Разкъсана

17 Вцепенена

След като чух какво мисли Тове за Локи, реших, че трябва да поговоря отново с маркиза. Той не беше много открит с мен, но трябваше да узная защо ми беше позволил да избягам и защо се беше оставил да го заловят. Но за мое разочарование охраната на Локи бе станала по-строга.

Беше се чуло, че съм разговаряла с него и на стражите беше наредено в никакъв случай да не ме допускат близо до него. Дънкан бе скастрен здраво, че ми е позволил да се срещна с Локи и когато се появи отново да поеме задълженията си като мой телохранител, той отказа да ми съдейства за нова среща с Локи.

Можех да използвам внушение върху Дънкан, но и без това вече бях объркала сериозно ума му, докато се упражнявах върху него. Освен това се бях заклела да не използвам способностите си върху никого, макар да не казах за това на Тове.

В същото време може би наистина беше добре да си почина през свободния си ден. Утре се връщах към обучението си и след като приключехме с Тове, щях да опитам да се видя с Локи. Сигурна бях, че щях да намеря начин, без да използвам внушение върху стражите или върху който и да е друг.

Не останах обаче дълго време сама. Дънкан ме изпрати до стаята ми и не бяха минали и пет минути, когато Рис се прибра от училище. Той направи пица и ме покани в стаята си да гледаме глупави филми и да се забавляваме заедно с Мат и Уила.

Тъй като не бях прекарала много време с нито един от тях, аз се съгласих, принуждавайки Дънкан да се помъкне след мен. Седнах на канапето и се постарах да оставя достатъчно голямо разстояние между мен и Рис, но не беше нужно да си правя труда, защото там беше и Мат.

Той обаче като че ли гледаше вече по-свободно на задълженията си като по-голям брат. Разговаряше надълго и нашироко с Уила, двамата се шегуваха помежду си и се смееха. Но най-голямата изненада за мен беше самата Уила. Тя яде дори пица. Въпреки че аз не го направих, тя хапваше с усмивка.

За разлика от последния път, когато гледах филми в стаята на Рис, този път се погрижих да си тръгна, преди да заспя. Извиних се на всички и си тръгнах по средата на „Злите мъртви“.

На път към стаята си, видях Фин да крачи из коридора. Поздравих го, но той дори не кимна и с нищо не показа да ме е забелязал. Дънкан се извини от негово име, което само ме вбеси още повече. Не беше редно Фин да ползва услугите на други следотърсачи, за да ме накара да се чувствам по-добре.

На другата сутрин Тове ме събуди рано-рано. Сега, когато живееше в двореца, той вече не губеше време да пътува дотук. Часът беше твърде ранен за ставане, но безсънието на Тове се беше влошило след пристигането му тук и затова не се оплаках.

След като се приготвих, прекарахме дълги часове в обучение. После отидохме в кухнята, която по това време на деня обикновено беше безлюдна, но при толкова много стражи и гости в двореца главният готвач беше на пълен работен ден. И за голямо негово изумление Тове ме накара да се упражнявам, премествайки тенджери и тигани.

Надявах се да се получи нещо като във филма „Мери Попинс“ с всички онези танцуващи кухненски съдове, но не стана точно така. Накарах няколко чугунени тигана да се носят във въздуха и едва не отнесох главата на Дънкан, запращайки една голяма тенджера през стаята, използвайки само ума си.

Чувствах нещо като възторг, защото най-накрая се бях научила да премествам предмети. Тове смяташе, че разковничето е било затръшнатата от мен врата, докато Елора нараняваше Локи. В този момент според него бях преодоляла онова, което ме е възпирало да впрегна потенциала си.

Но най-накрая еуфорията ми беше победена от пълното изтощение. Никога през целия си живот не се бях чувствала толкова уморена. Дънкан ми предложи да ми помогне да се кача до стаята си и макар да се нуждаех от помощта му, аз му отказах. Трябваше да се науча да се справям с това сама.

Не исках хора като Дънкан, Фин и дори Тове да рискуват живота си, за да ме пазят. И дори да не рискуваха живота си, не желаех да съм зависима от някого. Аз бях по-силна от другите и трябваше да се грижа сама за себе си.

Знаех, че не мога да овладея всичко за един ден, но днес бях вложила всичко от себе си, за да напредна.

