Разкъсана

5 Таласъм

— Какво има? — попита дълбок, дрезгав глас и по средата на вратата се появи тесен отвор.

Наведох се да надникна през него и видях таласъма, който по-рано беше дошъл с Локи. Над очите му бяха надвиснали гъсти вежди и не бях сигурна, че го виждам достатъчно добре, за да използвам внушение върху него. Нито пък имах представа дали то работеше върху истински тролове. Те изглеждаха съвършено различен вид от моя.

— Ти си Лъдлоу, нали? — попитах аз, спомняйки си името, което Локи беше извикал, изпращайки го за помощ.

— Не се опитвай да ме омаеш, принцесо. – Таласъмът се покашля и след това се изплю на земята. Избърса лице с ръкава си и се обърна към мен. — Устоявал съм на много по-красиви момичета от теб.

— Трябва да отида до тоалетната. — Отказах се да се преструвам на дружелюбна, защото чувствах, че прямотата и цинизмът ще свършат повече работа при него.

— Ами давай тогава. Не е нужно да ми искаш разрешение за това — изсмя се Лъдлоу и звукът не беше никак приятен.

— Тук няма тоалетна. Не мога просто да клекна на земята — казах искрено възмутена от идеята.

— Тогава стискай. — Лъдлоу понечи да затвори отвора, но аз си пъхнах ръката в него. Той натисна по-силно, но без резултат. Ако се стигнеше изобщо до това, можех лесно да надвия това плашило.

— Не можеш ли да повикаш тъмничар или нещо такова да ме придружи до тоалетната? — попитах аз.

— Аз съм тъмничарят — тросна се Лъдлоу заплашително.

— О, нима? — Усмихнах му се превзето, осъзнавайки, че задачата ми можеше да се окаже много по-лесна, отколкото си мислех.

— Не ме подценявай, принцесо — изръмжа Лъдлоу. — Аз ям момичета като теб за закуска.

— Значи си канибал? — казах аз, сбърчвайки нос.

— Лъдлоу, да не би да тормозиш бедното момиче? — каза нечий глас, чийто притежател остана невидим в този момент. Лъдлоу се дръпна настрани и видях Локи да се приближава наперено към нас.

— По-скоро тя тормози мен — оплака се Лъдлоу.

— Да, колко ли е тежко да разговаряш с една красива принцеса — каза Локи сухо и Мат изсумтя зад мен.

Лъдлоу промърмори нещо, но Локи вдигна ръка и го накара да замълчи. Той беше твърде близо до вратата, за да мога да видя лицето му. Отворът беше на нивото на очите на Лъдлоу и съответно около кръста на Локи.

— Какъв е проблемът? — попита Локи.

— Налага се да отида до тоалетната. — Наведох се към отвора с надеждата да срещна погледа му, но те и двамата бяха извън полезрението ми.

— И аз й казах да ползва килията — рече Лъдлоу с нотки на гордост.

— О, как си могъл! Тя не е някакъв обикновен манкс. Не можем да я поставяме в такова унизително положение! — скара се Локи на трола с искрено негодувание в гласа си. — Отвори вратата. Пусни я.

— Но, господарю, аз не би трябвало да я пускам, преди кралят да я призове. — Лъдлоу вдигна неспокойно глава към него.

— Мислиш ли, че кралят би искал тя да среща такова отношение? — попита Локи и таласъмът закърши ръце. — Можеш да обясниш на Негово величество, че вината е била изцяло моя, ако се стигне до това.

Лъдлоу кимна неохотно в знак на съгласие. Той плъзна обратно преградката на отвора и тръгна да отваря вратата. Чувах как резетата и ключалките прищракват и се въртят.

— Това не ми харесва — рече Мат, давайки глас на неодобрението си.

— Нямаме голям избор — прошепнах в отговор. — Аз ви забърках в това и аз трябва да ви измъкна.

Вратата се открехна леко и аз отстъпих назад в очакване да продължи да се отваря. Смятах, че Локи ще влезе, след което щях да приложа внушение върху него и така щяхме да избягаме. Но вместо това той и Лъдлоу останаха скрити отвън.

