Отвъд Тъмния портал

Седем

Мурадин Бронзбиърд, брат на крал Магни и посланик в човешкото кралство Лордерон, вървеше забързано по коридорите на двореца.

— ’Сички тия завои, ъгли и проходи — мърмореше си той под нос.

Ако помнеше правилно, тук някъде трябваше да е спираловидното стълбище, което води до кралските покои и балконите. Май помнеше, че ако мине през тренировъчната зала, ще…

— Хей!

Мурадин леко подскочи, осъзнавайки, че гласът принадлежи на малко дете. Усмихна се широко в гъстата си рошава брада, когато надникна зад ъгъла и видя младият Артас да стои пред една стара броня, окачена на малка поставка. Принцът вече беше на дванадесет — симпатично младо момче, усмихнато и лъчезарно, със златни къдрици. Сега обаче принц Артас изглеждаше много сериозен и държеше дървен меч, насочен към гърлото на бронята.

— Мислиш, че ще преминеш ли, долен орк? — извика Артас. — Това е земя на Алианса! Този път ще те пощадя. Изчезвай и повече не се връщай!

Макар и прегладнял и закъсняващ, Мурадин се ухили и спря да го погледа. За това се бореха всички, нали? Той и Магни и брат им Бран, човеците, Лотар — дано почива в мир, и младият Туралиън — всички се бореха заедно срещу орките, за да освободят Айрънфордж в края на Втората война. След това Мурадин и Бран бяха отишли с хората до Тъмния портал, за да гледат със задоволство унищожаването му. За да бъдат децата в безопасност. За да им осигурят добро бъдеще.

Артас се изпъна.

— Какво? Няма да се оттеглиш? Дадох ти шанс, но щом е така, ще се бием!

Младият принц нададе яростен рев и атакува. И всъщност доста умно предпочете да не напада директно старата броня, което без съмнение щеше да разгневи баща му, но се стрелна пъргаво към въображаемия си враг странично. Усмивката на Мурадин избледня. Какво беше това? Кой, по дяволите, е обучавал това момче? Какви широки и неконтролирани движения правеше само? А захватът му… а-ах, грешно, всичко беше грешно. Той се намръщи още повече след един особено енергичен замах, при който Артас изпусна дървения меч. Оръжието прелетя през стаята и се удари шумно на пода. Артас се сепна и се огледа, за да види дали звукът не бе привлякъл нечие внимание. Бузите му поруменяха, когато срещна погледа на Мурадин.

— Ъм… Посланик… аз тъкмо…

Мурадин се покашля, смутен точно толкова, колкото и самото момче.

— Търся б’ща ти, момче. Мо’еш ли ме насочи? В т’ва проклето място има твърде мно’о завои.

Артас посочи стълбището от лявата му страна. Мурадин кимна и се засили към витите стълби, за да се отдалечи възможно най-бързо от конфузната ситуация.

Пристигна тъкмо навреме, за да чуе рева на Торас Тролбейн — което, помисли си той, съвсем не бе нещо необичайно.

— Търговия? С вас? Вие сте проклети двулични съюзници на Ордата!

Какво ставаше тук? Мурадин се втурна към балкона, очаквайки да види… е, не се знаеше какво точно, но определено не бе дребното зелено същество с големите уши като на прилеп и очи, ококорени от страх. То беше напълно плешиво, носеше панталони, добре изгладена риза и жилетка, а също и монокъл, който беше паднал и се полюляваше на верижката си.

— Не, не, не! — възпротиви се съществото с напрегнат писклив глас и размаха нервно ръце.

Съществото седеше и потъркваше монокъла си, а очите му бяха на нивото на масата, около която седяха Тролбейн и крал Теренас.

— Не сте ме разбрали правилно! Изобщо не е така!

— Не е ли, Крикс?

Спокойствието, с което крал Теренас се обърна към него, увери Мурадин, че всъщност не се случваше нищо страшно. Кралят си взе филия хляб и започна да я маже с масло.

— Не! — възкликна Крикс. — Е, да, един търговец… направи… така — той се покашля леко. — Съюзи се с Ордата. Но! Това бе само един много глупав търговец и дори той се вразуми след Втората война. Всички други гоблини навреме осъзнаха, че е по-добре да останат неутрални. Така е много по-добре… за вас, за нас… за всички! Така процъфтява честната търговия и така печелим всички!

