Планетата в края на времето

Глава 4

Невинният наблюдател Пал Сорикейн сега беше (биологически) между шестдесет и седемдесетгодишен. Това беше много в сравнение с биологическите тридесет и осем години на жена му, но той все още имаше сили да изпълни дълга си към колонията. И така, когато Виктор беше на четиринадесет години (отново биологически), майка му го ощастливи със сестричка.

Виктор имаше известна трудност да приеме бебето с радост. Беше момиче. Освен това беше мъничко и ревеше денонощно и според Виктор беше много грозно.

Поради причини, които Виктор не разбираше, това отвратително същество, изглежда, не тревожеше майка му. И баща му също. Те го гушкаха, милваха го и го хранеха така, сякаш беше красиво. Дори, изглежда, нямаха нищо против миризмите, които изпускаше, когато се изцапаше, което правеше често.

Казваше се Едуина.

— Не я наричай „бебето“ — направи му забележка майка му. — Тя си има име.

— Не го харесвам. Защо не я кръстихте Мари например?

— Защото избрахме Едуина. Защо искаш да е Мари?

— Не искам да е Мари. Просто е по-хубаво.

Амелия Сорикейн-Мемел го погледна, но реши да не пита повече.

— Мари е хубаво име — съгласи се тя, — но не е нейното.

— Ха, Едуина — саркастично каза Виктор.

Майка му се усмихна, погали нежно косичката на бебето и предложи компромис.

— Можеш да я наричаш Уини, ако искаш. Ела да ти покажа как да ѝ сменяш пеленките.

Виктор погледна майка си с ужаса и отчаянието на тийнейджър и простена:

— О, Господи! Сякаш и без това нямам достатъчно работа.

Той наистина имаше много работа. Всички имаха. Изграждането на нова колония не беше просто предизвикателство. Беше работа и всеки колонист трябваше да приеме действителността на заселническия живот.

За Виктор първият факт от тази действителност беше жилището, в което той и родителите му трябваше да живеят. Много, много отдавна беше времето, когато живееха в къщата на брега на морето в Малибу. Сега жилището им беше по-голямо от каютата на „Мейфлауър“, но това беше единственото добро, което можеше да се каже за него. Не беше стаичка, а палатка. По-точно три палатки, издигнати една до друга, всяка направена от няколко слоя от светлинното платно. Единственото обзавеждане бяха две легла без пружини и няколко метални шкафа, донесени от „Мейфлауър“. (Бяха предупредени, че трябва да ги върнат, щом стане възможно да се направят от местна дървесина. До влизане в нормална работа на мините и леярните металът беше много ценен.)

Вторият факт беше времето — също недостатъчно. Всъщност въобще го нямаше. Всеки от оскъдно осветените часове беше запълнен — ако не с работа (селскостопански работник, помощник в строителството, общ работник; децата, които пристигнаха с „Мейфлауър“, веднага бяха хванати да работят каквото можеха), то с учение. Учението също не беше удоволствие. Виктор беше записан в един клас с още тридесет деца приблизително на неговата възраст, но те съвсем не бяха приятна компания. Половината бяха от първия кораб — вече бяха свикнали с живота на новата планета и осъзнаваха превъзходството си, — а другата половина бяха неопитни като него. Двете групи не се обичаха.

Учителят не можеше да понася това положение. Той беше висок еднорък мъж, казваше се Мартин Фелдхаус и страдаше от хроничен задух. И от липса на търпение.

— Не искам никакъв бой в училище — заповяда той и се разкашля. — Трябва да се обичате до края на живота си, затова започвайте отсега. Стройте се по височина.

Учениците станаха и с нежелание се наредиха. Виктор не беше сигурен как да възприема Мартин Фелдхаус; никога не беше виждал човек без една ръка. Ръката на Фелдхаус беше откъсната под камион с чакъл в една шахта. На Земята и дори на кораба за нула време щяха да му я пришият. Тук не. На това примитивно място по онова време той бил много далеч от здравни заведения за оказване на непосредствена помощ, а когато отишъл в клиниката, било прекадено късно и ръката не могла да бъде спасена, макар нараняванията на гърдите и на вътрешните органи да били излекувани. Повече или по-малко. Във всеки случай с изключение на непрекъснатата кашлица. При тази инвалидност единствената работа, която можел да върши, била учителската.

— Сега се представете — заповяда Фелдхаус. — Когато посоча някого, той трябва да каже от кои е — от кораба или от Хоум. Започвай! — Фелдхаус посочи най-ниското момче, което бързо каза, че е от Хоум. Същото беше и с момичето до него, но следващото момиче беше от „Мейфлауър“ и учителят го сложи до първото момче.

„Другарчето“ на Виктор се казваше Тереза Макган. Изгледаха се с подозрителна враждебност, но седнаха един до друг, както беше наредено, докато Фелдхаус гледаше четири останали без другарчета деца, родени на Хоум.

— Редно е вие четиримата да сте с мен — заяви той. — Останалите ще работите по двойки. Вие от кораба ще учите другарчетата си, доколкото можете да си спомните, на наученото от машините за обучение. А вие от планетата ще ги учите на география и земеделие, и на всичко друго тук… Първия урок ще ви го дам аз. Името на тази планета е Енки, според астрономите, но правилното ѝ име е Нюманхоум. За краткост я наричаме Хоум. Отсега нататък имате само един дом и това е тя.

