Разкъсана

13 Пленник

Отломките бяха разчистени от балната зала за голямо съжаление на Тове, но светлите отвори на тавана все още бяха покрити с брезент. Тове харесваше разпилените наоколо боклуци, защото можех да се упражнявам с тях, но смяташе, че и брезентът ще свърши работа.

Дънкан не беше с нас днес. Умът му беше изтощен от експериментите, които си правех с него, и тъй като понякога ставаше жертва на мозъчните вълни, които изпращах по време на упражненията си, решихме, че би било по-добре за известно време да е другаде.

От часове се опитвах да накарам брезента да се помръдне и единственото, което бях постигнала досега, беше да го накарам леко да се набразди. И дори и това беше под въпрос. Тове допускаше, че е резултат от моите усилия, но аз подозирах, че причината е по-скоро в силния вятър, който духаше навън.

Главата започваше да ме боли и се чувствах като глупачка, държейки ръцете си нагоре, тласкайки нищото.

— Нищо не става — въздъхнах и отпуснах ръце.

— Постарай се повече — отвърна Тове. Той лежеше на пода, облегнал глава върху ръцете си.

— Не мога. — Тръшнах се на пода по един не особено аристократичен начин, но знаех, че на Тове му е все едно. Имах чувството, че той дори не забелязваше, че съм момиче. — Не искам да се оплаквам, но сигурен ли си, че мога да направя това?

— Напълно сигурен.

— Добре, ами ако получа мозъчен удар, докато се опитвам да направя нещо, което изобщо не ми е по силите? — попитах аз.

— Няма да получиш — каза той простичко. Сетне вдигна едната си ръка с дланта нагоре и накара брезента да се повдигне и опъне, задържан от еластичните въжета, с които беше вързан. След това той падна плавно надолу и Тове обърна глава към мен. — Направи това.

— Може ли да си почина? — попитах, почти умолително. По челото ми беше избила пот и няколко къдрици бяха залепнали за слепоочията ми.

— Ако се налага. — Той свали ръката си и я сгъна отново под главата си. — Ако наистина ти е толкова трудно да го направиш, може би ти трябва повече време за подготовка. Утре можеш да се упражняваш отново върху Дънкан.

— Не, не искам да се упражнявам върху него. — Прибрах коляното към гърдите си и облегнах глава на него. — Не искам да го повредя.

— Ами Рис? — попита Тове. — Можеш ли да се упражняваш върху него?

— Не. Още по-малко върху него. — Избрах си една точка върху мраморния под и се замислих за момент. — Не искам да се упражнявам върху хора.

— Това е единственият начин да станеш добра — рече Тове.

— Знам, но… — въздъхнах аз. — Може би просто не желая да ставам добра в това. Да, бих искала да мога да контролирам способностите си. Но не искам да се уча да използвам мисловен контрол върху никого. Дори върху лоши хора. Струва ми се, че това не е редно.

— Разбирам. — Той се надигна и седна със скръстени крака, докато се извръщаше към мен. — Но да се учиш да владееш силата си не е лошо нещо.

— Аз съм по-силна от Дънкан, нали?

— Да, разбира се — кимна Тове.

— Тогава защо Дънкан пази мен? — попитах аз. — Щом съм по-силна от него.

— Защото той е заменим — отвърна Тове простодушно. Трябва да съм изглеждала ужасена, защото той побърза да обясни: — Това е начинът, по който кралицата гледа на нещата. А също и обществото в Трил. И… ако трябва да бъда честен, аз съм съгласен с тях.

— Не е възможно да вярваш, че животът ми има по-голяма стойност просто защото съм принцеса? — казах аз. — Следотърсачите живеят в нищета, а ние очакваме те да умират за нас.

— Те не живеят в нищета, но иначе си права. Системата е тотално объркана — отбеляза Тове. — Следотърсачите имат пожизнен дълг просто защото са родени тук, а не някъде другаде по света. Те са слуги, обвързани с договор, което е един благовиден начин да се скрие фактът, че са роби. И това никак не е справедливо.

Едва когато Тове замълча, осъзнах точно за какво ставаше дума. Следотърсачите бяха в малко по-добро положение от роби. Почувствах се ужасно.

— Но ти все пак се нуждаеш от охрана — продължи Тове. — Всеки водач в свободния свят има телохранители. Дори поп звездите имат такива. И в това няма нищо лошо.

— Да, но в свободния свят телохранителите биват наемани. Те имат избор — казах аз. — Никой не ги принуждава да правят нещо.