— Е? — каза Лъдлоу. — Няма да държа тази врата така цял ден.

Лъдлоу беше отворил вратата едва около педя, само колкото да се провра през нея. Промуших се и веднага щом се озовах навън, Лъдлоу я затръшна след мен. Вторачих се в него, докато затваряше отново резетата.

— Тоалетната е натам — рече Локи.

Ръката му сочеше надолу по коридора, осветен от запалени факли. Имаше същия пръстен под и беше иззидан от същите влажни камъни като килията.

— Благодаря. — Усмихнах се на Локи и срещнах за кратко погледа му. Очите му бяха тъмнозлатисти и наистина красиви, но бързо пропъдих тази мисъл от ума си.

Съсредоточавайки се, доколкото мога, започнах да си повтарям монотонно: Пусни ги. Пусни ги. Отвори килията и ги пусни. Изминаха няколко секунди, преди да постигна някакъв резултат, но това, което последва, беше далеч от онова, което очаквах.

През лицето на Локи премина смутена усмивка и в очите му проблеснаха дяволити пламъчета.

— Готов съм да се обзаложа, че изобщо не ти се ходи до никаква тоалетна, нали? — ухили ми се той самодоволно.

— А… какво? — заекнах аз изненадана, че не се случи нищо.

— Казах ти, че не трябва да я пускаме! — извика Лъдлоу, държейки на своето.

— Успокой се, Лъдлоу — отвърна Локи, но без да ме изпуска от поглед. — Всичко е наред. Тя е съвсем безобидна.

Удвоих усилията си, смятайки, че не съм се постарала достатъчно. Може би бях отслабила силите си, използвайки мисловен контрол върху Рис преди малко. Лечителите се изтощаваха и състаряваха, след като използваха способностите си. Същото вероятно ставаше и с мен, макар че не се чувствах уморена.

Бях започнала да повтарям същия напев в ума си отново, когато Локи махна с ръка и ме спря.

— Внимавай, принцесо, да не си причиниш нещо лошо — засмя се той. — Но признавам, че си упорита.

— Какво означава това? Че не се поддаваш на такива неща или какво? — попитах аз.

Безсмислено беше да се преструвам, че не съм използвала внушение върху него, защото той очевидно знаеше какво правя.

— Не точно. Просто ти липсва концентрация. — Той скръсти ръце пред гърдите си, наблюдавайки ме със същото любопитство, както винаги. — Но от друга страна, си много силна.

— Мисля, че каза, че е безобидна — намеси се Лъдлоу.

— Такава е. Без подготовка тя е почти безполезна — поясни Локи. — Някой ден ще бъде истинска придобивка. — Но точно сега експериментът й не е нищо повече от салонен трик.

— Благодаря — промърморих аз.

Побързах да премисля плана си. Определено можех да се справя с Лъдлоу, но не знаех как работят всички онези ключалки. Дори да успеех да го отстраня от пътя си, не бях сигурна, че мога да отворя вратата.

Локи стоеше точно срещу мен и аз вече знаех какви са шансовете ми срещу него. Освен че беше по-висок и по-силен от мен, той имаше способността да изключва съзнанието ми само като ме погледне. Нямах никакъв план.

— Виждам, че умът ти работи с бясна скорост — каза Локи почти със страхопочитание. Неволно се напрегнах, страхувайки се, че той може да чете мислите ми, и се опитах да не мисля за нищо. — Не мога да видя какво точно става в ума ти. Ако можех, нямаше да те пусна да излезеш. Но сега, когато си навън, можем да се възползваме от открилата се възможност.

— Какво имаш предвид? — попитах предпазливо, отдръпвайки се от него.

— Надценяваш интереса ми към теб. — Локи се усмихна широко. — Предпочитам моите принцеси да не са в изцапани пижами.

Дрехите ми щяха да изглеждат относително чисти, ако не беше кръвта по пуловера ми и петната от пръст по коленете ми. Сигурна бях, че не приличам на нищо, но вината не беше моя.