Осем месеца бяха необходими за размразяване и спускане с парашути на Нюманхоум на последните замразени хора от „Мейфлауър“. По-голямата част от това време мина в отделянето на секциите от кораба и превръщането им в модули, които да пренесат всички и всичко долу, и в изработването на парашути и ветроуказатели от светлинното платно — без тях приземяването би било катастрофално. Колонистите, разбира се, приветстваха новопристигащите. Още повече приветстваха товарите, които доставиха те. С радост се приемаха всички паднали модули — всеки, когато се изпразнеше, представляваше половин тон ценна стомана.

В тази работа трябваше да помагат всички, включително и децата. Освен това децата трябваше да посещават училището на господин Фелдхаус (ако бяха на дванадесет до четиринадесет биологически земни години; за по-малките и по-големите имаше други училища). Три часа дневно те използваха машини за обучение и се препитваха взаимно по граматика и тригонометрия, и история на Земята, и музика, и рисуване под раздразнителния и небрежен надзор на Фелдхаус. Хубавото на училището беше, че Виктор имаше за компания деца на своята възраст, въпреки че едно от тях беше дръзката Тереза Макган, която първия ден учителят му беше наложил за другар. Лошото беше, че почти всички деца бяха непознати. И много от тях — това бяха пристигналите с първия кораб — надменни.

Понеже Виктор и Реза седяха на един чин в претъпканата училищна барака, тя имаше възможност непрекъснато да подчертава колко малко знае той за живота на Нюманхоум. Всеки път, когато той се оплакваше от общите книги или тежкия труд, тя непременно му казваше колко по-лошо е било преди шест години, когато те пристигнали. „Арк“ не бил конструиран за разглобяване като „Мейфлауър“. Единственото, което можели да направят първите колонисти, било да свалят от него товара и повечето от подвижните неща. После, макар и с неохота, го напуснали. Той още бил горе на орбита, летящ почти мъртъв, с изключение на малкото енергия, която захранвала фризерните отделения, иначе бил безполезен. С всичката си ценна стомана.

— Ако бяхте малко по-умни — каза Виктор на момичето с тон на превъзходство, докато се опитваше да запали огън пред тяхната палатка — щяхте да направите двигателя на кораба така, че да излъчва енергия долу като нашия кораб.

— Ако бяхме по-умни — отвърна тя, — щяхме да дойдем с втория кораб като вас, така че когато пристигнем, други вместо нас да са свършили тежката работа. — После добави: — Извади дървата и започни отново. Сложил си дебелите отдолу, а подпалките отгоре. Толкова ли не ти сече пипето? — После го бутна настрана и сама свърши работата. Беше доста силно.

Ако Виктор се беше вгледал внимателно в Тереза Макган, щеше да открие, че в края на краищата тя не е толкова лошо момиче. Вярно, непрекъснато му напомняше за огромните празноти в практическия му опит, но макар и намусено, той все пак го обогатяваше. Вярно, че коленете и бяха покрити със струпеи. Вярно също, че беше няколко сантиметра по-висока от него, но причината за това беше, че четиринадесетгодишните момичета са нормално по-високи от четиринадесетгодишните момчета. Той обаче не я възприемаше по този начин. Не че не се интересуваше от противния пол, дори от такова докачливо момиче като Реза Макган — често мислеше за момичета като всеки тийнейджър, — но фокусът на интереса му не се беше променил. Той си оставаше красивата (сега овдовяла) Мари-Клод Стокбридж.

Мари-Клод си беше останала вдовица. Виктор страдаше, като виждаше, че тя често контактува с други мъже, но той се утешаваше с мисълта, че тя, изглежда, нямаше намерение да се ожени за никого от тях.

За Виктор работата за колонията бе определено досадна — нискоквалифицирана работа, за която другите нямаха време. Когато имаше възможност, той се опитваше да работи заедно с Мари-Клод, но повечето пъти това не беше възможно. Имаше много и най-различна работа. Горе на бързо изпразващия се „Мейфлауър“ почистващи екипи изпразваха товарните трюмове и изпращаха всичко на повърхността. По-ценните и чупливи неща се сваляха с трикрилите ракетни спускаеми апарати, които „Мейфлауър“ носеше в трюма си, но още не беше произведено достатъчно гориво, за да може всеки от тях да направи повече от едно пътуване. По-издръжливите доставки, включително пътниците, се приземяваха с големи капсули.

В тези капсули имаше най-различни неща — трактори, дестилатори, ръчни инструменти, стругове, сондажна техника, пушки, фенери, готварски съдове, чинии, хирургически инструменти, макари с меден проводник, кангали с оградна мрежа, кангали със светопроводи, кангали с гъвкави тръби; освен това имаше: крави, овце, прасета, пилета, кучета, котки, шарани, пъстърва, пчели, торни бръмбари, земни червеи, кафяви морски водорасли, зелени водорасли — всичките извадени направо от фризера, увити в защитна пенопластмаса или обездвижени в пластмасови чанти. Отначало изобщо не сваляха живи същества; много от тях (и много, много флакони с яйца и сперма, и семена, и спори) останаха замразени на кораба за бъдещи нужди.

Капсулите продължаваха да пристигат. Почти винаги, когато „Мейфлауър“ идваше на подходяща орбита — само една от двадесет, поради въртенето на планетата — екипите пускаха дванадесет или четиринадесет капсули, навързани една за друга, с ракети за обратна тяга да ги забавят. После капсулите се разделяха, разтваряха парашутите си от светлинно платно и слизаха долу като флот от ярки златни балдахини, под които висяха сиви метални капсули. Парашутите бяха интелигентни. На всеки имаше сензори, които доста добре ги насочваха към мястото, където трябваше да паднат — най-малкото доста добре, при условие че свързаните една за друга капсули бяха изхвърлени точно в подходящия момент и обратната тяга беше точна.

