Планетата в края на времето

Глава 15

Както се оказа, времето преди Уон-Ту отново да се почувства в безопасност беше наистина много дълго. Ужасно дълго, като се вземе предвид, че Уон-Ту не се реши да говори с никого.

Не че изгаряше от желание за разговор. Той беше почти отчаян. Толкова отчаян, че на два пъти се раздели на части за удобство да говори сам със себе си. Не беше удовлетворително, но продължи да се преструва, че ехото, което чува, е наистина интелигентен разговор — докато не си помисли, че това го прави почти глупав. Той спря да си говори. Дотогава обаче беше опитал почти всичко. Дори беше започнал да желае да може да говори поне с най-безопасното, глупаво материално копие Файв. Но това отдавна бе престанало да е възможно. Причината не беше в разстоянието. За двойките Айнщайн-Розен-Подолски разстоянието беше без значение. Причината бяха релативистичните ефекти от скоростта, с която се движеше копието. При скорост на движение толкова близка до c двойката вече не беше същата. Дори ако двойките АРП работеха нормално, разговорът щеше да е безнадежден, защото влизаше в сила разширяването — един миг за копието се проточваше в отегчително хилядолетие за Уон-Ту и останалата част от Вселената, — но този проблем не възникна, защото двойките АРП вече въобще не действаха и това тури край на всичко. Уон-Ту дори не очакваше отново да чуе за това копие.

После възникнаха друг вид проблеми.

Той забеляза, че ядрото на звездата му се пълни с пепел.

Това го разтревожи. Естествено не беше точно „пепел“ в смисъл на окислен остатък от химическо изгаряне; беше течна каша от хелиеви йони, останала от сливането на водородните атомни ядра. Той малко съжаляваше, че от множеството звезди беше избрал такава малко по-голяма от нормата. Да, когато звездата, на която живееш, е голяма, има много енергия за игра, но няма дълъг живот.

Все пак кой би могъл да предположи, че ще бъде принуден да остане на нея като затворник, страхуващ се да я напусне?

От време на време чуваше по комуникационната система Айнщайн-Розен-Подолски да го викат.

Уон-Ту дълго време не отговаря. Беше твърде подозрителен. Беше убеден, че всяко повикване почти сигурно е трик, че просто някой от неговите противници се опитва да разбере дали наистина е мъртъв.

Той съвсем не беше щастлив. За първи път през живота си започна да се чувства попаднал в капан. Възхитителният му звезден дом беше се превърнал в затвор, килията е всеки изминат ден ставаше по-малко комфортна.

Домът му не ставаше по-малък. Съвсем не. Всъщност звездата навлизаше във фазата на червен гигант. Тя беше преминала по-голяма част от младенческия си живот, превръщайки водорода в хелий, сега централното ядро беше изцяло от хелиева пепел, която не върши нищо, но стои там и очаква деня, когато ще може да се синтезира в по висши елементи.

Междувременно останалият водород беше в дебела плътна обвивка около хелиевото ядро. Той изгаряше все по-бързо, произвеждаше все повече топлина и оказваше все по-силен натиск върху обвивката от по-редки газове, които го заобикаляха; и обвивката се издуваше.

Уон-Ту никога не беше стоял в звезда, след като тя е завършила главния си цикъл. Не му харесваше.

Разбира се, физическата му безопасност не беше застрашена. Във всеки случай не много — не толкова, колкото в един рискован прибързан полет към друг дом. Но под натиска на вътрешната обвивка от изгарящ водород звездата много се беше издула. Ако имаше планети, като Слънцето на Земята, външните ѝ краища досега щяха да са надминали орбитата на Марс. Беше класически червен гигант, издут и огромен като Бетелгейзе или Антарес, която се разпада.

Даваше ли това на Уон-Ту повече простор? Скандално — не. Масата на неговата звезда не нарасна. Нямаше повече материя да запълни този увеличен обем. Всъщност материята беше по-малко, защото тя беше започнала да се разпада на парчета. Външните сфери на звездата бяха толкова далеч от ядрото и толкова разредени — по земните стандарти всъщност много близко до вакуума, — че радиационното налягане отвътре фактически изтласкваше най-далечните газове изцяло извън звездата. Не след дълго тези външни региони напълно щяха да се отделят и да образуват безполезна обвивка от газове, наричана планетарна мъглявина.

Уон-Ту знаеше, че тогава няма да остане нищо, на което да живее, освен ядрото. Нищожно малко бяло джудже, не по-голямо от обикновена твърда планета като Земята — прекадено тясна, за да бъде подходящ дом за някой като Уон-Ту.