Мурадин се намръщи. Той познаваше маниерите на съществото пред него — гоблин.

— К’во пра’и тоя дребен зелен скъперник на масата ни, Теренас? — попита Мурадин, подминавайки съществото.

Преди кралят да успее да отговори, гоблинът се намеси:

— Крикс Уиклиш, радвам се да се запознаем. Виждам, че си джудже.

— Каква наблюдателност само! — изръмжа Тролбейн.

— Може би хората ти биха приели едно търговско споразумение! Тези двамата човеци не изглеждат особено заинтригувани. Но… помисли си все пак! — Крикс се усмихна подкупващо и ефектът от жеста му бе помрачен само от острите му зъби. — Вие обичате мините… а ние — да сечем дървета! Можем да завържем прекрасни търговски връзки! Нашите резачки могат да разчистват земята…

— Благодаря, Крикс, това е достатъчно — прекъсна го Теренас. — А сега, щом Посланик Мурадин е вече тук, трябва да продължим с официалната си среща. Ще говорим отново по-късно следобед и ще видя документите, които обеща да ми покажеш.

— Какво? — Мурадин се сопна на Теренас. — Тая дребна гад работи с двете страни, Теренас. По-скоро ше се доверя на… хей!

Крикс замръзна, налапал наполовина кайсиено кексче, и леко се усмихна. Мурадин го изгледа гневно. Цял месец след пристигането си тук джуджето се стараеше да поддържа приятелски отношение с всички готвачи в двореца и бе положил неимоверни усилия да се сближи още повече със сладкарите. Старанието му тъкмо бе започнало да дава сладки, вкусни плодове, за което свидетелстваха и кексчетата. А сега този гоблин мислеше да се налапа с неговите сладкиши!

— Крал Теренас те помоли да си ’одиш — каза той.

Крикс кимна и монокълът му отново падна. Той натъпка кексчето в устата си, поклони се ниско и бързо се оттегли.

— Проклет паразит! — изръмжа Мурадин.

— Но е забавен — каза Теренас. — Има и добри идеи. Но щом вече си тук, Посланик, опасявам се, че трябва да обсъдим някои не толкова забавни въпроси. И един от тях е положението с крал Перинолд.

— Крал! Ха-а! От тази дума ми присяда. Това е оскърбление! — извика Тролбейн.

Той удари с юмрук по масата и силно разклати чашите и чиниите.

— Той предаде всички ни, по дяволите, едва не ни унищожи, а получи само това? — Издълженото му лице се намръщи. — Аз съм за затвор, ако не и направо екзекуция!

— М-да, и аз не бих пазил предатели у клетки — каза Мурадин.

Той не се церемонеше, казваше си всичко направо, без да се замисля дали ще обиди някого. Мурадин знаеше, че някои от владетелите от Алианса се смущаваха от това, но точно пък Теренас и старият му другар Тролбейн го намираха за освежаващо.

Тримата седяха на масата на един от по-високите балкони на двореца, от който имаше изглед към езерото отвъд града, а зад него планините допълваха пейзажа. Гледката беше поразителна, но също така послужи за основа на разговора им, защото бе известно, че точно през тези планини Оргрим Дуумхамър беше повел Ордата благодарение на предателя — владетел на Алтерак — Ейдън Перинолд. След войната Теренас беше повел войските на Алианса към Алтерак, където обяви военно положение и залови Перинолд — мъжът, на когото се гневеше Тролбейн. Но Теренас просто бе поставил бившия владетел под домашен арест, затворен в собствения му дворец заедно с цялото му семейство. И оттогава не бяха предприемани други мерки.

Тролбейн определено не бе доволен от това. Като най-близък съсед на Перинолд, той дълго време е бил принуден да търпи хитрите схеми на краля на Алтерак, и точно неговата бърза реакция осигури блокирането на планинските проходи и отрязването на част от оркската Орда. Ако не беше Тролбейн, цялата оркска сила щеше да залее равнината, да прекоси езерото и да се събере пред самата Столица и най-вероятно градът щеше да падне.