Но дори когато всичко вървеше добре парашутите можеха да паднат навсякъде в радиус от десет километра от точката близо до колонията на брега на наричания тук Велик океан.

Щеше да е добре, ако точката на спускане можеше да бъде точно над самия малък град. Но тогава сигурно половината от капсулите щяха да паднат във Великия океан, а това би довело до големи трудности в пренасянето. Беше много по-лесно да се изпратят хора като Виктор да ги докарат на теглени от трактор шейни. Точно това правеше той — по пет-шест пъти седмично.

Най-спешните за получаване товари бяха с живите същества. Те трябваше веднага да се поставят в кошари, обори или басейни за развъждане (понякога дори още докато собствените жилища на хората се строяха от изпотени, бързащи работници). Следваха машините, които бяха необходими колкото е възможно по-бързо, за да може колонията да живее и расте — плугове, трактори, хеликоптери, извънбордови двигатели за разрастващата се малка флотилия на колонията и безброй резервни части. За щастие през първите няколко седмици горивото не беше проблем. То не беше втечнен газ от рода на използвания в ракетите — засега той трябваше да почака — нито дизелово гориво или бензин. На Нюманхоум имаше нефт, всички го знаеха, но не бе имало време да се извлече достатъчно. Затова хората от първия кораб бяха напълнили огромни басейни с нарязана и смачкана растителност, приготвяйки нещо като каша за бира, която дестилираха в цистерни и получаваха алкохолно гориво. То движеше тракторите, с които Виктор пренасяше стоките — почти непрекъснато, ако не се брояха часовете за сън и за училище.

Това поне беше добро упражнение.

И сякаш нямаше друга работа, та му възложиха да се грижи и за бебето, когато родителите му бяха на работа. Понякога трябваше дори да носи малката пикла на училище със себе си. За щастие тя спеше в един кош зад неговия чин, но когато се събудеше и се разплачеше, се налагаше да я носи навън, за да я усмири. Понякога трябваше само да я нахрани, но когато се беше подмокрила или, още по-лошо, наакала, трябваше да сменя проклетите пелени.

Единствената му утеха беше, че не само той е със сестричка или братче и че не винаги беше самичък. Тереза Макган вземаше бебето съвсем на сериозно.

— Нищо не разбираш от бебета — казваше тя и гледаше критично как той се мъчи да оправи гумените гащички на Едуина.

— Ти пък да не би да разбираш? — озъби се той.

— Естествено, че разбирам. Имам опит. — И го буташе настрана и се заемаше с бебето.

Реза, изглежда, не само нямаше нищо против да сменя мръсотиите на малката Едуина, но май можеше дори да търпи момчетата на Стокбридж. През свободното си време им показваше какви ли не неща. Един ден, докато двамата разбойници стояха и зяпаха как по-големите танцуват, ги покани и ги научи на няколко стъпки. (Научи на няколко стъпки и Виктор.) А друг път, когато всички като по чудо бяха свободни по едно и също време, заведе Виктор и момчетата на пикник на хълмовете северно от селището.

Виктор имаше резерви към това. Нейните грижи за Били и Фреди го лишаваха от възможността да се представя в благоприятна светлина пред Мари-Клод — е, той всъщност нямаше много време за това. А пикникът беше приятен. Най-доброто качество на Реза, според Виктор, беше, че също като него тя си беше поставила за цел да стане пилот-космонавт. Или ако нямаше много възможности за това, защото имаше всички основания да смятат така, поне пилот на самолет. На Нюманхоум имаше нужда от много полети — цели континенти за изследване и множество острови; летящият по орбита „Мейфлауър“ изпращаше снимки, направени от орбита, но имаше много неща, които не можеха да се видят от орбита. И някой ден…

— Някой ден — каза Реза загледана в появяващите се звезди, и не довърши. И двамата знаеха какво има предвид.

Слънцето беше залязло. Лагерният огън догаряше, бяха пратили момчетата да донесат вода да залеят въглените. В небето на Нюманхоум светеха звезди и планети.

— Някой ден — каза уверено Виктор — аз отново ще бъда там горе. Ние ще бъдем — поправи се той, за да избегне поредната кавга. После се обърна натам, където бяха изчезнали момчетата — в ниската гора на Нюманхоум, — и изгуби малко от самоувереността си. Никога досега не беше живял в неизвестност.

Разбра, че Реза му се присмива, и се изчерви; едно от нещата, които мразеше у Реза, беше, че тя, изглежда, винаги знаеше какво мисли.

— Децата са добре — успокои го тя и приятелски го потупа по рамото. — Нищо не може да им се случи. Дори не могат да се изгубят — нали виждат светлините на града.

Той не удостои забележката ѝ с отговор. Вместо това каза твърдо:

— След като пристигне „Аргози“, отново ще имаме космически кораби. Трябва да имаме. Няма да останем цял живот приковани към тази жалка малка планета.

— И ще сме точно на подходящата възраст — съгласи се Реза. — Къде искаш да отидеш? Първо, искам да кажа?

Разбира се, последва спор. Никой от тях не желаеше да си губи времето с Ищар; планетата беше голяма — с размерите на Юпитер, — но това означаваше, че никой никога няма да кацне на нея, защото както Юпитер, и тя нямаше твърда повърхност. Дори нямаше интересната свита луни като Юпитер, защото силната гравитация от гигантската Нергал, изглежда, ѝ ги беше отмъкнала. Виктор беше избрал Нергал.

— Толкова луни! — каза той. — Някои от тях трябва да са прилични и във всеки случай това е кафяво джудже… никой още не е отивал близко до кафяво джудже.

— Така казва Тис Кхадек — съгласи се Реза.

— И е права.