— Съжалявам. Обикновено изглеждам по-добре, след като ме набият — отбелязах, разколебавайки усмивката на лицето му.

— Да, добре, не мисля, че трябва да се тревожиш за това сега. — Локи бързо се окопити и възвърна самоуверения си вид. — Смятам, че е време да отидеш и да се срещнеш със Сара.

— Господарю, наистина не мисля, че това е разумно… — опита се да се намеси Лъдлоу, но Локи го изгледа гневно и той замълча.

— Ами приятелите ми? — посочих аз към килията.

— Те няма да ходят никъде. — Локи се усмихна на шегата си и аз устоях на изкушението да завъртя очи нагоре.

— Знам това. Но няма да отида никъде без тях — казах твърдо.

— Значи всичко е наред. Защото ти няма да ходиш никъде. — Локи отстъпи крачка назад, все още с лице към мен. — Не се тревожи, принцесо. Тях не ги грози никаква опасност. Хайде, в твой интерес е да поговориш със Сара.

— Вече се срещнах със Сара — опитах се да възразя аз.

Погледнах неспокойно към вратата, но Локи направи още една крачка назад. Въздъхнах, решавайки, че разговорът с по-високопоставени хора вероятно беше единственият начин да изтъргувам свободата на Мат и Рис. Дори ако не можех да осигуря моята собствена.

— Как разбра? — попитах аз, докато вървях в крак с него.

Той крачеше до мен надолу по коридора, докато минавахме покрай други килии като нашата. Не чух почти нищо и не видях други таласъми да стоят отпред на стража, но се запитах колко ли още затворници имаше тук.

— Какво да съм разбрал?

— Че… нали се сещаш, че се опитвам да ти въздействам — казах аз. — Щом не проработи, как разбра?

— Защото си много силна — повтори Локи, посочвайки главата си. — Това е като статично електричество и почувствах, че се опитваш да проникнеш в ума ми. — Той сви рамене. — Ти също би го почувствала, ако някой го опита върху теб. Но не съм сигурен, че ще се получи нещо.

— Значи това не работи върху трил или витра? — попитах аз, макар да се съмнявах, че ще получа прям отговор. Чудех се защо изобщо ми казваше каквото и да е било.

— Напротив, работи. И ако го правеше правилно, аз нямаше да почувствам изобщо нищо — обясни Локи. – Но ние сме по-трудни за контрол от манксовете. Ако подходиш непохватно, докато се ровиш в главите ни, ние го усещаме.

Стигнахме до една вита стълба, която Локи преодоля с няколко скока, без да си направи труда да ме изчака. Той видимо не се страхуваше, че мога да избягам и като че ли споделяше повече информация с мен, отколкото беше необходимо. Доколкото можех аз да преценя, Локи беше ужасен пазач и правомощията на Лъдлоу трябваше да бъдат по-големи от неговите.

Той мина през масивната врата в края на стълбите и двамата се озовахме в огромна зала. Не просто в някакво преддверие, а истински голям салон със сводести тавани. Стените бяха покрити с ламперия от тъмно дърво с червени нишки, а подът беше застлан с пищен червен килим.

Всичко наоколо напомняше за разкоша на двореца във Фьоренинг, но тоновете тук бяха по-дълбоки и по-плътни и създаваха впечатлението за по-голямо великолепие.

— Наистина е красиво — казах аз, без да крия изненадата и възхищението в гласа си.

— Разбира се, че е красиво. Това е домът на краля. — Локи ме погледна, недоумявайки защо съм толкова смаяна. — Ти нещо друго ли очакваше?

— Не знам. След престоя си в тъмницата, смятах, че ще видя нещо по-злокобно и недодялано. — Свих рамене. — Там долу нямаше дори електричество.

— Това е само за драматичен ефект. — Локи направи широк жест с ръка. — Все пак е тъмница. — Той тръгна по някакъв коридор, украсен по същия начин като вестибюла, и аз го последвах.

— Какво би станало, ако се опитам да избягам? — попитах.

