Планетата в края на времето

Глава 8

Когато инженерите от комуникационния център отидоха при Пал Сорикейн, за да се опитат да си обяснят какво не е наред с получаваните от тях излъчвания от третия междузвезден кораб, старецът за момент ги погледна без да разбира. После се удари по челото и простена:

— Господи! Трябваше да се сетя!

Не се беше сетил обаче. Никой не се беше сетил. Покрай цялото вълнение и безпокойство, и страх, предизвикани от движенията на съседните звезди, никой не се беше сетил, че това може да се отрази на пристигането на междузвездния кораб „Ню Аргози“.

А се беше отразило.

Вярно, съобщенията, които още идваха от „Ню Аргози“, бяха съвсем нормални дори бодри. Корабът беше още на фазата на забавяне, все още много далеч. Следователно щеше да мине почти година преди комуникационният център на Нюманхоум да може да получи нещо, което третият кораб можеше да каже относно неочакваното отдалечаване на дузина звезди и обикалящите по орбита около тях небесни тела.

Инженерите не очакваха да чуят такова нещо. Очакваха пристигащите от „Аргози“ сигнали да поддържат постоянна честота, както би трявало да бъде. Това обаче не ставаше.

Сигналите също имаха Доплерово отместване27.

Никой не искаше да повярва във вероятното обяснение на това отместване, но честотата систематично нарастваше. Повече не можеха да се съмняват.

„Ню Аргози“ не беше част от пространството, в което се намираха те. Нюманхоум се движеше. „Аргози“ не се движеше заедно с него.

Най-страшното, което опъваше нервите на колонистите, беше, че на „Ню Аргози“ още не знаеха какво става. В техните предавания се съобщаваше, че всичко е наред, че няма изобщо никакви проблеми, че дори онези досадни, тревожни звездни избухвания са престанали — и те очакваха да пристигнат на Нюманхоум навреме.

Сега това вече беше невъзможно, тъй като Нюманхоум беше станала подвижна.

Това беше от голямо значение лично за всеки колонист. „Ню Аргози“ не беше просто астрономически обект. Той беше нещо, което всеки от тях очакваше с нетърпение. Беше Дядо Коледа, натоварен с подаръци. На „Ню Аргози“ имаше хора — повече, отколкото бяха докарали двата първи кораба, още три хиляди замразени тела, предназначени да бъдат размразени и да се присъединят към първите колонисти на Нюманхоум — много от тях приятели, колеги, дори роднини на пристигналите по-рано.

На него имаше и друго.

Беше натъпкан с неща, които не бяха от първостепенна важност и поради това не бяха натоварени нито на „Арк“, нито на „Мейфлауър“, но които колонистите много желаеха. Имаше пиана и цигулки, духови инструменти и тромпети; имаше хиляда нови видове цветя и около хиляда и петстотин вида птици, диви животни и членестоноги, каквито на Нюманхоум без „Ню Аргози“ никога нямаше да има. Имаше чудесен изкуствен спътник със слънчево захранване, който беше единственият им шанс да произвеждат повече антиматерия, за да попълват намаляващите запаси в орбита. Имаше и три малки совалки за изследване на системата. И най-вече той носеше надежда: носеше обещание за едно бъдеще — че колонистите на Нюманхоум не са окончателно, напълно откъснати от Земята…

И тази надежда се беше изгубила.

Колонистите трябваше да проведат събрание, за да обсъдят проблема. Разбира се, на него не можеше да се реши нищо — не можеше да се вземат никакви полезни решения. То просто даваше възможност всеки да чуе и да каже всичко, което можеше да се каже, — а след това, след катарзиса, да се върнат в реалния свят — което означаваше Нюманхоум, единственият останал им свят.

Макар че епидемията беше покосила мнозина, на Нюманхоум бяха останали живи 3300 души. Единствените на възраст над четири години, които не присъстваха, бяха екипажите на орбита, по море или малките групи на Южния континент и по други населени части на планетата. Две хиляди и шестстотин души се събраха на хълма край града, високоговорителите бумтяха.