— Тя винаги е права — отговори му Реза — или, във всеки случай казва, че е права. Мисли си, че Нергал е нейна собственост.

Виктор се подсмихна. Иракската астрономка от „Арк“ Ибитсам Кхадек беше внучка на мъжа, пуснал първата изследователска роботизирана сонда и нарекъл планетите но името на наследствените си вавилонски богове, което всъщност беше негово право.

— Фактът, че не я харесваш, не означава, че не е права — каза той. — Ти къде искаш да отидеш?

— На Небо — заяви Реза.

— Небо!?

— Капитан Родерикс е на същото мнение. Той казва, че трябва да създадеш някъде преден пост, а това е най-доброто място.

— Има дори луни по-големи от Небо!

Реза обаче настоя. Небо беше най-близката до тяхното ново Слънце планета — с големината на Марс, но по-гореща от Меркурий.

— Там има атмосфера, Вик. Защо има атмосфера?

— Кой се интересува от това? — попита Виктор.

— Аз. Искам да знам защо… — Спорът продължи докато момчетата не се върнаха. Смешен спор. Сякаш наистина щяха да имат шанс да летят в Космоса. И двамата знаеха, че когато дойде денят това да стане възможно, ще са много стари.

Странно, но една от най-лошите караници между двамата избухна по въпроса на остаряването — или по-точно на каква възраст са те.

Кавгата започна, когато се бяха изтегнали задъхани на бодливата трева на Нюманхоум в училищния двор точно след утрешната калистеника. Когато правеха гимнастика, обикновено носеха шорти, стандартни за всички колонисти като бельо; този ден Реза беше направила десет лицеви опори повече от Виктор и това го подравни. Той я погледна и ѝ се присмя.

— Защо си облекла тениска?

Тя отвърна на погледа му с разбираемо презрение и каза:

— Защото съм момиче.

Имаше и други тийнейджърки с тениски, но не бяха толкова много.

— Та ти нямаш какво да криеш — подчерта той.

— Не за това нося тениска — отговори тя като възрастна, — а за да покажа, че ще имам. Във всеки случай — добави — по-голяма съм от теб.

— Аз съм по-голям.

Така се започна. Спорът продължи дни. И двамата бяха били на по шест години, когато се бяха качили на корабите си. А когато бяха кацнали, и двамата бяха на но дванадесет — защото нали и двамата бяха прекарали едно и също време замразени, както и същия брой години на Земята.

Но Реза каза, с онзи сарказъм на превъзходство, характерен за по-възрастните, от който кръвта на Виктор кипваше, че сметките му не са верни. „Мейфлауър“ бил малко по-бърз от „Арк“, тъй като бил едно поколение по-нов, така че тя била прекарала по-малко време във фризера и следователно била по-голяма.

— Напротив! — изрева триумфално Виктор. — Ти си била повече време замразена!

Тя се намръщи, изчерви се и каза:

— Това не е важното. — Беше прекарала шест земни години повече от него на Нюманхоум и това я правеше по-голяма, защото годините на Нюманхоум бяха два пъти повече, отколкото на Земята.

Виктор нямаше как да не възрази срещу тези глупави сметки.

Беше вярно, разбира се, че земният календар не съответства на реалностите на Нюманхоум. Денят на Нюманхоум, от изгрев слънце до изгрев слънце, беше около двадесет и два и половина земни часа; и планетата се въртеше около Слънцето си толкова бързо, че в годината имаше само сто и осемдесет и осем дни. Така че една година на Нюманхоум беше горе-долу колкото половин година на Земята.

Несъответствието ставаше още по-лошо с рождените дни. Това не беше кой знае какъв практически проблем, но когато влезеш в спор с някой като Реза Макган, страшно дразнеше. Във всеки случай рождените дни на Виктор бяха объркани. На всички бяха объркани, защото как може човек да отчете времето, прекарано в замразено състояние? Разбира се, времето до раждането може да се пресметне. Обучаващите машини лесно могат да кажат какъв е бил точният земен ден, година и дори минута на Лагуна Бийч, Калифорния, САЩ. Земен (в случая с Виктор те трябваше да пресметнат за Варшава, отдалечена на почти дузина часови пояси). Но Реза категорично отказваше да приеме земните стандарти.

Виктор продължи да размишлява по въпроса и в училище. Не се отнасяше само до рождените дни. Още по-лошо беше с празниците. Къде в календара на Нюманхоум трябваше да се сложи Коледа, рамазан-байрамът или еврейската нова година? Но тъй като рождените дни бяха причина за спора между него и Реза, той отдели време да направи на машината за обучение това пресмятане, а после представи пред учителя си формула за преизчисляване възрастта на всеки ученик в нюманхоумски години.

Господин Фелдхаус обаче отсече твърдо:

— Не си отчел релативистичните ефекти. Голяма част от времето на пътуване с корабите е било със скорост четиридесет или повече процента от скоростта на светлината; трябва да го включиш в изчислението.

Така Виктор прекара още няколко от малкото си скъпоценни часове свободно време с машината за обучение което господин Фелдхаус одобри и дори се усмихна, защото това беше чудесно упражнение по математика за целия клас.

Бавно, болезнено бавно подсилената колония започна да включва докараните от „Мейфлауър“ товари в живота си. Стоманата от кораба нямаше да трае вечно. На Нюманхоум имаше руди, главно таконит, но откритите мини бяха ограничени, а нямаше достатъчно работна сила за експлоатиране на дълбоки рудници.

Там отидоха машините на Мари-Клод Стокбридж и тогава Виктор беше по-близко до реализиране на амбицията на живота си, обаче, разбира се, Реза му попречи.