— Съгласен съм, че той заслужава по-тежка присъда — каза спокойно Теренас, опитвайки се да укроти стария си другар, а Мурадин се присегна за кексче и едно твърдо сварено яйце. — Но той е, или поне беше, пълноправен крал — продължи Теренас. — Не можем просто да го изпратим в изгнание, така само ще покажем на другите владетели, че бихме направили същото и с тях, ако посмеят да ни се противопоставят за нещо.

— И ще го направим, ако извършат подобно предателство! — възпротиви се Тролбейн, но бързо се успокои.

Той не беше глупав, Мурадин знаеше, че грубата му външност крие остър ум.

— М-да, тоя въпрос е сложен — каза джуджето и си позволи да се наслади на още едно кексче. — Не мо’ем го хвърлим от някоя скала, щото ше изгубим доверието на останалите владетели, ама не мо’ем и да позволим да му се размине просто тъй.

— Трябва да го принудим да абдикира — отбеляза отново Теренас, все пак не дискутираха този въпрос за пръв път. — След като вече не е крал, ще можем да го осъдим и да го изпратим в изгнание като обикновен благородник — той подръпна брадата си. — Проблемът е, че отказва да го направи.

Тролбейн изсумтя.

— Разбира се! Той много добре знае, че това би било равно на смърт! Но трябва да направим нещо, и то скоро. Точно сега той има твърде много власт и това със сигурност ще ни докара проблеми.

Теренас кимна.

— Наистина отлагахме въпроса твърде дълго — съгласи се той. — Нещо трябва да се направи за Алтерак, особено при надигащото се напрежение. Последното нещо, от което се нуждаем, е да поведем война, докато се притесняваме за следващо предателство.

— А к’во ше кажете за младежа? — попита Мурадин, изтупвайки някаква троха от величествената си бронзова брада. — Той ня’а ли претенции към трона?

— Говориш за Алидън, нали? — отвърна Тролбейн и изсумтя. — Той е същият като баща си.

— Аз самият не съм особено загрижен за Алидън — призна Теренас. — Той бе твърде глезен като малък… не е имал нито грижи, нито работа, а и никога не се е изправял срещу някаква опасност. Мисля, че няма и кой знае какви управленски умения. И въпреки това, какво основание имаме да го лишим от трона му? Той е наследникът на Ейдън. Коронован принц на Алтерак и… ако баща му абдикира, тронът му се полага.

— Не можем да докажем, че е знаел за предателството на баща си — каза злобно Тролбейн. — Не че е по-добре да си в неведение, отколкото да си измамен, но поне това сега е в негова полза.

Точно тогава на вратата се появи прислугата. Мурадин се намръщи, мислейки се, че наглият гоблин се е върнал да им досажда. Но вместо това, човекът донесе добри новини.

— Лорд Давъл Престър желае да ви види, Ваше Височество — обърна се той към Теренас.

— А-а, доведи го веднага, Лавин — отвърна Теренас.

После се обърна към Тролбейн и Мурадин.

— Вие двамата познавате ли лорд Престър?

— М-да, добър човечец е той — отвърна Мурадин. — А и к’во само е преживял… това, че е оцелял, говори мно’о за него.

Тролбейн кимна в знак на съгласие.

Лорд Престър бе имал тежка съдба, замисли се Мурадин, захапвайки яйцето си. Доскоро не беше чувал за него, разбира се… той не следеше всички детайли, свързани с човешките благородници, но бе чул, че Престър е бил владетел на малко царство дълбоко в планините на Лордерон. Родът му бе свързан с древното кралство на Алтерак и той бе далечен братовчед на Перинолд. Царството на Престър било напълно опожарено от дракони по време на Втората война и само той и шепа негови близки роднини успели да избягат.

Всички чуха за него и царството му за пръв при шокиращото му пристигане тук — Престър бе изминал целия път до Столицата без прислуга или стражи, а само с дрехите на гърба си и доброто си име. Потеклото му веднага го насочи към благородническите кръгове, а очарователното му присъствие му спечели много приятели, трима от които седяха на масата. Идеята за военно положение в Алтерак беше на Престър и не само Теренас, но и останалите крале на Алианса веднага се съгласиха, че това би било чудесно, макар и временно решение.

