Планетата в края на времето

Глава 10

Куин Сорикейн-Макган беше не само първото „законно“ дете на Виктор и Реза — бяха ѝ сложили прякор „Нек“, съкращение от „не е копеле“, — тя беше и последното. Реза се възстанови почти напълно, но никога нямаше да може да има деца. Предвид очертаващото се бъдеще на Нюманхоум нито Реза, нито Виктор бяха убедени, че искат друго.

Нюманхоум вече не беше рай. Той определено ставаше по-хладен. Сезонът за земеделска работа на Южния континент стана по-къс и това сложи край на пролетната пшеница и продължително зреещата соя. Дневното облекло се смени дори и в града: вече не се носеха целогодишно шорти и ризи. Вместо тях се носеха дебели пуловери и обувки и ако не беше геотермалната вода от кладенците — все повече и повече всяка година, тъй като колонистите предвиждаха нарастване на потребността от тях както за енергия, така и за топлина — домовете им щяха да са студени.

Небето се беше променило ужасно. Звездите се бяха свлекли по краищата му и бяха променили цвета си. В едната посока бяха определено синьо-бели, в другата жълтеникавочервени, а между тях се простираше все по-нарастваща зона без никакви звезди освен няколкото, пътуващи заедно с тях.

На тринадесетия рожден ден на Куин — тогава тя беше на възраст еквивалентна на седем земни години — баща ѝ току-що се беше върнал от Коледния остров с кораб, натоварен с евакуирани: архипелагът повече не беше годен за обитаване от човешки същества. Той имаше голямо желание да присъства на рождения ѝ ден, но го бяха забавили бури. Пътуването беше неприятно: високи вълни, триста души бегълци, натъпкани в пространство, предвидено да побира не повече от една четвърт от тази бройка, и повечето от тях през по-голямата част от пътя страдащи от морска болест. Когато корабът влезе в пристанището на Хоумпорт, валеше сняг и целият град беше покрит с бяла пелена.

Виктор веднага се прибра и намери Куин да прави снежен човек с братовчедчетата си. Леля ѝ стоеше до нея. Сега Едуина беше млада жена със свое семейство. Те се целунаха, но Виктор се намръщи.

— Не очаквах да те видя тук — каза той. След като Едуина се беше оженила за Били Стокбридж, ученика на Пал, двамата бяха емигрирали на Южния континент, където имаше нужда от работници за пробиване на геотермални кладенци.

— Спряха проекта — обясни Едуина. — При тази бърза промяна на климата той няма да може да осигури навреме енергия за спасяване на посевите.

Виктор сдържано кимна. Южният континент беше първият населен район на Нюманхоум, който изпита последиците от изстиващото слънце. Зимата настъпи рано. Огромните земеделски земи бяха плодородни както винаги, но когато настъпи убийственият студ, земеделските стопанства умряха.

— Къде е Реза?

— Приберете се като ви стане студено — извика Едуина на децата, които само кимнаха, без да вдигнат глави от работата си.

— Реза ли? — продължи Едуина. — О, Джейк дойде да я вземе преди два часа. Посещават опреснителния курс на татко. Мисля, че и Били е там.

Виктор се намръщи. Разбира се, на Джейк Ланди трябваше да се припише някакъв статут — можеше ли да се нарече семеен приятел? Е, във всеки случай на някои членове на семейството, тъй като той беше баща на едно от децата на Едуина. („Обаче наистина е прекалено активен“ — помисли си Виктор.) Беше съвсем нормално да наминава, за да види дъщеря си, но Виктор знаеше, че той отново прекарва част от времето си и с майката на неговата дъщеря.

— Какъв опреснителен курс? — попита той.

— На татко. Води опреснителен курс по космическо пилотиране. Не, този път не астрофизика; казах пилотиране. Използват старите тренажори.

— За какво? — попита изненадано Виктор.

— За какво друго могат да се използват тренажори, ако не за упражнение по космическо пилотиране? — попита саркастично сестра му. — Във всеки случай не ме разпитвай. Ти знаеш повече от мен по тези въпроси, а това е просто идея на татко.

Виктор трепна от презрителния ѝ тон. Едуина винаги беше била татковото момиче. Винаги бе вземала страната на Пал Сорикейн срещу Виктор — вероятно защото бе твърде малка, за да знае какво ставаше, когато майка им умря.

— Мислех, че харесваш идеите на татко… независимо какви са — каза той колкото се може по тактично.