Избраха комитет от дванадесет души да събере цялата налична информация и да изготви доклад. Пал Сорикейн беше в него, разбира се. Също и Били Стокбридж, старата болна Франсес Мтига (докарана със самолет специално от западния архипелаг) и старият (но съвсем не болен или слаб) капитан Бу Венгза. Щом комитетът съобщи онова, което всички вече знаеха, се вдигна гора от ръце.

— Ако ние можем да видим, че не се намират там, където трябва да са, защо те не могат да го видят? — попита някой.

Пал Сорикейн се изправи и се люшна на изкуствения си крак; не беше пил много, но личеше, че е уморен.

— Вече може би могат. Не забравяйте, че са все още почти на една светлинна година. Съобщенията, които получаваме от тях, са изпратени преди две нюманхоумски години.

После се обади една жена от Делта:

— Но ние сме ги уведомили какво става, нали?

— Разбира се! — отговори капитан Бу. — Те обаче още не са получили нашето съобщение. Скоростта на светлината е еднаква във всички посоки. — После се обърна към другите от комитета. — Какво има, Били?

— Брат ми иска да попита нещо — каза Били.

Фреди Стокбридж се беше изправил; беше учил за свещеник достатъчно дълго, но тъй като нямаше папа или кардинал, накрая сам се беше ръкоположил. Той сграбчи един микрофон и извика:

— Можете ли наистина да ни кажете какво става?

— Казахме ви всичко, което, можем — отвърна Пал Сорикейн. — Данните са ясни. Нашата малка местна звездна група се движи спрямо останалата част на галактиката… и се ускорява. Изглежда, някакви други групи също са започнали да се движат в различна посока, но не сме сигурни. Колкото до причината за това… един Господ знае.

— Да, точно така. Ние не знаем, но Той знае — твърдо каза Фреди Стокбридж.

След събранието Виктор придружи Реза до дома ѝ. Тя спря до къщата и загледа звездите. После каза:

— На мен не ми изглеждат различни.

— Във всеки случай през повечето време не мога да видя цветове — призна Виктор. — Всичките ми изглеждат еднакви: просто светли точки. Всъщност разликата не може да се види с просто око.

Тя потрепери, макар че както почти всяка нюманхоумска нощ беше влажно и топло, и каза:

— Хайде да нахраним децата.

Не продължи дълго. Виктор откри, че е очарован от гледката, на която не беше свикнал: как Реза прегръща бебето, шепне му, сменя пеленките и го храни. Усещането не беше сексуално. Във всеки случай той не мислеше, че е сексуално, макар че имаше и нещо такова. Беше просто привлекателно.

— Работата покрай децата е доста много — каза той съчувствено, когато отново излязоха навън.

— Много е за един човек — съгласи се тя. „Доста остро“ — помисли той и се почувства неудобно.

— Виж, ако искаш — започна смутено Виктор, — от време на време мога да взимам бебето… искам да кажа, когато съм в пристанището.

Тя поклати глава.

— Не става. То се нуждае от дом. А пък аз от съпруг.

Сега Виктор определено се почувства разтревожен.

— Съпруг? Наистина ли? Би ли желала… хм, искам да кажа, ще си съгласна ли да се любиш само с един човек до края на живота си?

— Като при брак? — Тя помисли сериозно за момент, после се обърна и го погледна от упор. — Верността важна ли е за теб, Виктор?

Той се почувства попаднал в капан.

— Аз… — Виктор се поколеба, размишлявайки върху онова, което ще каже и какво би могло да означава то. — Да, мисля, че съпружеската вярност е важна — каза най-после той.

— Вероятно бих могла — каза Реза. — Да, сигурна съм, че бих могла… искам да кажа, ако сме женени.

Беше съвсем вярно, че не можеха да видят някаква промяна в цвета на звездите, не и с невъоръжено око, но въпреки това промени имаше. В една посока звездната светлина беше отместена към синьото, в другата — към червеното. И отместванията растяха с всяка седмица.

