Планетата в края на времето

Глава 16

Да имаш нов живот дори на ледения и изтощен от глад Нюманхоум през 432 година беше просто чудесно… или трябваше да бъде чудесно. Някои неща наистина липсваха.

На Виктор най-много му липсваше Реза — бяха ги разделили. Той си мислеше за всичките неща, за които би желал да говори с нея. Водеше въображаеми разговори, които представляваха главно оплаквания от храната, жилището, но най-вече от работата, която му бяха възложили да върши. (Дори не му мина през ума да ѝ каже, че я обича.) Беше почти като истински разговор, защото му беше лесно да си представи отговорите ѝ:

„Престани да се оплакваш. Ние бяхме мъртви. Всичко след това е един голям плюс.“

И когато ѝ посочи, че всъщност не са били мъртви, а само замразени:

„За мен това е смърт. Мъртъв за четиристотин години. Запомни го, Вик. Може би по-късно нещата ще се подобрят. Може би ще имаме собствена стая.“

— Може би дори ще ме махнат от тази работа с фекалиите — промърмори злобно под нос Виктор, — но не мога да се обзаложа кога.

Но в действителност не беше така добре, както би бил един истински разговор с Реза, и освен това мислите му бяха отпреди четиристотин години. Въпреки че бяха нюманхоумски години — независимо как се пресмятат, това бяха две земни столетия. Половин дузина човешки поколения — няколко човешки живота. С изключение на самата Реза всички, които някога беше познавал, отдавна бяха мъртви, превърнали се в прах и забравени. Той никога нямаше да се върне при приятели, защото всичките му приятели бяха мъртви — онези, които беше обичал, онези, които биха му липсвали, дори онези, без които можеше да мине — като Джейк Ланди например, сега бяха пепел. Нямаше значение кой: всичките отсъстваха. Всяка връзка, която бе имал някога, беше изгубена. Всеки разговор, който някога бе възнамерявал да проведе, щеше да остане непроведен. Всички, с които бе имал каквато и да било връзка, бяха история.

Той никога нямаше да може да се върне при тях — най-малко от всички при семейството си.

Тази мисъл беше по-лоша от всичко. От нея той изпитваше остра болка, която го караше да се мръщи. (Другите работещи с него с фекалиите го огледаха любопитно.) Той никога нямаше да види отново Джен, Шан или Таня. Или малката Куин. Те бяха пораснали и остарели, и умрели преди стотици години. Бяха си отишли и никъде във Вселената нямаше човек, който да попълни празнотата от тяхната загуба.

Да е жив, когато всички, които бяха важни за него, бяха мъртви, не беше по-различно от това самият той да е мъртъв.

С цялото това бреме неудобствата на сегашното му съществуване би трябвало да изглеждат доста тривиални. Не беше обаче така.

Виктор знаеше, разбира се, че не е облагодетелстван, особено при такъв труден живот. Наистина сега животът на всички беше труден. Животът на никого не беше лесен. Нюманхоум беше изцяло покрит с лед; две хиляди оцелели хора се бореха за мизерно съществувание в тунели под земята; животът на всеки беше борба и безнадежден копнеж за нещо по-добро.

Но онези хора не ги бяха размразили, за да им направят слуга. Двата непланирани и нежелани нови търтея получиха най-лошото жилище, най-лошата храна — и което беше по-лошо от всичко — най-лошата работа.

В други времена би било различно — защото те бяха наистина особени!

Да, това наистина не беше справедливо. Те трябваше да са знаменитости. Когато първите европейски морски изследователи бяха водили диваци в страните си, за да ги показват на короновани глави и дилетанти в науката — хавайци, бушмени и индианци от брега на Вирджиния — обърканите туземци поне бяха имали удоволствието да са център на внимание. Всички се трупали да ги видят.

Този живот за тях не е бил никакво удоволствие, разбира се. Диваците трябвало да свикнат да ги бият и блъскат, да ги оглеждат и да ги разпитват. И нямали повече уединение от това на животните в зоологическата градина. А после, ако имали късмет, месеци или години по-късно, тъпкани с храни, от които се разболявали, и усвоили пороците на цивилизацията, най-големите щастливци от тях, ако дотогава не умирали от туберкулоза или шарка — тогава им се разрешавало да се завърнат в далечните си домове.

