Разкъсана

10 Дислоциране на силите

— По дяволите! — извика Тове Кронер и се отдръпна рязко от леглото ми.

Бях подскочила, готова да нападна онзи, който ме беше събудил. Оказа се, че е Тове и все още не знаех какво съм му сторила.

Според мен не бях направила нищо друго, освен да се надигна бързо в леглото. Но Тове стоеше малко встрани, притиснал длани към слепоочията си. Беше се привел и тъмната му коса падаше над лицето му.

— Тове? — Спуснах крака от леглото и станах. Той не отговори и аз пристъпих към него. — Тове? Добре ли си? Направих ли ти нещо?

— Да. — Той поклати глава и се изправи. Очите му бяха затворени, но беше свалил ръце от главата си.

— Съжалявам! Какво направих?

— Не знам. — Тове отвори уста широко и разтегли челюстта си, все едно току-що е бил ударен през лицето. — Дойдох да те събудя за обучението ти. И ти…

— Ударих ли те? — подканих го аз да продължи.

— Не, нещо се случи в главата ми. — Той остана загледан за кратко в празното пространство. — Права си. Беше като че ли някой да ме удари през лицето, но вътре в главата ми.

— За какво говориш? — попитах аз, все по-озадачена от описанието му.

— Правила ли си нещо подобно преди? Може би, когато си уплашена? — Той се обърна към мен, пренебрегвайки въпроса ми и търсейки отговор на своя.

— Не знам. Но аз не знам дори какво съм направила.

— Хм. — Той въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Твоите способности все още се развиват. В скоро време трябва да се оформят напълно и може би това е част от процеса. Или може би причината е в мен.

— Какво?

— Защото съм екстрасенс — припомни ми Тове. — Твоята аура е много тъмна днес.

Той не можеше да чете в умовете на другите или нещо подобно, но чувстваше нещата. Аз проектирах мисълта си, като по този начин влизах в съзнанието на хората също като Елора и използвах внушение, докато Тове долавяше нещата, виждаше аури и беше по-възприемчив за идеи.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Че си нещастна — отговори Тове разсеяно и тръгна към вратата. — Побързай. Облечи се. Чака ни много работа.

Той излезе от стаята ми, преди да успея да го попитам друго и аз реших, че не разбирам какво точно Уила намираше у него. Не бях сигурна дали наистина го харесва, или е привлечена от влиятелното му семейство. Кронерови бяха вторите претенденти за короната, и по-специално Тове, ако аз не можех да изпълня задълженията си.

Но Тове все пак беше привлекателен. Естествените му къдрици бяха блестящи и меки, въпреки че бяха доста дълги и буйни и падаха зад ушите му. Кожата му се отличаваше с един особен зеленикав оттенък — приглушения цвят на горски мъх, характерен за някои от по-могъщите представители на трил. Никой тук нямаше такъв цвят на кожата, с изключение може би на майка ми, но дори и нейната беше по-светла от тази на Тове.

Нямах представа защо точно Тове трябваше да ме обучава. Не бях сигурна дали Елора го одобряваше, въпреки че беше от влиятелен род. Освен това той беше много разсеян и някак странен.

Тове притежаваше най-силните паранормални способности сред всички други, които бях срещала в Трил. Това беше доста необичайно, защото мъжете тук обикновено бяха по-слаби от жените.

Аз исках да овладея способностите си и щеше да бъде по-добре да прекарам деня си, правейки нещо друго, вместо да тъна в самосъжаление. Облякох се бързо и когато излязох от стаята си, видях Тове да си бъбри с Дънкан.

— Готова ли си? — попита той, без да ме поглежда, и тръгна надолу по коридора, преди да дочака отговора ми.

— Дънкан, не е нужно да идваш с нас — казах аз, догонвайки Тове. Дънкан, който ме беше последвал, забави крачка.

— Може би е по-добре все пак да дойде — рече Тове, прибирайки косата си зад ушите.

— Защо? — попитах аз, но Дънкан се усмихна, зарадван, че ще участва.

— Нужен ни е някой, върху когото да се упражняваш — отвърна Тове делово и усмивката на Дънкан моментално изчезна.

— Къде отиваме? — Почти тичах, за да не изоставам от Тове и ми се искаше поне малко да забави ход.

— Чу ли това? — Тове се закова на място и Дънкан едва не се блъсна в него.