Една сутрин дойде рано до палатката на Виктор, надникна вътре и изкомандва:

— Ставай. Ако отидем първи, можем да помогнем на Стокбридж с нейните машини фон нойман10.

Виктор придърпа възмутен одеялото до брадичката си и я погледна неразбиращо.

— Какво?

— Да помогнем на Мари-Клод Стокбридж — повтори нетърпеливо тя. — Разрешили са ѝ да закара машини фон нойман и тя се нуждае от помощ… от нас, ако надигнеш скапания си задник и отидем там преди да отиде някой друг.

Това моментално го разбуди.

— Махни се оттам да се облека — каза той почервенял от радост и обу шортите и обувките си за нула време. Той, разбира се, знаеше за машините фон нойман. Всички знаеха. Те щяха да бъдат много важни за колонията, но трябваше да почакат, както и всички други важни проекти, първо да се изпълнят най-неотложните за оцеляване задачи.

По пътя Реза обясни.

— Джейк Ланди ми каза. Той май ѝ е хвърлил око. Помага ѝ да подготви машините и ми се струва, че му харесва идеята да му помогна няколко дни. Тогава веднага се сетих за теб.

— Благодаря — каза Виктор. Не изпитваше големи симпатии към Джейк Ланди — пет години по-голям от Реза и от него, висок мускулест младеж, за когото вече се знаеше, че е създал поне едно дете на колонията, макар да не проявяваше признаци на желание за женитба. Но Виктор можеше да търпи Ланди — можеше да търпи дори Реза, — ако това означаваше да бъде близко до Мари-Клод.

После чу какво бърбори Реза, спря и я погледна.

— Какво каза?

— Казах, че Стокбридж като че ли също проявява интерес към Джейк. Искам да кажа, че Джейк е страхотен мъж. — Тя млъкна и го погледна. — Какво ти става?

— Нищо! — отвърна троснато Виктор.

Тя го заоглежда любопитно. Той стоеше смълчан и намусен.

— О, разбрах — каза Реза. — Гушкал си се с Мари-Клод.

— Затваряй си мръсната уста! — озъби се той и се разтрепера.

Тя се постара да прояви разбиране.

— Но, Вик, това е съвсем нормално! Не трябва да се притесняваш, задето го прави с него. Тя е жена, нали? — Реза отстъпи една крачка. — Добре де, не ми се сърди! Нищо не съм казала!

— Просто млъкни — избухна той.

Реза го погледна замислено, после тръгна към бараките с машините. Но не можеше да мълчи безкрайно дълго и точно преди да стигнат се изкашля и каза:

— Не се дразни, но ще те попитам нещо. Когато бяхте на кораба, виждал ли си Мари-Клод да прави любов със съпруга си?

— Не бъди цинична!

— Ох! — въздъхна тя. — Не е цинично да се прави любов. Да гледаш как някой го прави е цинично обаче, затова попитах…

— Казах ти да млъкнеш.

Известно време тя мълча, защото тонът му наистина беше застрашителен. Вътрешната му болка обаче не премина.

Мари-Клод Стокбридж отговаряше за дузина прототипи на намиращи и самонасочващи се машини фон нойман — големи евтини автомати, които в никакво отношение не бяха живи същества, но също като живите можеха да търсят в околната среда химикали, да се хранят с намерените и да се възпроизвеждат като хората, като правят копия на себе си. Всяка имаше „самонасочваща схема“ (подобно на сьомгите или мигриращите птици, които, когато пораснат достатъчно, се връщат на мястото, от което са тръгнали или на което са били техните прадеди), предназначена да я върне и тя да бъде разтоварена, а рудата претопена и отлята в метал, от който колонията се нуждаеше.

Машините бяха грозни, но бяха незаменими.

Бяха няколко разновидности. Имаше копаещи, които приличаха на железни дървеници; имаше плуващи за експлоатация на топлите извори, каквито се надяваха да намерят на дъното на Великия океан — приличаха на хромирани версии на мидените черупки, събирани от хората по плажовете на Земята. Те бяха чиста механика. Минните например имаха сложна „храносмилателна“ система като втория стомах на преживно животно, където генетично модифицирани бактерии за концентриране на желязо помагаха да се извлича металът от скалата след като челюстите на миньора са я стрили на прах.

Реза и Виктор и двама други черноработници трябваше да пренасят и окачват на дебели въжета машините, а Мари-Клод и Джейк Ланди щяха да отварят контролните люкове и да проверяват схемите, да тестват пломбите и да свалят транспортните блокировки от всички механични части. Работата беше тежка и напрегната. Отначало Виктор беше неспокоен и непрекъснато гледаше Мари-Клод и Джейк Ланди да види дали между тях няма някаква открита проява на чувства; Мари-Клод обаче беше съвсем делова. Но най-доброто от всичко беше, че тя бе тук, само на една ръка разстояние от него; дори и да го смяташе за дете, се отнасяше към него като към колега. Дори Джейк Ланди не беше толкова лош. Със силните си мускули той оказваше голяма помощ, когато масивните машини трябваше да се повдигат или обръщат, но и Виктор беше доста силен и Ланди го викаше, когато трябваше да се свърши нещо тежко.

Работеха от изгрев слънце, докато не станеше време за училище — три или четири часа всяка сутрин. Реза първа напомняше на Виктор, че е време да си тръгват, защото той нямаше никакво желание да смени компанията на Мари-Клод с тази на учителя — с изключение на един ден. През този ден, след като свърши работа, Реза изчезна за няколко минути и когато се появи, го хвана за ръката и го погледна със странен триумф.

— Виж това, тъпако! — заповяда му тя почервеняла и възбудена.

