Разкъсана

19 Спогодба

Наложи се да говоря доста, но най-накрая успях да убедя Дънкан да остане. Намерих го да работи върху заявлението си за напускане. Той беше ужасен, че може да разочарова мен или кралицата и когато най-накрая успях да му внуша, че няма такава опасност, се съгласи да не си тръгва.

През останалата част от деня следвах съвестно препоръките му, което означаваше, че си починах чудесно. Мислите ми препускаха с бясна скорост, но трябваше да лежа в леглото и да гледам до втръсване „Кой е шефът“4 по „Холмарк“ с Дънкан.

Почивката ми се отрази добре. Когато станах на другия ден, все още не се чувствах напълно възстановена, но изглеждах достатъчно добре в очите на Тове.

Докато се упражнявахме, разказах на Тове как говорих чрез телепатия на Дънкан, но му обърнах внимание, че за целта трябва да съм ядосана. Ето защо Тове прекара по-голямата част от предобеда, опитвайки се да ме извади от равновесие. Понякога това работеше, но през останалото време просто кипях от яд.

Тъкмо се канехме да прекъснем за обяд, когато се появи Томас. След връщането си в двореца, той охраняваше Елора и тя го беше изпратила да ме намери.

— И така… — казах аз, запълвайки мълчанието, докато вървяхме към нейната гостна. — Как се чувствате отново в двореца?

Вдигнах глава към него. Кестенявата му коса беше пригладена назад, което засилваше приликата му с Фин, но в чертите му имаше нещо много по-меко. Не знам как да го обясня, но приличаше на един добре запазен мъж.

— По-различно е в сравнение с времето, когато живях тук — отвърна Томас със същия хладен тон, с който Фин отговаряше на въпросите ми.

— Така ли? — попитах аз.

— Кралицата обича да освежава двореца — каза Томас.

— Никога не съм мислила, че има слабост към вътрешния дизайн — отбелязах аз искрено.

— Хората невинаги са такива, каквито изглеждат.

Нямаше какво да отговоря и затова извървяхме останалата част от пътя до салона в мълчание. Томас задържа вратата отворена и когато влязох, видях Елора да лежи на кушетката си.

— Благодаря ти, Томас. — Елора му се усмихна и на лицето й се изписа най-искреният израз, който някога бях виждала там.

Томас се поклони, преди да излезе, но не каза нищо. Не знам защо, но видях в това нещо тъжно. Или може би щях да се натъжа, ако можех да преглътна факта, че майка ми бе имала връзка с женен мъж.

— Искала си да ме видиш? — казах и седнах на най-близкото до нея канапе.

— Да. Надявах се да се срещнем в кабинета ми, но… — Тя поклати глава и замълча, сякаш бих могла да се досетя какво има предвид. Изглеждаше уморена, но не чак толкова, колкото онзи ден и общото впечатление беше, че състоянието й се подобрява.

— Постигна ли някакъв напредък с Витра? — попитах аз.

— Всъщност да. — Елора лежеше, но в този момент леко се надигна. — Влязох във връзка с тяхната кралица. Тя е много привързана към маркиз Стаад, което е пълна загадка за мен, но важното е, че е готова да го размени с някого.

— Това е чудесна новина — казах аз оживено, но ентусиазмът ми беше малко пресилен. Радвах се, че Локи няма да бъде екзекутиран, но с изненада открих, че ми е малко мъчно, че ще си отиде.

— Да, така е — съгласи се Елора, макар да не звучеше въодушевена. Вместо това гласът й издаваше само умора и меланхолия.

— Има ли някакъв проблем? — попитах аз тихо и тя поклати глава.

— Не, всъщност всичко е… такова, каквото трябва да бъде. — Елора приглади роклята си с ръка и на лицето й трепна лека усмивка, която очевидно й костваше усилие. — Витра се съгласиха да не предприемат нови нападения до коронацията.

— Коронацията? — попитах аз.

— Коронацията, на която ти ще станеш кралица — уточни Елора.