— Кое? — Дънкан се огледа, сякаш очаквайки всеки момент да бъдем нападнати иззад някоя затворена врата.

— Аз не чух нищо — казах.

— Да, разбира се, че не си. — Тове махна с ръка.

— Защо да се разбира? Какво означава това?

— Защото ти си тази, която издаде звука — въздъхна Тове, все още гледайки към Дънкан. — Сигурен ли си, че не чу нищо?

— Да. — Дънкан завъртя глава към мен, сякаш се надяваше да хвърля някаква светлина върху припадничавото поведение на Тове, но аз само свих рамене. Нямах никаква представа за какво говореше той.

— Тове, какво става? — попитах високо, за да ми обърне внимание.

— Трябва да бъдеш внимателна. — Той наклони леко глава, ослушвайки се. — Сега си тиха. Но когато си разстроена, гневна, уплашена или ядосана, изпращаш разни сигнали. Предполагам, че не можеш да се контролираш. Аз ги долавям, защото съм чувствителен. Дънкан или един обикновен трил не могат, защото не ги насочваш към тях. Но ако аз чувам тези неща, значи и други биха могли да ги чуят.

— Но аз не съм казала нищо! — възкликнах, все по-озадачена.

— Ти си помисли: „Иска ми се да върви по-бавно“ — рече Тове.

— Изобщо не съм използвала внушение или нещо подобно — отвърнах смаяна.

— Знам. Затова трябва да овладееш способностите си — увери ме той и отново тръгна по коридора.

Слязохме на долния етаж. Не бях сигурна къде точно ни водеше, но определено бях изненадана, когато видях къде сме се озовали — балната зала, която беше опустошена от нападението на витра. Някога тя беше толкова пищна, сякаш извадена от приказка на „Дисни“. Мраморни подове, бели стени със златни орнаменти, прозрачен купол и диамантени полилеи.

След атаката вече далеч не изглеждаше така. Стъкленият таван беше разбит и на негово място беше опънат полупрозрачен син брезент, който придаваше на стаята странен син отблясък. Разбитите полилеи и стъкла все още бяха разпилени по пода, както и парчетата от счупени маси и столове. Стените и подът бяха почернели от избухналия пожар и дима.

— Защо сме тук? — попитах. Гласът ми все така отекваше заради размерите на стаята, но беше смекчен от брезента над главите ни.

— Тук ми харесва. — Тове протегна ръцете си напред и с помощта на телекинетичните си способности отблъсна разпилените отломки настрани.

— Кралицата знае ли, че сме тук? — Дънкан се чувстваше некомфортно в тази зала и аз се опитах да си спомня дали го бях виждала тук по време на нападението. Онази вечер бях разсеяна и бях срещнала твърде много хора, за да съм сигурна в каквото и да било.

— Не знам — отвърна Тове, свивайки рамене.

— А тя знае ли изобщо, че ме обучаваш? — Той кимна, оглеждайки се с гръб към мен. — И защо точно ти ме обучаваш? Твоите способности са различни от моите.

— Подобни са. — Тове се обърна и ме погледна. — И освен това няма двама души, чиито способности да са едни и същи.

— Обучавал ли си някого другиго преди това?

— Не. Но аз съм най-подходящия за целта — рече той и започна да навива ръкавите на ризата си.

— Защо? — не спирах да питам аз и видях, че на лицето на Дънкан беше изписано същото скептично изражение като моето.

— Ти си твърде силна за всеки друг. Никой освен мен не би могъл да разгърне твоя потенциал, защото те не го разбират по начина, по който го разбирам аз. — Тове беше приключил с навиването на ръкавите си и сложи ръце върху бедрата си. — Готова ли си?

— Да, предполагам — съгласих се аз, без да съм много наясно за какво точно трябва да съм готова.

— Премести тези неща. — Той махна неопределено с ръка към боклуците по пода.

— Искаш да кажеш с ума си? — Поклатих глава. — Не мога да го направя.

— Опитвала ли си? — възрази Тове и очите му проблеснаха.

— Всъщност… не — признах аз.

— Направи го.

— Как?

— Виж го в ума си — сви той отново рамене.

— Наистина умееш да обясняваш нещата — въздъхнах аз.