— Ще закъснеем за училище — напомни ѝ той. Не беше много ядосан. Дразнеше го само това, че тя го пипа — той трудно понасяше факта, че тя обича да го пипа, да го прегръща, да търси физически контакт — докато не видя какво му показва и не се отдръпна с отвращение. — Ужасно! Това е мръсното ти бельо!

Лицето ѝ беше почервеняло от гордост.

— Виж с какво е изцапано! С кръв! — извика тя. — Това означава, че вече съм зряла жена, Виктор Сорикейн, а ти си още малко глупаво момченце.

Той се огледа да провери дали някой не ги е видял, но всички работеха. Виктор разбра какво му показва. Не разбираше обаче защо. Разбира се, той знаеше какво представлява менструацията при жените, защото машината за обучение беше доста конкретна по всички полови подробности. Що се отнася до женските органи за възпроизводство обаче, Виктор мислеше, че са мръсни. Не че беше шовинистично мъжко прасе. Поне не се имаше за такова. И не се смяташе за по-добър от жените само поради своя пол. Просто изпитваше снизходително състрадание към отвратителните затруднения на жените всеки месец и още по-лошото — когато трябваше да раждат.

Никога не би му дошло наум, че някоя жена би се хвалила с това.

— Това означава, че мога да имам бебе! — изкикоти се Реза.

— Не и без помощта на някой мъж — посочи Виктор отбранително.

— Е, за това няма да има проблем — отвърна Реза и очите ѝ блеснаха.

Колонията растеше.

Мари-Клод пусна първите няколко машини и стисна палци с надежда, че няма да се развалят, че ще работят така, както се очаква, че ще намерят пътя за връщане, че много скоро строителите ще завършат големия стоманен скелет на огромната рамкова антена, която да доставя първата генерирана от „Мейфлауър“ микровълнова енергия на колонията. Вече почти беше завършен първият стоманодобивен завод, готов да приеме суровината, която щяха да докарат първите машини. Под хълмовете зад града, който бяха започнали да наричат Хоумпорт, бяха изкопани кладенци с гореща вода. Когато тези геотермални кладенци започнеха да произвеждат електроенергия, щеше да има достатъчно за захранване на огромните фризери, чиито основи копаеха за съхранение на още несвалените от „Мейфлауър“ и „Арк“ образци.

И това не беше всичко. Бяха построени истински домове и всяка седмица се разиграваше лотария и по пет щастливи семейства сменяха палатките си със солидно жилище. От Земята по ефира все още всеки ден пристигаха телевизионни предавания, заедно с редовните съобщения от „Ню Аргози“, сега преполовил пътя до Нюманхоум; но хората ги гледаха само за развлечение, а не с безнадеждния копнеж от първите години.

Време беше за празнуване — е, не точно за празнуване, защото предстояха още безброй години упорита работа. Най-малкото обаче беше време над три хиляди човешки същества (всеки ден все повече) да погледнат назад и да видят колко много са постигнали, да огледат фермите и доковете, и разпрострелия се град със задоволство, че планетата е подчинена на техните нужди.

Разбира се, те още не бяха видели никакви странни обекти на небето.

Петият помощник Пал Сорикейн (навигатор) нямаше кораб, на който да бъде офицер и следователно да изчислява и определя курса му.

Това означаваше значително понижаване на обществения му статус. Той все още беше нещо като астроном, разбира се. Но избухналата звезда беше само спомен, което означаваше, че няма какво много да прави по тази тревожна загадка и във всеки случай не можеше да направи много, за да я реши. На повърхността на Нюманхоум нямаше мощни телескопи. Датчиците на „Мейфлауър“ все още работеха, но те не съобщаваха нищо, което вече да не беше известно, с изключение на някои странни показания от най-вътрешната планета, Небо. Само една малка група интересуващи се от това хора се събираха от време на време да обсъждат тези показания — Сорикейн, Франсес Мтига и иракчанката Тис Кхадек. Прекарваха часове в опит да намерят в базите данни нещо, от което да разберат защо горещата малка планета има атмосфера и какво би могла да означава гама-радиацията, която, изглежда, се излъчваше от някои части на нейната повърхност. Но в съществуващата астрономическа история нямаше нищо, което да помогне. Дори и на тях това не изглеждаше много неотложно. Никой не смяташе показанията за толкова важни, за да губят човекочасове за тях, не и докато антената бе незавършена и новите складове за храна все още бяха празни.

Затова Пал Сорикейн изпълняваше несвойствени за него задачи — от рода на работата, която вършеха децата, когато не бяха на училище. Неквалифицирана, понякога тежка и на неудобни места. Понякога беше на два или три дни път от селището с група други подобни на него — технологически безработни. Занимаваха се със събиране на товарни капсули с малък приоритет, паднали на неудобни места далече от точката на пускане, дори извън нея. Караха ги с шейни до града; работата не само бе тежка, но дори не бе и интересна.

Пал Сорикейн обаче като че ли нямаше нищо против. Докато търсеше в девствените гори изгубени капсули, започна да се занимава с картографиране и неговите карти станаха най-добрите в колонията. Вкъщи той бе весел. Предан на жена си и внимателен към Виктор, Пал Сорикейн поемаше своя ред да пази бебето Уини. Виктор се учудваше, че майка му, изглежда, се безпокоеше за баща му. Когато я попита за това, тя само се засмя и каза: „Това е проблем за баща ти. Той беше един от най-важните хора на кораба. Сега е нещо като… общ работник, разбираш ме. Когато нещата се уредят и той отново стане истински астроном…“

И млъкна. Виктор не си направи труда да я попита кога мисли, че нещата ще се уредят. Разбира се, тя знаеше толкова, колкото и той. Може би единственият верен отговор би бил „никога“. Но една вечер, когато баща му се върна с групата с четири големи стоманени капсули, блъскащи се и подскачащи зад тях, той изглеждаше напълно доволен. Пал беше в добро настроение, нямаше търпение да чуе какво се е случило в града, докато го е нямало, и изгаряше от желание да сподели няколко клюки, които беше научил през дългите нощни разговори с другите мъже.