— Това не ми е работа, нали? — отвърна тя и повдигна рамене. — Смятам, че децата вече трябва да се прибират. — Каза го малко раздразнено. — Веднага след залез слънце ще отпразнуваме рождения ден на Куин. Ще ти бъда благодарна, ако дотогава се занимаеш с децата, за да подготвя всичко.

— Разбира се — каза Виктор и я погледна изпитателно.

Тя се изчерви и каза гневно:

— О, по дяволите! Те могат да правят каквото си искат, но не съм длъжна да го харесвам. Какъв е смисълът? Това, което става, е очевидно Божия воля!

Онова, което Виктор наистина искаше да прави, беше да разбере какъв е този „опреснителен курс“, но тъй като беше рожденият ден на Куин, в края на краищата това трябваше да почака. Като добър баща и вуйчо той взе Куин и трите малки деца и ги заведе да разгледат кораба, който беше в пристанището.

Това бе една от най-добрите му идеи. Децата бяха възхитени. В пътническите трюмове — работници правеха всичко възможно да ги измият със силна струя вода след неприятното пътуване — вонеше ужасно, но лошите миризми само накараха децата да се кикотят. После ги заведе в машинното отделение, където водородните турбини осигуряваха енергията за роторите на кораба. Там миризмата беше различна — на масло и горещ метал, и на децата им беше приятно да гледат големите машини.

И на Виктор както и на децата му беше приятно, но когато се замисли, разбра, че не е спокоен. Не толкова поради това, че Реза, изглежда, неочаквано отново се беше сприятелила с Джейк Ланди — това беше бял кахър, разбира се, а и Виктор не беше ревнивец. Не и поради това, че перспективата за колонията ставаше мрачна и доста лоша; трябваше отдавна да са предвидили тази перспектива. Онова, което най-много ангажираше ума му, беше по-малката му сестра, Едуина. Беше очевидно, че се е увлякла по някакъв нов култ, разпространяван на Нюманхоум. Култът не беше точно религия. Във всеки случай не някоя от традиционните религии; той включваше различни секти. Доколкото Виктор можеше да каже, този култ беше повече мистичен, отколкото религиозен: неговите последователи, изглежда, вярваха, че онова, което е направило звездите да изригват и след това някои от тях да се движат и тяхното слънце да започне да изстива, е ако не Бог, то е най-малкото свръхестествена сила и може би те не трябва да се месят. Виктор знаеше, че това беше станало причина за някои бурни сцени в брака на Едуина. Гледната точка на Били беше, че ако не могат да попречат на това — независимо какво е то, — всички ще загинат; Едуина, изглежда, споделяше мнението, че ако Божеството иска да го направи, тогава то е правилно.

Не само климатът на Нюманхоум се влошаваше. Изглежда, всичко ставаше лошо.

Когато Виктор прибра децата, Реза вече се беше върнала и помагаше да украсят масата с книжни гирлянди. Не беше самичка. Били, Пал Сорикейн и Джейк Ланди седяха в единия ъгъл на дневната и си пийваха. Реза вдигна глава и кимна на Виктор, но вниманието ѝ беше съсредоточено главно върху децата.

— Влезте и идете да се измиете — сгълча тя дъщеря си. — И не идвайте преди всичко да е готово. — После вдигна устни към Виктор за целувка.

Не приличаше много на целувка. Той усети погледа на Джейк Ланди и се почувства неловко.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той колкото наистина от желание да помогне, толкова и като укор.

— Ти вече помогна, като се зае с децата — каза разсеяно Реза, после възкликна: — О, подаръците! Ще отида до вкъщи да ги донеса. Съблечи се. Били ще ти налее питие, ако искаш.

Питието беше ябълкова ракия с ябълков сок. Виктор взе едно и погледна предизвикателно баща си. Пал Сорикейн поклати глава.

— Само сок, Вик — каза той и подаде чашата си. — Опитай, ако не вярваш. Сега не мога да си позволя да пия. Твърде много работа ме чака.

— Каква работа по-точно? — попита Виктор. — Какъв е този опреснителен курс по космическа навигация? Все още ли се надяваш, че ще ти позволят да летиш до Небо?

— Трябва — отвърна баща му сериозно. — Оттам все още идва аномална радиация и съм сигурен, че е свързана е онова, което се случи… Радиацията започна, когато започна и всичко друго, и това не е случайно.

