Разкъсана

3 Безчувствена

Рис беше спрял да крещи. Тъкмо бях излязла от стаята си, когато чух по стълбите да отекват тежки стъпки и преди да успея да реагирам, тя беше пред мен.

Кира, следотърсачката витра, с която си бях имала работа и преди, се появи на стълбищната площадка. Тъмната й коса беше късо подстригана и носеше дълго, черно, кожено манто. Тя се хвана за парапета и леко приклекна. Веднага щом ме видя, се усмихна презрително, показвайки ми много повече зъби, отколкото имаха хората.

Втурнах се към нея, надявайки се на елемента на изненадата, но нямах късмет. Тя се отдръпна рязко, преди да успея да я доближа, и запрати бърз ритник в стомаха ми. Залитнах назад, хващайки се драматично за корема и когато тя тръгна отново към мен, я ударих с юмрук.

Дори не можах да я зашеметя. Кира ми отвърна с много по-силен удар право в лицето. Когато се строполих на земята, тя се спря, усмихната, над мен. От носа й капеше кръв.

Помъчих се да се изправя на крака и тя ме сграбчи за косата и ме задърпа нагоре. Ритнах я, докато ме повдигаше, но бях възнаградена за дързостта си с толкова силен ритник в тялото, че извиках от болка. Кира се изсмя и ме ритна отново.

Този път пред очите ми се спусна бяла пелена и за момент изгубих ориентация. Всичко около мен заглъхна и едва не изгубих съзнание.

— Спри! — извика някой силно.

Когато отворих с усилие подпухналите си клепачи, видях някакъв мъж да тича по стълбите към Кира. Той беше висок и добре сложен под черния си пуловер. Кира ме пусна да се строполя на земята, когато мъжът стигна до площадката.

— Няма да я нараня сериозно, Локи — каза тя с почти плачлив глас.

Опитах се да се изправя на крака, въпреки че се чувствах замаяна, но тя отново ме ритна, запращайки ме на земята.

— Престани! — сряза я мъжът. Кира се нацупи и направи крачка назад.

Той се спря пред мен, висок и внушителен, и след това коленичи. Можех да се опитам да пропълзя на известно разстояние от него, но нямаше да стигна далече. Непознатият наклони леко глава, наблюдавайки ме с любопитство.

— Значи целият този шум е заради теб — каза замислено.

Протегна се и сграбчи лицето ми в ръцете си. Без да ми причинява болка, но заставяйки ме да гледам към него. Карамелените му очи бяха приковани в моите. Исках да извърна глава, но не можех.

Онази странна мъгла все още ме обгръщаше и колкото и да бях ужасена, почувствах тялото ми да се отпуска и да губи способността си за съпротива. Клепачите ми бяха твърде тежки, за да ги държа отворени и неспособна да се владея, аз заспах.

Сънувах вода. Но не можех да си спомня нищо по-конкретно от това. Чувствах хлад, който трябваше да бъде съпътстван от тръпки, но такива нямаше. Бузите ми обаче бяха топли и усещах до тях нещо меко.

— И ти ми казваш, че тя е принцеса? — попита Мат и аз усетих гърдите му да боботят над мен. Главата ми лежеше на бедрото му и колкото повече се събуждах, толкова повече разбирах колко ужасно се чувствах.

— Това не е толкова фантастично, колкото звучи — каза Рис. Гласът му идваше някъде от другия край на стаята. — Веднъж щом повярваш в историята за Трил, частта с принцесата е доста лесна за разбиране.

— Вече не знам в какво трябва да вярвам — призна Мат.

Отворих очи с усилие. Клепачите ми бяха неестествено тежки и лявото ми око беше отекло от удара на Кира. Стаята се въртеше около мен и аз премигнах с очи, за да фокусирам погледа си.

Когато най-накрая мъглата пред погледа ми се разсея, все още не разбирах какво всъщност виждам. Подът като че ли беше пръстен, а стените бяха от кафяви и сиви камъни, влажни и стари на вид. Помещението напомняше за стар зимник… или тъмница.

Рис крачеше в другия край на килията със скорошни натъртвания по лицето. Опитах се да се надигна, но цялото тяло ме болеше и главата ми беше замаяна.

— Хей, по-полека — каза Мат, слагайки ръка върху рамото ми, но аз не го послушах.

Изправих се до седнало положение. Това ми струваше много повече усилия, отколкото обикновено и направих болезнена гримаса, когато се облегнах на стената до него.

— Ти се събуди! — Рис се ухили и вероятно беше единственият човек на света, който можеше да изглежда щастлив в такава ситуация.

— Как се чувстваш? — попита Мат. Той самият нямаше никакви видими наранявания, което беше обяснимо, имайки предвид, че беше по-добър боец от Рис и от мен.

— Страхотно. — Трябваше да излъжа през стиснати зъби, защото в действителност едва успявах да си поема дъх. Съдейки по силната остра болка в областта на диафрагмата, предполагах, че имам счупено ребро, но не исках да тревожа Мат. — Какво става? Къде сме?

— Надявах се, че ти можеш да хвърлиш някаква светлина върху това — отвърна Мат.

— Аз вече му казах, но той отказва да ми повярва — отбеляза Рис.

— Кажи ми тогава на мен? — рекох аз и Мат изсумтя.

— Не съм съвсем сигурен. — Рис поклати глава. — Дворец на витра. Мисля, че може да е в Колорадо.

