Разкъсана

24 Трилски език

Локи вече знаеше за моя уговорен брак и беше само въпрос на време да разберат всички. Реших, че ще бъде по-добре приятелите ми да научат за това от мен и затова ги събрах всички заедно.

Уила и Дънкан вероятно щяха да се зарадват, но не знаех как ще реагират Мат и Рис. Може би не много добре.

Срещнахме се във всекидневната на горния етаж, която беше старата стая за игри на Рис. На тавана бяха нарисувани облаци и по лавиците в ъгъла все още стояха вехти играчки. Мат седеше между Рис и Уила на дивана, а Дънкан направо на пода, подпрян на кушетката.

— Имам да ви кажа нещо. — Стоях пред тях и въртях пръстена на палеца си, опитвайки се да се успокоя.

Изпълненият с подозрение поглед на Мат не ми помогна особено. На всичко отгоре Рис се хилеше като някакъв развълнуван глупак. Той беше изключително щастлив, когато го поканих тук, защото напоследък почти не се бяхме виждали с него. Той прекарваше повечето си време с Мат и чух, че бил започнал да излиза с Рианон.

— Какво е станало? — попита Мат и в гласа му още отсега имаше тревога.

— Поводът е добър — настоях аз.

— Тогава изплюй камъчето — каза Уила със смутена усмивка. — Ще умра от любопитство. — Тя се беше опитала да изтръгне новината от мен, преди да дойдат всички, на аз бях проявила твърдост.

— Исках всички вие да знаете, че на мен… — покашлях се леко, — че на мен ми предстои да се омъжа.

— Какво? — изръмжа Мат.

— О, боже мой! — ахна Уила с блеснали очи. — За кого?

— Значи е вярно? — Дънкан зяпна към мен, очевидно също чул за слуха.

— За Тове Кронер — казах аз.

Уила изпищя и притисна ръце до устата си. Не знам дали щеше да бъде по-развълнувана, ако самата тя щеше да се омъжва за Тове.

— Тове? — каза Мат подозрително. — Този тип е душевноболен, дори не знаех, че го харесваш.

— Да, харесвам го — отговорих аз. — Той е добро момче.

— О, боже, Уенди! — извика Уила и скочи от дивана, като едва не ритна Дънкан по главата. Тя се втурна към мен и ме прегърна въодушевено. — Това е толкова прекрасно! Толкова съм щастлива за теб!

— Да, поздравления — кимна Рис. — Той е късметлия.

— Не мога да повярвам, че не сте ми казали досега — рече Дънкан. — Прекарах с вас двамата цялата сутрин!

— Всъщност не сме казали още на никого. — Аз се освободих от прегръдката на Уила. — Дори не съм сигурна дали трябва да казвам на някого, но сметнах, че вие трябва да знаете.

— Не разбирам. — Мат стана, видимо разтревожен от новината. — Мислех, че се интересуваш само от онзи Фин?

— Не, не е така. — Аз поклатих глава и погледнах надолу. — Не се интересувам от никого. — Въздъхнах дълбоко. — Всичко това е зад мен сега.

— Сватбата ти ще бъде фантастична! — Уила беше стиснала ръце пред гърдите, удържайки импулса си да ме прегърне отново. — Кога е големият ден?

— Не знам точно — признах аз. — След като навърша осемнайсет.

— Но това е само след три месеца! — извика Мат.

— Нямаме никакво време за подготовка! — възкликна Уила, пребледняла. — А имаме толкова много неща за правене. — След това направи физиономия. — О, предполагам, че Аурора ще вземе всичко в свои ръце, нали?

— Да. — Намръщих се, когато осъзнах, че щях да имам свекърва от ада. — Мисля, че да.

— Радвам се, че съм момче и не се налага да мисля за тези неща — отбеляза Рис с крива усмивка.

— Подготовката е най-хубавата част — настоя Уила и ме прегърна през рамото. — Избирането на цветовете, роклите, цветята и поканите! Няма нищо по-забавно от това!

— Уенди, наистина ли нямаш нищо против този брак? — попита Мат, гледайки ме в упор.