Поради тази причина той също вече беше на тясно. Не се решаваше да рискува никоя част от своето ценно аз в тъничките външни периферии. Беше затворен в останалите обитаеми части на своята звезда и най-лошо от всичко бе, че беше сляп. Сляп най-малкото за фотони; той все още можеше да детектира неутрони и тахиони, и някои други частички, защото те доста лесно преминаваха през външните обвивки и достигаха до него. Но светлината не можеше, пито някоя друга част от електромагнитния спектър, и неговите деликатни външни „очи“ отдавна се бяха подули и разпрашили от издуването на звездата.

Уон-Ту се изплаши и се прибра раздразнен в своя дом, който се беше превърнал в затвор, като оставяше без внимание всяко пристигащо повикване. Всяко едно всъщност беше неприятност, ако не дори и капан.

После по АРП-двойката отново го извика един глас и този път не свърши само с неговото име.

— Уон-Ту — каза гласът, — говори Мром. Сигурен съм, че си жив. Искам да ти предложа сделка.

Уон-Ту зачака несигурен и разтревожен. Да го търси Мром? След цяла вечност мълчание!

Изкушението да отговори беше голямо. Беше му омръзнало да е самотен и затворен; и сигурно беше възможно, най-малкото само възможно, намеренията на Мром да са приятелски.

Беше възможно обаче и да не бяха. Уон-Ту не отговори.

Гласът прозвуча отново.

— Уон-Ту, обади се. Обектът, който Хейг-тик е унищожил, не си бил ти, нали? Ти не би допуснал да те хванат по такъв начин, сигурен съм.

Уон-Ту мислеше гневно. Значи Хейг-тик е бил убиецът! Или Мром се опитваше да го накара да мисли, че той е невинен?

Мром въздъхна.

— Уон-Ту, това, което правиш, е глупаво. Всички други са мъртви или се крият. Аз мисля, че ако не друг, то Пукети просто се крие, но това води до същия резултат… точно сега той няма да се осмели да направи нищо, защото тогава ти или аз бихме могли да го намерим. Не мисля, че има някой друг. Ще ми отговориш ли?

Уон-Ту си наложи да мълчи. Всичките му сетива бяха нащрек; той се опитваше да декодира скритите намерения на Мром — ако наистина бяха скрити. А може би казваше истината?

Мром обезсърчено каза:

— Добре, Уон-Ту, няма да настоявам да разговаряш е мен. Нека само ти кажа онова, което искам да знаеш. Ще напусна тази галактика. Става много неприятна. Рано или късно Хейг-тик отново ще дойде и отново ще се опита да убие всички други… ако някой от нас е останал жив. Така че аз заминавам. И онова, което искам да ти кажа, Уон Ту, е… моля те, нека да замина.

Уон-Ту изслуша всичко с нарастващо удоволствие и дори със зараждане на надежда. Ако бе вярно, че Мром напуска тази изчерпана галактика (това звучеше като добра идея, въпреки че идваше от Мром) и че Хейг-тик се е скрил в бърлогата си и бездейства поне засега, и че всички други са или мъртви, или крайно глупави…

— Ще си опитам късмета, Уон-Ту — съобщи Мром. — Дори ако не ми отговориш, аз заминавам. Никога няма да те безпокоя отново. Но моля те, Уон-Ту, запомни! Аз съм част от теб. Ти ме направи! Моля те, бъди добър…

Уон-Ту отдавна беше престанал да слуша глупавото бърборене на Мром. Видя възможност да избяга — а това означаваше, че трябва да действа сега.

И така Уон-Ту остави още една галактика зад гърба си. Този път целта му беше много по-далеч. Дори като система от тахиони, пътуващи многократно по-бързо от светлината, щеше да му отнеме много време, докато стигне до нея.

Но това нямаше значение; той беше излетял.

Докато Уон-Ту пътуваше, мислите му бяха замъглени и неясни. Той нямаше отново да стане същия, докато не достигнеше нова галактика, не избереше подходяща звезда и не използваше нейните енергии, за да възстанови пълното си величие. Но по своя облачен път беше доста щастлив.

Вярно, беше много лошо, че веднага щом напусна убежището на своята звезда, трябваше да унищожи бедния доверчив Мром, но Уон-Ту не можеше да рискува, нали? Това обаче означаваше да бъде самотен дълго време — най-малкото докато не се увери, че никое от бъдещите му копия, които може би щеше да направи, за да има компания, никога няма да го застраши.

А на безброй хиляди светлинни години, пътуващо много по-бързо от Уон-Ту и в напълно друга посока, копието на Небо най-после загуби надежда да получи инструкции от господаря си.

Каква трагедия, че Уон-Ту не беше очаквал присъствието на онези странни материални същества! Това означаваше, че самото копие трябва да вземе решение какво да прави с тях. А копието все пак не беше много умно.