Разкъсана

18 Тайни

На Дънкан му бяха необходими двайсет минути, за да ме събуди на другата сутрин. В началото беше чукал на вратата, но без никакъв успех. След това ме беше раздрусвал, но отново напразно. Накрая беше стигнал до извода, че съм мъртва, докато не се беше появил Тове, за да напръска лицето ми със студена вода.

— Какво е това, по дяволите! — извиках аз, надигайки се в леглото.

Сърцето ми биеше силно в гърдите. По лицето ми се стичаше вода и след като примигнах, видях и Тове, и Дънкан да се държат за главите. Отметнах няколко кичура коса от лицето си.

— Ти го направи отново, принцесо — рече Тове, разтривайки слепоочието си.

— Кое? — попитах аз. — Какво става тук?

— Същата онази мисловна плесница. — Тове се беше намръщил, но Дънкан свали ръка от главата си. — Ние те стреснахме, когато те събудихме, и ти ни удари насън. Но ефектът вече отшумява.

— Съжалявам. — Станах от леглото в подгизналата си пижама. — Но това не обяснява каква е тази вода.

— Ти отказваше да се събудиш — заговори Дънкан настойчиво, отворил широко очи. — Уплаших се, че си мъртва.

— Казах ти, че не е мъртва. — Тове го погледна за миг и разтърка челюстта си, за да прогони болката, която неволно му бях причинила.

— Добре ли си? — Дънкан пристъпи към мен, оглеждайки ме за наранявания.

— Да, добре съм — кимнах аз. — Като изключим това, че съм мокра. И все още съм уморена.

— Днес ще пропуснем тренировките — съобщи ми Тове.

— Какво? — Аз се извърнах рязко към него. — Тъкмо започнах да напредвам.

— Знам, но е твърде изтощително — каза Тове. — Може да се пренатовариш или нещо подобно. Ще оставим тренировката за утре.

Опитах се да възразя, но го направих малко вяло, пък и Тове не искаше да чуе. Дори след като бях спала цяла нощ, все още се чувствах уморена и отпаднала. Чувствах една цяла част от главата си някак странно изтръпнала, сякаш половината ми ум спеше. Това, разбира се, беше само усещане и едва ли ставаше дума за нещо сериозно, но несъмнено се нуждаех от почивка.

Тове тръгна да се заеме с нещата, които правеше през свободното си време, а Дънкан ми обеща един релаксиращ ден, независимо дали това ми харесва, или не.

Като начало трябваше да бъдат сменени мокрите ми завивки, след което щях да си взема душ. След като излязох от банята, заварих Дънкан да седи на неоправеното ми легло. Той се спусна да ми разказва за всички тихи и спокойни неща, които можехме да правим през деня, но нито едно от тях не ми звучеше вълнуващо.

— Мислиш ли, че разговорите с приятели могат да бъдат релаксиращи? — попитах аз, бършейки къдриците си с хавлиена кърпа. Тъй като главата ме болеше, за разнообразие смятах да оставя косата си разпусната.

— Да — отговори Дънкан неуверено.

— Чудесно. Тогава знам какво мога да направя. — Хвърлих кърпата на близкия стол и Дънкан се премести в края на леглото.

— Какво? — Той ме погледна с присвити очи. Не бях проявила голям интерес към неговите идеи и затова той беше малко подозрителен към моите.

— Ще поговоря с един приятел — казах аз.

— Какъв приятел? — Дънкан стана от леглото и ме последва, когато тръгнах към вратата на стаята.

— Просто приятел — казах и излязох в коридора.

— Ти нямаш толкова много приятели — изтъкна Дънкан и аз се престорих на засегната. — Извинявай.

— Няма нищо. Това е самата истина — отвърнах аз, докато вървяхме покрай стаите на Рис и Мат.

— О, не. — Дънкан поклати глава, докато ме догонваше. — Идеята е да си починеш днес. Пък и витрийския маркиз определено не ти е приятел.

— Не ми е точно и враг и искам само да поговоря с него — рекох аз.

— Принцесо — въздъхна той, — това е лоша идея.

— Оценявам загрижеността ти, Дънкан. И не бих искала да се перча с положението си, но аз все пак съм принцесата. Ти не можеш да ме спреш.