Той спря да запали тънка пура.

— Но няма да го направят, разбира се — завърши той. Не беше необходимо да казва защо; темата беше обсъждана надълго и нашироко. Повечето от колонистите смятаха, че това ще е разхищение на оскъдните ресурси — „Ню Мейфлауър“ не можеше да се използва, защото беше техният източник на микровълнова енергия и дори „Ню Арк“ може би щеше да потрябва някога за нещо друго. Освен това мнозина подобно на Едуина бяха изпълнени с глупавото антинаучно чувство за „Божествената воля“.

— Онова, което ще се случи — каза Били Стокбридж, — е, че ще получим малко ново гориво за микровълновите генератори. Антиматерията на „Мейфлауър“ се изчерпва. Без микровълнова енергия не можем да оцелеем.

— Но ние копаем все повече геотермални кладенци — възрази Виктор.

Били повдигна рамене.

— Може би когато всички кладенци са изкопани и генераторите инсталирани, няма да се нуждаем повече от микровълнова енергия, но това ще стане след много години. Затова сега ще използваме „Арк“. — Виктор примигна неразбиращо. — За гориво — обясни Били. — „Ню Арк“ все още има антиматерия, останала от пътуването. Можем да го изтеглим на орбитата на „Мейфлауър“ и да прехвърлим горивото му към това на „Мейфлауър“.

— Що за глупост! — възкликна Виктор, забравил чашата си. Но когато помисли, разбра, че има смисъл, ако човек е готов да поеме рисковете. Разбира се, прехвърлянето на резервното гориво щеше да е трудна и опасна работа. Трябваше да претоварят смъртоносен запас от изключително избухлива антиматерия по напълно необичаен начин — но ако опитът излезеше успешен, щеше да даде на Хоумпорт години допълнителен живот дори и слънцето да продължеше да изстива.

Виктор погледна баща си.

— Наистина ли ще стане?

Пал Сорикейн кимна.

— Проектът вече е одобрен. Сега произвеждаме допълнително кислород и водород за гориво за старата совалка. Разбира се, тя не е използвана от години след последната смяна на екипажа…

Виктор не го остави да завърши.

— Искам и аз да участвам — заяви той.

— Помислих си, че ще искаш — спокойно каза баща му. — Капитан Бу и капитан Родерикс също искат да участват… първият командир на „Ню Арк“ на отдавна извършеното пътуване от Земята… и естествено Били и Джейк, и Реза. Но ще ни трябват поне двадесет доброволци. Ще продължи най-малко половин година и после…

— И после какво? — попита Виктор.

Баща му го погледна несигурно. Джейк и Били бяха извърнали очи настрана.

— И после — каза баща му — може би ще можем да се заемем с други важни неща.

Излитането беше ужасно и болезнено, но стигнаха. После започна тежката работа.

За пръв път от повече от тридесет нюманхоумски години Виктор беше в „Ню Мейфлауър“. Мускулите, свикнали с живота на планетата, бяха забравили уменията за работа при микрогравитация и той се блъсна десетки пъти в стените и таваните преди да се научи да контролира движенията си.

В бързината за приземяване колонистите бяха оставили кораба непочистен, а екипажите, които бяха оставени на борда да се грижат за магнитохидродинамичните генератори, не си бяха направили труда да го почистят. Извън малкото пространство, което заемаха екипажите, навсякъде беше покрито със смет. Парчета от счупени мебели, изхвърлени хартии. Развалена храна. Във фризерната секция дори имаше един мъртъв кон, отдавна мумифициран, но все още ужасно вонящ отблизо. Дузина хора от екипажа на совалката започнаха да подготвят системите на „Мейфлауър“ за зареждане. Виктор и четиринадесет други се откъснаха от бавния орбитален дрейф и се насочиха към „Арк“.

Долу разпростряна като на длан се виждаше Нюманхоум. Планетата вече не беше синя. Най-близките до тях части бяха бели и не всичко бяло беше облаци. Близките до полюса океани бяха започнали да замръзват. Някои планински езера се бяха превърнали в глетчери, над по-голяма част от Великия океан бушуваха страхотни бури. Виктор и Реза гледаха надолу към облачните върхове, където над Хоумпорт, изглежда, настъпваше друга зимна буря. Градът беше започнал да се вкопава — щеше по-лесно да се стопли под земята, отколкото на повърхността със студените ветрове.

— Надявам се Едуина да е завила добре децата промърмори Реза.