Не виждах никой друг наблизо. Ако се окажеше, че съм по-бърза от Локи, може би щях да успея да се измъкна. Не че знаех къде да отида и така нямаше да мога да освободя Мат и Рис.

— Щях да те спра — отвърна той просто.

— По същия начин както го направи Кира ли? — В този момент усетих в ребрата си остра болка, която като че ли ми напомни за нараняването, които ми бяха причинили.

— Не. — За миг по лицето му премина някаква мрачна сянка, но той бързо я прогони и ми се усмихна. — Просто ще те притисна до себе си и ще те държа там, докато припаднеш.

— Звучи романтично, когато го казваш по този начин. — Сбърчих нос, спомняйки си как ме беше накарал да припадна, взирайки се в очите ми. Не беше болезнено, но не беше и особено приятно.

— Така е, като се замисля.

— И малко откачено — казах аз, но в отговор той само сви рамене. — Защо ме отвлече и ме доведе тук?

— Боя се, че имаш твърде много въпроси към мен, принцесо — отвърна той с умора в гласа. — По-добре е да си ги запазиш за Сара. Тя е тази, която има отговорите.

През останалото време вървяхме, без да си кажем нищо повече. Първо по коридора, после по едно стълбище, застлано с пътека от червен плюш, и след това по друг коридор, преди да се спрем пред красиво осветена двойна дървена врата. Върху нея бяха изрязани пълзящи растения, феи и тролове, описващи фантастична сцена в духа на Ханс Кристиан Андерсен.

Локи почука на вратата с драматичен жест и я отвори, без да дочака отговор. Влязох непосредствено след него.

— Локи! — извика Сара. — Трябва да чакаш за позволение, преди да влизаш в покоите ми.

Стаята й в много отношения беше издържана в стила на целия дворец. В средата имаше голямо легло с балдахин с неоправени, пурпурночервени завивки. Тя седеше на нисък стол пред една тоалетна масичка в дъното на стаята. Косата й беше хваната високо на същата стегната опашка, с която я бях видяла по-рано, но си беше сменила дрехите и сега носеше дълга черна сатенена роба.

Когато се обърна да ни погледне, платът на одеждата й трепна така, сякаш беше течен. Кафявите й очи се отвориха широко от изненада, когато ме видя, но тя бързо се овладя.

До нея седеше един таласъм, същият като Лъдлоу. Той се беше опитал да се премени в тесен костюм на иконом, но имаше същата ужасна кожа и измъчен вид. От ръцете му висяха дълги огърлици, обсипани с диаманти и перли. В началото не разбрах какво прави с тях, но после осъзнах, че ги държи за улеснение на господарката си, служейки й като жива кутия за скъпоценности.

Джафкаща топка от козина скочи от леглото, когато влязохме в стаята. Тя се спря непосредствено пред нас и видях, че това е само померан. По-голямата част от яростта му беше насочена срещу мен и когато Локи го сгълча, той млъкна. Гледайки ме подозрително, кученцето припна към Сара.

— Не очаквах да те видя толкова скоро. — Сара ми се усмихна с усилие и след това отправи леден поглед към Локи. — Щях да се облека, ако знаех, че идваш.

— Принцесата ставаше неспокойна. — Локи се излегна на плюшеното канапе до леглото. — След деня, който прекара, мислех, че заслужава известна промяна.

— Разбирам това, но в този момент съм малко неподготвена. — Сара продължи да го гледа гневно и посочи робата си.

— Добре, но в такъв случай не трябваше да ме изпращаш за нея толкова скоро — рече Локи, отвръщайки невъзмутимо на погледа й.

— Знаеш, че трябваше да направим… — Сара замълча и поклати глава. — Няма значение. Стореното сторено и ти си абсолютно прав. — Тя ми се усмихна и за момент изразът на лицето й стана някак топъл. Или поне много по-топъл, отколкото някога бях виждала на лицето на майка ми Елора.

— Какво става тук? — попитах.

Дори след всичко, което бяха направили, все още нямах никаква представа какво искат витра от мен. Знаех само, че нямат никакво намерение да спрат да ме преследват.