След миг въпросният мъж се появи на балкона и грациозно се наведе в дълбок поклон, а черните му къдрици проблеснаха почти сини на топлата ранна светлина.

— Ваши Височества — промълви Престър, а богатият му баритон леко се разнесе из тясното пространство. — И благородни посланико. Колко хубаво да ви видя отново.

— Наистина — отвърна весело Теренас. — Седни при нас. Желаеш ли чай?

— Кайсиените сладки са особено вкусни — обади се Мурадин, покривайки устата си с ръка, след като без да иска изпусна няколко трохи. Нещо в характерния блясък на Престър караше джуджето да се чувства някак си… недодялан.

— Много благодаря, милорди.

Престър седна грациозно, но първо забърса стола си с кърпичка, а после си наля чай. Мурадин му предложи чиния със сладки, но Престър се усмихна, и махна с гладката си лакирана ръка.

— Надявам се, че не прекъсвам нещо?

— Не, съвсем не — увери го Теренас. — Всъщност дойде тъкмо навреме. Точно обсъждахме положението в Алтерак.

— А, да, разбира се — Престър отпи доволно от чая си. — Сигурно сте чули за младия Исидън?

Лордът остана изненадан от празните погледи, които получи.

— Един от племенниците на Перинолд, все още е млад.

— А, да. Онзи, дето избяга в Гилнеас, нали? — попита Тролбейн.

— Точно така, малко преди да бъде обявено военното положение в Алтерак. Носят се слухове, че се надява да спечели сподвижници там, за да претендира за трона.

— Греймейн беше споменал нещо такова — спомни си Теренас. — Но не се е срещал с момчето, нито пък го бе окуражавал по някакъв начин.

Престър поклати глава.

— Крал Греймейн е истински благородник — продължи спокойно той. — Да пренебрегне нещо, което лесно може да се обърне в негова полза. Ако само подкрепи претенциите на Исидън за трона, Гилнеас директно ще получи дял от благата на Алтерак, както и, без съмнение, предимство при ползването на множеството планински проходи на кралството.

Мурадин почеса брадата си.

— Да, трудно мо’е да подмине тако’а нещо — съгласи се той.

Теренас и Тролбейн размениха погледи. Греймейн бе достатъчно хитър, за да не пропусне подобна възможност. Въпреки това той твърдеше, че не е разговарял с момчето. Дали не ги е излъгал? Или просто играе някаква по-сложна игра?

— Какво мислиш, че трябва да се направи с Алтерак? — Теренас попита Престър.

— Защо питате мен, сър?

— Една безпристрастна гледна точка би била полезна, а и ние уважаваме мнението ти.

Престър леко поруменя.

— Наистина ли? Ласкаете ме, благодаря. Ами… Мисля, че трябва да го изискате за себе си, Ваше Височество. Все пак сте лидер на Алианса и понесохте повечето щети от последната война. Безспорно заслужавате награда за всичките си усилия.

Теренас се засмя.

— Не, благодаря — каза той, вдигайки ръка от престорен ужас. — Имам предостатъчно грижи тук, в Лордерон и не желая да удвоявам проблемите си, поемайки власт над второ кралство.

Мурадин беше сигурен, че крал Теренас вече бе обмислил тази идея и донякъде с право. Но всички грижи, които щеше да си навлече, най-малко покрай другите владетели, щяха сериозно да засенчат евентуалните нови преимущества.

— Ами вие, тогава, Ваше Височество? — предложи Престър, обръщайки се към краля на Стромгард. — Вашите бързи действия смекчиха щетите от предателството на Перинолд, а и знам, че сте изгубили не малко хора при защитата на проходите от орките.

По лицето на младия благородник се прокрадна болка и тримата му събеседници леко потръпнаха, знаейки къде точно го бяха отнесли мислите му. Може би затова той бе толкова безупречен по отношение на външния си вид. Бил е принуден да избяга от град, нападнат от дракони, и да върви ужасно дълго време с едни и същи дрехи. Мурадин се замисли, може би от сега нататък и той самият щеше да си обръща повече внимание.