След тренировката си отдъхнах за кратко в очакване на предстоящото съвещание. Тове, Дънкан и аз се отправихме към военната зала заедно с няколко избрани стражи и Елора. Фин и баща му Томас бяха вече там, когато пристигнахме. Аз ги поздравих и докато Томас отговори на поздрава ми, Фин ме игнорира. За пореден път.

На съвещанието не се случи нищо особено. Елора ни информира за хода на събитията. Нямаше нови набези на витра. Локи не беше избягал. След това тя съобщи на следотърсачите новото разпределение на смените. Тъкмо се канех да я попитам за плана й да се договори с витра срещу освобождаването на Локи, но в този момент тя ме стрелна с поглед, давайки ми да разбера, че моментът не е подходящ.

След края на събранието тръгнах към стаята си с намерението да си взема един дълъг студен душ и да легна да спя. Тъкмо преди да се мушна под струята, разбрах, че нямам душ гел. Държахме такъв в килера в коридора, което ни спестяваше усилието да тичаме всеки път до магазина.

Умът ми беше вцепенен, сякаш там беше станало късо съединение. По някаква причина почти не чувствах крайниците си, в това число пръстите на ръцете и краката си. Остра болка пронизваше черепа ми и лявото ми око беше леко замъглено.

Днешните занимания ме бяха изтощили повече, отколкото бях признала на Тове. Той на няколко пъти ми предложи да си почина, но аз отказвах, за което си плащах сега.

Мисля, че това беше причината да избухна, когато Фин мина покрай мен, без да ме поздрави. Аз вървях надолу по коридора по хавлия, за да си взема душ гел, когато се засякох с Фин, който отново обхождаше своя периметър. Той мина покрай мен, аз го поздравих, но той нито кимна, нито ми се усмихна.

И с това чашата преля.

— Какво означава това, Фин? — извиках аз, завъртайки се към него. Той се спря, но само защото го бях стреснала. Погледна ме и премигна срещу мен с увиснала челюст. Не мисля, че някога го бях хващала толкова неподготвен. — Разбира се, че няма да кажеш нищо. Просто ще ме зяпаш с празен поглед както винаги.

— Аз-аз… — заекна Фин и аз поклатих глава.

— Виж какво, Фин — протегнах ръка, за да го накарам да замълчи. — Ако си решил да игнорираш моето съществуване, не е нужно да променяш това сега.

— Уенди — въздъхна той с нотки на отчаяние. — Аз просто си върша работата…

— Виж ти! — Завъртях нагоре очи. — И къде по-точно в служебната ти характеристика пише, че трябва да се държиш като кретен и да игнорираш своята принцеса? Попадал ли си на подобно нещо там.

— Правя всичко по силите си за твоята безопасност и ти знаеш това.

— Разбирам, че не можем да бъдем заедно. Не съм чак толкова слабохарактерна, че да се метна на врата ти в момента, в който ми кажеш „здравей“ — отбелязах аз. — Няма абсолютно никаква причина да бъдеш толкова груб с мен.

— Не съм груб. — Лицето на Фин се смекчи и сега изглеждаше измъчено и объркано. — Аз… — Той сведе поглед надолу. — Не знам как да се държа около теб.

— Защо смяташ, че пренебрежението е най-добрият начин? — попитах аз и за моя собствена изненада очите ми се напълниха със сълзи.

— Затова не исках да бъда тук — поклати той глава. — Молех кралицата да ме освободи…

— Молел си я? — възкликнах аз, защото това беше вече твърде много.

Фин не се молеше. Той беше твърде горд и честолюбив, за да моли за нещо, но толкова много бе искал да бъде далече от мен, че бе паднал дотам да се моли.

— Да! — Той ме посочи с ръка. — Погледни се! Виж какво ти причинявам!

— Значи знаеш, че вината за това е твоя? — попитах аз. — Знаеш го и въпреки това го правиш?

— Аз нямам голям избор, Уенди! — извика Фин. — Какво искаш да направя? Кажи ми, какво според теб трябва да направя?

— Не искам вече нищо от теб — отвърнах аз и се отдалечих.

— Уенди! — извика Фин подир мен, но аз поклатих глава и продължих да вървя.

— Твърде съм уморена за това, Фин — промърморих аз и влязох в стаята си.

Веднага щом затворих вратата, се облегнах на нея и заплаках. Дори не знаех защо. Причината не беше дори в това, че Фин ми липсваше. Просто не можех да контролирам емоциите си и те извираха от мен в сподавени ридания.

Строполих се в леглото и реших, че най-добрият лек за това е сънят.