— Да, трябва да поговорим. — Известно време тя почукваше замислено с пръсти по масата. — Можеш ли да ни дадеш минутка, за да го направим?

— Добре — въздъхна Локи и стана на крака. — Хайде, Фрауд. — Малкото кученце се затича щастливо към него и Локи го грабна на ръце. — Възрастните трябва да си поговорят.

Таласъмът остави внимателно скъпоценностите на масата и тръгна към вратата. Вървеше бавно, поклащайки се заради телосложението си, но Локи направи широк завой, така че да позволи на трола да излезе преди него.

— Локи? — извика Сара, когато той стигна до вратата, но без да го поглежда. — Погрижи се съпругът ми да е готов да ни приеме.

— Както желаеш! — Локи се поклони леко, все още с кученцето на ръце. Когато излезе, затвори вратата след себе си и ме остави насаме със Сара.

— Как се чувстваш? — започна тя, правейки опит да се усмихне.

— По-добре. Благодаря. — Не бях сигурна, че трябва да й благодаря. Сара ме беше излекувала, но, от друга страна, тя навярно имаше някаква вина да бъда наранена преди това.

— Сигурно искаш да се преоблечеш. — Сара кимна към дрехите ми, ставайки от столчето. — Може би имам нещо като за теб.

— Благодаря, но наистина не ме е грижа особено за дрехите ми. Искам да знам какво става. Защо ме отвлякохте? — Чувствах, че кипя от гняв, и знаех, че тонът ми го издава, но тя като че ли не забеляза това.

— Сигурна съм, че ще се намери нещо — продължи Сара, като че ли изобщо не беше ме чула. Тръгна към един голям дрешник в ъгъла, отвори вратата му и се загледа вътре. — Това може да ти е малко голямо, но съм убедена, че ще свърши работа. — И тя извади една дълга черна рокля.

— Ама на мен наистина не ми е до никакви дрехи! — троснах се аз. — Искам да знам защо непрекъснато ме преследвате! Не мога да ви дам онова, което искате, ако не знам какво е то!

Докато Сара вървеше към леглото, забелязах, че се чувства неловко да срещне погледа ми. Очите й всячески ме избягваха. Всеки път, когато попаднеха на мен, бързо се извръщаха настрани. Тя тръгна към леглото и остави роклята върху него.

— Вие ги отпратихте, за да говорим, а сега отказвате да кажете и дума — отбелязах аз с растящо раздразнение.

— Представях си този ден от много отдавна. — Сара докосна нежно роклята, приглаждайки я върху леглото. — И ето, че той дойде, а аз се чувствам толкова неподготвена.

— Наистина, какво означава всичко това? — попитах аз.

Лицето й за момент придоби болезнен израз, но след това отново стана спокойно и безучастно.

— Надявам се да ме извиниш, но смятам да се преоблека. — Тя ми обърна гръб и тръгна към един сгъваем параван в ъгъла. Върху него беше изрисувана фантастична сцена, подобна на тази от двойната врата, а през перваза му беше преметната червено-черна бална рокля. Сара я взе оттам и се скри зад паравана, за да се преоблече в уединение.

— Знаете ли къде е Фин? — попитах аз със свито сърце.

— Това твоят следотърсач ли е? — попита Сара, мятайки черната роба върху паравана. Сега виждах само върха на главата й.

— Да. — Преглътнах с усилие, страхувайки се от най-лошото.

— Не съм сигурна къде е. Не сме го пленили, ако това имаш предвид.

— Тогава защо не идва да ме потърси? И как е допуснал да ме отвлечете? — попитах аз.

— Предполагам, че са го задържали, докато се измъкнат с теб. — Тя нахлузи роклята през главата си и за момент думите й заглъхнаха. — Не съм сигурна за подробностите, но те имаха заповеди да не нараняват никого, ако не се налага.

— Значи заповедите на Кира са били да не ме наранява, така ли? — попитах язвително, но Сара не отговори. — Можете ли просто да ми кажете дали е добре?

