най-добрият ход, който можех да направя като кралица.

— Уенди! — извика Мат, изваждайки ме от мислите ми. На път към стаята си, минах покрай неговата и врата му се оказа отворена.

— Мат — отвърнах смутено, когато се втурна да ме посрещне. Направи го толкова припряно, че дори не остави книгата, която четеше. — Не мога да ти отделя малко повече време напоследък. Ужасно съм заета.

— Да, разбирам — отвърна Мат, но не бях сигурна дали наистина е наясно какво се случва. Той скръсти ръце, притискайки книгата към гърдите си. — Как си? Всичко наред ли е? Никой не ми казва нищо и след нападението от онзи ден…

— Това не беше нападение — поклатих аз глава. — Това беше просто Локи, който…

— Той ли е онзи, който те отвлече? — попита Мат и гласът му стана по-строг.

— Да, но… — Опитах се да измисля някакво извинение, което да оправдае отвличането, но знаех, че Мат няма да се хване на това и замълчах. — Той е просто един витриец. Не може да ми причини нищо. Те го държат затворен и всичко е наред. Няма никаква опасност.

— А тези набези над двореца? — контрира Мат. — Ти каза, че сме тук, защото това е най-безопасното място за теб, но ако те не могат да гарантират…

— Няма опасност — настоях аз, прекъсвайки го. — Дворецът гъмжи от стражи. Тук несъмнено е по-безопасно, отколкото навън.

Не знаех дали това е вярно, но не ми се искаше Мат да го поставя под въпрос. Орен знаеше колко съм привързана към него и нямах никакви съмнения, че би използвал това срещу мен, ако му се удадеше възможност. Най-добре беше Мат да остане тук под надзора на трил.

— Все още не мога да разбера какво се случва тук и кои са тези хора — каза Мат накрая. — Искам да знам, че мога да ти вярвам и че си в безопасност.

— В безопасност съм. Честно. Не е нужно да се тревожиш повече за мен. — Усмихнах му се тъжно, убедена, че това е самата истина. — Но кажи ми какво става с теб? Намери ли с какво да се занимаваш?

— Да, прекарах известно време с Рис, което беше много хубаво — рече Мат. — Той е добро хлапе. Малко… странно, но добро.

— Казах ти!

— Да, така е — усмихна се той.

— И виждам, че си намерил нещо за четене. — Посочих книгата.

— Да, всъщност даде ми я Уила. — Той ми подаде томчето, което беше с избледняла кожена подвързия. — Всичко това са чертежи и планове на дворците през годините.

— О, така ли? — Аз я поех от ръцете му и прелистих пожълтелите страници, изобразяващи скици и рисунки на пищните палати, в които бяха живели кралските династии.

— Казах на Уила, че съм архитект и тя ми намери тази книга. — Мат застана до мен, любувайки се на рисунките. — Предполагам, че е на баща й.

Моментално се почувствах глупаво. Единствената страст в живота на Мат беше архитектурата и ние живеехме в разкошен дворец, кацнал на ръба на стръмна скала. Разбира се, че всичко това щеше да му е интересно, но на мен не ми беше хрумнало по-рано.

Мат започна да ми показва различни елементи от скиците, изтъквайки тяхната находчивост, а аз кимах и показвах искрена изненада, когато сметнех, че е уместно.

Поговорихме още малко и след това се прибрах в стаята си да отдъхна. Тъкмо се бях отпуснала на леглото, когато на вратата се почука. Надигнах се с въздишка и отворих.

На вратата стоеше Фин и очите му имаха същата нощна отсянка както винаги.

— Принцесо, имам нужда от теб — каза той просто.