Разкъсана

11 Малка звезда

Поредният дълъг ден от моята подготовка не помогна с нищо. Контролът ми ставаше все по-надежден, което беше добре. Но от това не ми олекваше и ми беше все по-трудно да не мисля за Фин. Смятах, че с течение на времето нещата ще се уталожат, но грешах. Болката ми като че ли само се усилваше.

Прекарахме сутринта в тронната зала, където не бях допускана преди. Това всъщност беше атриум със сводест стъклен купол, който се издигаше високо нагоре. Залата беше кръгла, с овални стени, а тази зад троновете беше изцяло от стъкло. Увивни растения пълзяха върху сребърните и златните орнаменти върху стените, напомняйки ми за фасадата на двореца отвън.

Имайки предвид височината на тавана, самата зала не изглеждаше особено голяма, но не беше и нужно да бъде такава. Тове отбеляза хладно, че тя се използва главно за посрещане на високопоставени сановници.

В средата на помещението стоеше самотен трон, тапициран с великолепно червено кадифе. От двете му страни имаше два по-малки стола, но те не бяха толкова изящни. Вместо от дърво тронът беше изработен от платина, в която бяха вплетени ажурни орнаменти. В метала бяха инкрустирани диаманти и рубини.

Приближих се към него и докоснах предпазливо мекото кадифе. То изглеждаше твърде ново и пухкаво, за да допусна, че някой е сядал някога върху него. Масивните метални облегалки бяха изненадващо гладки под върховете на пръстите ми. Прокарах ръка по едната от тях, проследявайки сложната мрежа от орнаменти.

— Освен ако не смяташ да преместиш това нещо с ума си, ти предлагам да започнеш да се упражняваш — рече Тове.

— Защо дойдохме тук? — Отдръпнах се от трона и се обърнах към него. Не знам защо, но в Тове имаше нещо, което ме омагьосваше и ми създаваше едно особено усещане за реалност.

— Харесва ми простора тук. — Той махна неопределено към залата. — Това ми помага да мисля. В балната зала днес ще правят ремонт и затова трябваше да се преместим.

Почти неохотно се отдалечих от трона и тръгнах към него, подготвяйки се за тайнствения урок, който беше подготвил за мен днес. Както обикновено Дънкан стоеше малко встрани, но този път нямаше да имаме нужда от неговите услуги като опитно зайче. Тове отново искаше от мен да се науча да владея мислите си, но този път използваше тактика, която беше още по-непонятна.

Стоях с лице към стената и броях до хиляда, като в същото време трябваше да си представям градината и да използвам способността си за внушение. Тъй като в този случай то не беше насочено конкретно към никого, не бях много сигурна как щеше да се разбере дали нещо се получава, но Тове каза, че главното е да се науча да свивам психическите си мускули. Умът ми трябваше да свикне да жонглира с множество идеи, някои от тях съвсем противоположни, докато се науча да контролирам този процес.

Докато се упражнявах, Тове лежеше на студения мраморен под. Накрая Дънкан се умори и се настани на трона, провесвайки единия си крак над облегалката. Това леко ме подразни, но тъй като не знаех точно защо, не казах нищо. Не бях поддръжник на аристокрацията и нямаше да се застъпвам за нея пред Дънкан.

— Как се справяш? — попита Тове, заговаряйки за първи път от около половин час. Ние всички мълчахме, докато се опитвах да овладея онова, което се предполагаше, че трябва да овладея.

— Фантастично — промърморих аз.

— Добре. Да добавим тогава и песен. — Той вдигна глава към светлия отвор на тавана, наблюдавайки облаците, които се носеха над нас.

— Какво? — Спрях да броя и работя над внушението си, за да се обърна към него и да го погледна. — Защо?

— Все още те чувам — каза Тове. — Вече е по-слабо и прилича на бръмченето, което идва от електропроводите. Трябва да смекчиш шума в главата си.

— И смяташ, че правенето на един милион неща едновременно ще помогне? — попитах скептично.