Виктор и Реза не бяха толкова щастливи. Нямаше нищо любезно в приветствията, с които ги посрещнаха; и, разбира се, нямаха дом, в който да се завърнат.

По-точно бяха в дома си. Тунелите и пещерите бяха на същото място, където беше бил град Хоумпорт. Във всеки случай повечето от тях. Централните обществени салони, електроцентралата с безкрайните потоци геотермална топлина, фризерите, които те захранваха — всички бяха на хълма, който беше започнал да се покрива с къщи, когато нюманхоумското слънце беше започнало да потъмнява. Най-големият от подземните „градове“ — онзи, който принадлежеше на сектата, която наричаха Света апокалиптична католическа църква на Великия транспортьор беше под някогашния център на Хоумпорт. Великите транспортьори не бяха единственият повече или по-малко независим клан (или нация, или религия — във всеки случай бяха отделна група, извоювала си този район). Алахабад36 и реформистите бяха покрай брега на запад от стария град, Пийпс (всъщност те наричаха себе си Народна република и каква точно беше тяхната религия Виктор наистина не можеше да каже) бяха изкопали мравуняците си под някогашния залив, който сега беше замръзнал и се бе превърнал в лед от дъното до повърхността.

За Реза и Виктор се беше променила не географията, а техният дом. Светът, в който бяха живели, си беше отишъл.

За фермата за гъби не се хабеше светлина — това беше една от главните причини да отглеждат гъби — и Виктор се препъваше във вонящата тъмнина.

Мразеше работата си. Имаше основания за това, но нямаше никаква алтернатива. Никой на (или под) Нюманхоум не стоеше без работа. Всеки работеше по много часове всеки ден — е, всеки ден освен един. От време на време имаха почивен ден. Великите не работеха в неделя, реформистите в събота, хората от Алахабад в петък — последните, защото религията им забраняваше да работят на този ден; а пийпс бяха избрали за свой неработен ден четвъртък; макар да нямаха своя религия, те изпитваха маниакална потребност да не допуснат другите да имат привилегия, която те нямат.

Виктор и Реза бяха специален случай. Щом стана ясно, че не са членове на никоя от четирите секти (и наистина, те не бяха чували за тях преди да бъдат замразени), те бяха поставени в новосъздадена категория на лица без религиозна принадлежност, на които изобщо не се полагат почивни дни. И им възложиха работи, които никой възрастен не искаше да върши.

Виктор си беше мислил, че скуката по време на дългото пътуване с „Арк“ до Небо е почти непоносима. Сега гледаше на нея едва ли не с копнеж, защото неговата работа с фекалните продукти беше много по-лоша.

На Нюманхоум не се разхищаваше не само труд. Нищо не се разхищаваше, дори и екскрементите. Когато някой трябваше да се облекчи, той следваше строги процедури: урината отиваше в един варел, фекалиите — в друг. Урината се обработваше и се извличаше урея за изкуствен тор за подземните култури. Фекалиите ставаха най-важната съставка на почвата, върху която растяха културите.

На Виктор му беше възложена неприятната задача да разстила пресни екскременти в тъмната, отвратително миришеща пещера: върху тях се отглеждаха гъби, а червеи и торни бръмбари се ровеха в тях да търсят прехраната си. В тази работа не беше самичък. Реза не беше с него, разбира се — държаха ги разделени до времето, когато Съветът на четирите сили трябваше да реши съдбата им — но имаше други четирима на същата работа, по един от всяка секта — никой от тях не по-възрастен от двадесет и две нюманхоумски години. Муни-бет и Алкар, съответно мюсюлманка от Алахабад и реформистка от свадливата протестантска християнска секта, събираха червеи и бръмбари за храна на пилетата в люпилните — това означаваше припкане по приличните на торф слоеве екскременти и ловене на малките същества с приличащи на вилици инструменти. Морди, момиче от Великия транспортьор, и Вандот, момче от Народната република, беряха гъби, което беше по-лесно. Така за Виктор оставаше най-тежката работа — да рине с лопатата. Пресните товари екскременти трябваше да се разстилат върху лехи за отглеждане на гъби. Когато отгледаха няколко реколти и те се изтощяха и не можеха да се използват като тор, трябваше да се натоварят на варели на колела, след което да бъдат откарани и смесени с почва за отглеждане на зърнени култури в осветените пещери.

