Планетата в края на времето

Глава 7

Беше жалко, че нямаше никакъв шанс Пал Сорикейн да се срещне с Уон-Ту, понеже, разбира се, Уон-Ту би могъл да му обясни всичко. Уон-Ту дори би бил щастлив да го обсъди, защото беше доволен от работата си.

След като чрез двойката Айнщайн-Розен-Подолски Уон-Ту видя, че първата група звезди увеличава скоростта си, той спря да се порадва на гледката. „Свърших добра работа“ — мислеше той доволно. И наистина това беше много добра ruse de querre25. Беше сигурен, че ако беше видял това, без да е предупреден, първата му реакция щеше да е да стреля по всяка от тези звезди. Веднага, без да помисли дори секунда. Те определено бяха неестествени.

Неговите деца бяха длъжни да направят същото. Може би се опитваха да разберат какво причинява това, но беше много малко вероятно да имат достатъчно близко някакви АРП-системи за бързо проучване и не биха могли да открият неговия материален двойник. Макар че и да го откриеха, нямаше да е толкова важно. Щяха да предположат, че на някоя от онези звезди се намира Уон-Ту — или някой друг — и щяха да стрелят по тях.

Беше толкова добър номер, че го повтори. Ако стратегията да създадеш една фалшива цел е добра, създаването на няколко е още по-добра.

За него това не беше никакъв проблем, но перспективата бе малко скучна. Той обаче не трябваше да го прави лично. Нищо, което Уон-Ту бе направил веднъж, не трябваше да прави втори път, освен ако не искаше да се позабавлява — не и щом като можеше лесно да направи копие на себе си, което да свърши работата. Затова той дублира частите от себе си, необходими за изпълнение на задачата, като един малък „близнак“ вътре в собствената си звезда и го инструктира да повтори процеса с няколко други групи звезди. Защото трябваше да обърка противниците си — и колкото повече, толкова по-добре; нека да има много неща, за които да се тревожат. Във всеки случай това беше съвсем малко главоболие. За Уон-Ту правенето на такива копия от части на себе си не беше по-трудно от копирането на компютърни файлове за едно човешко същество. Той дори не си направи труда да контролира работата на копието, затова не забеляза, че една от групите звезди включва звездата, в която влизаха планетите и светът, който дошлите хора наричаха Нюманхоум.

Разбира се, за Уон-Ту това нямаше да има голямо значение дори и да го знаеше.

После за пръв път от доста време Уон-Ту се почувства достатъчно спокоен, за да помисли за малък отдих. Зачуди се какво се е случило с неговите съседи — бе започнал малко да скучае.

В непосредствена близост не бяха настъпили големи промени. Ако един човек-астроном бе на повърхността на звездата G-3 на Уон-Ту и наблюдаваше небето — ако приемем, че би могъл по някакъв начин да гледа втренчено в струя от йони достатъчно дълго, без да изгори — той би забелязал малка промяна. Би видял, че повечето от звездите на небето на Уон-Ту не се движат видимо нито променят цвета си. Поради тази причина един такъв наблюдател не би забелязал, че някоя от тях е изригнала и се е превърнала в обект „Сорикейн-Мтига“, докато всъщност през последните няколко десетки земни години това беше станало с толкова много!

Причината за това беше, че човешкото око не вижда нищо друго освен светлина. А светлината има скорост на разпространение ограничена до 300000 километра в секунда. Това е доста бавно — ужасно бавно за същества от вида на Уон-Ту. Нещата се случваха, но човекът-наблюдател би трябвало да чака много дълго, за да ги види.

Когато ставаше дума за наблюдение, Уон-Ту с неговите АРП-двойки и тахиони беше много по-съвършен. Той научаваше почти мигновено какво се случва на разстояние много стотици светлинни години. Например той знаеше, че почти осемдесет звезди фактически са разпрашени от някого. Не знаеше кой е този някой — е, или някои. Знаеше, че е повече от един някой, макар и само поради това, че той лично бе разпрашил шест от звездите, извършвайки малък сондиращ обстрел. Знаеше също, че един или два от онези изстрели напосоки бяха минали неприятно близко до собствената му звезда G-3, макар да бе почти сигурен, че това е случайно. Не си позволи да прави догадки. Това беше твърде важно и той грижливо го определи. Уон-Ту имаше свой еквивалент на статистически анализ и най точният анализ на положенията на избухналите звезди, който можа да направи, показа случайно разпределение.

