Планетата в края на времето

Глава 11

Петият двойник на Уон-Ту нямаше истинско име. Това не беше толкова важно. Когато Уон-Ту се обръщаше към него, той беше просто материалното копие Файв31. Все пак Файв беше доста важен за останалата част от човешката раса на Нюманхоум, защото тъкмо той бе онзи, който бе поел ангажимент към опърлената малка планета, която хората от Нюманхоум наричаха Небо.

Макар че според стандартите на Уон-Ту Файв сигурно беше много малък, примитивен и глупав, той беше способен да върши всичко, което му нареди Уон-Ту. Можеше дори да разбере как да върши неща, които Уон-Ту никога не си беше направил труда да разбере.

Има една човешка история, която описва доста добре такава ситуация. Проблем: армейски лейтенант има задача да издигне на пилон флаг дълъг четиридесет стъпки, а разполага с въже само двадесет стъпки и никакви подемни механизми. Как го прави? Отговор: вика най-високия по чин военнослужещ и му нарежда: „Сержант, издигни този флаг“.

По същия начин Файв, когато получаваше нареждания от Уон-Ту, упражняваше вродената си изобретателност и ги изпълняваше.

Трябваше да започне почти от нищо, защото нямаше опит в този странен вид среда (той изобщо нямаше опит, разбира се, освен онзи, който Уон-Ту беше имплантирал в паметта му). Файв не се плашеше от странните качества на тази „планета“ (твърда материя!). И „атмосфера“! Той разбираше достатъчно добре концепцията за газ, но специално тези газове бяха толкова невероятно студени — едва ли повече от осемстотин или деветстотин градуса по скалата на Келвин). Освен това задачата да обработва материя съвсем сам всъщност никак не беше лека. Имаше толкова много видове материя. А съществуваха и онези неща, наричани „елементи“, и всичките молекулярни комбинации и изотопни вариации, и взаимодействия. Работата опреде лено беше неприятна. Но някой трябваше да я свърши това беше нареждане на Уон-Ту.

Първото нещо, което Файв трябваше да свърши, като започнеше с контрола на магнитните и електростатични сили и техния ограничен (но достатъчен) запас на гравитационни частици, беше просто да копае. Трябваше да извади достатъчно големи количества материя — лошо сортирана, пълна с неща, които Файв изобщо не желаеше — от повърхността на планетата (и от някои места доста дълбоко под повърхността) за сепариране в основни градивни блокове, които му трябваха; нарече ги „руди“. За да отдели различните видове полезни неща от рудите, той изобрети уред, който хората може би биха нарекли вид масспектрометър: изпарената материя преминаваше през сито от сили, които издърпваха атомите в съответствие с теглата и характеристиките им и ги отлагаха един по един (но много бързо!) в „контейнери за съхранение“ до времето, когато Файв щеше да стана готов да ги комбинира и да им придаде необходимите форми. А му трябваше материя с толкова различни форми! Трябваха му рамкови антени, за да локализира, да хване и автоматично да следи различни съседни звезди, с които трябваше да се носи в същата посока. Трябваха му камери да помести силите, които щяха да ги движат; трябваха му сензори, за да е сигурен, че се движат в правилна посока; трябваше му отделен вид антена, за да поддържа връзка с господаря си, Уон-Ту.

И всичко това му трябваше спешно, защото Уон-Ту не беше от търпеливите. Уон-Ту считаше за даденост двойникът му да се движи с възможно най-висока скорост. Файв работеше до изнемогване, за да го постигне. Не че се страхуваше от наказание. Сърцето на едно животно не работи, защото се страхува, че господарят му ще се ядоса, ако спре; то работи, защото е създадено да работи.

Когато, рядко, Уон-Ту си направеше труда да провери докъде е стигнал с изпълнение на задачата, Файв не се плашеше. Той беше щастлив да докладва, че работата върви.

Погледнато по същество, онова, което Файв трябваше да направи на планета, на която нямаше нищо, беше да създаде цял индустриален комплекс. Това му отне няколко седмици, но преди отливките на последната насочваща антена да бяха изстинали, той беше започнал да се обръща към всички от избраните от него единадесет звезди за подкрепа. За Файв това не беше трудно — не за едно почти пълно копие (макар и силно ограничено) на самия Уон-Ту.

Файв не обичаше да пита Уон-Ту. (Уон-Ту не го беше инструктирал да задава въпроси, а само да свърши възложената му работа.) Затова Файв трябваше сам да взима редица решения. Нарежданията на Уон-Ту бяха да ускори тази малка група звезди. А това сигурно означаваше да ускори най-малко една планета с тях — именно онази, на която беше самият той. Но какво да прави с останалите планети, спътници и по-малки обекти?

Файв дълго мисли, после реши да играе на сигурно и да ускори всичко. Разбира се, това направи задачата му малко по-трудна. Сега трябваше да задвижи не само една дузина тела. Бяха приблизително половин милион, включително всички астероиди и комети, достатъчно големи, за да си заслужава да се занимава с тях.

Беше обезкуражителна работа, но Файв не се обезкуражаваше лесно. Той умееше да върши различни видове сложни и трудни неща, само че не беше достатъчно интелигентен, за да разбере какви точно.