Тове се засмя, но аз изпълних нареждането му. Реших да започна с нещо малко и си избрах един счупен стол, който лежеше наблизо. В началото се концентрирах. Знаех единствено как да използвам способността си за внушение и ми хрумна да опитам нещо подобно. Започнах да повтарям в ума си: Искам този стол да се отмести, искам…

— Не! — каза Тове, прекъсвайки ме. — Мислиш по грешен начин.

— И как според теб трябва да мисля?

— Това не е одушевено същество. Не можеш да му кажеш какво да прави. Ти трябва да го преместиш — рече Тове, сякаш това изясняваше нещата.

— Как? — попитах аз отново, но той не ми отговори. — Би ме улеснил, ако ми кажеш.

— Не мога да ти кажа. Не става по този начин.

Промърморих няколко неприлични забележки, обръщайки се отново към стола, готова да пристъпя към действие.

Значи не можех да кажа на стола да се премести. Аз трябваше да го преместя. Как се трансформираше това в мисъл? Присвих очи, надявайки се, че това може да помогне някак и повторих: Премести стола, премести стола.

— Виж сега какво направи — каза Тове.

Не мислех, че съм направила каквото и да било, но след това видях Дънкан да върви към стола.

— Дънкан, къде отиваш? — попитах.

— Аз, ъ-ъ… да преместя стола, предполагам. — Той изглеждаше объркан и когато вдигна стола, ме погледна още по-озадачено. — Но не знам къде да го сложа.

— Където и да е — казах разсеяно и се обърнах към Тове. — Аз ли направих това?

— Разбира се, че ти. Чувах те съвсем ясно как повтаряш мантрата си и ако беше по-съсредоточена, аз щях да бъда този, който щеше да вдигне стола. — Той скръсти ръце пред гърдите си и ме погледна почти неодобрително.

— Това не беше волево усилие. Дори не гледах към него.

— Което прави нещата още по-лоши, нали? — Гласът на Тове звучеше искрено.

— Не разбирам — рече Дънкан. Той остави стола и изпълнил вече задължението си, тръгна към нас. — Какво точно очакваш от нея?

— Трябва да се научиш да контролираш енергията си, преди някой да пострада. — Тове ме погледна строго, спирайки смело зеленикавите си очи върху мен в продължение на минута. Сетне махна с ръка около главата си също както Локи, когато ми обясни как е разбрал, че съм използвала внушение. — Ти излъчваш толкова много неща. Това е нещо като…

— Статично електричество? — подхвърлих аз.

— Точно така! — Той щракна с пръсти и ме посочи с ръка. — Трябва да регулираш този поток, да овладееш честотите си, също като радио.

— Много бих искала. Просто ми кажи как!

— Това не е като да завъртиш някаква ръчка. Нямаме копче за пускане и спиране. — Тове обикаляше из стаята, следвайки бавно някакъв широк, невидим кръг. — Това е нещо, което трябва да усвоиш постепенно. По същия начин както малките деца се учат да ходят до тоалетната. Трябва да се научиш кога да стискаш и кога да ходиш.

— Това е доста секси аналогия — отбелязах аз.

— Ти можеш да преместиш стола. — Тове се закова изведнъж на място. — Но това може да почака. Трябва да се научиш да контролираш твоята способност за внушение. — Той погледна към Дънкан. — Дънкан, нали нямаш нищо против да експериментираме върху теб?

— Ъ-ъ… предполагам, че не. — В действителност Дънкан не знаеше как да отговори, но предполагах, че като мой следотърсач нямаше и право на друг отговор.

— Кажи му да направи нещо. Каквото и да е. — Той наклони глава, наблюдавайки Дънкан и после се обърна към мен. — Но се постарай да мога да го чуя.

— Как? Та аз дори не знам как ме чуваш.

— Концентрирай се. Трябва да фокусираш енергията си. Това е най-важното.

— Как? — повторих аз.

Той продължаваше да иска от мен разни неща, без да ми дава необходимия ключ за тях. Със същия успех можеше да поиска да построя космически кораб. Не знаех какво да правя.

— Ти беше по-концентрирана, когато беше с Фин — каза Тове. — Беше, така да се каже, по-заземена, както става с електричеството.

— Е, той не е тук — троснах се в отговор.

— Това няма значение. Той всъщност не прави нищо — продължи Тове невъзмутимо. — Ти си тази, която има сила. И по някакъв начин успяваш да се заземиш, когато е наблизо. Как става това?