— Ти изобщо не би трябвало да разговаряш с него, както знаеш — рече Дънкан, вървейки непосредствено след мен. — Кралицата разговаря със стражите след последното ти посещение.

— Ако не одобряваш това, можеш да не идваш с мен — отбелязах аз.

— Разбира се, че ще дойда с теб. — Той се наежи и ускори крачка. — Няма да те оставя да говориш с него сама.

— Благодаря ти, но не ме грози никаква опасност. — Погледнах го през рамо. — Не искам да ти навличам неприятности или нещо такова. Ако искаш да бъдеш с мен, няма проблем.

— Не, има проблем. — Дънкан ме погледна настойчиво. — Моята работа е да те пазя, принцесо. А не обратното. И ти трябва да спреш да мислиш кое е лошо за мен.

Тъкмо бяхме стигнали до стълбището, когато от входната врата проехтяха силни удари. Обикновено никой не чукаше и всички използваха звънеца, който звучеше като екливи ветрени звънчета.

Още по-странно беше, че в ротондата се появи Елора с рокля с дълъг черен шлейф, който се влачеше по мраморния под след нея. Беше сама и се насочи към входната врата. Преди да я отвори, погледна назад през рамо.

Моментално се скрих зад парапета, преди да успее да ме зърне, същото направи и Дънкан. Виждах я ясно между дървените пръчки на балюстрадата, докато се оглеждаше. Лицето й беше по-гладко и по-младо от онзи ден, когато бях при нея, но през косата й минаваха два нови бели кичура.

— Защо тя отваря вратата? — прошепна Дънкан. — И няма охрана?

— Шт! — дадох му знак да мълчи.

Убедена, че наоколо няма никой, Елора отвори входната врата. Отвън нахлу силна струя леден въздух и Елора трябваше да стисне здраво вратата, за да не й позволи да се затръшне.

Вътре влезе жена, докато кралицата задържаше вратата с изящно усилие. Главата на непознатата беше покрита с тъмнозелена наметка с качулка, която криеше лицето й. Виненочервената й рокля като че ли беше от сатен, а подгъвът, който се завъртя около краката й, изглеждаше опърпан и мокър заради вилнеещите навън стихии.

— Много мило, че се отзова да дойдеш в такова време — каза Елора с характерната си оскъдна, снизходителна усмивка.

Тя приглади косата си, успявайки да прикрие донякъде белите кичури в нея. Жената не каза нищо и Елора й даде знак да тръгнат към стълбището, което беше учудващото. Южното крило на приземния етаж беше мястото, където се провеждаха деловите срещи, а Елора бе повела гостенката към личните си покои.

— Хайде — каза кралицата, докато вървяха. — Имаме много за обсъждане.

Сграбчих Дънкан за ръката и се затичах през коридора, преди Елора да започне да се изкачва по стълбите. Единственото място наблизо, където можехме да се скрием, беше един малък килер за метли и аз открехнах вратата колкото може по-тихо.

Щом се озовахме вътре, затворих вратата почти напълно, оставяйки само малка пролука. Дънкан беше притиснат до гърба ми, опитвайки се също да наднича през процепа и аз го сръчках с лакът в стомаха, за да ми направи място за дишане.

— Ох! — Дънкан трепна.

Тихо! — срязах го аз.

— Не е нужно да викаш — прошепна Дънкан.

— Аз не… — Канех се да му кажа, че не съм викала, когато осъзнах, че всъщност не бях изрекла нито дума. Просто си бях помислила нещо и той го беше чул. Като мисловния трик, който Елора правеше през цялото време.

Дънкан, чуваш ли ме? — попитах аз в ума си, проверявайки дали номерът работи, но той не ми отговори. Просто седеше на пръсти и гледаше над главата ми.

Щях да направя още един опит, но в този момент чух Елора да стига до края на стълбите и насочих вниманието си към нея. Тя стоеше между гостенката си и килера и затова не можех да видя лицето на жената. Освен това тя все още не беше махнала зелената качулка от главата си.

Изчаках още малко да отминат надолу, преди да отворя вратата. Подадох глава навън, наблюдавайки смаляващите им се фигури. Те минаха покрай един следотърсач, който стоеше на пост пред килията на Локи, но това беше единственият страж на втория етаж.