— Да. Ти ставаш по-силна, което означава, че все по-добре контролираш нещата. — Той легна отново на пода, приключвайки темата. — Сега добави песен.

— Коя например? — въздъхнах аз, обръщайки се към стената.

— Само да не е „Трепкай, трепкай, малка звездице“. — Дънкан направи физиономия. — По някаква причина това нещо ми се е набило в главата.

— Винаги съм бил пристрастен към „Бийтълс“ — рече Тове.

Погледнах към Дънкан, който се усмихна изненадано. Въздъхнах отново и запях „Елинор Ригби“. На няколко пъти обърках думите, но Тове не се оплака, което беше добре. И без това ми беше достатъчно трудно да усъвършенствам способностите си, припомняйки си текст на песен, която не бях чувала от години.

— Надявам се, че не ви прекъсвам. — Гласът на Елора сложи край на всякакво подобие на концентрация, каквато бях постигнала, след което спрях да пея и се обърнах към нея.

Дънкан побърза да стане от трона, но не и преди да зърна заплашителния поглед, с който тя го стрелна миг преди това. Той сведе глава, скривайки с косата си червените петна, които избиха по бузите му.

— Всъщност не — казах аз. За първи път се радвах да видя Елора, тъй като появата й поне за кратко щеше да сложи край на мъките ми.

Тя огледа стаята с известно презрение, но не бях сигурна какво точно предизвика неодобрението й, защото допусках, че бе имала някакво, макар и малко, участие в окончателната й подредба. Тя пристъпи напред, при което дългата й рокля се завъртя около краката й. Тове не стана от пода, наблюдавайки я с бегъл интерес.

— Мога ли да остана за малко насаме с принцесата? — попита Елора, без да поглежда към никого. Бе успяла да застане така, че да е с гръб и към трима ни едновременно.

Дънкан промърмори някакво извинение и побърза да излезе от залата, препъвайки се в собствените си крака. Тове тръгна бавно към вратата, винаги доволен сам да определя скоростта, с която прави нещата. Той прокара пръсти през рошавата си коса и подхвърли, че ще дойде отново, когато приключим.

— Никога не съм обичала тази стая — рече Елора, когато останахме сами. — Винаги ми е приличала повече на оранжерия, отколкото на тронна зала. — Разбирах идеята, въплътена в интериора наоколо, който трябваше да подчертае по-дълбоката ни връзка с природата, въпреки че не я споделях.

— На мен лично ми харесва. — Знаех какво имаше предвид, но залата наистина беше красива и всичките тези стъклени стени и куполи я правеха да изглежда някак величествена.

— Твоят „приятел“ е настанен в двореца. — Тя подбираше думите си внимателно, вървейки към трона. Сетне прокара пръсти по облегалките, както бях направила и аз, проследявайки орнаментите с ноктите си, които бяха с тъмен маникюр.

— Моят приятел?

— Да. Момчето… Мат, нали така? — Тя вдигна глава и срещна погледа ми, за да види дали не греши.

— Имаш предвид моя брат — казах бавно.

— Не го наричай така. Мисли си за него както искаш, но ако някой те чуе да казваш, че ти е… — Гласът й заглъхна. — Колко време ще остане при нас?

— Докато реша, че е безопасно за него да си тръгне. — Бях изпънала гръб, готова за поредния сблъсък с нея, но тя не каза нищо. Само кимна веднъж и погледна към прозореца. — Предполагам, че няма да се опиташ да ми попречиш?

— Аз съм кралица не от вчера, принцесо — отвърна тя, усмихвайки се едва-едва. — Знам как да избирам битките, в които да вляза. И подозирам, че точно тази едва ли ще мога да спечеля.

— Значи не възразяваш? — попитах аз, неспособна да скрия изненадата в гласа си.

— Всеки трябва да се научи да понася нещата, които не може да промени — отговори Елора простичко.

— Искаш ли да се запознаеш с него или нещо такова? — Не бях сигурна какво точно се очакваше от мен. Не знаех защо бе дошла да говори с мен, ако не за да ми каже, че съм направила нещо погрешно или за да ми попречи да направя нещо. Това като че ли бяха единствените случаи, когато ме посещаваше.