— Мислиш ли, че някой е оказал принуда над Дънкан? Или над Фин? — попита Тове. — Те и двамата доброволно предложиха услугите си. Както и всички останали. Да пазиш принцесата, е висока чест. Освен това животът в двореца си има своите предимства.

— Не искам някой да пострада заради мен — казах аз и го погледнах в упор.

— Добре. — Устните му се извиха в самодоволна усмивка. — Тогава се научи да се защитаваш. Помести брезента.

Изправих се, подготвяйки се да сразя брезента веднъж завинаги, но в този момент силен звук на сирена прекъсна всичко.

— Чу това, нали? — попита Тове, накланяйки леко глава.

— Да, разбира се! — казах високо, за да надвикам сирената.

— Исках просто да съм сигурен, че не ми се е причуло — отвърна Тове.

Това ме накара да се запитам какво ли ставаше в главата му. Знаех, че чува неща, които за всички други оставаха недоловими, но ако тези неща включваха и виещи сирени, това обясняваше защо винаги изглеждаше толкова разсеян.

— Какво е това? — попитах аз.

— Противопожарна аларма, предполагам — отвърна Тове и стана. — Да отидем да видим.

Затиснах ушите си с ръце и го последвах към вратата. Бяхме в коридора, когато алармата спря да вие, но ушите ми продължиха да пищят. Намирахме се в южното крило, където течеше деловият живот в двореца и неколцина от съветниците на кралицата бяха излезли от кабинетите си и се оглеждаха.

— Защо се задейства това проклето нещо? — извика Елора от вестибюла. Думите й отекнаха и вътре в ума ми, което беше един от неприятните ефекти на нейните телепатични способности, когато беше гневна.

Не чух отговор на въпроса й, но там определено се случваше нещо. Пъшкане, викове, затръшване на врати, боричкане. Във вестибюла цареше суматоха. Тове продължи да върви без колебание и аз ускорих крачка, за да го настигна.

— Къде го намери? — попита Елора, но този път гласът й не проехтя в главата ми. Бяхме вече достатъчно близо, за да я чувам съвсем ясно.

— Мотаеше се наоколо — достигна до мен гласът на Дънкан и аз почти се затичах натам. Не бях сигурна в какво се беше забъркал, но не беше нищо добро. Беше повалил един от охраната, когато го видях.

Елора беше слязла до средата на витата стълба, която водеше към вестибюла. Носеше дълъг пеньоар и предположих, че звукът на алармата я беше заварил в леглото, където бе търсила облекчение от поредния пристъп на мигрена. Елора разтри слепоочията си и огледа залата с обичайната си надменност.

Входната врата беше широко отворена и през нея влизаха талази от подранилия сняг. Неколцина от стражите се боричкаха с някого в центъра на ротондата и силният вятър отвън люлееше полилея над тях. За мое облекчение Дънкан стоеше малко встрани, защото нещата не се развиваха добре.

Най-малко петима или шестима от нашите охранители се бяха счепкали с някого в средата. Някои от тях бяха наистина огромни и здрави мъже и въпреки това като че ли не можеха да се справят с нападателя. До този момент все не успявах да го видя добре, защото той непрекъснато им се изплъзваше.

— Достатъчно! — извика Елора и черепът ми беше пронизан от болка.

Тове доближи длани до главата си и ги притисна силно към нея, но моята болка спря само миг след като се беше появила.

Стражите се отдръпнаха назад, подчинявайки се на заповедта на Елора и най-сетне видях кой беше предизвикал цялата тази суматоха. Беше с гръб към мен, но това беше тролът с най-светлата коса, която някога бях виждала.

— Локи? — извиках аз смаяна и той се обърна към мен.

— Принцесо. — На устните му се появи крива усмивка и очите му проблеснаха.

— Ти го познаваш? — възкликна Елора и от думите й капеше злъч.

— Да. Всъщност не — отвърнах аз.

— Хайде, принцесо, ние сме стари приятели. — Локи ми намигна. Сетне се извърна към Елора с най-очарователната си усмивка и широко разтворени ръце. — Ние всички сме приятели тук, нали, Ваше Височество?

Елора присви очи към него и Локи изведнъж падна на колене. От гърлото му дойде ужасяващ звук и той се хвана за корема.

— Спри! — извиках аз и се затичах към него. В същия момент входната врата се затръшна и полилеят горе се разклати още по-силно.

