Планетата в края на времето

Глава 25

Когато разбра за новото изригване на тахиони, Уон-Ту не реагира много бързо. (Напоследък той нищо не вършеше много бързо.) Беше му необходимо известно време да превключи от един вид дейност на друга.

Апатично, почти стенещ в знак на протест, той се размърда да види каква е тази закъсняла партида от тахиони. Естествено неговите детектори ги бяха записали в случай, че той желае да ги разгледа подробно — макар че това едва ли си заслужаваше труда. Или не би си заслужавало, ако имаше да върши по-важно нещо.

Не се развълнува от събитието. Беше загубил навика да се вълнува в тази мъртва Вселена, където вече нямаше никаква светлина, никакви рентгенови лъчи, никакви космически лъчи, нищо освен далечен звук на мъркане и пукане на протони от неговата собствена звезда при тяхното умиране. Въпреки това не беше необичайно потоци блуждаеща радиация от един или друг вид да достигнат до него. Рядко — да, напоследък всичко беше рядко. Но не стряскащо. Тези неща просто бяха потоци от частици, духове от огромни звездни катастрофи, станали много отдавна — от времето, когато в тази умираща Вселена можеха да се случват всякакви грандиозни събития.

Но този път… Този път…

Този път това наистина беше най-вълнуващото нещо, което му се беше случвало от много дълго време. Макар че отначало почти не можеше да повярва, той скоро се увери, че това не е случаен поток частици. Беше съобщение.

Беше чудо, че Уон-Ту можа въобще да го прочете. Кодираните импулси бяха с много нискоенергийни тахиони — следователно почти най-бързите от всички — и въпреки това бяха пътували много дълго, докато достигнат до него (толкова обширна беше станала непрекъснато разширяващата се Вселена за десет на четиридесета степен години). Те също сигурно бяха излъчени със значителна енергия. Уон-Ту знаеше, че това е вярно не само поради разстоянието, което са изминали, но и защото видя, че тахионите не са излъчени в тесен, икономичен сноп. Те бяха разпръснати.

Разпръснати! Значи изпращачът не знаеше къде точно се намира той! Но определено бяха предназначени за него — това се казваше още във встъпителните импулси.

Този факт беше толкова вълнуващ за Уон-Ту, колкото първата вълнуваща гледка на платно на хоризонта за всеки моряк, претърпял корабокрушение и останал на самотен остров. Не можеше обаче да повярва, дори сега, че в тази окончателна кома на Вселената някъде съществува някой, който иска да му каже нещо.

И какво беше това съобщение?

За да разбере това, Уон-Ту трябваше да изразходва много енергия от жалкия си резерв, както и много продължително и упорито да се концентрира. Съобщението пристигаше много бързо. Целият поток беше постъпил само за секунди, а бяха минали много столетия, откакто Уон-Ту беше престанал да може да работи с такава скорост. Почти беше забравил как се върши нещо със скоростта на ядрена реакция. Изобщо, за да разчете съобщението, трябваше да го забави с порядъци и да размишлява върху всеки бит от неговото съдържание.

Освен това, макар че съобщението беше автоматично записано, оскъдните ресурси на Уон-Ту означаваха, че дори основната му памет е непълна. Някои части на съобщението, изглежда, липсваха. Част от съдържанието беше съмнителна. Уон-Ту намери за необходимо да реактивира голяма част от неактивната памет на своя „ум“, за да помогне за разтълкуване на значението на съобщението, а това изчерпваше значителна част от нищожната му енергия.

Но изобщо не беше нужно да чете крайния анализ. Подписът беше достатъчен, за да му каже почти всичко, което му трябваше да знае.

Съобщението беше от онзи отдавна забравен идиот, когото беше натоварил със задачата да изпрати малко ято звезди в преследване на химери — материалното копие Файв.

Звездите на Файв бяха все още живи!

Тези много отдавнашни звезди се бяха движили в пространството толкова бързо, че времезакъснението ги беше замразило и те бяха почти неподвижни. И не бяха остарели. Не се бяха разпаднали заедно с останалата част от Вселената.

Във Вселената, където всичко се беше разпаднало, те все още бяха млади… и пълни с енергия.