— Разбира се, че няма, Мат — каза Уила. — Това е мечтата на всяко момиче. Да бъде принцеса, да се омъжи за принц и да има голяма възхитителна сватба.

— Формално погледнато, Тове е маркиз, а не принц — изтъкнах аз.

— Знаеш какво имам предвид — продължи Уила. — Това е като сбъдната приказка.

— Уила, спри за момент! — Мат я погледна хладно и тя отдръпна ръка от рамото ми. Той се обърна към мен. — Уенди, наистина ли искаш това? Да се омъжиш за това момче?

Поех си дълбоко въздух и кимнах.

— Да. Това е, което искам.

— Добре. — Мат неохотно ми даде одобрението си. — Ако това е желанието ти, ще те подкрепя. Но ако те нарани по някакъв начин, ще го убия.

— Не съм и очаквала нещо по-малко от теб — отвърнах аз с усмивка. — Но всичко ще бъде наред.

Уила продължи да бърбори за всички прекрасни неща, които ще направим около подготовката на сватбата, но моята незаинтересованост малко по малко охлади ентусиазма й. Мат и Рис не искаха, а и не беше нужно да слушат всичко това и отидоха да правят по-забавни неща. Дънкан беше мой бодигард, поради което не можеше да си тръгне, но в интерес на истината той проявяваше по-голям интерес към разговора с Уила от самата мен.

Най-накрая тя сама се умори и каза, че си отива вкъщи, но утре щяла да дойде рано сутринта, за да започнем подготовката на сватбата. Докато излизахме от стаята, изброяваше всички неща, които трябва да вземе със себе си, идвайки насам.

— Е, до утре — каза Уила и стисна ръката ми.

— Да.

— Това е вълнуващо, Уенди — напомни ми тя. — Дръж се подобаващо.

— Старая се — казах аз и се опитах да се усмихна.

Тя се засмя на несполучливия ми опит и си тръгна. Облегнах се на стената до вратата на всекидневната. Дънкан беше до мен, но не каза нищо.

Уила беше права. Всичко това беше като приказка. Но защо не го чувствах така?

Погледнах към коридора и видях Фин да прави вечерния си обход. Той вървеше към мен на път към северното крило, но като ме видя, се спря. Тъмните му очи се задържаха върху мен, след това се обърна и тръгна в другата посока.

О, да. Това беше причината. Също като в приказка, аз щях да се омъжа за принц. Но по една случайност бях влюбена в „просяка“.

На другия ден сутринта нямах търпение да започнем тренировките, защото се надявах по този начин да откъсна мислите си от предстоящия годеж, но не бяха минали и десет минути от събуждането ми, когато попаднах в ноктите на Аурора. Тя пристигна дори преди Уила и иззе изцяло сватбените приготовления от ръцете й. Уила не остана особено доволна от това, но направи всичко по силите си да бъде учтива с Аурора.

Отидохме в голямата трапезария, защото Аурора носеше безброй книжа и искаше да ги разстеле върху дългата маса. Тя беше приготвила списъци с гостите, разпределение на местата, цветови палитри, мостри от платове, модни журнали, модели на рокли и изобщо всичко, което е нужно за една сватба.

— Трябва да направим годежа този уикенд очевидно, защото до сватбата остават само няколко месеца — каза Аурора, почуквайки с пръсти по един календар на масата.

Аз седях на стол на челното място, като Аурора беше от едната ми страна, а Уила от другата. Аурора се беше навела над масата и при всяко нейно движение зелената й рокля се полюшваше плавно около нея. Уила бе скръстила ръце пред гърдите си и гледаше ядовито към Аурора.

— Преди годежа трябва да сме избрали вече цветовете и да сме планирали самата сватба от край до край — каза Аурора.

— Това е прекалено скоро — поклати глава Уила. — Не е възможно да подготвим всичко това заедно със самия годеж. Дотогава има само няколко дни.

— Налага се да отпечатаме поканите за сватбата колкото може по-скоро и да ги раздадем по време на годежа — рече Аурора. — Кога е рожденият ти ден, принцесо?

— На девети януари — отвърнах аз.

— Защо е нужно да раздаваме поканите? — попита Уила. — Защо не ги разпратим по пощата като нормални хора?