Не работата нито вонята, нито дори враждебността на децата, с които работеше, тежеше най-много на Виктор, а че не знаеше — не знаеше толкова много неща! Не знаеше къде е Реза, не знаеше какво е онова ослепително ярко нещо, което наричаха „Вселена“. (Макар че беше започнал да има някои много странни подозрения за него — сигурно действаха релативистични ефекти.) Не знаеше какво е решено за неговото и на Реза бъдеще, а никой от работещите с него не искаше да говори.

Не само с него. Те не говореха дори помежду си. Враждебността между възрастните от четирите секти се беше предала и на децата, които работеха в мълчание и противна съсредоточеност. Но децата са си деца и не могат вечно да мълчат.

Червеите, торните бръмбари и набраните гъби трябваше да бъдат занесени в птицефермите и складовете за храна. Един ден, когато три от децата не бяха в пещерата, младото момиче от Алахабад се осмели да се приближи до Виктор и го погледна в лицето.

— Здравей — каза той и се насили да се усмихне. — Аз съм Виктор. Ти коя си?

— Аз съм Муни-бет — отговори тя и погледна страхливо към входа. После прошепна: — Вярно ли е? Наистина ли си от старата Земя? Вярно ли е, че си виждал Мека?

Виктор я погледна стреснато.

— Мека? Не, разбира се, че не съм. Спомням си обаче доста добре Калифорния и дори малко от Полша… но когато напуснах Земята, бях на твоите години. А преди това не бях пътувал много.

Тя го гледаше с широко отворени очи.

— Видял си Калифорния? Където живеят кинозвездите и нефтените шейхове?

— Не си спомням да съм виждал шейхове или кинозвезди — отвърна Виктор почти развеселен от наивността на момичето. — Исках да кажа освен по телевизията… но предполагам, че вие имате стари киноленти, на които могат да се видят.

— Ние не гледаме идоли — тъжно каза момичето. — Ако не се броят онези, които гледаме понякога, когато работим на бобените ниви… Великите имат там екрани, но на нас не ни се разрешава да гледаме.

Беше спряла да лови бръмбари, стоеше неподвижна и го гледаше любопитно. Подпрян на лопатата, Виктор осъзна шанса, който може би нямаше да се повтори.

— Тогава кажи ми, Муни-бет, знаеш ли къде работи жена ми? — Тя поклати глава. — Или дали ще ни дадат стая?

— Това зависи от Съвета на четирите сили — обясни тя. — Трябва да попиташ надзирателя си.

— Питах го — отвърна кисело Виктор. Негов надзирател беше великият транспортьор Мириан. Мириан не беше общителен човек и изглежда, се възмущаваше от Виктор, чиято мръсна работа се прибавяше към неговото бреме. — Той ми каза да чакам.

— Разбира се, че ще ти каже да чакаш. Това е правилно. Когато Съветът на четирите сили се събере, може би ще обсъди вашето положение.

— И кога ще се събере?

— О, той се събира всеки ден — каза тя. — С изключение на почивните дни, искам да кажа… събира се в понеделник, вторник и сряда. Но кога ще стигнат до вашия случай, не знам. Имат за обсъждане много важни въпроси както за пийпс, така и за реформистите и сега са претрупани с работа. — Тя понижи гласа си до шепот и се заоглежда, сякаш обсъждаха нещо неприлично. — Не разбирам от тези работи, но всичко е в ръцете на аллах.

— О, разбира се — съгласи се Виктор. После попита: — Муни-бет? Кажи ми друго нещо, ако обичаш. Онова много ярко нещо на небето…

— Вселената, да — отвърна тя и кимна.

— Това имах предвид. Защо го наричат Вселена?

