Планетата в края на времето

Глава 17

Първите няколко хиляди години на Уон-Ту в галактиката, която сега беше негов нов дом, минаха като един миг и той беше зает през цялото време. Имаше да се свърши много работа.

За него, разбира се, нямаше истински трудна работа. Нямаше нищо, което вече да не е правил много пъти — това беше, в края на краищата, неговата двадесета или тридесета звезда, да не говорим, че сега беше в третата си галактика. Имаше богата практика и затова знаеше какво да направи най-напред и как точно да го направи.

Първите две неща бяха да подуши всяко ъгълче на звездата си и да построи външните си очи. Това не му отне много време. Едно или две столетия и той вече беше у дома. Този път избра една звезда F-9 — малко по-голяма от онези, които бе предпочел преди, но пък чувстваше, че има право на допълнителна енергия, което ще рече допълнителен комфорт.

После, разбира се, трябваше да провери останалата част от новата галактика. Това неизбежно му отне много повече време. То означаваше създаване на няколко хиляди двойки Айнщайн-Розен-Подолски и изпращането им из други части на галактиката, така че да може да следи всичко, което става на новата територия, над която имаше претенции.

През този период Уон-Ту не престана да чувства известно напрежение. Все пак една галактика е голямо място. Тази, която бе избрал, имаше почти четиристотин милиарда звезди и добре оформена спирална структура — доста желана околност, а как можеше да е сигурен, че в нея не се крие някоя нежелана сила?

Но когато започнаха да пристигат съобщения от широко разпръснатите АРП-двойки, в никое не се споменаваше за такова нещо. Докъдето можеше да достигне — а това беше доста далеч, — всеки обект в тази галактика просто се подчиняваше на тъпите физически природни закони. Нямаше нежелани признаци за намеса. Нямаше никакви необясними структури във фотосферата на никоя от милиардите звезди, които можеше да наблюдава подробно, от неговите сензори не пристигаше никакво излъчване, което да не се обяснява с грубата сила на природните процеси.

Уон-Ту започна да се успокоява. Беше намерил безопасен нов дом!

Беше в безопасност.

И чак след като се беше настанил и бе разгърнал всички сензори, се сети да си зададе следващия въпрос:

В безопасност от какво?

Дълго мисли над този въпрос. Не беше религиозен. Мисълта за „религия“ никога не му бе идвала наум, нито веднъж през милиардите години, откакто за пръв път бе осъзнал, че е жив. Уон-Ту нямаше как да вярва в Бог, тъй като във всяко отношение той беше най-всемогъщият и вечен бог, който можеше да си представи.

Въпреки това случайни тревожни въпроси от този сорт понякога минаваха през огромния му ум. Един човек-философ може би ще ги нарече теологически. Най-трудният — на Уон-Ту му беше трудно дори да го формулира — беше дали в неговото съществуване има някаква цел.

Естествено Уон-Ту добре разбираше една от най-важните цели на своя вид — самосъхранение, императив, който управляваше всички негови планове и действия. Нищо никога нямаше да я промени; но когато му дойде наум да се запита за какво трябва да се съхрани, той не можа да намери отговор.

Тревожният въпрос продължаваше да го тормози.

Може би се намираше в така наречената от хората „криза на средната възраст“. Ако бе така, кризата беше дошла твърде рано. Уон-Ту беше далеч от средната възраст — едва беше преминал юношеството на своето безкрайно дълго съществуване, защото беше на не повече от дванадесет или петнадесет милиарда години.

Уон-Ту не прекара цялото си време в размишление. Имаше да свърши много работа. Първо, да изследва всяко ъгълче на новата си галактика, за да потърси възможните врагове, а също и просто за да я опознае, което му отне доста време — там имаше, в края на краищата, четиристотин милиарда звезди, разпръснати из пространство няколко трилиона кубически светлинни години. Няколко милиона години той изследва данните, пристигащи от двойките Айнщайн-Розен-Подолски, които беше внедрил на стратегически места в ръкавите на галактиката, в ядрото, в короната — навсякъде, където галактиката изглеждаше интересна. Много от това наистина беше интересно — сливащи се газови облаци, натежали от наближаващо раждане на нови звезди, супергигантски звезди, експлодиращи с плътни вълни, които оплождаха други облаци, черни дупки, неутронни звезди… Всичко това беше виждал и по рано, разбира се, но всеки път то беше малко по-различно и изобщо много интересно.