Сега Пал Сорикейн имаше какво да прави. Двамата с Били Стокбридж прекарваха цялото си време в разглеждане на спектрограми и търсене в банките данни на всички възможни сведения, които можеха да хвърлят светлина върху проблема, и макар всички да излизаха безрезултатни, те продължаваха да се опитват да разберат какво, по дяволите, става в тяхното малко космическо пространство.

Спектралните отмествания не засягаха най-близките звезди — това бяха установили доста отдавна. В пространство с обем шест хиляди светлинни години имаше около дузина такива звезди — включително въглените от един от старите избухнали обекти „Сорикейн-Мтига“. Техните спектрограми бяха непроменени. Слънцето на Нюманхоум не беше близко до центъра на този обем, а почти в края — така че Сорикейн отговаряше язвително на колонистите, които (как суеверието се подхранва от неочакваното!) мърмореха, че е богохулствено безразсъдство да се колонизира пространство, в което има някакви променени неща.

Не, просто се беше случило (по някакъв начин!) този обем от пространството да се отдели от останалата част от галактиката. Или тяхната малка група от дванадесет звезди и всички свързани с тях планети, луни и обикалящи по орбита вехтории бяха започнали (по някакъв начин) бързо да се движат по посока на съзвездието Дева, или останалата част от галактиката (отново по някакъв начин — никой не можеше да се сети за някакъв механизъм, който би могъл да направи това да се случи) бързо се отдалечаваше от тях.

Разбира се, всичко това беше ужасяващо.

Нещо повече. Беше невъзможно. Един основен природен закон — закон непоклатим, който стоеше в оснозата на научното знание, елементите на движението, които бяха фундамент, създаден от Исак Нютон и потвърдени от всички учени след него — просто беше нарушен.

Да се мисли сериозно върху това означаваше човек да разбере, че като учен изобщо нищо не знае. Науката просто грешеше.

Но как беше възможно това?

Живеещите на Нюманхоум хора не можеха да се съмняват в науката. Науката ги беше докарала на тази планета. Те не бяха земеделци от третия свят или скотовъдци. Бяха химици, инженери, физици, генетици, минералози, агротехници, математици, доктори, металурзи — почти всеки възрастен от двата колониални кораба имаше научна степен в някаква област и всеки ден те предаваха това знание и тази нагласа на ума на децата си.

Резултатът бе изгаряща дилема, която просто не можеше да бъде разрешена.

Единственият начин за оцеляване беше изобщо да не се мисли за това — поне дотогава, докато можеха да си го позволят. В края на краищата останалата част от техния свят все още се държеше както трябва. Вярно, още съществуваха онези необясними емисии от обгорялата повърхност на планетата Небо, но тя беше много далеч. На повърхността на Нюманхоум и в обикалящите по орбита стари негодни кораби над нея всичко оставаше нормално. Посевите растяха.

А най-добрата новина беше, че здравните екипи накрая бяха намерили микроорганизъм, който може да се развива в човешкия организъм и да унищожава спорите на чумата. Така нуждата от марлените маски отпадна.

Но когато комуникациите с „Ню Аргози“ се превърнаха от шок в паника, от изгубена надежда до отчайващото разбиране, че корабът никога няма да кацне на Нюманхоум, защото планетата се отдалечава от него по-бързо, отколкото той се движи към нея — тогава всичко стана много лично.

Виктор и Реза най-после се ожениха — на 43-ти през пролетта на колониална година 38. Сватбата беше шумна и весела. Но късно вечерта, докато стояха на балкона за последна глътка вино преди да си легнат, Виктор дълго гледа звездите. Нощта беше ясна. Можеха да видят как светлата точка на „Мейфлауър“ се плъзга по южния хоризонт по орбитата си.

— Ще станем ли доброволци? — попита Виктор младоженката.

Не беше необходимо да го пита какво има предвид. Тя знаеше. Колонията най-после се беше почувствала достатъчно силна, за да отдели втечнен газ за гориво за ракета. Най-после един нов екипаж от доброволци скоро щеше да излети в космоса да смени уморения екипаж на орбита, да им даде възможност след всичките тези години да слязат долу, да стъпят на планетата, за заселването на която бяха летели над двадесет светлинни години в космоса.