От време на време Уон-Ту се свързваше със своя единствен оцелял материален аналог. Файв не ставаше много за компания, но разговорът с него имаше и някои добри страни. Най-важната беше, че този вид разговор беше напълно безопасен, защото Файв беше глупав и никого нямаше да застраши Уон-Ту.

Лошата страна беше, че разговарянето с материален аналог беше ужасно скучно. На първо място, то беше отегчително бавно. На материалния аналог му трябваше безкрайно много време да произнесе най-обикновено изречение. От друга страна, какво би могло да каже едно такова бавно и недоразвито нещо?

Отговорът беше: не много.

Отначало Уон-Ту не проявяваше голям интерес към докладите на копието, в частност към онези, които бяха изпратени като „картини“. Уон-Ту не беше много добър по картините. Неговите рецептори работеха в девет пространствени измерения (макар че, вярно, шест от тях бяха недоразвити) и плоското изображение не му беше от голяма полза. Също така нещата с определени граници от всякакъв вид плашеха Уон-Ту, особено когато не течаха, нито флуктуираха. (Колко инертна беше материята!) За Уон-Ту придаването на някакъв смисъл на всички данни от получените от материалното копие картини беше като решаване на кръстословица. После, когато свикна с идеите, съдържащи се във „форми“ и „краища“, следващият въпрос беше: за какво служат всички тези „твърди“ неща? За какво бяха големите блестящи матрици, които строеше Файв и които господстваха от хоризонт до хоризонт, след като планетата оставаше винаги насочена към неговата малка звезда? („Енергийни акумулатори“ — беше информирал своя господар материалният аналог, но колко странно да се черпи енергия от външността на звезда!) За какво бяха онези спираловидни форми, които се сливаха в точка отвъд най-далечните планети на звездата? (Те бяха направляващи за гравискаларния поток, който теглеше цялата група.) За какво бяха дългите квадратни структури или куполи?

„Трябва да ги имам — протестира скромно Файв. — Те подслоняват материалните машини, които съдържат силите, извършващи работата.“

Разбира се, Уон-Ту беше оставил детайлите по изпълнението на задачата на материалното копие. Той не можеше да се занимава с такива дреболии. Материалното копие беше инструктирано да създаде гравитационна яма за онази звезда и съпровождащите я тела, в която те да падат — безкрайно, — и не му бяха дадени инструкции как да я направи. Сержантът трябваше да я направи и той наистина я направи.

Този вид развлечение бързо омръзваше и след няколко въпроса на Уон-Ту започна да му писва от отговорите. Точно преди Уон-Ту да прекъсне връзката с копието си и да потърси нещо по-интересно, той зададе важния въпрос.

— А звездите в твоята група? Има ли оцелели?

— Почти всички — докладва Файв. — Преди известно време две бяха повредени, но оттогава не е имало никакви атаки.

Уон-Ту не отговори. Беше точно, както очакваше. Тъкмо щеше да прекъсне връзката, без, разбира се, да си направи труда да прояви някаква учтивост и да каже довиждане, когато Файв издаде еквивалент на почтително покашляне и скромно съобщи, че се бил натъкнал на едно малко явление, което не бил очаквал. Нищо в банките данни, прехвърлени му от Уон-Ту, не загатвало с нещо, че материята можела да се организира в съвкупности, които изглеждали — е, как другояче да ги нарече? — повече или по-малко живи.

Дълго след като беше престанал да извлича от копието информацията, която то притежаваше за този нов вид „живот“, Уон-Ту лежеше в плазменото ядро, дишаше неспокойно и се чудеше на това интересно ново нещо. Колко странно! От всичко, което материалното копие беше видяло, тези „живи“ неща бяха доста малки, доста неразвити (хората таксономисти32 биха ги нарекли мъхове, бактерии, безгръбначни и няколко вида цъфтящи растения) и сигурно съвсем тривиални във всякакъв голямомащабен смисъл.

Ето защо, разбира се, можеха да се определят само като „интересни“. Това сигурно по никакъв начин не беше важно. Сигурно нямаше начин тези неща евентуално да могат да повлияят на живота на Уон-Ту или на другите подобни на него.

Все пак беше странно, че през всичките тези милиарди години живот Уон-Ту никога не беше попадал на тях.

Вярно, че той рядко си правеше труд да се занимава с нещо материално — какъв беше смисълът? И вярно, каза си той честно, самият Уон-Ту беше доста млад, що се отнася до предполаганата продължителност на неговия живот. Но вината за това не беше негова. Самата Вселена беше само около два пъти по-стара от Уон-Ту, макар той вече да беше решил, че тя ще оцелее много пъти по толкова (и, ако имаше късмет, и той щеше да оцелее заедно с нея). Животът на материята беше естествено съвсем преходен. Той беше също твърде нов на сцената, реши за себе си Уон-Ту, защото някакви „бол-парк“ (не че Уон-Ту знаеше нещо за бол-парковете) изчисления му показваха, че е необходимо много време за случайно възникване на този материален живот.