Елора завъртя глава и ме погледна гневно, но за щастие не ме накара да се загърча от болка. Спрях се, преди да стигна при Локи. Той се беше свил на две, подпрял чело о мраморния под. Едва успяваше да си поеме дъх и извърна глава настрани, за да не видя колко много го боли.

— И защо, за бога, да го правя? — попита Елора. Ръката й беше върху парапета и кокалчетата й започваха да побеляват от силата, с която го стискаше. — Този трол се опитваше да проникне с взлом. Не е ли така, Дънкан?

— Да — отвърна Дънкан неуверено и за момент погледна към мен. — Или поне така предполагам. Той изглеждаше… подозрителен.

— Подозрителното поведение не ти дава право да изтезаваш някого! — изкрещях й аз, но лицето й стана само още по-безизразно. Намесата ми по никакъв начин не правеше нещата по-добри, но просто не можех да се овладея.

— Той е витра, нали? — попита Елора.

— Да, такъв е, но… — Облизах устни и погледнах към Локи. Той седеше на пода и изглеждаше малко по-добре, но изразът на лицето му беше още измъчен. — Там той се държа добре с мен и дори ми помогна. Затова… би било добре и ние да му отговорим със същото.

— Вярно ли е това? — попита Елора.

— Да, вярно е. — Локи седна на пети, гледайки нагоре към Елора. — Установил съм, че в повечето случаи постигам онова, което искам, с учтивост вместо с ненужна жестокост.

— Как се казваш? — попита Елора, оставайки равнодушна към думите му.

— Локи Стаад. — Той вдигна високо брадичка, сякаш беше горд с името си.

— Познавах баща ти. — На устните на Елора се изписа лека усмивка, но в нея нямаше нищо приятно. Така можеше да се усмихва човек, откраднал бонбон от малко дете. — Аз го ненавиждах.

— Това ме изненадва, Ваше Величество. — Локи се усмихна широко и нищо на лицето му не подсказваше, че преди няколко секунди е бил в агония. — Баща ми беше завършен глупак. Бих казал точно по ваш вкус.

— Това е странно, защото тъкмо щях да кажа, че ти много ми напомняш за него — продължи Елора с ледената си усмивка, докато слизаше по стълбите. — Смяташ, че можеш да използваш чара си, за да се измъкнеш, но аз изобщо не те намирам за очарователен.

— Много жалко — отвърна Локи, опитвайки се да запази лъчезарния израз на лицето си. — Защото, с цялото ми уважение, Ваше Височество, в случая вие пропускате да забележите очевидното.

Елора се изсмя, но гласът й прозвуча като кикот, когато отекна от стените. Исках да извикам на Локи, да му кажа да спре да я предизвиква и съжалих, че не мога да изпращам телепатично мисли, както правеше тя през цялото време.

Но точно сега важното беше да не й позволя да убие Локи. Макар да нямах никаква представа защо трябваше да го спася. Той не беше направил много за мен, освен че не ме уби, когато ме отвлече. И в този смисъл може би му бях длъжница.

Елора се спря, когато стигна до него. Локи стоеше на колене, вдигнал глава към нея, а в това време аз се молех да скрие глупавата усмивка от лицето си, защото по този начин само допълнително я дразнеше.

— Ти си дребно и нищожно създание — рече Елора, гледайки надолу към него. — Аз мога да те унищожа и ще го направя в момента, в който сметна за нужно.

— Знам — кимна Локи.

Тъмните й очи бяха приковани върху него и останаха така известно време, преди да разбера, че в този момент тя му причиняваше нещо. Говореше му или го контролираше по някакъв начин. Той не се гърчеше от болка, но усмивката изчезна от лицето му.

С тежка въздишка Елора извърна поглед от него и даде знак на стражите.

— Отведете го — каза тя.

Двама от по-едрите стражи се приближиха към Локи откъм гърба му, сграбчиха го за ръцете и го изправиха. Локи обаче не беше на себе си след онова, което му беше сторила Елора и не можеше да се държи на краката си.

— Къде го водят? — обърнах се към Елора, докато стражите го влачеха по земята. Главата на Локи се люшкаше напред-назад, но той беше все още в съзнание и жив.

— Не е твоя грижа къде го водят или какво се случва с него — просъска ми Елора.

Тя обходи залата с поглед и другите стражи се разпръснаха, връщайки се към задълженията си. Дънкан се въртеше наоколо, докато ме чакаше, а Тове стоеше на известно разстояние. Тове никога нямаше да допусне да бъде сплашен от майка ми и аз ценях смелостта му.