На първия етаж гъмжеше от стражи. Около мен обикновено се въртяха по един-двама, но иначе вторият етаж беше пуст.

— Защо Елора би водила някого тук? — попита Дънкан и излезе след мен от килера, наблюдавайки ги.

— Не знам. — Поклатих глава. — Знаеш ли къде отиват?

— Не, кралицата не ме кани в нейните лични покои — отговори Дънкан.

— Да, нито пък мен.

Реших, че трябва да проследя кралицата и да разбера защо е толкова потайна. Запромъквах се покрай стената, притисната колкото може по-силно до нея. Дънкан ме следваше и двамата с него приличахме на герои от „Шантавите рисунки“, които се опитват да се скрият зад малките дръвчета и камъни.

Елора бутна масивната двойна врата в дъното на коридора и аз замръзнах на мястото си. Това беше спалнята й или поне така бях чувала. Никога не бях я посещавала там. Залепих се за стената, опитвайки се да бъда колкото мога по-незабележима, и когато Елора се обърна да затвори вратата след себе си, тя не вдигна глава.

— Какво, по дяволите, прави тя? — попитах аз.

— Бих могъл да ти задам същия въпрос — каза Локи, хващайки ме неподготвена.

Стаята му беше само няколко врати по-надолу от мястото, където аз и Дънкан се бяхме притиснали до стената. Локи се облегна на рамката на вратата дотолкова, доколкото се осмеляваше да се покаже навън и неговият страж го изгледа гневно.

Концентрирайки се изцяло върху Елора, аз бях забравила, че Локи е тук. Отдръпнах се от стената и изправих снага, приглаждайки влажните си къдрици, доколкото беше възможно.

— Това наистина не е твоя работа. — Тръгнах бавно и целеустремено към него, при което на лицето му се изписа познатата самодоволна усмивка.

— На мен ми е все едно, но ти и твоят приятел там — Локи кимна към Дънкан — много ми приличате на двойка неудачници от „Училище за шпиони“2.

— Радвам се, че ти е все едно. — Скръстих ръце пред гърдите си.

— Но в същото време съм любопитен — рече Локи, сбръчквайки чело с искрен интерес. — Защо следиш собствената си майка?

— Принцесо, не е нужно да отговаряте на въпросите му — каза стражът, поглеждайки бързо към Локи. — Мога да затворя вратата, така че да не ви безпокои.

— Не, няма проблем. — Аз му изпратих любезна усмивка, преди да погледна отново строго към Локи. — Видя ли с кого беше майка ми?

— Не. — Усмивката на Локи стана по-широка. — Нито пък ти, предполагам.

— Принцесо, това, което правим, наистина не ми изглежда много релаксиращо — намеси се Дънкан.

— Всичко е наред, Дънкан.

— Но, принцесо…

Дънкан! Телепатичният ми глас отново ме изненада и аз побързах да го използвам, докато още мога, извръщайки се към него. Добре съм! А сега, моля те, придружи този страж и го отведи някъде другаде.

— Добре — въздъхна Дънкан и се обърна към стража. — Принцесата има нужда да остане насаме.

— Но аз имам строги заповеди… — понечи да възрази надзирателят.

— Тя е принцесата — изтъкна Дънкан. — Наистина ли искаш да спориш с нея?

Дънкан и стражът тръгнаха надолу по коридора. Докато се отдалечаваха, Дънкан ме погледна настойчиво през рамо, а стражът продължи да говори разгорещено какви проблеми щял да си навлече, ако кралицата разберяла.

— Виждам, че си научила нов трик — ухили ми се Локи.

— Знам повече трикове, отколкото подозираш — казах аз и Локи повдигна одобрително вежди.

— Ако искаш да ми покажеш някои от тях, вратата ми е винаги отворена. — Той посочи стаята си и отстъпи настрани, в случай че искам да вляза.

Не знам точно какво си мислех, че правя, но се възползвах от поканата му. Влязох в стаята му, почти докосвайки го, когато минавах покрай него. Седнах на леглото му, защото наоколо нямаше столове, но с колкото може по-изправен гръб. Не исках да си помисли, че се чувствам комфортно и да му създавам погрешни впечатления.