Не исках да мисля за Фин и за това как се чувствах, когато беше наблизо. Приветствах идеята да се обучавам, защото се надявах, че това ще отвлече мислите от него. А сега Тове ми казваше, че Фин е ключът към моя успех. Няма що.

Вместо да се разкрещя на Тове, аз се отдалечих няколко крачки. Комбинацията от това да знае всичко и неспособността му да обясни нещо смислено ме изваждаше от равновесие. Протегнах ръце и разкърших врата си, за да намаля вътрешното си напрежение. Дънкан понечи да каже нещо, но Тове му даде знак да мълчи.

Фин. Какво правех различно, когато Фин беше около мен? Той ме влудяваше. Караше сърцето ми да бие бързо, сърцето ми да се свива и не можех да сваля очи от него. Когато беше наблизо, не бях в състояние да мисля за каквото и да било друго.

И точно това беше отговорът. Беше прекалено просто.

Когато Фин беше край мен, аз се фокусирах върху него. Това обуздаваше енергията ми по някакъв начин. Ако разумът ми беше концентриран върху нещо, това по някакъв начин възпираше подсъзнанието ми. Може би губех контрол над енергията си, просто защото се опитвах да не мисля за Фин.

Фин не беше ключът. Но когато бях с него, позволявах на ума си да се концентрира. А когато не бях, се опитвах да не мисля за нищо, защото всичко ми напомняше за него. Мислите ми се разпиляваха и се лутаха във всевъзможни посоки.

Затворих очи. Мисли за нещо. Фокусирай се върху нещо.

Първото нещо, за което се сетих, както винаги беше Фин, но аз го отблъснах. Можех да мисля и за друго. След това за моя огромна изненада в ума ми се мярна образът на Локи и аз моментално го пропъдих оттам. Не исках да се концентрирам върху него. И всъщност върху който и да било друг.

Замислих се за градината зад двореца. Тя беше прелестна и аз много я харесвах. Елора я беше нарисувала красиво в една своя картина, но тя не предаваше пълното й великолепие. Спомних си уханието на цветята, хладната трева под босите ми крака и потока, който ромолеше наблизо.

— Опитай сега — предложи Тове.

Извърнах се към Дънкан. Той беше пъхнал ръце в джобовете си и преглътна, сякаш се боеше да не го зашлевя. Държейки образа на градината в съзнанието си, започнах да си повтарям: „Изсвирукай «Трепкай, трепкай, малка звездице»“. Това беше нещо съвсем банално, но точно такава беше и целта ми. Не исках да го нараня.

Лицето му се отпусна, очите му станаха безизразни и той започна да подсвирква. Доволна от себе си, аз се обърнах към Тове.

— Е? — попитах с надежда.

— Не чух нищо — усмихна се Тове. — Чудесна работа.

Продължих да опитвам разни неща върху Дънкан през останалата част от деня. След като се убеди, че не боли, той се успокои напълно и прие нещата много спортсменски, имайки предвид, че го карах да подсвирква, да танцува, да пляска с ръце и какво ли още не.

По-нататък Тове ми обясни какво се беше объркало с Рис, за да не може да седне. Колкото повече фокус и сила влагах в опитите си за внушение, толкова по-траен ставаше ефектът от него.

Рис беше човешко същество и умът му беше по-податлив от този на трил, което го правеше и по-предразположен за мисловен контрол. При него не беше нужно да прибягвам до никакво усилие, а в действителност аз бях използвала много повече енергия, отколкото беше необходимо. В този смисъл трябваше да се науча да контролирам силата на внушението си.

Аз, разбира се, можех да отменя всяка своя команда, както и бях направила с Рис, заставяйки го първо да седне и след това да стане. Но когато енергията ми беше нефокусирана, можех да въздействам на хората дори неволно, както в случая с Дънкан, когато го накарах да премести стола.

Прекарах останалата част от деня, опитвайки се да контролирам енергията си, тъй като това можеше да бъде потенциално опасно. Привечер бях вече напълно изтощена. Не направихме почивка за обяд, но тъй или иначе бях твърде уморена, за да имам някакъв апетит. Тове се опита да ме увери, че накрая всичко това ще стане моя втора природа като дишането и премигването, но начинът, по който се чувствах точно сега, ме караше да се съмнявам в думите му.

Изпратих Тове до входната врата и след това тръгнах към стаята си, за да си взема душ и да поспя. Дънкан също се прибра да подремне, осмелявайки се да ме остави сама за известно време. Да играе ролята на морско свинче, беше уморително и за него.