— Един ден ще бъда кралица и трябва да знам как се постъпва с пленниците — казах аз, изтъквайки най-разумния аргумент, който ми дойде наум. Тя извърна глава и известно време не каза нищо. — Елора, къде го отведоха?

— В крилото за прислугата, засега — отговори Елора.

Тя погледна към Тове и аз имах чувството, че ако той не беше тук, този разговор щеше да се развие много по-различно. Майката на Тове, Аурора, се домогваше до трона и Елора в никакъв случай не искаше да показва някакви признаци на слабост пред тях.

— Защо? Не може ли просто да си тръгне? — попитах аз.

— Не, не може. Погрижила съм се, ако се опита да си тръгне, да рухне в агония — каза Елора. — Трябва да построим подходящ затвор, но канцлерът винаги налага вето. Затова се налага да ги държа тук. — Тя въздъхна и отново потърка слепоочието си. — Ще имаме съвещание, за да решим какво да правим с него.

— Какво трябва да правим с него? — попитах аз.

— Ти ще присъстваш на това съвещание, за да видиш какво означава да си кралица, но няма да говориш в негова защита. — Очите й срещнаха моите, сурови и блестящи, и чух гласа й в ума си: Ти не можеш да го защитаваш. Това ще бъде акт на измяна и дори и една по-мека форма на застъпничество от твоя страна може да доведе до твоето изгнание, ако Тове докладва това на майка си.

Тя изглеждаше дори по-уморена отпреди. Кожата й обикновено беше порцеланово гладка, но сега около очите й се бяха появили няколко бръчици. Ръката й се спусна към корема й за момент и тя сякаш затаи дъх.

— Трябва да полегна — рече и вдигна ръка. — Дънкан, моля те, придружи ме до покоите ми.

— Да, Ваше Величество. — Дънкан се спусна към нея, но докато минаваше покрай мен, за миг ми се усмихна виновно.

Аз само поклатих глава. Разбирах чувствата му. Витра се бяха опитали да убият мен, Фин, Тове, брат ми — почти всекиго, на когото държах, и Локи беше един от тях. Аз не трябваше да го защитавам, но от друга страна, не смятах, че имаше някакво оправдание да бъде измъчван.

Когато Елора си тръгна, аз въздъхнах дълбоко и тръснах глава. Знаех, че бях паднала още по-ниско в очите й и това едва ли вещаеше нещо добро.

— Много добре — рече Тове и аз почти бях забравила, че е тук. Обърнах се към него, за да видя, че на лицето му е изписана усмивка и някакъв странен израз на гордост.

— За какво говориш? — попитах аз. — Аз обърках всичко. Елора ми е бясна и ще си го изкара на Локи. И дори не знам защо ме е грижа за това. Той бе дошъл тук да ме отвлече, да ме убие или да ми причини нещо ужасно, а аз съвсем безпричинно се опитах да го спася.

— Да, това е така — съгласи се Тове. — Но аз говорех за вратата и полилея.

— Какво? — попитах аз.

— Докато Елора го измъчваше, ти накара вратата да се затръшне и полилеят да се разлюлее. — Тове посочи с ръка към тях, сякаш това изясняваше нещата.

— Това беше вятърът или някакво течение.

— Не, ти го направи — увери ме Тове. — Беше неволно, но го направи ти. И това е напредък.

— Значи всеки път, когато искам да затворя вратата, трябва просто да накарам Елора да измъчва някого — рекох. — Звучи доста лесно.

— Познавайки майка ти, няма да е особено трудно — ухили се той в отговор.

Върнахме се към обучението ми, но бях разсеяна и не можах да накарам нищо да се помръдне до края на деня. След като Тове си тръгна, аз се отправих към стаята си. Реших първо да се отбия при Мат, защото предположих, че алармата го е стреснала, а Рис беше на училище. Почуках на вратата му и след като не последва отговор, се осмелих да вляза, но него го нямаше.

След набега на витра отсъствието на Мат малко ме разтревожи. Преди да тръгна да го търся из целия дворец, се отбих в стаята си да си взема един пуловер и там намерих бележка от Мат, забодена отвън на вратата.

Страхотно. Отскубнах бележката и влязох в стаята си. Може би наистина трябваше да поприказвам с него, защото всичко беше толкова объркано. Но той бе непрекъснато с Уила, което беше съвсем непонятно за мен. Нямах представа какво правят заедно през цялото време. По-логично беше да се ненавиждат един друг.

Търкулнах се на леглото си и заспах доста бързо. Не предполагах, че съм толкова уморена, но вероятно заниманията ми с Тове си взимаха своето.