— Убедена съм, че ще се запозная с него, когато дойде подходящият момент. — Елора приглади черната си коса и направи още няколко крачки към мен. — Как върви обучението ти.

— Добре — свих аз рамене. — Не разбирам много, но предполагам, добре.

— Погаждате ли се с Тове? — Тъмните й очи отново срещнаха моите, изучавайки ме.

— Да. Той е чудесен.

Каквото и да видя в мен, я зарадва, защото тя кимна и се усмихна.

Разговорът ми с Елора трая още няколко минути, през което време продължи да ме разпитва за обучението ми, след което интересът й почти веднага отслабна и тя се извини, че има някакъв ангажимент.

Щом си тръгна, Тове се върна, за да продължим работата си, но аз му предложих вместо това да обядваме. Когато слязохме в кухнята, заварихме там Мат, който приготвяше нещо за себе си и за Уила. Рис беше на училище и те всъщност бяха сами.

Уила хвърли едно гроздово зърно към Мат и когато той й го метна обратно, тя се ухили. Дори и да забеляза нещо необичайно в техните шеги и закачки, Тове не каза нищо, но той така или иначе почти не вдигна глава от чинията си. През цялото време мълчеше, докато аз наблюдавах озадачено Мат и Уила.

Хапнах набързо, след което Тове и аз се върнахме към работата си, а Мат и Уила продължиха да се хранят. Не че някой от тях даде вид, че е забелязал или го е грижа за оттеглянето ни.

През останалата част от деня не ми остана много време да мисля за странното поведение на Мат и Уила. Обучението ми продължи в тронната зала в същия дух както сутринта и към края на деня бях вече много уморена, но не казах нищо и продължих да работя, докато Тове не обяви, че приключваме.

След като той си тръгна, Дънкан ме последва на горния етаж, защото очевидно не можех да се отърва от него по никакъв начин. Исках да бъда сама, но вместо това го пуснах в стаята си. Струваше ми се странно и жестоко да го карам да виси пред вратата ми в коридора през цялото време.

Знаех, че той е мой бодигард, но от друга страна, не беше някакъв глупак в костюм със слушалка в ухото. Той беше момче с тесни джинси и ми беше трудно да се държа с него като с някой от персонала.

— Не разбирам какво толкова не ти харесва тук — отбеляза Дънкан, любувайки се на стаята ми.

— Не съм казала, че не ми харесва — отвърнах аз, но не знаех дали това не е самата истина.

Косата ми беше хваната високо на разбъркан кок, но аз я пуснах да падне и прокарах пръсти през плетеницата от къдрици. Дънкан разгледа вещите на бюрото ми, докосвайки компютъра и CD-то, което би ме накарало да откача, ако някои от тези неща бяха наистина мои. Всичко тук вървеше заедно със стаята. И макар това да беше моята стая, нещата, които заварих тук, ми бяха чужди.

— Защо избяга? — Дънкан взе един диск на „Фал Аут Бой“ и се загледа в списъка с песните.

— Мислех, че знаеш защо. — Легнах в леглото си и потънах сред купчината от одеяла и възглавници. Сгънах една възглавница под главата си, така че да го виждам по-добре. — Стори ми се, че ти си наясно с нещата.

— Кога? — Той остави диска и се обърна към мен. — Аз никога не създавам впечатлението, че съм наясно с нещо.

— Това е така — съгласих се аз и бутнах една тъмна къдрица от челото си. — Но когато дойде в дома ми да ме вземеш, ми се стори, че знаеш защо.

Когато го срещнах за първи път, той беше казал нещо. Не можех да си спомня точно какво, но в думите му имаше намек, че знае за случилото се между мен и Фин. Или най-малкото знаеше, че Фин е бил отпратен заради чувствата му към мен.