— Така се казва. Мюсюлманите я наричат така — обясни тя. — Не знам защо. Мислех, че Вселената е навсякъде около нас, но те казват, че това вече не е вярно.

Той примигна.

— Вече не е вярно?

— Не знам какво означава това, знам само, че ние се кланяме на него. Те казват, че старата Земя е там заедно с всичко друго. — Тя спря, после добави: — Баща ми казва, че когато бил момче, тя била много по-ярка. Не знам какво означава това, само… — Тя млъкна, обърна се настрана и прошепна: — Връщат се! Не ми говори повече, моля те!

— Защо? — попита той. — Не можем ли да говорим, докато работим?

— Ние не говорим — прошепна тя изплашено.

— Но аз говоря — отвърна той и се усмихна.

Трите други деца го чуха, спряха на входа и го изгледаха смаяно. Момчето в шотландска поличка от Народна република каза заплашително:

— Ще докладвам за това!

Виктор вдигна рамене.

— Какво има за докладване, Вандот? Просто приказвам. Не ми е заповядано да мълча. Ако ти не искаш да слушаш, това си е твоя работа. Но аз съм бил на Земята и ще разказвам каква беше Земята много отдавна, когато бях малък…

И заразказва, докато ринеше екскрементите, а берачите на гъби и събирачите на бръмбари се споглеждаха нерешително със съзнанието, че сигурно нарушават правилата и може би дори направо ги погазват; Морди, момичето от Великия транспортьор, беше особено неспокойно, защото беше от същата община като Виктор. Но все пак те слушаха. Как можеха да не слушат? Защото Виктор им разказваше за задръстването на движението в градовете, за прибоя на Малибу и летене със свръхзвукови самолети, които за един час прекосяваха океани. И за летенето от звезда на звезда, когато „Мейфлауър“ беше цял и мощен. И за живота на колонията, където бе кацнал „Мейфлауър“, и за плуване по Великия океан под топлото слънце, и за разхождане по зелени поляни…

И така малко по малко те също започнаха да говорят. В края на краищата бяха деца.

Дори и робите трябва да ядат и накрая Вандот съобщи, че работният ден е свършил. Защото Морди имаше задача да заведе Виктор, следван от малкото момиче, Муни-бет, през тунелите до пещерите на Великите транспортьори. Там сред облечените в черно враждебни към нейния народ хора, тя беше нервна и беше доволна да го остави на входа към голямата столова и бързо да се запъти към собствените си тунели. Когато Виктор влезе, видя своя надзирател Мириан. Мъжът го погледна навъсено — това изражение, изглежда, беше нормално за него.

— Питах за онова ярко петно, което наричате Вселена — каза Виктор, — но децата, с които работя, изглежда, не знаят нищо за него. Мога ли да попитам…

— Не — отвърна ядосано Мириан.

— Защо?

— Този въпрос не се обсъжда. Аз не знам нищо за него. И не искам да знам.

— Добре — каза Виктор също ядосано. — Тогава ми кажи онова, което знаеш. Кога с жена ми ще имаме своя стая?

Мириан го погледна враждебно.

— Своя стая! — повтори той, повишавайки саркастично глас, така че да го чуят и другите. — Той иска своя стая!

— Имам такова право! — протестира Виктор. — Аз дори не знам къде е Реза…

— Тя е на квартира с мюсюлманите в Алахабад, тъй като точно сега там има свободни места — каза Мириан.

— Разбира се, знам това, но онова, което искам да знам…

— Това, което искаш да знаеш, не е твоя работа! Във всеки случай не искам да говоря за това… докато Съветът на четирите сили не се разпореди.

— Защо си толкова лош?

— Какво право имаш да се оплакваш? — отвърна гневно Мириан. — Ти дължиш живота си на нас! И сега аз си плащам за проявеното от мен състрадание, за това, че те съживих!

— Плащаш си? — попита Виктор озадачено.

— Трябваше да съм на кораба и да върша истинска работа! Но ме обвиниха задето съм те съживил, и ме върнаха в тази жалка… — Той спря и се огледа да види дали някой не го е чул да се оплаква. После затвори уста така, че зъбите му изтракаха, отиде да седне до двама други на една пейка, като умишлено не остави място за Виктор.