— Но аз няма да ставам кралица още известно време, нали? — попитах аз, ставайки изведнъж неспокойна при перспективата това да се случи. Въпреки обучението, през което преминавах, все още се чувствах съвършено неподготвена да управлявам. — Искам да кажа още много време?

— Не, на този етап все още не. — Елора се усмихна тъжно. — Но времето има тази способност непрекъснато да ни застига.

— Е, аз не бързам. — Облегнах се назад на канапето. — Можеш да задържиш короната толкова дълго, колкото искаш.

— Ще го направя. — Елора почти се засмя на думите ми, но звукът, който дойде от гърлото й, беше глух и безрадостен.

— Чакай малко, нещо не разбирам. Кралят се е съгласил на мир, докато стана кралица? — забелязах аз. — Няма ли да е вече късно тогава да ме отвлича?

— Орен винаги е смятал, че може да вземе онова, което иска — обясни Елора. — Но той иска ценни неща, а ти ще станеш още по-ценна за него като кралица. Предполагам, си мисли, че тогава ще му бъдеш още по-голям съюзник.

— Защо да бъда негов съюзник? — попитах аз.

— Ти си негова дъщеря — отвърна тя почти неохотно. — Той е убеден, че с течение на времето ще се промениш и ще застанеш на негова страна. — Елора вдигна към мен тъмните си очи, които в този момент изглеждаха някак хладни. — Трябва да се пазиш, принцесо. Разчитай на хората около себе си и се защитавай с всички сили.

— Опитвам се — уверих я аз. — Тове и аз работим предобедите и той казва, че напредвам добре.

— Тове е много могъщ. — Елора кимна в знак на съгласие. — Затова е толкова важно да го държиш близо до себе си.

— Е, стаята му е малко по-надолу от моята — рекох аз.

— Той е могъщ — повтори Елора. — Но не е достатъчно силен, за да бъде водач.

— Не знам — свих аз рамене. — Той е много проницателен.

— Той е лекомислен и често ирационален. — За момент тя остана загледана в празното пространство. — Но е лоялен и ще те брани.

— Да… — Нямах представа накъде биеше Елора. — Тове е чудесно момче.

— За мен е облекчение да чуя да го казваш. — Тя въздъхна и разтри слепоочията си. — Днес нямаше да имам сили да се карам с теб.

— Да се караш с мен за какво? — попитах аз.

— За Тове. — Тя ме погледна така, сякаш всичко би трябвало да е очевидно за мен. — Вече ти казах?

— Какво си ми казала? — наведох се напред, напълно объркана.

— Мисля, че току-що ти го казах. Само преди малко. — Тя се намръщи и на челото й се появиха допълнителни бръчки. — Всичко се развива толкова бързо.

— Кое? — Изправих се, искрено загрижена за нея. — За какво говориш?

— Ти пристигна съвсем наскоро, а аз си мислех, че имам повече време. — Елора поклати глава. — Е, както и да е, всичко вече е уредено.

— Кое? — повторих аз.

— Твоят брак. — Тя ме погледна учудена, че не се досещам какво има предвид. — Ти и Тове ще се ожените веднага щом навършиш осемнайсет години.

— О! — Аз вдигнах ръце и отстъпих крачка назад, сякаш това щеше да ме предпази по някакъв начин. — Какво?

— Това е единственият изход. — Елора сведе очи и поклати глава, сякаш бе направила всичко по силите си, за да избегне това. Но имайки предвид колко много ненавиждаше майката на Тове Аурора, вероятно беше така. — Единственият начин да бъдат защитени кралството и короната.

— Какво? — възкликнах аз. — Но аз навършвам осемнайсет след три месеца.

— Поне Аурора ще се занимава с цялата подготовка — каза Елора уморено. — Тя ще вдигне сватбата на века.

— Не, Елора. — Аз размахах ръце. — Не мога да се омъжа за Тове!

— И защо, за бога? — Тя премигна с тъмните си мигли срещу мен.

— Защото не го обичам!