— Чувствай се като у дома си, принцесо — пошегува се Локи.

— Аз съм си у дома — напомних му. — Това е моята къща.

— Засега — съгласи се Локи и седна на леглото. Той се постара да бъде близо до мен и аз бързо се отдръпнах, оставяйки две стъпки разстояние помежду ни. — Разбирам намека.

— Тове ми разказа за теб — казах аз. — Знам колко си силен.

— И въпреки това дойде в стаята ми, сама? — попита Локи. Той се облегна назад, подпирайки се с ръце, без да ме изпуска от поглед.

— И ти знаеш колко силна съм аз — отвърнах.

— Touche3.

— Кралят ти възложи да ме пазиш заради силата ти — казах аз. — А ти ме пусна да избягам.

— Това въпрос ли е? — Локи извърна глава и махна някакво мъхче от черната си риза.

— Не. Знам, че е така. — Продължих да го гледам, надявайки се да се издаде по някакъв начин, но изразът на лицето му само стана още по-навъсен и отегчен. — Искам да знам защо ме пусна да си отида.

— Принцесо, когато дойде в стаята ми, аз си мислех, че искаш да си поиграем, а не да говорим за политика. — Той се нацупи и полегна настрани, гледайки ме унило.

— Локи, говоря сериозно — казах аз с нотки на презрение.

— Аз също. — Локи се надигна, но междувременно се беше преместил много по-близо до мен. Сложи едната си ръка непосредствено зад мен, при което леко докосваше гърба ми.

— Ще ми кажеш ли защо ме пусна? — Опитвах се да говоря спокойно, докато го гледах в очите.

— Защо толкова искаш да знаеш това? — каза той с дълбок глас, в който вече нямаше шеговити нотки.

— Защото… — подех аз, преглъщайки. — Защото искам да знам дали играеш някаква игра.

— И какво, ако е така? — Той беше приковал погледа си върху мен, вдигнал предизвикателно брадичка. — Ще ги накараш да ме убият ли?

— Не, разбира се, че не — отвърнах аз. Той наклони леко глава, гледайки ме изпитателно.

— Ти всъщност си ужасена от тази възможност — осъзна Локи.

— Да, така е. А сега ще ми кажеш ли защо ме пусна да избягам.

— Може би по същата причина, поради която ти не искаш да бъда убит.

— Не разбирам. — Въздържах се да поклатя глава, защото се страхувах да го изпусна от поглед. Не използвах внушение върху него или нещо подобно, но държах вниманието му и ако го изпуснех, той можеше да спре да говори.

— Мисля, че разбираш, принцесо. — Ъгълчето на устните му се изви леко нагоре и той се наведе към мен. За момент се уплаших, че ще ме целуне, но се спря миг преди това. — Исках да знам, че ако останеш, ще го направиш, защото такова е било желанието ти, а не защото си била принудена. — Той замълча за момент. — И точно сега ти не помръдваш.

— Аз… аз… — Опитах се да измисля някакъв отговор, поглеждайки настрани и после скочих от леглото.

— Кой сега играе игрички? — въздъхна Локи и се облегна назад, без да откъсва поглед от мен.

— Трябва да знам защо. — Поех си дълбоко въздух и скръстих ръце пред гърдите си. — Това не е истинската причина, нали?

— Уенди! — извика Дънкан някъде от коридора и когато се обърнах, видях Фин да стои на вратата, святкайки с очи към мен и Локи.

— Принцесо, трябва да напуснеш тази стая незабавно — рече Фин. Гласът му беше равен, но почувствах, че вътрешно кипеше от ярост.

— Какво означава това между другото? — попита Локи, поглеждайки ме недоумяващо. — Защо всички следотърсачи ти казват какво да правиш през цялото време? Ти си почти кралица. И имаш пълна власт над всичко.

— Съветвам те да си държиш устата затворена, преди да ти я затворя аз, витра. — Фин изгледа свирепо Локи и очите му горяха. Локи, от своя страна, не изглеждаше ни най-малко уплашен и дори се прозя.

— Фин… — въздъхнах аз, но излязох от стаята. Не можех да говоря с Локи пред Фин и не исках да се карам с Фин пред Локи.

— Не сега, принцесо — каза Фин през стиснати зъби.