Виктор седна на друга маса. Хората до него също явно не искаха да говорят и той въздъхна и се съсредоточи върху кашата от просо и боб. Поне децата му бяха дали доста добра представа за обичаите на този нов Нюманхоум. Четирите секти работеха заедно върху общи потребности. Залите на Съвета на четирите сили бяха общи и отделени от квартирите за живеене на сектите. Същото беше и с пещерите за производство на храна, или поне за повечето от тях — Алахабад настояваше да отглежда своите пилета и гербили37 отделно по диетични съображения, а тези от Народната република не искаха да делят нивите със зърно и боб с другите. (Всъщност това не бяха „ниви“, разбира се. Бяха тунели, където при изкуствена светлина се отглеждаха хидропонни растения; а аскетичната диета на пийпс беше по-малко разнообразна и дори по-безвкусна от тази на другите три колонии.) Фризерните пещери, с отдавна замразени в тях животни, които повече не можеха да си позволят да държат живи, също бяха общи, макар че в тях вече нямаше много храна. (Децата не искаха да говорят за фризерите — по причини, които Виктор отначало не разбра.) Геотермалната електроцентрала беше обща заедно с банките за данни. Всичките четири колонии разделяха своите приходи и поемаха своите отговорности — макар да нямаше много отговорности, тъй като първоначалните строители бяха свършили работата си добре. Разбира се, четирите фракции нямаха избор относно поддържането на общите притежания — ако електроцентралата излезеше от строя, всички щяха да умрат за един ден.

Но за повечето неща от живота сектите бяха разделени. Великите транспортьори се женеха за Велики транспортьори, мюсюлманите за мюсюлмани. Гражданите на Народната република не се женеха за никого, защото не вярваха в брака, но правеха любов (при случаи, посочени от техните лидери) само със свои хора. И всичките четири колонии, всяка по свой начин, правеха всичко възможно да нямат много бебета, защото почти нямаше храна, топлина и достатъчно жизнено пространство за две хиляди и двестате живи същества, които живееха на (и по-скоро под повърхността на) Нюманхоум.

Разбира се, начините за поддържане на малко население бяха различни за отделните колонии. Когато Виктор разбра за тях, беше ужасен, да не кажем отвратен. Реформаторите и мюсюлманите практикуваха невъзпроизводствен секс — често хомосексуален. В Народната република правеха всичко за постигане на въздържание, като мъжете и жените живееха разделени, с изключение на определени нощи, когато на една двойка, която е заслужила, се разрешаваше да спи заедно. А Великите транспортьори атакуваха проблема, така да се каже, от другата страна. Тяхната религия им забраняваше да посягат на живота — е, с изключение на войните, разбира се. Поради тази причина те не използваха противозачатъчни средства нито практикуваха аборт; те имаха бебета, много бебета, и когато съкращаваха своето население, това бяха възрастни — във всеки случай почти главно възрастни; ако детето на един Велик транспортьор успееше да преживее своето бунтарско юношество, то имаше добър шанс за естествена смърт шестдесет или седемдесет нюманхоумски години по-късно.

Онова, което правеха Великите транспортьори, беше да се отървават от своите престъпници, а те имаха много престъпници. В тяхната колония имаше според закона двеста и осемдесет престъпници, подлежащи на най-голямото наказание — това правеше около едно престъпление на двеста души от колонията и присъдите често се изпълняваха.

Разбира се, присъдите не бяха смъртни. Във всеки случай не точно. Екзекуцията беше голям грях и беше забранена. Те имаха по-добър начин: слагаха престъпниците във фризер.

За Великите транспортьори беше цяло щастие, че имаше толкова много неизползвано пространство във фризерите. Като начало фризерите бяха достатъчно големи. Но когато Нюманхоум бе започнал да става прекадено студен и десетки хиляди глави добитък и други животни бяха заклани и замразени, те бяха разширени. Имаха си свои собствени, независими и дълготрайни линии до геотермалната станция, напълно автоматични, и щяха да траят с векове.

Но това беше още една от многото причини за търкане между обществата, защото Великите бързо ги запълваха.

