Отвъд Тъмния портал

Двадесет и осем

Туралиън излезе от рифта и примигна.

— Това… това… Дренор ли е?

Те бяха избягали от разрушението на Дренор, преминавайки през портала в друг свят — свят, който още не можеха да проумеят. Кадгар и останалите магьосници бяха издигнали щит, който да ги предпази от вихъра на портала, и щом всичко се успокои, се върнаха с надеждата да потърсят оцелели другари. Но когато погледът на Туралиън се проясни, той се спря и занемя. Само Алериа, която подръпна ръката му, го накара да се отмести, за да могат и другите да преминат.

— Това е. Или поне това, което е останало от него — отвърна Кадгар.

Туралиън разпозна руините на Тъмния портал зад гърба им, както и Крепостта на честта и цитаделата Хелфайър в далечината. Напуканата червена земя също си бе същата. Но небето…!

Сега в него преливаха цветове и проблясваха ивици светлина, наподобяващи многоцветни светкавици, които се преплитаха, без да докосват земята. Слънцето го нямаше и небето бе тъмночервено, но се виждаше луната, която изглеждаше много по-голяма от преди. Ниско над хоризонта имаше втора, розовееща сфера, а над нея се носеше трета — по-малка и светлосиня. Тук-там се виждаха нишки, наподобяващи пипала на облаци.

И докато земята бе същата на цвят и плътност, недалеч Туралиън забеляза малък клин в разцепената земя, който се издигаше може би на височина тридесет метра. Той стоеше на място, като се изключи лекото поклащане заради яростните ветрове, които бушуваха навсякъде около тях. Тук-там се носеха и други руини.

— Разрушенията са изменили самата реалност — продължи Кадгар. — Гравитацията, пространството, може би дори времето вече не е това, което беше.

Думите на Кадгар бяха приглушени от раздиращ звук някъде под тях. Туралиън хвана него и Алериа под ръка и инстинктивно ги придърпа назад към това, което преди беше земя.

— Изтеглете се! — извика Туралиън, макар и да не бе сигурен, че мъжете можеха да го чуят от разцепващата се земя и бурните ветрове. — Отдръпнете се от рифта!

Те обаче го виждаха и той им посочи на запад, към Крепостта на честта. Тогава всички побягнаха панически, забравяйки всякакъв ред и дисциплина. И точно когато Туралиън издърпа Кадгар и Алериа, земята под краката им започна да се разпада. Тримата забързаха към твърдта отвъд, едва успявайки да пристъпят, преди земята под краката им да се срине, надробена на парчета скала и пръст.

Преди Тъмния портал бе частично ограден от планини, а отвъд тях се намираше морето. А сега по-голямата част от планините бе изчезнала, но по-шокиращото бе, че вълните също ги нямаше. Срутващите се руини падаха в едно празно пространство, сякаш остатъкът от света висеше в огромна зинала тъмнина, пронизвана само тук-там от вълнички и проблясъци на светлина.

— Сър! — провикна се един от мъжете. — Това не е ли… не е ли мястото, където беше рифтът?

— Да — отвърна Туралиън. — Така е.

Рифтът, през който първо бяха избягали от Дренор, а после се бяха върнали тук, действително се намираше на онзи ръб и сега бе пропаднал, заедно със свличащата се земя, оставяйки след себе си само останките от Тъмния портал. Настъпи тишина и Туралиън усети назряващото отчаяние.

— Вижте там — каза им той, посочвайки познатите постройки недалеч от тях. — Крепостта на честта все още е тук. Построихме я да ни служи за укрепление тук, в Дренор, и така ще бъде — той се обърна към воините си — покрити с прах, окървавени и изтощени. — Всички знаехме, че може и да не се върнем у дома. О, Светлина, дори очаквахме да умрем… но сме живи. Порталът е затворен. Направихме това, за което дойдохме. Какво ще правим сега… това зависи само от нас. Някъде там сигурно има оцелели… Трябва да ги открием и да ги доведем тук. Ще проучим района. Ще открием нови съюзници. Ще продължим да се борим с Ордата или с това, което е останало от нея, за да не могат орките никога повече да се опитат да направят нещо подобно. Светлината е все още с нас. Все още имаме работа. Този свят ще бъде това, което ние направим от него.

Алериа пристъпи до него с блеснали очи и стисна силно ръката му. Туралиън погледна към Кадгар, който кимна, а младите му очи се присвиха от одобрителна усмивка. Паладинът отново се обърна към хората си. Те все още изглеждаха угрижени, несигурни… Но паниката и отчаянието ги нямаше. „Този свят ще бъде това, което ние направим от него.“

— Хайде — каза Туралиън и посочи към Крепостта на честта. — Да се прибираме у дома.