После постоянното непреодолимо любопитство, което винаги трябваше да бъде задоволено, го подтикна да разшири изследванията си в пространството. Неговата галактика си беше негова, неоспорвана; но Уон-Ту добре разбираше, че в огромното пространство за мащабите на разширяващата се Вселена една галактика наистина е нещо много малко.

Когато разглеждаше далечната част на Вселената, той не виждаше големи промени за няколкото милиарда години изследване. Имаше известни тенденции далечните сини мъглявини да стават зеленикави — сега те бяха още по далеч и се отдалечаваха относително по-бързо. И той видя, че някои от по-старите галактики, дори няколко съвсем наблизо, са започнали да проявяват признаци на старческо отслабване. Те се свиваха и губеха маса — „изпарение“ е думата, която би дошла наум на човешките същества. Уон Ту разбираше много добре процеса. Когато се случеше две звезди да обикалят близко една до друга по галактическите си орбити — както неизбежно се случваше от време на време във вечността, — те си взаимодействаха гравитационно. Извършваше се прехвърляне на кинетична енергия. Едната увеличаваше малко скоростта си, другата я намаляваше. Статистически през дългия живот на една галактика някои от тези звезди щяха да продължат да увеличават скоростта си, докато другите щяха да я намаляват — и по-бързо движещите се рано или късно щяха да напуснат родната си галактика, докато по-бавните щяха да падат по спирала надолу, за да колабират в центъра на галактиката, образувайки гигантски черни дупки. Този процес не протича бързо — не за някакви си няколко милиарда години, така да се каже.

Но Уон-Ту виждаше, че процесът протича, и се замисли разтревожен за бъдещето си.

Искаше му се да има някой, с когото да поговори по тези въпроси.

Всъщност искаше да има някой, с когото просто да си поговори. Беше започнал наистина да се чувства самотен.

Когато стигнеше до такава мисъл, Уон-Ту винаги ставаше много внимателен, защото знаеше какви заплахи крие създаването на компания…

Но в края на краищата не можа да устои. Отстъпи. Беше неизбежно. Дори Адам не е могъл да устои вечно на самотата в Райската градина.

Уон-Ту си напомни, че каквито и да са всички нови копия, първо и преди всичко те трябва да са безопасни. Не искаше да има някой, който отново да стреля по него от засада.

Така първият му другар, който той създаде в новата си галактика, беше строго дефиниран, всяка черта от характера, която би довела до независимост на действията му, бе грижливо премахната и на нейно място бе поставена безпрекословна вярност към Уон-Ту. Уон-Ту изпусна всякаква информация за възможността за използване на гравитационни сили, които биха могли да разпрашават звезди; изтри частите, които водеха до такива емоции като гняв, ревност и гордост. Направи така, че новото копие да е преди всичко доволно.

Всъщност то беше само негова сянка. Не беше много по-умно от неговия почти забравен двойник, материалното копие Файв. И нямаше достатъчно индивидуалност, за да заслужава истинско име. Уон-Ту го нарече Хепи38.

Хепи беше вечно щастлив. Приемаше спокойно както доброто, така и лошото. Ако Уон-Ту го нахокаше, Хепи отговаряше с добродушно ломотене — би могло да се нарече „кикотене“. Когато Уон-Ту беше в лошо настроение, Хепи весело не му обръщаше внимание.

Тъй като едно от нещата, които Уон-Ту желаеше от своите измислени другари, беше съчувствие, той опита отново. Новият беше също така тъп и безполезен като Хепи и също толкова безсилен да му създава проблеми, но беше предназначен да се грижи за Уон-Ту. Той го нарече Кайнд39.

През следващите няколко хиляди милениума Уон-Ту си създаде Фъни40 и Суит41, и Симпатетик42, и дори Мадърли43 — не го нарече точно така, разбира се, защото нямаше никаква представа за „майка“; но ако беше човек, той щеше да шета около него и да се дразни, когато той се дразни, и всеки ден да му прави пилешка супичка.

Така че за известно време Уон-Ту не беше самичък. Но това не беше истинска компания. Това бяха идиоти.

Уон-Ту беше заобиколен от няколко весели бъбриви деца — сладки, послушни, чаровни…

И глупави.