В действителност вече не бях сигурна в чувствата на Фин. Съмнявах се, че все още са истински, ако някога изобщо са били такива. Ние бяхме лежали на същото това легло и се бяхме целували прегърнати. Аз бях готова да стигнем по-далече, но Фин бе спрял нещата, казвайки, че не иска да ме разстройва. Но е възможно изобщо да не ме е желаел.

В противен случай нямаше да си тръгне просто така. Не би могъл.

— Не знам за какво говориш — поклати глава Дънкан. — Не мисля, че някога съм разбирал защо си тръгна.

— Значи съм си въобразила. — Претърколих се по гръб, така че да гледам към тавана. Преди да успее да ме попита нещо повече за това, смених темата. — Какво се случи с вас тогава?

— Кога? — Оставяйки CD-то, той започна да разглежда малката библиотека в стаята ми. Книгите не бяха точно ужасни, но всички принадлежаха на Рис и Рианон и не ми бяха съвсем по вкуса. С изключение на един роман на Джери Спинели, не бих посегнала към нито една от тях.

— Там в дома ми. Вие си тръгнахте и после витра ме отвлякоха. Какво правихте? Къде отидохте?

— Не се отдалечихме много. Фин планираше да се навъртаме наоколо. Той смяташе, че в крайна сметка ще те убедим да се върнеш. — Дънкан взе една книга и започна да я прелиства разсеяно. — Но бяхме стигнали едва до първата пряка, когато те ни нападнаха. И онзи тип с рошавата руса коса само ни погледна и ни приспа.

— Локи — въздъхнах аз.

— Кой? — попита Дънкан и аз поклатих глава.

Витра вероятно ги бяха следили. Бяха ги издебнали и Локи се беше погрижил за тях. Фин беше извадил късмет, че беше минал само със загуба на съзнанието, защото в моя случай Кира едва не ме унищожи.

Тя сигурно е била изпратена напред да ме плени, оставяйки Локи да неутрализира Фин и Дънкан. Локи като че ли не беше толкова склонен към брутално насилие и всъщност, ако не се беше намесил, тя можеше действително да ме убие.

— Чакай. — Дънкан присви очи, сякаш пресмяташе нещо. — Ти да не си помисли, че сме те изоставили там?

— Не знаех какво да мисля — отвърнах. — Вие просто си тръгнахте, което беше неочаквано за мен. Аз не исках да дойда с вас, но не срещнах и голям натиск от ваша страна. Помислих си, че може би…

— Затова ли беше толкова унила?

— Не съм била унила! Бях малко потисната, след като се върнах. Е, може би и преди това, но не мисля, че съм била унила.

— Да, беше — увери ме Дънкан с усмивка. — Изключено беше да те изоставим. Ти беше твърде лесна мишена. Фин никога не би позволил нещо да ти се случи. — Той се извърна към нещата ми и взе моя iPod. — Искам да кажа, че той не може да те изостави дори и сега, когато си в пълна безопасност.

— Какво? — Сърцето ми заби лудо в гърдите. — Какво говориш?

— Ъ? — С известно закъснение той осъзна, че е казал твърде много и леко пребледня. — Нищо.

— Не, Дънкан, какво имаше предвид? — Надигнах се в леглото, знаейки, че трябваше поне да се престоря, че не ме е грижа, но не можах. — Фин е тук? Искаш да кажеш тук?

— Не трябва да казвам нищо. — Той се размърда неспокойно.

— Трябва да ми кажеш — настоях аз, скачайки в единия край на леглото.

— Не, Фин ще ме убие, ако разбере, че съм казал нещо. — Дънкан гледаше надолу към земята, играейки си с една скъсана гайка на колана. — Извинявай.

— Той ти е наредил да не ми казваш, че е тук? — попитах аз, усещайки отново пронизваща болка в сърцето си.

— Той не е тук, имам предвид в двореца — изпъшка Дънкан, поглеждайки ме смутено. — Ако аз стана причина да се забъркаш отново с него, никога повече няма да мога да си намеря работа. Моля те, принцесо. Не ме карай да ти казвам.