— Любовта е приказка, която манксовете разказват на децата си, за да имат внуци — рече Елора пренебрежително. — Любовта няма нищо общо с брака.

— Аз… Не е възможно да очакваш това от мен… — Въздъхнах и поклатих глава. — Не мога.

— Длъжна си. — Елора се изправи, подпирайки се за момент с една ръка на кушетката, сякаш се страхуваше, че може да падне. Когато се увери, че е извън опасност, пристъпи към мен. — Принцесо, това е единственият начин.

— Единственият начин за какво? — попитах аз. — Не. По-скоро не бих била кралица, отколкото да се омъжа за някого, когото не обичам.

— Не казвай това! — повиши глас Елора и познатата жлъч отново се появи в гласа й. — Една принцеса никога не трябва да казва това!

— Е добре… не мога да го направя! Отказвам да се омъжа за него! Или за когото и да е друг, освен ако аз не го искам!

— Принцесо, чуй ме! — Елора тръгна към мен и сложи ръце върху раменете ми. — В Трил вече смятат, че трябва да бъдеш изпратена на витра заради това кой е баща ти и това обстоятелство е достатъчно за Аурора да те свали от власт.

— Не ме е грижа за короната — настоях аз. — Тя никога не ме е интересувала.

— Щом бъдеш свалена, ще бъдеш прогонена при витра и съм забелязала, че в някаква степен симпатизираш на маркиз Стаад — продължи Елора. — И може би той наистина не е лош. Но кралят е такъв. Живях с него три години, но когато се роди ти, го напуснах, знаейки какви ще бъдат последствията за кралството ни. Бях принудена да го направя, от което можеш да разбереш колко е зъл.

— Няма да се върна при витра — казах. — Ще отида в Канада, Европа или нещо такова.

— Той ще те намери — рече Елора. — И дори да не успее, ако заминеш, това ще означава гибел за нашата общност. Тове е силен, но не и достатъчно силен, за да управлява кралство или за да противостои на Орен. Витра ще ни нападнат и ще унищожат Трил. Той ще избие всички, най-вече онези, които обичаш.

— Не можеш да знаеш това със сигурност. — Аз отстъпих назад, за да избегна досега с нея.

— Да, знам го. — Тя беше приковала поглед върху мен и видях, че е искрена.

— Ти си го видяла? — попитах аз и се огледах да видя картина, изобразяваща унищожението, за което говореше тя.

— Видях, че се нуждаят от теб — отвърна Елора. — Нуждаят се от теб, за да оцелеят.

Никога преди не я бях виждала толкова отчаяна и това страшно ме изплаши. Харесвах Тове, но нямах чувства към него и не исках да се омъжа за някого, когото не обичам. Особено когато можех да обичам другиго.

Но Елора ме умоляваше да направя това. Тя вярваше в онова, което казваше, и колкото и да беше ужасно, бях принудена да призная, че аргументите й бяха непреодолими.

— Елора… — Чувствах устата си пресъхнала и ми беше трудно да преглътна. — Не знам какво да кажа.

— Омъжи се за него, принцесо — заповяда Елора. — Той ще те защитава.

— Не мога да се омъжа за някого, за да ми бъде пазач — промълвих аз. — Тове заслужава да бъде щастлив. И аз бих искала да имам този шанс.

— Принцесо, аз не съм… — Тя затвори очи и притисна пръсти към слепоочията си. — Принцесо!

— Съжалявам. Не се опитвам да споря с теб — казах аз.

— Не, принцесо, аз… — В този момент тя протегна ръце и сграбчи облегалката на кушетката, търсейки опора.

— Елора? — Втурнах се към нея и я подкрепих с ръка. — Елора, какво става?

От носа й течеше кръв и това не изглеждаше като нещо безобидно. По-скоро като че ли се беше спукала артерия. Очите й се завъртяха назад и тялото й се отпусна. Сетне тя рухна и едва успях да я задържа в ръцете си.

— Помощ! — извиках аз. — Някой да ми помогне! Помощ!