Независимо колко много родителят обича малките си деца, идва време, когато той желае те да са пораснали… и Уон-Ту със съжаление разбра, че е направил това невъзможно за новите си дечурлига. Почти се изкуши да направи още няколко със съвсем мъничко повече независимост и агресивност…

Но чувството за самосъхранение винаги се намесваше.

После дойде първата истинска изненада.

Една от неговите широко разпространени двойки Айнщайн-Розен-Подолски съобщи за странно поведение от страна на звезда в непосредствена близост до него. Беше изригнала.

Това само по себе си не беше много интересно. В неговата галактика през цялото време изригваха звезди — това беше нещо, което правеха доста звезди. Но тази беше различна. Застрашително различна. Не се държеше по нормалния начин за една изригнала звезда, а много повече по начина, предизвикан от Уон-Ту и неговото по-раншно семейство в тяхната весела игра на война между братя. Астрономите от Земята го наричаха „обект Сорикейн-Мтига“…

Това беше неестествено.

За момент Уон-Ту изпита ужас. Дали някой от другите не беше оцелял и сега не го търсеше тук? Дали някой от новото потомство не бе успял по някакъв невъзможен начин да промени програмата си? Беше ли това заплаха за него?

Ако беше, тя не беше от никое от неговите деца. Той разпита строго всички и техните невинни и честни отговори бяха убедителни. „О, не, Уон-Ту, не съм разпрашил никаква звезда. Как бих могъл? Дори не знам как да го направя.“ И: „Не бихме направили нищо такова, Уон-Ту, ти не би ни позволил“.

А после изригна друга звезда.

Алтернативата беше още по-страшна. Беше ли възможно някой от старите неблагодарници да го е последвал? Нямаше такива следи — в никоя от четиристотинте милиарда звезди в неговата нова галактика не съществуваше никакъв интелект. Не се чуваше дори шепот на тахионно излъчване.

Съвсем объркан, Уон-Ту реши да провери някои от планетите в системите близко до изригналите звезди… и онова, което намери там, беше съвсем невероятно.

Артефакти! На планети! Имаше планети, на които се освобождаваше енергия, понякога много, във форми и модификации, които никога не бяха били естествени.

На неговата галактика имаше живот и този живот беше от твърда материя.

За пръв път от много милиони години Уон-Ту си спомни за своя изгубен двойник на малката планета, която беше запратил в безкрайността. Двойникът му беше съобщил за съществуването на такъв живот от твърда материя и той беше оставил съобщението без внимание. Но онова, което ставаше тук, беше нещо различно. Тези — същества — използваха сили от доста висок порядък. Ако можеха да взривяват звезди, тогава значи знаеха как да управляват векторните бозони, контролиращи гравитацията. А това означаваше, че някой ден могат да застрашат и самия него.

Само едно нещо можеше да се направи по този въпрос. Ужасен, Уон-Ту направи онова, което би направил всеки стопанин, ако открие отвратителни вредители в задния си двор. Да ги изтреби.

Чак когато се увери напълно, че никой от досадните малки вредители не е оцелял, Уон-Ту отново си спомни за своя изгубен двойник. Чувството му за хумор се върна и развеселен той си помисли за начина, по който двойникът ги беше толерирал.

„Е, ако ги е толерирал — помисли си Уон-Ту, — вероятно вече е разбрал, че е допуснал грешка.“

Но всъщност двойникът не беше допуснал грешка.

Беше минало много време, откакто двойникът нямаше контакт с Уон-Ту — не толкова много в неговата координатна система на времеразширение, колкото за самия Уон Ту, разбира се, но все пак достатъчно дълго. Достатъчно дълго за двойника да разбере с истинско чувство на загуба, че няма да получи никакви нови нареждания от своя господар.

Двойникът нямаше начин да комуникира и с кръвожадните съперници на Уон-Ту. Дори връзката да не беше прекъсната поради релативистичните ефекти на системата, предизвикани от скоростта, близка до тази на светлината, както беше с Уон-Ту, Файв нямаше никакви Айнщайн-Розен-Подолски механизми да се свърже с тях. Уон Ту се беше погрижил за това. Всъщност никъде в обхвата на сетивата на двойника нямаше интелигентно същество е изключение на няколко странни същества от твърда материя, на които той беше разрешил да живеят (за известно време) на повърхността на неговата планета.

Двойникът, разбира се, имаше много малко общо с такива груби същества. Но те бяха там, а дори и един двойник може да се почувства самотен.