Едва след като произнесе тези думи, осъзнах, че можех да го накарам да ми каже. Ако моята способност за внушение не беше достатъчно силна за такива като Тове и Локи, тя щеше да свърши работа при Дънкан, защото се упражнявах върху него. Той лесно щеше да отстъпи пред моите магии.

— Къде е той, Дънкан? — попитах аз, поглеждайки го в упор.

Не беше нужно дори да повтарям въпроса в главата си. Веднага щом го произнесох, долната му челюст увисна и очите му станаха като стъклени. Умът му беше ужасно податлив, което ме накара да се изпълня с чувство за вина. По-нататък трябваше да намеря начин да му се реванширам някак за това.

— Той е във Фьоренинг, в дома на родителите си — рече Дънкан, примигвайки към мен.

— Родителите му?

— Да, те живеят по-надолу. — Той посочи на юг. — Тръгни по главния път към портата и завий по третата улица вляво, застлана е с чакъл. Върви още малко покрай скалата и ще видиш къщата им. Ще я познаеш по козите.

— Кози? — попитах аз, чудейки се дали Дънкан не се занася с мен.

— Майка му гледа няколко ангорски кози. Плете пуловери и шалове от вълната им и ги продава. — Той поклати глава. — Казах ти вече твърде много. Ще си имам големи проблеми.

— Не, всичко ще бъде наред — уверих го аз, скачайки от леглото.

Втурнах се към дрешника, за да се преоблека. Не изглеждах зле, но ако предстоеше да се видя с Фин, ми трябваше нещо по-добро. Дънкан продължи да се разкайва колко глупаво е постъпил, като ми е казал, и аз се опитах да го успокоя, но мислите ми летяха вече другаде.

Не можех да повярвам колко съм била глупава. Бях си въобразила, че веднага щом Фин е бил освободен от задълженията си към мен, са го изпратили да се грижи за някой друг. Но можеше да предположи, че му е била дадена някаква почивка и той е трябвало да се установи някъде. И щом го нямаше в двореца, домът на родителите му беше следващата логична възможност. Той говореше много малко за тях и никога не ми беше хрумвало, че живеят наблизо.

— Елора ще разбере. Тя научава всичко — мърмореше си Дънкан, докато излизах от килера.

— Обещавам ти. Няма да кажа на никого. — Погледнах се в огледалото. Бях бледа, разрошена и ужасена. Фин харесваше косата ми повече спусната и затова я бях оставила така, макар да беше в пълен безпорядък.

— Тя все пак ще разбере — настояваше Дънкан.

— Няма да позволя да загубиш работата си — казах аз, но той беше скептичен. — Аз съм принцесата. Все пак имам някакво влияние тук. — Дънкан сви рамене, но вече не изглеждаше толкова уплашен. — Но сега трябва да тръгвам. Не казвай на никого къде съм.

— Но те ще откачат, ако не знаят къде си.

— Е добре… — Огледах се, мислейки напрегнато. — Остани тук и ако някой дойде да ме търси, кажи му, че съм в банята и не може да ме безпокои. Така всеки от нас ще пази алибито на другия.

— Сигурна ли си? — Той повдигна вежди.

— Да — излъгах аз. — Трябва да вървя. И ти благодаря.

Дънкан все още не беше убеден, че планът ми ще проработи, но аз не му бях оставила голям избор. Втурнах се по коридора, опитвайки се да бъда колкото може по-незабележима. Елора имаше още неколцина следотърсачи, които бдяха за нещата наоколо, но аз успях да се промъкна покрай тях.

Когато отворих входната врата, осъзнах, че дори не знам защо толкова бързах да видя Фин. Какво възнамерявах да правя, когато се срещнем? Да го убедя да дойде с мен? Исках ли наистина това? Към какво се стремях, имайки предвид начина, по който стояха нещата между нас?

Нямах еднозначен отговор на тези въпроси. Знаех единствено, че искам да го видя. Затичах се по лъкатушещия път на юг, опитвайки се да си спомня указанията на Дънкан.