— Знаеш ли за Мари-Клод? — попита той жена си и се засмя. — Бременна е!

Виктор изпусна лъжичката, с която се опитваше да храни малката си сестричка.

— Но… съпругът ѝ е мъртъв! — извика той ужасен от новината.

— Казах ли нещо за съпруга ѝ? — попита Пал Сорикейн добродушно. — Само казах, че ще си има бебе. Не съм казал, че ще се жени. Като гледам, ѝ харесва да е весела вдовица.

— Пал — каза жена му и хвърли поглед към Виктор. — В това няма нищо лошо. Мари-Клод е добра жена, а и освен това тук имаме нужда от много бебета.

Пал се усмихна.

— Значи според теб всичко е наред? И няма да имаш нищо против, ако аз, хм, ѝ се притека на помощ в това отношение?

— Пал — отново каза тя, но този път тонът беше различен: тя почти се смееше. — Какъв е проблемът, аз не те ли правя щастлив?

Баща му се усмихна и започна да забърква коктейл. После погледна замислено сина си, след това съпругата си, и добави към сместа още джин — истински джин, почти последния, който имаха.

— Вече си достатъчно голям да опиташ, Вик.

Огорчен и нещастен, Виктор взе пластмасовата чаша и отпи голяма глътка. Алкохолът направо обгори устата му. Той преглътна и се закашля.

— Вик! — извика разтревожена майка му. — Пал!

Но Пал вече беше прегърнал сина си през рамо.

— По-добре е ако отпиваш по малко — каза той и се засмя.

Виктор се дръпна и успя да отложи едно кашляне достатъчно дълго, за да гаврътне и останалата част от питието си. За щастие не беше много — за първия официален коктейл на сина си баща му беше сипал младежка порция.

На Виктор не му липсваше сила на волята. И умееше да я използва. Успя да потисне пристъпа на кашлица, макар че гласът му беше дрезгав, докато уверяваше майка си, че наистина му няма нищо. Гърлото му гореше. Очите му се насълзиха. Носът го щипеше. Но усети топлина, която тръгна от гърдите му и се разпростря по цялото тяло.

Коктейлът, изглежда, потисна силната му вътрешна болка. Усещането в края на краищата наистина не беше лошо. Затова ли хората пиеха такива напитки?

Когато майка му разбра, че синът ѝ не умира, също отпи от своето питие, но не беше спокойна и весела. Не сваляше поглед от Виктор. Пал Сорикейн се опита да я развесели, но без особен успех. Виктор остави без внимание и двамата. Седеше прегърбен и загледан в празната чаша, докато я премяташе в ръце, както беше видял в предаван от Земята филм да прави един актьор, когато, също като него, беше открил, че жената, която обича, спи с друг.

Виктор беше съкрушен.

За него Мари-Клод да прави любов със съпруга си беше достатъчно лошо. Но това, което чу, беше несравнимо по-лошо. Виктор неочаквано почувства в стомаха си кълбо от физическа болка, като от прободна рана. Дори топлината от джина не я премахна.

— Пал — каза сериозно майка му. — Трябва да поговорим с Виктор.

Виктор почувства как ушите му пламват от възмущение. Отказа да вдигне поглед, но чу как баща му въздъхна.

— Добре — съгласи се Сорикейн. — Май наистина е време. Вик, чуй ме. Ти да не си… — Той затърси точните думи. — Хм, добре ли си?

Виктор повдигна глава и погледна баща си със студения поглед на непознат.

— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм добре?

— Искам да кажа за… ти знаеш, за госпожа Стокбридж — продължи баща му. Изглеждаше по-объркан от Виктор, но определено му съчувстваше. — Синко, не искам да кажа нищо, което би те разстроило. Разбираш ли ме? Слушай, съвсем естествено е за едно… за един млад мъж да е привлечен от една по-възрастна жена, особено когато жената е така секси и… — Той зърна погледа на съпругата си точно навреме. — Когато е красива, искам да кажа, като Мари-Клод. В това няма нищо лошо. Когато бях на шестнадесет, имаше една танцьорка в балетната школа при Варшавската опера, около двадесетгодишна, толкова стройна и грациозна…

И спря на ръба на друга бездна и се постара да избегне погледа на съпругата си. Тя мислено го съжали, но не каза нищо.

— Не дрънкай глупости — сопна се синът му.

Никога не беше говорил така на баща си. Изправи се, провери дали му се върти главата и с точни, внимателни стъпки тръгна към вратата, като остави Пал Сорикейн да хапе устна зад него. В погледа на сина му имаше нещо като омраза. Пал Сорикейн не беше очаквал такова нещо от сина си, когото винаги беше обичал и ценял; мислеше, че и той го обича.

Виктор излезе, спря и се подпря на вратата.

Тъй като бяха едно от семействата, извадили късмет в лотарията, сега имаха две стаи — две клетки в редицата по дългата кална улица, свързани с обща врата като старите американски туристически хижи. През тънкото фолио на прозорците — поредното приложение на парчетата от светлинното платно — чуваше родителите си да си говорят тихо.

Странно, на улицата също говореха хора. Стояха на групички с вдигнати глави и гледаха лятното небе на Нюманхоум. Виктор също погледна нагоре. Топли конвенционни облаци закриваха по-голямата част от безлунното небе, но през пролуките между тях се виждаха стотици звезди.