— Локи не ми докладва някой да е загинал — отвърна Сара.

— Той ли е бил натоварен със задачата да ме доведе тук? — Погледнах към затворената врата зад нас, разбирайки твърде късно, че е трябвало да задам тези въпроси на него. Поколебах се дали да не тръгна да го търся, но в този момент Сара излезе иззад паравана.

— Да. И ако не броим… гневния изблик на Кира, Локи ми разказа, че всичко е минало гладко. — Тя прокара ръце върху полите си и сетне посочи към роклята на леглото. — Моля те. Облечи я. Отиваме да видим краля.

— И той ще отговори на въпросите ми? — попитах аз, повдигайки вежди.

— Да, сигурна съм, че той ще ти каже всичко — кимна Сара, приковала поглед в пода.

Реших да я послушам. И ако той се опиташе да ми хвърли прах в очите, просто щях да избягам. Нямах време за неясни отговори и увъртания. Мат и Рис бяха пленници, а Рис дори не можеше да седне.

Но, от друга страна, те трябваше да ме харесат, защото по този начин може би щях да успея да ги убедя да освободят Мат и Рис. И ако за целта трябваше да облека някаква глупава вечерна рокля, щях да го направя.

Минах зад паравана и се преоблякох, докато Сара продължаваше да се приготвя. Тя си сложи една от огърлиците, които тролът беше оставил на масата за нея, и разпусна косата си. Тя беше черна и права и блестеше като коприна, падайки върху гърба й. Напомняше ми за косата на Елора.

Питах се как ли Елора би реагирала на всичко това, което се случваше. Щеше ли да изпрати спасителна мисия, за да ме освободи? Знаеше ли въобще, че съм заминала?

След като облякох роклята, Сара се опита да върже една висяща панделка на гърба ми, но аз не й позволих. Беше се пресегнала към нея и когато й се троснах да не го прави, лицето й придоби някак трагичен израз. За миг ръцете й увиснаха във въздуха, сякаш не можеше да повярва какво се е случило. След това ги отпусна до тялото си и кимна.

Без да каже нищо повече, Сара ме поведе надолу по коридора. Накрая стигнахме до друга двойна врата, която беше точно копие на онази, която водеше до нейните покои. Тя почука и докато чакаше отговор, отново приглади полите си. Черните и червени дантели прилягаха идеално съвършено и затова предположих, че това е само някакъв нервен тик.

— Влез — избумтя силен, дрезгав глас от другата страна на вратата.

Сара кимна, сякаш той можеше да я види, сетне бутна и отвори вратата.

Стаята беше без прозорци като всички останали, които бях видяла досега, а стените бяха облицовани с тъмно махагоново дърво. Въпреки внушителните й размери тя създаваше усещането, че се намираш в пещера. Една от стените от пода до тавана беше покрита с книжни шкафове, а до нея имаше масивно дървено писалище. Единственото друго обзавеждане бяха няколко елегантни червени кресла.

В най-голямото от тях, чийто дървени крака представляваха сложна плетеница, точно срещу нас седеше мъж. Дългата му тъмнокестенява коса падаше покрай раменете му. Беше облечен изцяло в черно — панталони с ръб, риза и дълъг жакет, който приличаше повече на мантия. Беше красив по един агресивен начин и изглеждаше малко над четиридесетте.

Локи седеше на един стол, но когато влязохме, се изправи. Малкото кученце Фрауд беше изчезнало напълно и аз се надявах, че не са го изяли или нещо подобно.

— А, принцесо. — Кралят се усмихна, когато ме видя, но не стана. Очите му се стрелнаха към Локи само за миг. — Локи, свободен си.

— Благодаря, Ваше Величество. — Локи се поклони бързо и излезе. Останах с впечатлението, че той не се радваше на компанията на краля и това ме направи още по-неспокойна.

— Е, ще ми кажете ли какво става? — попитах краля направо и усмивката му стана още по-широка.

— Предполагам, че трябва да започнем от самото начало — каза той. — Аз съм кралят на Витра. Името ми е Орен и съм твой баща.