— Защото ние не сме нормални хора. — Аурора я стрелна с гневен поглед. — Ние сме трил. И сме от кралско потекло. Обичайната практика при нас е да раздаваме поканите си на годежа.

— Добре, но в такъв случай трябва да отложим годежа поне с една седмица — каза Уила.

— Няма да споря с теб за това. — Аурора се изправи и разтри челото си. — Като майка на младоженеца годежът е моя грижа, а не твоя. И ще го организирам и планирам, както намеря за добре.

— Добре. — Уила вдигна ръце, сякаш не я беше грижа, но все още беше ядосана. — Постъпи както искаш. Това е твое право.

— Сега да се съсредоточим върху сватбата. — Аурора сведе поглед към мен. — Кой искаш да дойде на сватбата ти?

— Ами… — Свих рамене. — Уила очевидно ще ми бъде почетна шаферка.

— Благодаря. — Уила се усмихна победоносно на Аурора.

— Разбира се. — Аурора отвърна иронично на усмивката й и надраска името й върху лист хартия. — А кои ще бъдат останалите ти шаферки?

— Не знам. — Аз поклатих глава. — Всъщност аз не познавам много хора тук.

— Чудесно. Аз съм ти съставила списък. — Аурора грабна от масата списък от три страници и ми го подаде. — Тук ще намериш имената на почтени млади марксини, които са идеални за шаферки.

— Това са само имена и произволни факти — забелязах аз, преглеждайки списъка. „Кена Томас има черна коса и лунички, а баща й е маркиз на Ослина.“ Това не ми говори нищо. Нима трябва да избирам свитата си сред списък от непознати въз основа на цвета на тяхната коса?

— Ако предпочиташ, мога да ги избера вместо теб — предложи Аурора. — Но за да те улесня, съм започнала с имената на най-желаните, стигайки до най-нежеланите, въпреки че всички са приемливи.

— Аз мога да й помогна — рече Уила, взимайки списъка от ръцете ми, преди да го направи Аурора. Тя бързо стигна до края на списъка и за мое удовлетворение избра онези имена, които бяха най-малко предпочитани от Аурора.

— Не можем ли да се ограничим само с Уила? — попитах аз. — Сигурна съм, че и Тове няма толкова много приятели, подходящи за шафери. Можем да направим малка сватба.

— Не ставай смешна — рече Аурора. — Ти си принцеса. Не можеш да имаш малка сватба.

— Аурора е права — подкрепи я Уила, макар и без желание. — Сватбата ти трябва да бъде грандиозна, така че да им внушиш, че си принцеса, с която трябва да се съобразяват.

— Те не знаят ли вече това? — попитах аз чистосърдечно и Уила сви рамене.

— Не пречи да им го припомниш.

— Тъй като баща ти е извън картината, Ной може да те придружи до олтара — каза Аурора, записвайки си нещо.

— Ной? — попитах аз. — Твоят съпруг?

— Да, той е подходящ за целта — отвърна Аурора безцеремонно.

— Но аз едва го познавам.

— Е, не можем да те оставим да вървиш сама — каза Аурора, поглеждайки ме с раздразнение.

— Защо да не може да ме придружи Мат? — попитах аз. — Той на практика ме отгледа.

— Мат? — Аурора беше объркана и когато си спомни кой е той, сбърчи нос в знак на отвращение. — Онова човешко момче? В никакъв случай. Той дори не би трябвало да живее в двореца и ако се разбере, че е бил тук, ще станеш за посмешище на цялото кралство.

— Добре… тогава. — Помъчих се да се сетя за някой друг освен Ной. — Ами Гарет?

— Гарет Стром? — Аурора беше ужасена, но според мен този път причината беше, че той е напълно приемлив кандидат.

— Той е почти неин втори баща — изтъкна Уила със закачлива усмивка. Ако баща й ме изпратеше до олтара, това щеше да даде на нея и на семейството й по-голям престиж.

Но това не беше причината, поради която се спрях на него. В действителност аз харесвах Гарет и той наистина беше най-близкото до баща, което имах в Трил.