Между четирите общества вече имаше търкания по много други въпроси. Великите транспортьори не обичаха да гледат как неверниците позорят тяхната събота. Мюсюлманите пък роптаеха, като гледаха как всички пият алкохол; пийпс бяха непрекъснато раздразнени от разточителния, греховен „лукс“ на другите три групи, докато реформистите просто мразеха всички останали.

Върху тези проблеми беше съсредоточена работата на Съвета на четирите сили. Системата работеше доста добре. Почти осемнадесет години не беше имало истинска война.

Тази нощ Виктор спа лошо в тъмното тясно помещение с още четиридесет неженени, които хъркаха и мърмореха насън. Следващият ден с отвратителната работа не беше по-добър от предния.

Дори децата, изглежда, си бяха променили мнението относно недисциплинираното си поведение предния ден. Когато Виктор попита Муни-бет дали е виждала Реза, момичето наведе глава, огледа се разтревожено дали някой не слуша и прошепна:

— Сега сме прекалено много. Преместиха я при пийпс.

А след това, когато Виктор се опита да пита Вандот, момчето от Народната република му отговори троснато:

— Ние сме тук да работим, а не да бъбрим като религиозни фанатици.

— Не обиждай! — озъби му се момичето от реформистите.

— Казвам само онова, което е вярно — промърмори Вандот. — Във всеки случай не знам нищо за жена ти, Вик. Това не ми е работа. Нито твоя. Защото ти си длъжен да се издължиш за съживяването си от… — Той се поколеба: не искаше да каже думата. — За съживяването си — завърши той. — Сега се хващай на работа.

Виктор не му отговори. Не защото му беше заповядало едно дете. Просто не знаеше какъв трябва да е отговорът на такъв вид забележка. Вярно, че беше жив. Което означаваше, че сърцето му работи, очите му виждат, вътрешностите функционират. Дори половите му органи бяха все още годни, най-малкото той си мислеше, че ще са годни, ако му разрешат да бъде с Реза достатъчно дълго и да са сами, за да провери.

Но беше ли това наистина „живот“?

Сигурно беше някакъв вид живот, но Виктор не можеше да повярва, че това е единственият живот, който ще има. Това съвсем не беше неговият живот.

Неговият живот беше на един много различен Нюманхоум с много приятели, семейство и работа. Особено работа. За Виктор Сорикейн работата никога не беше била просто занимание, което трябва да върши определен брой часове, за да си изкара прехраната. За него работата беше негова професия, негово положение в обществото. Негови умения. Това беше нещото, около което той организираше живота си, нещото, което беше самият той. И Виктор Сорикейн не можеше да приеме себе си като човек, който рине човешки изпражнения. Той беше квалифициран пилот! Нещо повече, благодарение на безкрайните лекции на баща си той беше най-малкото любител в такава област, като астрофизиката… личността, от която тези хора се нуждаеха. Такъв беше Виктор Сорикейн…

От което следваше, че този измръзнал и уморен ринач на изпражнения не беше истинският Виктор Сорикейн и този живот не беше неговият.

И когато Муни-бет отново дойде близко до него, той ѝ заговори, без да понижава глас:

— Аз наистина имам оплакване, Муни-бет. Тук си губя времето. Аз имам умения, които трябва да се използват.

Момичето го погледна отчаяно.

— Моля те… — прошепна тя и погледна през рамо.

— Но това е важно — настоя Виктор. — Онова нещо, което те наричат Вселена. То трябва да бъде разбрано и аз имам научната подготовка…

— Млъкнете! — извика момчето пийпс. — Пречите на работата!

— Всеки може да върши тази работа — каза Виктор, но все пак се въздържа да посочи, че това е задача, която могат да вършат дори неуки деца.

— Всички трябва да работим — извика Вандот с писклив, започнал да мутира глас и потри нервно ръце в изцапаната си шотландска поличка. Морди погледна Виктор виновно. Вандот просто отстояваше своята справедлива юношеска мъжественост. — Най-важното е оцеляването — заяви момчето. — А най-важната част на оцеляването е храната. Млъкнете и работете.