Именно поради тази причина Файв позволи на оцелелите от падналите от разрушения „Арк“ същества да достигнат повърхността на Небо, без да бъдат унищожени. Едно от тях, за нещастие, беше сериозно ранено, когато Файи удари неговия контейнер, но имаше още три други.

При първия си случаен „поглед“ Файв видя, че в оцелелите три малки чудовища няма нищо, с което да го застрашат. Ако бяха малко по-напреднали технологично — ако носеха със себе си част от обезпокоителната антиматерия, която имаше на кораба, или някое оръжие, по-модерно от обикновените химически оръжия — тогава щеше да ги ликвидира още преди да са стъпили на планетата.

Файв не беше много интелигентен, но достатъчно, за да разбере, че тези същества не представляват никаква заплаха за него.

Но тогава какво представляваха?

Файв докладва за тях на своя господар, но отговорът на Уон-Ту не му беше много от полза. Уон-Ту не му каза какво да прави с тях, а му остави свобода на действие.

Ето защо Файв направи онова, за което беше подготвен най-добре. Изследва съществата.

От гледна точка на малката Лу Фа, първата от приземилата се група, която Файв избра да разгледа, процесът беше ужасяващ, мъчителен и фатален. Лу едва беше излязла от спускаемия апарат с кислородна маска на лицето и със зареден пистолет, когато беше вдигната брутално във въздуха и разглобена. Най-напред бяха свалени дрехите, пистолетът и маската, тъй като Файв методично разглобяваше всичко, за да разбере какво представлява. Тя изпита силен страх и болка, когато нещата бяха изтръгнати от нея, без да се обръща внимание какво причинява това на нейните стискащи пръсти и съпротивляващи се крайници. Следващата част беше много по-лоша, но за щастие Лу не я усети. Тя беше мъртва, когато тялото ѝ беше отворено за изучаване.

Останалите двама от екипа бяха по-щастливи — за известно време.

Един образец беше достатъчен на Файв да направи приблизителен извод как действат тези неща. Той разбра, че те имат химическа основа. Нуждаеха се от поток от газове (той не нарече процеса „дишане“; необходимостта от него разбра от бедственото състояние, в което изпадна Лу, когато ѝ свали маската). Затова реши просто да наблюдава известно време другите.

Беше предпазлив, разбира се. Когато откри електромагнитна радиация, определено възникнала не по естествен начин и идваща от нещо вътре в спускаемия апарат, той не можеше да го позволи — кой знае какво можеше да означава то? Затова разруши радиопредавателя на спускаемия апарат с една бърза контролирана мълния. За човека, който се оказа на предавателя, това не беше добре, защото мълнията изгори лицето му. Но не беше толкова лошо за Джейк Ланди, защото Файв разбра, че трябва да е по-предпазлив с тези неща.

Файв нямаше емоции. Той имаше заповеди. Команди, които не можеха да бъдат нарушавани… но колко жалко, че не съдържаха инструкции за справяне с тези същества от твърда материя и техните артефакти.

Файв беше много съобразителен. Беше способен да научи онова, което не знае. „Винаги е възможно — разсъждаваше той — по някое време Уон-Ту отново да се обади и да иска да бъде подробно информиран за тези неочаквани по сетители.“

Затова той остави двамата живи. Беше прекрасно да се наблюдават. Файв беше очарован да види, когато раните на жертвите бавно започнаха да заздравяват, че те, изглежда, имаха някакви вградени системи за възстановяване, подобно на него. (Но тогава защо първите двама не се възстановиха?) Файв научаваше все повече и повече за техните потребности и дори им осигури въздух със състав, от какъвто те, изглежда, имаха нужда — състав, какъвто сигурно бяха имали в апарата си. Когато заключи, че се нуждаят и от вода — наблюдаваше колко внимателно я разпределяха помежду си като пленници — им направи и вода. Когато откри, че се нуждаят от „храна“ — което стана доста по-късно и дотогава двамата оцелели бяха вече бледи като мъртъвци, се зае и с това — беше по-трудно, но Файв, разбира се, вече беше изследвал химическия състав на нещата, които обектите ядяха, от изпражненията, които те изнасяха навън и заравяха. За Файв не беше невъзможно да създаде гама от органични материали и да им ги предложи; и някои всъщност те, изглежда, желаеха да „ядат“.