— Може би следващия път. Когато децата станат малко по-големи — отвърна тя, сложила ръка в неговата. После попита: — Звездите не ти ли се виждат различни?

Беше въпрос, който не преставаха да си задават. Виктор замислено присви очи и каза:

— Не знам. Не мисля.

Малкият Джен излезе на балкона. Беше пъхнал пръсти в устата си, с другата си ръка хвана роклята на Реза, без да откъсва очи от Виктор. Зад него два пъти по-голямата му сестра, Таня, дъщеря на Джейк Ланди, си играеше кротко. Джен почти не беше свикнал с Виктор, защото макар че той беше прекарвал с него поне по час-два всеки път, когато корабът му беше в пристанището, Джен беше виждал много повече други мъже.

Виктор вдигна момчето. Джен не се възпротиви, но не пусна полата на майка си и тя се видгна чак до кръста ѝ. Майка му се засмя и я издърпа от малките пръстчета.

— Защо се държиш за роклята на майка си? — попита учудено Виктор. — Сега ние сме семейство, нали?

Реза го погледна и попита:

— Харесва ли ти да бъдем семейство?

Сериозен въпрос, изискващ честен отговор.

— Разбира се — отвърна Виктор и кимна да покаже, че наистина мисли така. — Ние сме чудесно семейство. Всичките — добави той. — Твоите и моите, и нашите деца… имаш ли нещо против, ако вземем и Шан?

— Нямам нищо против, но мисля че на Алис няма да ѝ хареса. От друга страна, тя прекарва в морето много време и наистина не би трябвало да взема момчето със себе си. То трябва да ходи на училище. — И млъкна по начин, който показваше, че не е казала всичко.

— Какво има? — попита озадачено Виктор.

Реза погали Джен по главичката.

— Предполагам, че ти самият няма да престанеш да пътуваш по море, нали? — отговори тя и го погледна.

— Не, защо да престана? Това е моята работа, а… — Мина му една мисъл. — Безпокои те, че пътувам с Алис ли?

— Не.

Но определено беше обезпокоена. Виктор виждаше достатъчно ясно това.

— Виж, мога да взема друг кораб — каза той и си помисли, че има много неща, свързани със семейството, и че ще трябва да мине много време, за да свикне.

— Ако искаш — каза тя.

Той не каза, че въпросът е какво иска тя — вече беше научил поне толкова за семейния живот.

— По този начин ще мога да съм тук, когато Алис е в морето, така че ще можем да вземем Шан при нас — каза той.

— Ще бъде добре — каза Реза, загледана в звездите. — Ако сложиш Таня да спи… аз ще накърмя бебето… ще се върна след минути. И ще можем да консумираме брака си.

Животът на колонията продължаваше. Когато меденият месец свърши, Виктор Сорикейн откри някои от недостатъците на семейния живот. Радиооператорът на кораба беше неомъжена млада жена, казваше се Нуредин, и нормално очакваше той да я приеме в леглото си. Сега обаче това не му изглеждаше нормално. А когато се върна в колонията, беше дори по-радостен да види жена си, отколкото беше очаквал. Тя не си беше губила времето. Беше бременна от четвърт нюманхоумска година и това щеше да продължи още малко повече от година. Коремът ѝ съвсем определено се беше закръглил, движенията ѝ бяха малко тромави — но не и в леглото.

Ако човек успееше да изкара от ума си някои затормозяващи, нерешими въпроси като например „Какво, по дяволите, става с Вселената?“, животът протичаше доста хубаво. Имаше дори едно честване — големият криогенен комплекс с фризери на хълмовете край Хоумпорт най-после беше завършен. Това означаваше, че сега щяха да имат гориво за отдавна бездействащата совалка, защото станциите за втечняване на газ, които поддържаха работата на фризерите, можеха да произвеждат течен водород и кислород за захранване на малък космически апарат.