Друго нещо, което Уон-Ту не знаеше, беше дали някой е бил ударен.

Уон-Ту се интересуваше от това. Вярно, поне един от неговите съседи, изглежда, се бе опитал да го убие. Но това бяха единствените му съседи — да не говорим, че всъщност в известен смисъл те бяха негова плът и кръв.

После чу сигнал, който не беше чувал от доста време. Някой го викаше.

Когато едно същество от вида на Уон-Ту искаше да говори с друго, то просто активираше подходяща група двойки Айнщайн-Розен-Подолски и съобщаваше името си — тоест издаваше звук, който през плазмените умове на същества като Уон-Ту минаваше за име. Те не произнасяха истински звуци, разбира се. „Звукът“ е вибрация на въздуха, а, разбира се, там където живееха те, нямаше газова атмосфера. Но дори във вътрешността на една звезда съществуват така наречените акустични явления — биха могли също да се нарекат звуци, макар че никое човешко ухо не би могло да ги чуе — и всяко от децата на Уон-Ту издаваше характерен за него звук. Например Хейг-тик, фактически първородният син на Уон-Ту, който много приличаше на самия него (в известен смисъл) — дружелюбен, порядъчен и много, много умен. Или Горк (името му звучеше bassoprofundo26 като гукане на гълъб) и Хгам (гърлен бял шум като от студен двигател, който най-после запалва), или бедният дефектен Уон-Уон-Уон, най-тъпият от групата, чието „име“ звучеше малко като форсиране на мотор на червен светофар. Никой не обръщаше голямо внимание на Уон-Уон-Уон. Уон-Ту го беше направил последен в своето „бащинство“, когато беше станал много предпазлив по отношение на способностите на потомството си и бедният Уон-Уон-Уон беше почти идиот. Бяха общо единадесет, включително Уон-Ту, и седем от тях се бяха опитали да го повикат, докато той беше зает с привеждане в движение на собствената си звезда.

Уон-Ту се замисли върху този факт. Много вероятно един (или повече) от тези седем да се беше опитал да го убие и сега да го вика, за да разбере дали е все още жив.

Но трима други мълчаха и трябваше да помисли за тях. Те не го бяха повикали. Това можеше дори да е по-съществено. Може би те бяха унищожени; или може би именно те бяха онези, които бяха стреляли, и сега мълчаха с надежда другите да помислят, че са загинали.

„Колко жалко — мислеше унило Уон-Ту, — че накрая винаги се стига до това.“

Провери неспокойно сензорите си. Всичко вървеше както бе планирано. Пет групи звезди, най-малката само от половин дузина, най-голямата от над сто, вече се ускоряваха от положенията си в най-различни посоки. („Нека Хейг-тик се опита да си представи това“ — помисли весело Уон-Ту.) Не след дълго те щяха да се движат доста бързо; неговите операции отклоняваха енергия от самите звезди, за да ги задвижат, като преобразуваха вътрешните им частици в гравитони и създаваха тяга дори да огънат пространството около тях, за да ги изолират и да ускорят нещата.

Чудеше се дали Хейг-тик и другите наистина ще допуснат, че самият той е в една от онези групи и е побягнал. Това щеше да бъде добра измама — ако успееше, — но Хейг-тик приличаше твърде много на самия Уон-Ту, за да бъде държан дълго в заблуда.

„Не — мислеше Уон-Ту със съжаление, — измамата няма да продължи дълго. Рано или късно единият от нас ще трябва да унищожи другия.“

„Много жалко“ — каза си той хладнокръвно. После, просто за да върши нещо, изпрати импулси, които да превърнат още три възможни цели в супернови.

Колко чудесно щеше да е, ако всички можеха да живеят в мир…

Но той трябваше да се защити. Дори ако това означаваше да взриви всички звезди в галактиката освен своята собствена.