Той обаче видя как може да се случи такова нещо. Бяха достатъчни само някакви случайни комбинации на частички, които съвсем случайно се оказват с организационни и репродуктивни възможности.

Знаеше и че не е невероятно същите случайни явления да са създали и собствения му живот.

Всъщност чрез такива случайности беше възникнало не съществуването на Уон-Ту, а това на неговия прародител. Това уточняване обаче беше маловажно. Родителят на Уон Ту (тъй като бе съвсем самотен, той не си беше направил труда да си даде име) беше направил почти копие на себе си, когато бе създал Уон-Ту, и Уон-Ту имаше същата памет, каквато имаше и неговият „баща“.

Което в случая не беше много. Освен другите съображения по това време родителят му не беше бил много умен — е, бил е невръстен в края на краищата! Цялата му система едва ли бе възлизала на повече от двеста или триста милиарда частички и никоя от тях не се бе интегрирала напълно с другите. Но след като бе израснал през вековете и наистина бе станал много умен и доста любопитен, Уон-Ту бе мислил много като какво ли трябва да е било това събитие.

В един момент неговата галактика (старата, онази, която Уон-Ту бе напуснал, когато бе станала необитаема) се бе обърнала на оста си и краят на един от спиралните ѝ ръкави сигурно бе минал през „плътна вълна“, от удара бе компресирано парче йонизирани газове.

Това трябваше да е било само началото. То не бе създало родителя на Уон-Ту. Само бе направило възможно последвалото не след дълго събитие да го създаде.

Това събитие трябваше да е настъпило, когато една особена звезда от твърде рядък вид бе стигнала до края на своя живот на водородно горене. Много голяма звезда, така че изразходвала водорода си доста бързо. После, когато по-голяма част от нейния водород се превърнала в хелий, тя останала без гориво за синтез и била обречена на неприятности.

Звездата можела, разбира се, да продължи да гори хелий, превръщайки го в още по-тежки елементи. Но били необходими четири водородни ядра за получаване на едно хелиево, така че когато се стигнало до хелий, горивото било четири пъти по-малко. По-лошото било, че горенето на хелий не давало толкова много енергия. А старата звезда точно била започнала да свършва енергията си. Енергията ѝ била необходима, за да запази формата си, защото само налягането на огромната вътрешна топлина поддържало външните ѝ слоеве да не се сгромолясат в ядрото ѝ.

Когато енергията от водорода най-после свършила, звездата колабирала.

„Цялата онази огромна маса падна като камък — би го нарекло може би едно човешко същество, — но много по-бързо и с много по-силен удар, отколкото някога е падал някой камък.“ Тя ударила ядрото, притиснала го отведнъж от всички посоки. Ядрото рикоширало. Четири пети от масата на звездата изхвърчали в пространството в огромни потоци от рентгенови и гама-лъчи, и неутрино, както и в топлина десет милиона градуса и ослепителна светлина; и когато тази страхотна енергийна маса полетяла през пространството, тя ударила вече компресираната маса газ — утробата, в която се намирал още несъществуващият родител на Уон-Ту.

Астрономите на Земята биха нарекли това „супернова звезда“. Хората също се чудели как са започнали нещата и разбрали, че тяхното собствено Слънце и много други са родени по този начин. Те рядко били виждали истинска супернова, разбира се — и нито една в своята собствена галактика — защото човешките същества не живеят достатъчно дълго, за да видят. Но знаели, че непрекъснато стават такива събития, стотици милиони пъти във всяка галактика.

Те обаче обикновено не водят до възникване на нищо подобно на Уон-Ту.

Суперновата, от която се беше родил родителят на Уон-Ту не била обикновена звезда тип I или тип II. Тя била от редкия вид, наречен от земните астрономи „супернова Уртробин“ по името на съветския астроном, намерил първия такъв вид звезда в една тъмна галактика в съзвездието Персей. Суперновите Уртробин не започват от обикновена супергигантска звезда с маса двадесет или тридесет пъти по-голяма от тази на земното Слънце. За супернова Уртробин се изисква един много рядък небесен обект, звезда, чиято маса е колкото две хиляди слънца.

Няма много такива звезди. Много земни астрономи отказвали да повярват, че такова свръхраздуто тяло може изобщо да се оформи — най-малкото отказвали, докато не започнали да извършват изчисления в релативистични ефекти и не видели, че в действителност това е възможно. Но когато една супермасивна звезда колабира, нейната експлозия не продължава само месеци. При нея е необходима цяла година, за да достигне максимална яркост. След това тя почва да потъмнява и това продължава десетилетия.

При такъв величествен удар валмото газ на родителя на Уон-Ту било свито и наситено. Това било достатъчно. Родителят му бил роден.

Такова събитие, водещо до такова рядко събиране на йонизирани газове, наистина не се случва често във Вселената. Не можеха да съществуват много такива същества през всичките милиарди години от Големия взрив.

В действителност Уон-Ту би решил, че неговият нещастен родител много вероятно е бил единственият — ако не беше видял разрушаването на някои далечни галактики и не бе разбрал, че трябва да са го извършили същества като него.

Той не искаше сегашната му галактика да бъде разрушена. Беше толкова неприятно да се мести…