Зад тях Джейк Ланди каза утешително:

— Тя е добра майка, Реза, макар че има някои странни идеи. И след като свършим, долу ще има достатъчно енергия — поне за известно време.

В „Ню Арк“ беше по-лошо, отколкото в „Мейфлауър“. Екипажите не бяха имали никаква причина да оставят кораба годен за живеене. Вътрешните генератори все още работеха, захранвани с минималното количество антиматерия, останала в машините. Така през всички тези години изоставеният кораб беше поддържан — е, не топъл, но поне над точката на замръзване. Фризерите на „Арк“, с техните недокоснати резервни запаси от организми и клетъчни култури, бяха все още в добро състояние. Онова, което най-много липсваше, беше светлината — колонистите от „Арк“ бяха изнесли почти всички лампи и всичко друго, което можеше да бъде свалено от кораба, за непосредствено използване долу на Нюманхоум. Но помощните двигатели за поддържане на станцията все още бяха годни — всички въздъхнаха с облекчение, като видяха това, защото иначе задачата за прехвърлянето на гориво щеше да е много по-трудна.

Когато пуснаха двигателя за среща с „Мейфлауър“, от соплото блъвнаха потоци плазма, сякаш машините са били използвани само преди дни. „Арк“ запълзя към „Мейфлауър“, а работните екипи започнаха да срязват вътрешната преграда и внимателно — о, много внимателно — да демонтират ограничителните магнити, които държаха антиматерията на място.

В тази работа нямаше място за грешка. Ако антиматерията дори за миг се допреше до нормална материя, дори и при най-малко докосване, щеше да последва взрив, който да разпръсне всичко — и хората от Нюманхоум щяха да видят в небето изригване на звезда преди да ослепеят от взрива.

Капитаните Бу и Родерикс и тримата оцелели инженери от двата кораба — Уилма Гранчек беше умряла при раждането на четвъртото си дете на архипелага — започнаха рискованата работа за пренасяне на гориво.

Не беше лесно, още повече че „Арк“ не беше конструиран за изпълнение на такава задача. Разбира се, трябваше да се пренесе не само горивото, а и магнитните ограничители, които не му позволяваха да се допре до нищо друго, и стоманената обвивка около ограничителните полета, и източникът на енергия, която поддържаше работата на полетата и ги захранваше.

Нямаше начин да се пренесе такъв вид неудобна маса през шлюзовете на кораба. Трябваше да изрежат дупка в корпуса на „Арк“ и да изнесат всичко навън, докато друг екип изрязва също толкова голяма дупка в корпуса на „Мейфлауър“, за да се вкара всичко вътре.

Завързан с въжета, Виктор бе извън кораба и работеше с голяма плазмена горелка. Джейк Ланди бе до него.

Не го беше планирал така. Не търсеше компанията на Ланди. „Все пак е по-добре Ланди да е с мен навън, отколкото вътре може би с Реза“ — мислеше той. Макар че онова, което биха могли да правят в такова ограничено място на годната за живот част на „Арк“ едва ли би било много. Но присъствието на Джейк Ланди наистина беше започнало да му действа на нервите. Дори за момент му мина през ума, че няма да е ужасно, ако въжетата на Ланди по някакъв начин се скъсат и той полети безпомощен в космическото пространство, за да не се върне никога. Дори си помисли, макар не на сериозно, колко лесно ще е да насочи по погрешка плазмената горелка, която сега прорязваше стоманата на корпуса, да прегори въжетата на Ланди…

Нямаше такова намерение, разбира се. Увери себе си, че е така. Бракът му с Реза беше добър; бяха свикнали един с друг; от толкова години споделяха любовта към децата и навиците си. Във всеки случай никога не беше ревнувал Реза, както например несравнимата Мари-Клод Стокбридж.

За да се откъсне от тези мисли, той се заоглежда. Можеше да види Нюманхоум, но не обичаше да гледа там; белите простори на полюсите бяха лед — нещо, което Нюманхоум не беше виждал никога преди. Гледката към страховитите небеса беше още по-лоша. Слънцето все още беше най-яркият обект, но печално по-тъмен отпреди. Червеният въглен на кафявото джудже Нергал беше почти все толкова ярък, но другите планети бяха по-тъмни. Единадесет нормални звезди все още светеха толкова ярко, колкото винаги. Но бяха толкова малко! Останалата част от Вселената, разделена на големи цветни групи — червени и сини, се беше променила в нещо чудно и необичайно, и тревожно.