„Оцеляване — мислеше мрачно Виктор. — Съвсем вярно. Това, изглежда, е основното правило на играта.“

Беше естествено социалната нагласа на тези хора да е съобразена с техните потребности. Тяхното безкомпромисно поведение беше схема за оцеляване. Земните ескимоси при много по-мек климат бяха развили свои специфични необикновени социални институции, които да отговарят на бруталните факти на живота им. Вярно, ескимосите бяха решили проблемите по различен начин — без твърди закони и строго централно правителство, без наказания (а тези хора абсолютно се придържаха към наказанието), но пък бяха тръгнали от различна позиция. Не бяха имали вкоренени традиции, нито правителства и религии, които да се опитват да съхранят. Бяха пристигнали в новата за тях сурова среда, без да са обременени с такива традиции.

В очите на Виктор хората от този нов Нюманхоум бяха едновременно авторитарни по управление и религиозни фанатици. Те живееха своя мрачен, беден живот в пещери под ледени канари под някогашния Нюманхоум. За тях малко неща имаха значение — за щастие, защото иначе не биха могли изобщо да оцелеят. Най-важното от тези неща беше, че макар слънцето им отдавна да беше помръкнало, огньовете вътре в планетата все още горяха и топлеха както преди. Геотермалните кладенци даваха топлина, която поддържаше техните катакомби годни за живеене, и дори даваха достатъчно енергия за работа на техните малки фабрики (да не говорим за фризерите). Снабдяването не беше разточително. Енергията сигурно не беше достатъчна да се поддържат десетки хиляди жители на Нюманхоум живи…

Но вече не бяха останали толкова много живи. Не и на Нюманхоум. Нито другаде.

Когато без желание Вандот прие, че работата за деня е свършена, Виктор се опита да изстърже мърсотията от ръцете си. Огледа се за Морди, очаквайки заедно да се върнат в жилището на Великите, но тя вече беше напуснала пещерата.

„Как се е измъкнала?“ — помисли раздразнено Виктор. Беше сигурен, че може да намери пътя и самичък, но нямаше никаква причина тя да не го почака…

Чакаше го.

Стоеше пред пещерата. Изглеждаше едновременно и изплашена, и решителна. До нея стоеше неговият надзирател Мириан.

— Ти просто не искаш да помагаш, така ли? — попита гневно Мириан. — Докладваното от Морди е вярно. Ти не само не си вършиш работата, ами пречиш и на другите.

Виктор погледна момичето укорително. Тя вдигна надменно рамене и се обърна да си ходи.

— Добре — отвърна Виктор. — Каза си мнението. Сега да хапнем нещо.

— Да хапнем? — изръмжа надзирателят. — Ще бъдем щастливи, ако изобщо ядем тази вечер. Трябва да те заведа в Съвета на четирите сили. Тръгвай!

Нямаше смисъл да го пита за нищо, понеже Мириан не искаше да говори. Виктор все пак се опита, разбира се, и не се изненада, когато Мириан само поклати глава. После му посочи един рафт с парки.

И Виктор разбра, че ще излязат навън.

И тогава, докато си пробиваха път между ледените блокове в прегръдката на смразяващи вихрушки, той вдигна глава и видя нещото, което най-много го озадачаваше: „Вселената“. Беше като слънце, но несравнимо по-ярко от всяко слънце — една чиста синьо-бяла точка в небето, която изгаряше очите му.

Той се опита да си представи как тяхната малка група звезди е могла да се движи толкова бързо, да отиде толкова далеч, че да настигнат светлината, излъчвана от всички небесни тела във Вселената. Трябваше да са се движили почти със скоростта на светлината! Ако имаше някой, когото да попита, с когото да поговори…

Беше твърде студено да говори, а после, когато влязоха в пещерата, където се провеждаха заседанията на Съвета на четирите сили, Виктор почти забрави въпросите си за странното нещо. Защото го чакаше една неочаквана радост.

Реза беше там.

За пръв път се срещаха от двете седмици след приземяването и когато я видя в голата тясна чакалня — нейните „домакини“ от Народната република зорко я пазеха от двете ѝ страни, Виктор изпита неочакван прилив на копнеж, удоволствие и… какво беше това? Той отново го обмисли, докато я държеше в ръцете си и докато пийпс мърмореха заплашително, и реши, че е просто любов.