Това беше голям плюс — макар Виктор с огорчение да научи, че не е включен дори в резервния списък на космическите пилоти — имаше твърде много други преди него. Но това все пак беше радостно. Фризерите бяха основно философско обещание — не, адски близко до религиозно обещание — за бъдеще. Бяха построени да траят дълго и бяха големи. Бяха предназначени да поберат всички замразени образци и тъкани — всичко, което хората на Нюманхоум бяха оставили след себе си — от диви кестени и атрофирали черни дробове на алкохолици до африкански мравояди и молци, и саламандри. Фризерите бяха най-добрата им връзка със Земята, напълно автоматично зареждани с енергия от геотермалните кладенци — и построени да издържат хиляда години…

И сега обречени да останат до голяма степен празни, защото големите товари замразени биологични материали от „Ню Аргози“ никога нямаше да пристигнат.

Нищо чудно, че честването беше съвсем кратко и скромно.

Имаше и други лоши новини. През тази година съвсем неочаквано умря Ибитсам Кхадек, все още настояваща колонията да проведе изследване на кафявото джудже на дядо ѝ. Майката на Реза, Розалинд Макган, също беше зле със здравето — изглежда, никой не можеше да каже какъв точно е проблемът, освен че може да са някакви много закъснели последици от неоткрито вътрешно „изгаряне от фризера“.

Пал Сорикейн беше започнал отново да пие.

И още по-лошо, Реза съобщи на Виктор, че е започнал да си прави домашно пиене. Наоколо имаше достатъчно местна растителност и тя определено ферментираше лесно в алкохол, но беше глупаво някой да го пие.

— Как са децата? — попита угрижено Виктор.

— Добре са — отговори Реза. — Едуина е доста израсла малка госпожица, знаеш. Тя и момчетата живеят със Сам и Сали Брод… те нямат собствени деца, макар много да се опитваха. — Тя се поколеба. — Може би трябва да наминеш да ги видиш.

— Ще намина — обеща Виктор. — Но първо трябва да говоря със стареца. Макар да не вярвам, че ще ме послуша завърши тъжно той.

Така рано на следващата сутрин Виктор отиде в дома на родителите си. Баща му, който тъкмо ставаше, изслуша нетърпеливо бащинския съвет на сина си.

— Какво става с теб? — извика накрая Виктор. — Да не искаш да се отровиш? Нямаш ли какво да правиш със собствения си живот?

Пал Сорикейн се наведе да завърже крака си малко по-стегнато.

— Не е да нямам какво да правя — обясни той. — Просто не знам как. Никой не знае. Всички сме тъпи, Вик; не знаем какво става. Не само относно факта, че Нюманхоум се движи… Господи, ние не знаем дори какво става на Небо.

— Какво да става на Небо?

— Не знам! Точно това е въпросът. Виждал ли си снимки напоследък? Всичките онези проклети облаци… Не можем да видим нищо с оптически уреди.

— Облаците не са изненада — започна Виктор.

— Нищо ли не помниш? — гневно възкликна баща му. — Небо беше съвсем суха! Сега… сега не знам откъде е дошла всичката тази водна пара. И не е само това. Нещо там излъчва високоенергийна радиация и аз не знам какво е, нито знам защо го прави.

— Това има ли нещо общо с, хм, с факта, че ние се движим?

— И това не знам! А видя ли новите Доплерови отмествания? Ние не само се движим, ускоряваме се. — Пал изглеждаше по-отпаднал и по-отчаян от всякога. — Ако това продължи, скоро ще достигнем скоростта на светлината. Знаеш ли какво означава това?

— Защо… — Виктор се замисли, после примигна. — Да не се опитваш да ми кажеш, че може да има релативистични ефекти? Ще изпаднем ли във времезакъснение28 както при пристигането на „Мейфлауър“ тук?

— Един Господ знае! — извика триумфиращо баща му. — Аз определено не знам! И никога няма да узная, защото на никого не му пука! — Той облиза устни, избягвайки очите на Виктор. После стана, предизвикателно докуцука до шкафа и извади бутилка. Докато си наливаше, каза: — Не мога да спра да мисля, че има някаква връзка с Небо. Ако можех да накарам проклетото градско събрание да изпрати сонда, бихме могли да разберем нещо! — изръмжа той. Но те не искат да изразходват ресурси.