Е, какво толкова — облаци и звезди. Но защо тези хора се взираха така? Вярно, една звезда изглеждаше доста ярка, почти колкото планетата Венера на Земята (Виктор смътно си я спомняше), по-ярка от всяка виждана на Нюманхоум звезда…

В следващия миг той с ужас видя, че звездата става по-ярка.

И продължи да става по-ярка, почти като луна, достатъчно ярка да хвърля сянка; облаците се разнесоха, тя засвети на небето като синьо-бял фар, все по-ярка и по-ярка…

Той се обърна, залитна, а после затича — невероятно самоуверен и спокоен — да каже на родителите си, че е изригнала друга съседна звезда.

След това нямаше никаква пречка Пал Сорикейн отново да стане астроном на пълен работен ден. Макар че на колонията не достигаха работници, всички се съгласиха, че този втори обект Сорикейн-Мтига определено трябва да бъде изследван. Пал беше освободен от задълженията си на общ работник, Франсес Мтига от училище, Джаханджур Сингх от работата си като счетоводител и Ибитсам Кхадек от насочващите системи за рамковата антена.

Трудността дойде, когато четиримата поискаха, не — настояха, колонията да инструктира екипите в орбита да оставят всякаква друга работа, за да извършват наблюдения, които само те можеха да правят със сензорите на кораба — единствените очи на колонията за изследване на ставащото в Космоса.

За да се вземе решение, трябваше да се свика цялата колония — повече от три хиляди души, събрани около трибуна на открито, където говорителите да изложат аргументите си.

Когато Пал Сорикейн научи, че решението ще се взема на общо събрание, той изпсува и си сипа едно питие. Това означаваше, че решението ще се приеме с мнозинство, а Пал Сорикейн, както мнозина от „Мейфлауър“, смяташе, че това е несправедливо. С втория кораб бяха пристигнали повече хора, отколкото с първия — 1115 срещу 854, но първите колонисти бяха имали шест земни години да направят повече бебета, така че комбинацията от колонисти, пристигнали с „Ню Арк“, и роденото на Хоум потомство възлизаше на 1918, докато от „Мейфлауър“ бяха малко над 1300. Разбира се, новородените не бяха достатъчно големи, за да гласуват, но кой всъщност беше? На каква възраст човек има право на глас? И по кой календар?

Сорикейн отиде на митинга, твърдо решен да се бори по въпроса за възрастовата граница за гласуване. Но този път разграничителната линия не беше между хората от двата кораба. Въпросът раздели двете фракции почти наполовина. Едната страна — оглавявана от Пал Сорикейн ѝ малката му група заедно с капитан Родерикс от първия кораб и Мари-Клод Стокбридж — настояваше звездата да бъде изучавана с всички възможни ресурси. Хората от другата, която включваше родителите на Реза Макган, но също Сам и Сали Брод от „Мейфлауър“ и много други от двата кораба бяха категорични, че екипите в орбита имат всичко, с което да довършат преустройството на двигателите в магнитнохидродинамични микровълнови генератори, и питаха как останалите не разбират, че колонията се нуждае от тази енергия?

Всички се приготвиха за продължителен спор. Дори ако се регламентираше само по три минути на всеки говорител, това означаваше дълги часове дебатиране. По-лошото беше, че това бяха непроизводителни часове.

Отне им цял час само да решат колко души да говорят. Решението беше: сто — триста минути, пет часа дебати; и макар че някои от спечелилите това право веднага отстъпиха времето си на по-красноречиви приятели, мнозина от тези триминутни изказвания стигнаха само да се повтаря отново и отново: „Сигурността на колонията е застрашена“.

Онова, върху което не можеха да постигнат съгласие, беше откъде идва заплахата — дали заплахата от небето е по-опасна от заплахата от отлагане на получаването на излъчваната от кораба енергия.

Гласуването завърши зле за Пал Сорикейн. Той и неговите колеги получиха време за наблюдение, но при лоши условия. Екипите на кораба щяха да се включат в изследването след десет местни дни, необходими за довършване на микровълновата инсталация.

Светенето все още беше ярко, но не чак толкова; жизненоважните първи спектри бяха пропуснати. Сорикейн, Мтига и другите направиха каквото можаха с данните, които започнаха да пристигат, но не научиха нищо, което да не бяха знаели. Звездата по някакъв начин се беше разпаднала и никой не можеше да разбере защо.

Звездата продължи да озарява нощното небе повече от сто нюманхоумски дни. Тогава Пал Сорикейн изпрати последния си рапорт на астрономите на далечната Земя, отказа се от привилегиите си и възмутен и огорчен от пропуснатия шанс се върна към обща работа.

Сега не събираше изгубени капсули. Последните вече бяха намерени и докарани — някой друг беше свършил тази работа вместо него. Сега караше трактор на полето; после отиде на един остров на сто и петдесет километра на юг да развъжда земни червеи и да засява детелина, за да подготви терена за посев; преместваше семена с вилков повдигач в складовете… и при тази работа се случи нещастието: беше натоварил твърде много чували с картофи и повдигачът се преобърна.

От десния крак на Пал Сорикейн не беше останало много и не можаха да го спасят.

За него това беше непоносимо, защото следващата година за два месеца избухнаха две нови звезди.

— Мисля, че не избрахме добра част от галактиката за колонизиране — каза той на сина си и потрепна, докато се опитваше да намери по-удобно място за чуканчето. — Парчетата продължават да избухват. — После помоли Виктор да му отстъпи дажбата си алкохол — за да му помогнела да потисне неспиращата болка.