На път към стаята си обаче бях забавена от неочаквана среща.

— Това е кралица Сибила — чух да казва Уила, сочейки една картина на стената. Мат стоеше до нея, любувайки се на платното. — Тя е един от най-почитаните владетели. Мисля, че е управлявала по времето на Войната на дългата зима, която е била дори по-страшна, отколкото предполага името й.

— Дългата зима? — каза иронично Мат и тя се засмя. Звукът беше приятен и доколкото си спомнях, не я бях чувала да се смее така преди.

— Знам, звучи глупаво. — Тя беше хванала косата си на опашка, което й придаваше по-палав вид, и сега я приглади с ръка. — Честно казано, повечето от тези неща са доста глупави.

— Сигурно е така — усмихна се Мат.

— Здравейте — казах аз колебливо, тръгвайки към тях.

— О, здрасти! — Уила се усмихна още по-широко и двамата се обърнаха към мен.

Както обикновено тя беше облечена много шик и изглеждаше зашеметяващо. Блузата й беше с дълбоко деколте и диамантената й висулка лежеше точно над цепката на гърдите й. Носеше много скъпоценности: гривна-амулет, верижка на глезена, обеци и пръстени, но всичко това беше нещо типично за Трил. Ние бяхме омагьосани от бижутата и макар да не бях толкова тежък случай като Уила, аз винаги бях имала слабост към пръстените.

— Къде беше? — попита Мат, но в тона му нямаше раздразнение или гняв, а само любопитство.

— Обучавах се с Тове — отвърнах с надеждата разговорът да се отклони в друга посока. Очаквах Уила да изпищи и да се впусне да ме разпитва за него, но вместо това тя не демонстрира никакво вълнение. — А вие какво правите?

— Аз идвах при теб, когато видях брат ти да се мотае наоколо като изгубено кутре. — Тя се засмя тихо, а той поклати глава и се почеса по тила.

— Не съм бил като изгубено кутре. — Мат се ухили, но бузите му пламнаха. — Просто нямаше какво да правя.

— Да. И затова реших да го разведа наоколо. — Уила махна с ръка към лабиринта от коридори. — И да се опитам да го запозная с твоето внушително родословие.

— Което така и не ми стана ясно — отбеляза Мат почти уморено.

— Както и на мен — признах аз, при което и двамата се засмяха.

— Гладни ли сте? — попита Мат и аз се зарадвах, че отново се интересува от такива тривиални неща, като например дали съм гладна. — Тъкмо се канех да сляза долу и да приготвя вечеря за себе си, за Рис и за онова момиче със странното име.

— Рианон? — попита Уила.

— Да, за нея говорех — кимна Мат.

— О, тя е много мила — каза Уила и аз останах с отворена уста.

Рианон беше мансклигът на Уила или с други думи подмененото момиче, на чието място Уила беше дошла при раждането й. Тя действително беше очарователна и добра приятелка на Рис, но никога не бях чувала Уила да говори за нея по този начин.

— Тя и Рис излизат ли заедно? — попита Мат, поглеждайки към Уила.

— Не знам. Няма съмнение, че тя си пада по него, но не съм сигурна какво той чувства към нея. — В тона на Уила имаше радостни нотки, което беше странно, защото обикновено когато говореше за Рис или който и да е друг манкс, гласът й издаваше само отегчение.

— Е, какво ще кажеш? — Мат се обърна към мен. — Ще вечеряш ли нещо?

— Не, благодаря — поклатих глава. — Страшно съм уморена. Имам нужда от един душ и малко сън.

— Сигурна ли си? — попита Мат и аз кимнах. — А ти, Уила? Имаш ли някакви планове за вечеря?

— Ъ-ъ, не. — Тя му се усмихна. — С удоволствие бих хапнала нещо.

— Страхотно — рече Мат.

Побързах да се измъкна от този разговор, защото ми изглеждаше прекалено чудат, за да го проумея. Най-напред Уила се смееше. След това наричаше Мат мой брат, без да подхвърля в допълнение някакви ехидни забележки. Говореше мили неща за Рианон и беше готова да яде храна, приготвена от манкс.

Не исках да разсъждавам над поведението на Мат, но то някак си… не ми се струваше съвсем нормално. Не разбирах точно какво става, но изпитах облекчение, когато се разделих с тях.