— Това е предлог, татко — каза строго Виктор. — Не желая да говоря за космически кораби, искам да говоря за теб. Ако не престанеш с тази отрова, ще се убиеш.

Баща му се усмихна, лицето му бе мършаво и оскотяло.

— Накарай ги да изпратят една сонда и ще оставя пиенето и ще отида с нея.

— Не мога да направя това. Знаеш, че не мога.

— Тогава — каза баща му — следващото най-добро нещо, което можеш да направиш, е да си гледаш работата.

При следващото пътуване Виктор взе на кораба и семейството си.

Беше експеримент. Реза беше квалифициран навигатор, макар да не бе практикувала скоро. Въпреки че корабът не се нуждаеше от двама навигатори — той едва ли се нуждаеше и от един, — винаги имаше нужда от допълнителна работна ръка за контролиране скоростта на ротора и двойна проверка на местоположението спрямо звездите — макар че сега, когато отчитаха по секстанта положението на някоя звезда, не знаеха доколко тя е на правилното си място. Някои от паралактичните отмествания сега се забелязваха дори със секстант.

Алис Бегстайн отказа да даде Шан на новата брачна двойка, затова отплуваха без него. Знаеха, че няма да могат да пътуват заедно повече от веднъж или дваж, защото когато дойдеше бебето, Реза трябваше да остане на сушата най-малко един сезон. Но си струваше да се опита и сега всички бяха доволни. Отначало Таня страдаше малко от морска болест, но заболяването беше повече психологическо, отколкото реално — Великият океан се държеше добре, както обикновено. Децата обикаляха кораба. От екипажа винаги се намираше някой да ги наглежда и да се грижи Таня да прекарва определените часове на корабната обучаваща машина. Бебето беше толкова щастливо на кораба, колкото и навсякъде другаде, а Реза се наслаждаваше на новото изживяване. Лежаха на слънце; на Южния континент обикаляха из хълмовете и се къпеха в тихия прибой. Когато се връщаха, Виктор почти желаеше това да продължи вечно.

Умовете им, разбира се, не преставаха да се измъчват от неизвестността за онова, което ставаше с Вселената.

Това тревожеше дори Таня макар и главно, разбира се, защото виждаше, че възрастните се тревожат. И когато вечер я слагаше да спи, Виктор с желание правеше онова, което Пал беше правил толкова често за него. Историите, които ѝ разказваше, бяха за Земята и за продължителното пътуване до Нюманхоум, и за звездите. През последната нощ преди да пристигнат той стоеше с нея на палубата пред кухнята. Вечерята къкреше на печката, турбините тихо бръмчеха. Таня присви очи към залязващото слънце и попита:

— Какво кара слънцето да гори?

— Не гледай дълго в него, Таня — предупреди я Виктор. — Не е добре за очите. Преди няколко години много хора си повредиха зрението, когато… — Той се поколеба. Не искаше да завърши изречението: „Когато всички поглеждаха през няколко минути към слънцето и се чудеха дали ще изригне като толкова много съседни звезди и ще ни изгори.“ — Когато дойдохме на Нюманхоум — завърши той. — Време е да си лягаш.

— Но какво все пак го кара да гори? — настоя тя.

— Всъщност то не гори — отвърна Виктор. — Не както гори обикновен огън. Това е химическа реакция. Сливане ни водородни атоми и превръщането им в хелиеви атоми.

Таня каза гордо, за да покаже, че е разбрала:

— Искаш да кажеш, че ако взема водород от бутилката и… и тогава какво трябва да направя? За да получа хелий, имам предвид.

— Всъщност не би могла да направиш нищо. Не по този начин. Необходима е много енергия, за да могат протоните — протонът е тежката част от водородния атом, ядрото — да се слеят. Те са с положителен електрически товар, помниш ли? А положителните електрически товари какво правят?

— Отблъскват се — отговори доволна Таня.