Когато смяната му свърши, той с радост се прибра вътре, макар че совалката беше претъпкана с хора и нямаше място за комфорт — дори за храна; за щастие фризерите на „Арк“ все още бяха пълни със замразени животни. Но на човек му омръзва непрекъснато да яде броненосци или прилепи, или кози…

След като прорязаха страната на „Арк“ и бавно поеха към „Мейфлауър“, имаше малко работа.

— Можехме да използваме главните двигатели — ядосваше се капитан Бу.

— Не ни трябват! — възрази остро капитан Родерикс. — Спомагателните имат достатъчно мощ. Във всеки случай това е моят кораб, Бу, и ще го направим по моя начин.

— По бавния начин — присмя се Бу.

— По сигурния начин — заяви категорично Родерикс. — Говори за нещо друго!

Но другите неща, за които можеха да говорят, не бяха весели. Съобщението от Хоумпорт беше, че колонията постига успех в заравянето си под земята, за да се спаси от мразовитите ветрове; фабриките за облекло правеха всичко възможно да произвеждат парки, ръкавици и вълнени шапки — неща, които доскоро изобщо не бяха необходими на Нюманхоум.

В корпуса на „Арк“ също беше студено. Бу искаше да намали енергията на фризерните станции, за да я използва за затопляне на малките каюти, но капитан Родерикс отказа. Основанията му бяха прости: „Някой ден може да ни потрябва онова, което е вътре в тези фризери. И във всеки случай това е моят кораб.“ Затова те се струпваха един до друг обикновено в старата командна зала и гледаха как все повече се приближават към „Мейфлауър“.

И един ден Фурет Газа, специалист по заваряване, извика:

— Вижте! Вижте звездите!

— Какво звездите? — попита Реза.

— Нашите звезди! Онези, които не се преместват. Те не са по-тъмни, нали?

— Изглежда, не са — каза неуверено Били Стокбридж. Какво искаш да кажеш?

— Може би правим голяма грешка — каза сериозно Газа. — Може би не трябваше да разрушаваме корабите. Може би трябваше да вземем всички и да се насочим към някоя от тях.

Били Стокбридж го погледна пренебрежително, но капитан Родерикс каза гневно:

— Говориш глупости, Газа. Това е невъзможно. На първо място на Нюманхоум сега има твърде много хора и няма да се поберем всички. На второ място как ще докараме всички тук? Нямаме флот от хиляда совалки, за да ги извозим.

— По-лошо е, капитане — намеси се Били Стокбридж. Фурет Газа го погледна враждебно и попита:

— Какво значи по-лошо?

— Ние дори не знаем дали тези други звезди имат планети — обади се Виктор, но Били поклати глава.

— И това не е. Няма значение дали имат планети, или не; те няма да са ни от полза. Проверих ги. Те също угасват. Просто онова, което виждаме, е отпреди шест години, затова не изглеждат много различни… но са различни, Газа. И във всеки случай…

Той спря.

— Във всеки случай какво, Стокбридж? — попита капитан Родерикс.

Били вдигна рамене.

— Във всеки случай можем да използваме по-добре останалото в двигателя гориво.

— Искаш да кажеш да се опитаме да извадим горивото и от двигателния модул? Но това е много трудно, Стокбридж. Нали се разбрахме, че ще пренесем само резервите. Във всеки случай там е по-голямата част от горивото… достатъчно за захранване на генераторите на „Арк“ за още пет или дори десет години. Не е необходимо да правим работата си по-трудна, отколкото е.

— Прав си — каза Били и стисна устни.

Освен безкрайната работа по рязане на метал и подготовка за пренасяне на гориво най-голямата друга работа беше да останат живи, което означаваше да ровят из фризерите на „Арк“ за храна. Когато дойде редът на Виктор, партньор му беше Джейк Ланди.

Виктор все още чувстваше известно напрежение в присъствие на Ланди, но Ланди изглеждаше съвсем спокоен. Той беше търсил из фризерите храна и по-рано и беше дружелюбен и снизходителен, когато Виктор се опита да извади едно от чекмеджетата на фризера и не можа да отвори ключалката, различна от онези на „Мейфлауър“.

— Дай на специалиста — предложи любезно услугите си Ланди и бързо я отвори.