Веднага щом излязох от стаята, Фин посегна към вратата и я затръшна. Тъкмо щях да му се разкрещя заради прекалено бурната му реакция, когато той ме сграбчи за ръката и ме помъкна надолу по коридора.

— Престани, Фин! — Опитах се да изтръгна ръката си, но физически той беше много по-силен от мен. — Локи е прав. Ти си следотърсач. Трябва да спреш да ме влачиш и да ми казваш какво да правя.

— Локи? — Фин се спря и ме изгледа подозрително. — Ти говориш на малко име на затворника витра, който те отвлече? И ме поучаваш кое е уместно?

— Не те поучавам за нищо! — извиках аз и най-накрая отскубнах ръката си. — Но ако трябва да го направя, то би било как да не се държиш като глупак!

— Хей, може би трябва просто да се успокоите… — опита да се намеси Дънкан. Той стоеше малко встрани от нас и изглеждаше смутен и объркан.

— Дънкан, не смей да ми казваш как да си върша работата! — Фин насочи гнева си към него. — Ти си най-безполезният и некадърен следотърсач, който някога съм срещал, и при първа възможност ще препоръчам на кралицата да те освободи от длъжност. И вярвай ми, правя ти услуга! Тя би трябвало да те изпрати в изгнание!

Цялото лице на Дънкан се сгърчи и за момент си помислих, че ще се разплаче. Вместо това само зяпна към нас, сетне сведе поглед и кимна.

— Фин! — изревах аз, обзета от желанието да го ударя. — Дънкан не е сторил нищо лошо! — Дънкан се обърна с намерението да си тръгне, но аз го спрях. — Дънкан, не. Не е нужно да ходиш никъде. — Той продължи да се отдалечава и аз не тръгнах след него. Може би трябваше да го направя, но исках да крещя на Фин.

— Той на няколко пъти те остави сама с витриеца! — извика Фин. — Знам, че имаш суицидна нагласа, но работата на Дънкан е да предотврати това!

— Опитвам се да науча повече за витра, за да сложа край на този нелеп конфликт — отвърнах аз. — И затова разпитвах затворника. Това не е толкова необичайно и не ме грозеше никаква опасност.

— О, това е било „разпит“, така ли? — присмя се Фин. — Ти флиртуваше с него.

— Флиртувала съм? — повторих аз. — Трябва да си голям глупак, за да си мислиш подобно нещо. Не съм флиртувала с никого, но дори и да бях, това не ти дава право да се държиш така с мен, с Дънкан или с когото и да е друг.

— Не съм глупак! — настоя Фин. — Върша си работата и трябва да знаеш, че никой не гледа с добро око на сприятеляването с врага, принцесо. Ако той не те нарани, Витра или Трил ще го направят.

— Ние просто разговаряхме, Фин — троснах му се аз.

— Видях те, Уенди! — отвърна Фин. — Ти флиртуваше! Дори си пуснала косата си, когато си тръгнала на тайна среща с него!

— Косата ми. — Аз я докоснах. — Разпуснах я, защото имах главоболие от тренировките и не съм ходила на тайна среща. Аз бях… Не, знаеш ли какво? Не е нужно да се оправдавам. Не съм направила нищо нередно и не ти дължа никакво обяснение.

— Принцесо…

— Не, не искам да слушам повече! — тръснах аз глава. — Просто си върви, Фин!

Обърнах му гръб, за да мога да си поема дъх. Усещах го, че стои зад мен, но най-накрая си тръгна. Обгърнах тялото си с ръце, за да спра да треперя. Не помнех последния път, когато съм била толкова ядосана, и в същото време не можех да повярвам, че Фин си беше позволил да разговаря по този начин с мен и Дънкан.

Чух изскърцване от дъното на коридора, където беше стаята на Елора и се сепнах. Вдигнах глава и я видях да отваря масивната двойна врата, но дори не си направих труда да се скрия.

Жената с наметалото излезе навън и този път беше дръпнала качулката си, благодарение на което видях лицето й. Тя се усмихна на Елора, същата онази ослепителна, захарна усмивка както винаги. Когато ме видя, тя удостои с нея и мен.

Това беше Аурора и аз нямах никаква представа какво правеше тук с майка ми.