— Правилно, мила! Затова, за да се сближат, трябва сила. Това е трудно да се направи. Но вътре в една звезда като земното слънце или нашето слънце — всъщност като всяка звезда — звездата е толкова голяма, че се свива и свива.

Поколеба се, чудейки се доколко Таня ще може да разбере обяснението на термоядрения цикъл. Но за щастие тя, изглежда, следеше всяка негова дума.

— Разкажи ми, татко — настоя тя.

Не можеше да откаже на дъщерята на Ланди, когато му казваше „татко“.

— И така — започна той, вдигна глава и видя Реза да идва към тях с бебето на ръце и с другото, още неродено, издуващо с всеки изминат ден все повече корема ѝ.

— Почти е време за вечеря — предупреди го тя.

Виктор си погледна часовника и каза:

— Само няколко минутки. Преди малко сложих зеленчука, но ако искаш, можеш да извикаш екипажа.

— Първо ми разкажи, татко — помоли Таня.

— И така — каза Виктор, — има някои усложнения. Мисля, че точно сега нямаме време да ги обясним. Но ако можеш да направиш четири протона да се слеят и превърнеш два от тях в неутрони… помниш ли какво е неутрон?

Таня отговори, като внимаваше в произношението на трудните думи.

— Неутронът е протон с добавен един електрон.

— Точно така. Тогава получаваш хелиев атом. Два протона, два неутрона. Само че масата на хелиевите ядра е по малка от сумарната маса на четирите водородни ядра. Следователно остава известна маса…

— Знам! — извика Таня. — E е равно на m по c на квадрат! Излишната маса се превръща в енергия!

— Точно така — потвърди доволен Виктор. — Това кара слънцето да гори. Сега ми помогни да сервираме вечерята.

Когато стигнаха до вратата тя повдигна глава.

— Татко? То някога ще спре ли да гори?

— Искаш да кажеш дали ще изстине? Не и през нашия живот — отвърна Виктор уверено, без да знае, че лъже.

И така пътуването протичаше абсолютно идеално чак до края… но краят не беше идеален.

Беше ужасен.

Може би Реза не трябваше да се опитва да насочва ръкава със зърно към трюмовете с бебето на ръце. Операторът на палубата беше нов и не можа да нагласи ръкава където трябва; Реза остави бебето да бутне вироглавия ръкав…

И бутна много силно, загуби равновесие и падна. Падна само от два-три метра, и то върху зърно — но това беше достатъчно. Когато Виктор изтича при нея, тя стенеше, а зърното под нея беше почервеняло от кръв.

Заведоха я в болницата да спасят бебето. Роди се преждевременно, разбира се, но въпреки това беше здраво момиченце и имаше всички шансове да оцелее. Също и Реза — но щеше да мине доста време, докато се възстанови.

Тя определено не трябваше да участва в следващото пътуване с мъжа си и децата. Когато дойде майка ѝ и Реза пъшкаше от болки и се оплакваше, тя, изглежда, реши, че вината е изцяло на Виктор. За пръв път той помисли за Роз Макган като за тъща. Прие всички обвинения.

— Не трябваше да я взимам с мен — призна тъжно той. — Слава Богу, че все пак ще се оправи.

— Бог — каза презрително Роз Макган. — Какво знаеш ти за Бог?

Виктор я погледна, почувствал, че по някакъв начин е изпуснал нишката на разговора.

— За какво говориш?

— За Бог — каза тя твърдо. — Защо не се ожени за Реза както трябва? В църква? Със свещеник?

Виктор примигна от изненада.

— Искаш да кажеш Фреди Стокбридж да ни венчае?

— Искам да кажа както трябва. Защо мислиш са всички тези неприятности? Отдръпнахме се от религията. Сега плащаме за това!