— Ако това е желанието на принцесата — каза Аурора и неохотно задраска името на съпруга си, замествайки го с това на Гарет.

Те продължиха така още известно време и накрая им се извиних, че трябва да ги оставя. Техните препирни и спорове ми бяха дотегнали. Тръгнах надолу по коридора, като единственият ми план беше да не съм там, където са те.

Когато наближих Военната зала, чух гласове. Спрях се и надникнах вътре. Нездравият на вид канцлер седеше на писалището с купчина книжа пред себе си. Фин и Тове стояха срещу него и разговаряха, а Томас беше пред библиотеката и търсеше нещо.

— Какво правите? — попитах аз, влизайки в залата.

— Тези момчета имат един идиотски план и аз им ходя по акъла — каза канцлерът.

— Не е идиотски — рече Фин и изгледа гневно канцлера, който обаче беше твърде зает да бърше потта от челото си, за да забележи това.

— Опитваме се да намерим начин да удължим примирието — обясни Тове. — Преглеждаме стари договори с Витра и други общности, за да видим дали нямаме такъв прецедент.

— Намерихте ли нещо? — попитах аз.

Тръгнах към писалището и прелистих няколко документа. Повечето от тях бяха на език, който не разбирах, изписан с букви, които можеха да бъдат оприличени на кирилските или арабските. Докато се ровех в библиотеката, бях открила, че това беше езикът на по-старинните документи.

— Нищо полезно засега, но току-що започваме — каза Тове.

— Няма и да намерите нищо полезно. — Канцлерът поклати глава. — Витрийците никога не използват писмени договори и никога не ги удължават.

— Какви обстоятелства биха могли да удължат едно примирие? — попитах аз, пренебрегвайки канцлера.

— Не знаем точно — призна Тове. — Но често в езика има вратички, които могат да бъдат използвани срещу тях.

— Вратички? — попитах аз.

— Да, като в приказката за Румпелщилцхен5 — каза Фин. — Понякога, когато се правят спогодби, се оставя някаква малка вратичка. Звучи невъзможно, но и това се е случвало.

— Аз чух споразумението. Те не казаха нищо такова — отбелязах аз. — Казаха само, че няма да ни нападат, докато стана кралица. Ами ако никога не стана кралица?

— Не, ти трябва да станеш кралица — рече Фин, взимайки купчина книжа.

— Но това би означавало неопределено дълъг период на мир, нали така? — попитах аз. — Имам предвид, ако никога не стана кралица.

— Съмнявам се — каза Тове. — Кралят ще намери начин да заобиколи това и само ще бъде още по-бесен, когато го направи накрая.

— Но… — Аз замълчах и въздъхнах. — В такъв случай той би заобиколил всичко, включително и едно удължаване на срока. Защо изобщо си правите труда тогава?

— Удължаването на срока не е нашата цел. — Тове срещна погледа ми. — Ще се задоволим и с някакво временно решение, ако нямаме друг избор, но ние искаме да намерим нещо, което ще сложи край на всичко това.

— Смятате ли, че такова нещо съществува? — попитах аз.

— Единственият език, който кралят разбира, е този на насилието — каза разпалено канцлерът. — Ние трябва да стоварим върху тях цялата си сила колкото може по-скоро.

— Това сме го опитвали! — каза Тове, губейки търпение. — Отново и отново! Кралят не се поддава на нашите атаки! Ние не можем да му причиним нищо!

И в този момент изведнъж ми хрумна нещо. Когато Тове ми говореше за Локи, бе казал, че само той, Елора и аз сме достатъчно силни, за да го задържим и дори не беше сигурен дали изобщо ни е по силите да го екзекутираме. По думите на самата Елора кралят беше по-силен от Локи. Той бе убил майка й, която е била толкова могъща, колкото и тя.

Никой не бе успявал да спре краля. Елора не беше достатъчно силна, а Тове бе твърде несъсредоточен. Но аз притежавах силата на краля и могъществото на Елора.

— Вие искате аз да убия краля — казах аз. — Искате да удължите срока на примирието, за да имам време да се подготвя за това.

Тове и Фин отказаха да срещнат погледа ми, по което разбрах, че съм права. Те очакваха от мен да убия баща си.