Установи това с учудване. За него тази мисъл беше нова. Реза беше негова жена, разбира се. Беше подкрепа, удоволствие, другарка… в много отношения полезна съставна част от живота му; но никога досега не беше осъзнавал, че се е превърнала в център на неговия живот по класическия традиционен начин на моногамната любов. Този вид романтично болезнено съсредоточаване беше запазен за Мари-Клод Стокбридж.

Изненада се като разбра, че откакто се бяха върнали в този леден ад, нито веднъж не се беше сещал за Мари-Клод.

— Добре ли си? — прошепна той в хубавата топла коса на жена си.

— Добре съм — отвърна тя. — Грижа се за гербили и пилета… няма да повярваш с какво ги хранят! Бръмбари и червеи, и…

— О, знам — увери я Виктор и се зачуди какво да ѝ каже: за собствената си работа или за стряскащата нова истина, която изгаряше от нетърпение да сподели? Пусна я и я огледа внимателно. Не изглеждаше добре.

Въпреки това желанието да ѝ каже надделя.

— Онова ярко петно, което виждаме… Вселената. Знаеш ли какво означава? Означава, че по някакъв начин… Господи! Не мога да си представя как!… Цялата наша слънчева система и някои съседни на нея се носят през Космоса с релативистични скорости! Ние пътуваме толкова бързо, че настигаме светлината пред нас! И… — Той спря, мигайки при израза на лицето ѝ. — Какво има? — попита Виктор.

— Продължавай, Виктор — каза тя окуражително. — Ти разказваше за звездите, които се движат със скорост близка до скоростта на светлината… нашата и единадесет други, нали?

Той я погледна.

— Ти си знаела?

— Пийпс ми казаха — отвърна тя. — Те казват, че е така от почти триста години, само че е била по-ярка, отколкото е сега.

— По дяволите! — изруга той. — Ако тези хора са знаели, защо Великите не ми казаха?

Тя го погледна някак разсеяно, после кимна.

— Забравих, че ти си при Великите. Те не го вярват. Искам да кажа, че не си задават въпроса защо. Вярват на своята библия. Ако има нещо, което не е казано в Третия завет, не искат изобщо да говорят за него.

— Но… — започна той и спря. Какво можеше да каже? Кипеше вътрешно, но нямаше смисъл да обременява Реза с гнева си срещу тези хора и тяхната глупост, особено след като тя гледаше така нещастно.

Трябваше му доста време да разбере, че в ума на жена му има нещо друго.

— Какво има? — попита той. — Пийпс създават ли ти проблеми?

Тя го погледна изненадано.

— Не, защо?

— Тогава какво ти е?

Тя го погледна смутено, после поклати глава.

— Просто… — Тя се поколеба. — Просто продължавам… да се чудя.

— Да се чудиш?

— Чудя се дали Куин е била щастлива.

Мина много време в мълчание. Накрая вратата на стаята на Съвета се отвори и Мириан излезе.

— Получавате убежище — каза той неохотно. — Съветът току-що взе решение.

— Но… но… но аз мислех, че трябва да се явим пред тях! — възкликна Виктор.

Мириан го погледна любопитно.

— Защо Съветът ще иска това? Какво би могъл да му кажеш, което той вече не знае от доносите за твоите питания?

— Искам да говоря за Вселената! — извика Виктор. — Баща ми беше астрофизик… и ме е учил! Така, както изглежда, онова нещо на небето означава, че цялата наша група звезди пътува със скорост близка до тази на светлината и аз искам да помогна да се разбере защо!

— Затвори си устата — изсъска Мириан и се огледа. — Искаш ли пак да отидеш във фризера? Мнозина от нас са в повече… ако орбиталната електроцентрала не заработи, скоро ще има адски много замразени! Радвай се на късмета си! Съветът смята, че вие двамата може да сте полезни за изстрелване на ракети, за транспортиране на гориво… това е шанс, който не заслужавате. Не го пропилявайте с богохулства.