За нещастие за Джейк и за един от неговите оцелели другари това стана доста късно.

Файв видя, че нещата с неговите екземпляри отиват на зле. Екземплярите се движеха все по-бавно и по-слабо. Понякога почти изобщо не се движеха. Прекарваха много време в издаването на звукови вибрации един към друг, но с времето и те станаха бавни и по-редки, както и техният странен навик един по един да издават същите вибрации на някакъв вид метален инструмент. (Естествено Файв изследва инструмента, но той, изглежда, не правеше нищо повече освен да създава аналози на онези вибрации върху бобина от метална лента, затова той им го върна само малко повреден.)

Чудеше се защо не правят копия от себе си, за да имат нови, млади същества от своя вид, които да се грижат за тях. Това би било чудесно. Това би му осигурило постоянен фонд от такива играчки и той би могъл да ги изследва дълго и подробно, да ги подлага на всякакви опити и да види какво ще стане.

За съжаление след време вторият от тях престана напълно да се движи и когато тялото започна да се издува, Файв с неудоволствие разбра, че неговите образци са умрели. И не са си направили копия.

Изобщо не можеше да разбере този пропуск. Не му мина през ума, че и двамата бяха мъже.

Малко по-късно — о, неколкостотин години по-късно, когато образците отдавна се бяха превърнали в безинтересна пепел, Файв се сблъска с друга изненада.

След като през цялото това време не беше чул Уон-Ту, защото неговото релативистично преместване беше прекъснало връзката посредством двойката Айнщайн-Розен-Подолски, той започна да се чуди дали не трябва да опита с някой друг вид комуникация. Или, по-важно, дали Уон-Ту не се опитва да му се обади например посредством тахиони.

И започна да слуша по-внимателно тахионните, после дори и невероятните електромагнитни честоти. Не чу нищо — нищо поне от някой звезден източник някъде освен безкрайно съскане на водород и тракане на въглероден окис, и мърморене от всички други възбудени молекули в звездната фотосфера и газовите облаци — и никакъв артефакт.

Докато не разбра, че от време на време пристига сигнал определено от артефакт, и то на радиочестоти. Приличаше много на онзи, които беше станал причина да разруши радиото на спускаемия апарат, и идваше от собствената му слънчева система.

Всъщност идваше от една планета. Това беше учудващо. Едно човешко същество не би било по-изненадано, ако едно дърво му заговори с човешки глас.

Разбира се, двойникът нямаше никаква представа какво може да се предава с тези странни сигнали, но след като локализира източника им, той разгледа внимателно оптическите честоти и от онова, което видя, потрепери.

Корпусът на кораба, който той беше разрушил, беше започнал отново да се движи със собствена енергия. Той беше отвлечен!

В този момент Файв почти беше готов да освободи силите, които бяха разрушили „Арк“. Ако беше човек, пръстът му щеше да е на копчето. Тъй като Файв беше само материално копие, той нямаше пръсти; но генераторите, които захранваха лазера с рентгенови лъчи, започнаха да светят и да се зареждат на пълна мощност.

Но той не стреля.

Не можеше да реши какво да прави. Защо не можеше да поиска съвет от Уон-Ту!

Раздразнен, Файв прегледа инструкциите си. В тях нямаше нищо за същества от твърда материя. Единственото, което му се нареждаше, беше да откъсне тази група звезди и да отлети далеч. Това нареждане вече беше изпълнил. И нямаше никакви по-нататъшни инструкции.

Файв се опита да направи онова, което неговата програма не предвиждаше — опита се да реши сам дали неговите инструкции имат някаква вградена граница. Енергиите на звездите продължаваха да ги тласкат все по-бързо и по-бързо, но винаги с все по-малко нарастване на скоростта, доближавайки се до граничната скорост на самата светлина.

Трябваше ли да позволи това ускоряване да продължи вечно? Опитвайки се да се ускори, скоростта на ускоряване сега падаше асимптотично, разбира се, и клонеше към скоростта на светлината.

Кога трябваше Файв да спре това ускоряване? Ако го спреше, какво трябваше да прави след това?

Файв нямаше отговори на тези въпроси. Може би трябваше да постъпи по собствена преценка, но ако сбъркаше, Уон-Ту може би щеше да се ядоса.

Файв беше отчаян, но не толкова отчаян, че да рискува. Още не.