— Чудесно — каза Виктор кисело, когато чекмеджето леко се плъзна навън. Наистина трябваше специалист да работи с фризерите на „Арк“, защото според Виктор те бяха лошо проектирани. „Мейфлауър“ беше от следващото поколение и поради това по-добър. В „Мейфлауър“ температурата на цялата фризерна секция благоразумно се поддържаше между околната и тази на втечнения газ, докато на „Арк“ фризерните чекмеджета просто бяха струпани в камери, които приличаха на моргите на Земята.

Виктор стоеше и гледаше. Ланди бръкна в чекмеджето с дебелите си ръкавици и от него излязоха облаци бяла пара.

— О, мамка му! — изруга той погнусен. — Не погледна ли табелките? Това не става, освен ако не очакваш да ядем мостри от сперма на малки бозайници.

— Какви табелки? — попита Виктор.

Ланди го изгледа търпеливо, след това запечата чекмеджето, изчисти с пръст скрежа от табелките на две съседни чекмеджета и каза:

— Ето. Това може би ще свърши работа. Яйца от костенурки и… я да видим какво е това? Май някаква риба. Подръж сака, докато ги извадя.

Внимателно заизважда пакетите — не можеха да видят какво има в тях, защото те веднага се покриваха със скреж, и почна да ги слага в сака.

— Засега това ще ни стигне — каза той, когато сакът се напълни наполовина, затвори чекмеджето и се обърна, готов да тръгне, когато забеляза как го гледа Виктор и попита: — Какво има?

Виктор се колебаеше. След това, без да знае точно какво ще каже отвърна:

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво става все пак?

Ланди го погледна замислено, после се обърна и разсеяно потърка и почисти табелката на вратата.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— По дяволите, не разбираш! Попитах Реза и тя нищо не ми каза. Били също няма да ми каже. Но съм адски сигурен, че има някаква тайна! Отначало мислех…

Спря. Не искаше да каже, че първата му мисъл, когато видя Реза и Ланди да си шепнат, беше — е, не чувство на ревност, но поне любопитство какво си говорят.

— Мислих си за какви ли не неща, но не можах да измисля нищо — завърши той.

— Какви неща?

— Не знам! Затова питам! — И изведнъж се впусна и предположения. — Случайно да е Небо? Били винаги е смятал, че трябва да отидем там. Тази идея му е втълпена от баща ми, разбира се. Но тя е налудничава.

— Защо мислиш, че е налудничава? — попита Ланди. Гласът му бе заинтересован и съвсем не отбранителен.

— Ами… просто е налудничава. Какво ще правим, ако отидем там?

— Можем да се опитаме да разберем нещо за онази аномална радиация например — отвърна сериозно Ланди.

— Защо? И какво?

— Нали точно за това трябва да се отиде на Небо: за да се разбере какво. — Ланди изглеждаше малко напрегнат. — Не знам какво. Само знам, че там става нещо, и то може би е важно.

— Но… — Виктор поклати глава. — Какъв е смисълът? Дори ако другите ти разрешат да закараш „Арк“ там, искам да кажа? През облачната покривка не може да се види нищо.

— Имаме радар. И ако и той не помогне, бихме могли… — Той се поколеба, после продължи. — Винаги бихме могли да пуснем група на повърхността и да разберем.

— Но… но… но нашата задача е да прехвърлим гориво на „Мейфлауър“, а не да се стремим да задоволим нечие любопитство!

— Ние вече изпълняваме тази част от работата — посочи Ланди. — А след като я свършим, в двигателя на „Арк“ ще има останало гориво. Не можем да го прехвърлим! Тъй като е в двигателя, прехвърлянето му е твърде опасно. Така че когато свършим онова, за което дойдохме… можем да гласуваме.

— За какво? Да откараме „Арк“ на Небо?

Ланди вдигна рамене.

— Ти си планирал това от… отдавна? — попита Виктор.

— Откакто го предложи Реза — отвърна спокойно Ланди. Реза! Виктор го зяпаше с отворена уста. Ланди продължи: — Сега въпросът е ще си държиш ли устата затворена, докато свършим с прехвърлянето на горивото?

— Не знам — отвърна отчаяно Виктор.

И наистина си държа устата затворена. Не каза нито дума. Яде храната, която бяха донесли — рибата се оказа много костелива, но изпечени, яйцата от костенурка бяха чудесни — и през цялото време наблюдаваше жена си и се чудеше какви други изненади са скрити в тази добре позната му глава.