Докато се връщаше от болницата в безлунната нюманхоумска нощ, Виктор се почувства объркан. Той знаеше, разбира се, че в Нюманхоум религията се съживява — всъщност съживяваха се нови и нови религии. След като се разделиха на две групи, мюсюлманите сунити и шиити не бяха престанали да се делят: разделиха се отново по въпроса къде се намира изток и след това отново за календара. (Как може да се определи времето на първата поява на новата луна, когато започва рамазанът, след като не се вижда никаква луна?) Баптистите отказаха да отстояват единна християнска църква с унитарианците; римокатолическата църква се отдели от гръцката ортодоксална и от епископалната. Дори капитан Бу се обяви за върнал се във вярата християнин и обяви всяка друга душа на Нюманхоум за обречена да гори във вечния огън на ада.

На третата година след спектралното отместване на Нюманхоум имаше двадесет и осем отделни религиозни институции, с претенции за общо хиляда и четиристотин души членове — разделени във всичко с изключение на единодушното презрение към трите хиляди други колонисти, които не принадлежаха изобщо към никаква религия.

Виктор посети баща си и го намери да седи самичък на прага на собствения си дом втренчен в небето — и пиещ.

— О, по дяволите! — изруга Виктор и се намръщи.

Баща му го погледна невъзмутимо и му предложи:

— Пийни едно. Не е лошо, от картофи е. Няма да те убие.

Виктор категорично отказа, но седна и загледа баща си със смесено чувство на недоумение и гняв. Старецът дори не изглеждаше пиян. Изглеждаше трезвен. Уморен. Но най-вече изглеждаше потънал в мисли, сякаш в ума му имаше нещо, което не искаше да излезе.

— Реза ще се оправи — каза Виктор сърдито, защото Пал Сорикейн изобщо не се бе сетил да попита.

Баща му кимна.

— Знам. Стоях в болницата, докато не казаха, че е вън от опасност. Тя е много силна жена, Вик. Добре направи, че се ожени за нея.

Объркан и леко успокоен, Виктор добави:

— Значи си се върнал тук и пиеш да го отпразнуваш?

— Опитвам се — каза весело Пал. — Не изглежда да има голям ефект.

— Какво им става на всички? — избухна Виктор. — Целият град е странен! Чух хора да се бият в името на Бога дали има един Бог или трима. И на нито едно лице няма усмивка…

— Знаеш ли какъв ден е?

— По дяволите, разбира се, че знам. Петнадесети зима, нали?

— Днес е денят, в който трябваше да пристигне „Ню Аргози“ — каза баща му. — Нощес не бях единственият, който пиеше. Поради тази причина всички се чувстват отвратително… само че може би аз имам по-голямо основание от повечето.

— Сигурно — каза възмутено Виктор. — Ти винаги имаш основание. Не можеш да разбереш защо изригват звезди, не знаеш какво става на Небо, изваден си от равновесие поради спектралните отмествания… и прибягваш към пиене. Всяка причина е добро основание да се натряскаш, нали?

— Така смятам, да — каза баща му спокойно.

— О, по дяволите, татко! Каква е ползата да се тревожиш за тези далечни неща? Защо не се стегнеш и не заживееш като всички нормални хора, вместо да мислиш за неща на милиони километри от нас, неща, които не ни засягат?

Баща му го погледна спокойно и си напълни чашата.

— Ти не знаеш всичко, Вик — отбеляза той. — Знаеш ли къде е Били Стокбридж?

— Нямам представа! И не ме интересува. Мисля за теб.

— Подготвя общоградско събрание за утре. Трябва да им съобщим нещо. Предполагам ще кажеш, че това не ни засяга. Вече месец двамата наблюдаваме доста внимателно слънчевата радиация — откакто Били забеляза в нея нещо странно.

— И какво е това странно нещо?

— Всъщност нямам предвид „странно“ — каза извинително баща му. — Страхувам се, че изобщо не е странно. Решихме да не казваме на никого, докато не се уверим напълно; не искахме да разстройваме хората, докато това не стане абсолютно необходимо…

— Кажи за какво става дума, дявол да те вземе!

— За слънчевата радиация, Вик. Намалява. С всеки ден слънцето излъчва все по-малко топлина и светлина. Много скоро хората ще го забележат. Много скоро…

Той спря и се замисли за момент, после отново си наля.

— Много скоро тук ще стане студено — каза той, вдигна чашата си и се загледа в нея.