Тролбейн се намръщи замислено, но преди да отговори, Теренас внимателно се намеси:

— Нито Торас, нито аз можем да претендираме за Алтерак. Тук не става въпрос просто за едно кралство, което завладява друго. Ние всички сме част от Алианса и трябва да сме задружни в борбата си да защитаваме земята и хората си. Алианса бе едно цяло, когато победи Ордата и спечели войната. Това означава, че всички военни трофеи, включително Алтерак, трябва да се отдадат на Алианса. — Той поклати глава. — Ако някой от нас се опита да си присвои Алтерак, другите лидери на Алианса ще се почувстват пренебрегнати, и с право.

— Точно тъй — съгласи се Мурадин. — Кралството тря’а да е за всички или за никого — той се усмихна широко. — Но ше си улесним положението, ако мо’ем да предложим добра идея на останалите.

Престър кимна и остави чашата си.

— Моля да ме извините за неправомерното изказване — каза той. — Дано не съм обидил някого. — Той ги удостои с лека усмивка. — Виждам, че все още има какво да уча, преди да мога да се надявам, че съм достигнал вашата мъдрост и дипломатичност.

Теренас махна пренебрежително с ръка.

— Няма нищо, скъпо момче. Поисках мнението ти и ти ми го даде. Една от причините да се съберем тримата тук, бе да обсъдим този въпрос с надеждата, че ще открием начин да удовлетворим интересите на всички и в същото време да осигурим безопасността и бъдещето на Алтерак. — Той се усмихна. — Нашият приятел Мурадин е прав — ако можем да предложим някакъв добър план на останалите, бихме си спестили много време и дискусии.

— Разбира се. Само се надявам да съм бил поне малко полезен със скромните си идеи — Престър се изправи и се поклони. — А сега, ако ме извините, ще ви оставя да обсъждате тежките въпроси, които се опасявам, че са отвъд моите компетенции.

Той изчака Теренас да кимне одобрително, удостои всички с усмивка и се оттегли. Тролбейн се загледа след него и се намръщи.

— Престър може да е наивен — каза той, — но донякъде има право. Може би Алтерак трябва да изплати някакво обезщетение.

— С какво? — сопна се Мурадин. — Кралството е ошушкано като всички нас. Пък и т’ва ми звучи като кървави пари, което е почти равнозначно на мъст.

— Повечето ни пари отиват за реконструкции — отбеляза Теренас. — А и веднага, щом отнехме властта на Алтерак, добавихме хазната на кралството към тази на Алианса.

— Тъй е, пък и оркските лагери не са евтини — добави Мурадин. — При толко’а разходи по тях и ремонтите, както и оная хубава крепост до портала, какво мо’е да е останало за обезщетения?

Тролбейн въздъхна.

— Прави сте. Просто ми се ще да си платят по някакъв начин. Предателството на Алтерак коства живота на много хора.

— Предателството на Перинолд — поправи го Теренас, благо, но строго. — Трябва да помним това. Много малко от жителите на Алтерак са знаели за измяната на краля си. Перинолд просто е заповядал на хората си да напуснат някои преходи, освобождавайки пътя за Ордата. Може дори да не става въпрос за подкрепа на Ордата от страна на Перинолд, а по-скоро за защита на хората му чрез предоставяне на свободен преход за орките.

— Така е — съгласи се Тролбейн. — Познавам мнозина от Алтерак и повечето са добри хора, за разлика от онази змия краля им.

Той поклати глава, пресуши чашата си и обърса брадата и мустака си с опакото на ръката си.

— Ще помисля още върху този въпрос — заяви той.

— Както и ние — увери го Мурадин, грабвайки едно последно кексче, преди да стане. — Не берете грижа, ше измислим нещо.

— Сигурен съм в това — съгласи се Теренас. — Само се надявам да успеем да действаме, преди да се наложи да отложим въпроса заради нещо по-сериозно.

Другите двама знаеха за какво намеква кралят. Те бяха получили предупреждението на Кадгар само преди няколко дни и сега очакваха новини от Туралиън. Ако Ордата наистина атакуваше отново, ако порталът се отвореше пак, всички въпроси около Алтерак щяха да останат на заден план. Докато Перинолд бе под домашен арест, а кралството му — под контрола на Алианса, всички щяха да се тревожат за детайлите по-късно… ако оцелеят.

Мурадин си спомни за младия Артас — как се бореше с една стара броня, и се замоли да не се налага момчето да усети вкуса на войната.