— И аз така си помислих — отбелязах с въздишка. – Разпознах витрийците, които нападнаха къщата. Кира и преди ми е била по петите.

— Какво? — Очите на Мат бяха широко отворени и невярващи. — Тези хора са ви преследвали и преди?

— Да, точно затова трябваше да замина. — Затворих очи, защото усилието да ги държа отворени ми причиняваше твърде силна болка. И целият свят като че ли искаше да пропадне под мен.

— Нали ти казах — обърна се Рис към Мат. — Аз не лъжа за такива неща. След онова, което се случи, си мислех, че ще проявиш малко повече доверие към мен.

— Рис не лъже — казах аз, трепвайки. Ставаше ми все по-трудно да дишам и трябваше да си поемам дъх едва-едва, което ме правеше още по-замаяна. — Той знае повече от мен за всички тези неща. Аз не живях там много дълго.

— И защо тези витра те преследват? — попита Мат. — Защо си им нужна?

Поклатих глава, защото не бях готова да понеса болката, която щеше да ми причини говоренето.

— Не знам — отговори Рис вместо мен. — Никога преди не съм виждал да преследват някого по този начин. Но пък от друга страна, тя е първата принцеса, която срещам и идването й беше предсказано преди известно време.

Искаше ми се да науча какво точно е било предсказано. Всички ми загатваха неопределено, че съм щяла да бъда могъща един ден, което ми звучеше доста невероятно, съдейки по това как се чувствах сега. Не можех почти да говоря от болка и бях заключена в тъмница.

И не само че не бях успяла да спася самата себе си, но бях повлякла със себе си и Рис и Мат.

— Уенди, добре ли си? — попита Мат.

— Да — излъгах аз.

— Видът ти обаче не го подсказва — отбеляза Рис.

— Не ти е останал никакъв цвят на лицето и едва дишаш — каза Мат и го чух да става на крака до мен. — Трябва ти доктор или нещо такова.

— Какво правиш? — попита Рис.

Отворих очи, за да видя какво си е наумил Мат. Планът му беше прост и очевиден — той тръгна към заключената врата и започна да блъска с юмруци по нея.

— Помощ! Чува ли някой? Уенди се нуждае от доктор! — крещеше Мат.

— Защо смяташ, че биха искали да й помогнат? — попита Рис, изричайки на глас собствените ми мисли. Кира специално се беше постарала да ме нарани, когато бях в ръцете й.

— Те все пак не я убиха, което означава, че не им е нужна мъртва. — Мат спря да удря по вратата, колкото да отговори на Рис и след това продължи да тропа и да крещи.

Тупурдията и виковете отекваха в помещението, карайки ме да се чувствам ужасно. Главата ми пулсираше твърде силно и тъкмо се канех да кажа на Мат да престане, когато вратата се отвори.

Това беше идеалният момент Мат и Рис да предприемат контраатака, но те не го направиха. Вместо това и двамата просто отстъпиха назад.

Витриецът, който ме беше накарал да изгубя съзнание, пристъпи в стаята и аз смътно си спомних, че Кира го беше нарекла Локи. Рошавата му коса беше твърде светла за витриец, почти руса.

Придружаваше го някакъв трол, досущ като истински трол. Много нисък и подобен на таласъм. Чертите му бяха човешки, но кожата му беше слизеста и кафеникава. Носеше шапка и изпод нея се подаваха кичури пепелява коса. Стигаше едва до хълбока на Локи, но обстоятелството, че беше истински трол, го правеше някак много по-застрашителен.

Рис и Мат едновременно зяпнаха при появата на този зъл дух и същото вероятно щях да сторя и аз, ако можех да си държа главата изправена.

— Казваш, че момичето се нуждае от доктор? — попита Локи, спирайки погледа си на мен. Изучаваше ме със същото леко любопитство, както преди.

— Кира ли направи това? — попита таласъмът и гласът му се оказа неочаквано дълбок за такова дребно създание. Той погледна към Локи в очакване на потвърждение, поклащайки глава при вида на пораженията, които ми бяха нанесени. — Трябва да бъде държана на каишка.

— Струва ми се, че тя не може да диша — каза Мат. Чертите на лицето му бяха изопнати от напрежение. Сигурна бях, че състоянието ми беше единствената причина да не се нахвърли върху Локи. Ако ги наранеше, те нямаше да могат да ми помогнат.

— Добре, дай да погледна. — Локи тръгна към мен с широки, решителни крачки.

Таласъмът остана до вратата, за да я пази от Мат и Рис, но те бяха твърде погълнати от мен, за да мислят за бягство.

Локи приклекна до мен, оглеждайки ме с нещо, което можеше да мине за загриженост. Болката беше твърде силна, за да почувствам истинска уплаха, но не бях убедена, че бих се страхувала от него и при други обстоятелства. Физически той беше много по-силен от мен и притежаваше способността да изключва съзнанието ми, може би дори нещо повече от това. Но някак си знаех, че ще ми помогне.

— Къде боли? — попита Локи.

Когато отворих уста, вместо да заговоря, от гърлото ми се надигна мъчителна кашлица. Затворих очи и се опитах да я овладея. Закашлях се толкова силно, че от очите ми потекоха сълзи, но усетих и нещо влажно. Отворих очи, за да видя, че краката ми и тези на Локи са опръскани от нещо яркочервено. Кашлях кръв и не можех да се спра.

— Лъдлоу! — извика Локи към таласъма. — Доведи Сара! Веднага!