Планетата в края на времето

Глава 31

Това, което правеше Уон-Ту беше орязване на самия себе си — така безкомпромисно, както се кастри и се чисти градина.

Уон-Ту не го нарече така, разбира се. Той нямаше опит в градинарството. И никога не беше виждал градина в края на есента, когато се извършва подготовка на растенията за предстоящата смърт през зимата; корените се оставят да умрат, стеблата изсъхват, цветовете потъмняват и падат — всичко се жертва за израстване на здрави семена, които ще дадат живот на ново растение, когато почвата се стопли.

Но онова, което правеше в умиращата Вселена, беше същото. Всичко трябваше да се остави да умре с изключение на едно малко ядро, което беше същината на Уон-Ту. Очите бяха оставени да ослепеят. Мисловните процеси бяха силно ограничени. Спомените изоставени — о, толкова много спомени! Спомени за вечния живот на Уон-Ту, вечности от весело лудуване в хиляди гигантски млади звезди, гордостта от създаване на негови собствени звезди, негови собствени галактики, негови собствени копия. Всичко трябваше да се махне. Всички спомени за Уон-Уон-Уон и Кайнд и другите копия. Вкусът на една звезда клас G, която се превръща в червен гигант, бе забравен. Удоволствието и ужасът от борбите срещу неговите конкуренти — също. Просто нямаше място за никое от тези неща в малкото тахионно семе, което щеше да е Уон-Ту, семе, бързащо през мъртвата пустош към прераждане. Дори малката струйка енергия, която се изразходваше за съхраняването му, повече не можеше да се прахосва по този начин, а трябваше да отиде за създаване на тахионен образ на самия него.

Имаше обаче някои спомени, които не можеше да изостави. Не можеше да се насили да изхвърли спомена за онази малка група звезди — би ли могъл един умиращ човек да накара себе си да забрави обещанието за вечен живот?

Така че когато почти всичко беше забравено — когато задачата за превръщане в семе почти беше завършена, — Уон-Ту си позволи лукса да запази всичко, което знаеше за чудесната спасена група.

Да, да, тя съдържаше три звезди със средна големина, точно с големината, която той харесваше! (Четвъртата, за нещастие, в някакво лошо състояние, защото беше разрушена в онази много стара война, но несъмнено повече или по-малко отново оздравяла през цялото това време.) Няколко други звезди, не така приятни като жизнени среди, но все пак приемливи. И дори планети с твърда материя, да. Дори те сега бяха ценни за Уон-Ту, в неговата крайна бедност.

А на тези планети…

Вълнението от спомена го разтърси. Той беше забравил за странното нещо, казано му от материалното копие Файв, но имаше данни, отдавна пренебрегвани и сега най-после припомнени. Да. Така беше. Беше известно, че на планетите съществува онова странно и нездраво явление — живата материя.

Някои части от тях бяха населени.

Уон-Ту спря за момент онова, което правеше, за да помисли. Можеше ли този забравен факт да бъде важен?

После здравият разум надделя. Разбира се, че не. Как би могло? Те бяха толкова малки и безпомощни. Не беше възможно дори да бъдат забавни… дори да му правят компания, както беше с Кайнд и Суит много, много отдавна. Във всеки случай те може би не бяха заплаха. С една здрава звезда той би могъл съвсем лесно да ги унищожи, ако това се окажеше необходимо… както беше правил с други същества като тях толкова много пъти.

Изобщо не му дойде наум какви могат да станат тези глупави, с кратък живот малки същества… за няколко десетки хиляди години.