Отвъд Тъмния портал

Четири

— Уорсонг, атака!

Гром вдигна Горхаул високо, оставяйки светлината да заиграе по острието й. После се втурна напред, засили секирата си в широка дъга, а празното пространство зад дръжката изсвистя, когато острието проряза въздуха. Зад него воините размахваха своите оръжия, надавайки страховити викове, крясъци и писъци, на които кланът дължеше името си. Много от тях започнаха да напяват — мелодии, които не съдържаха толкова думи, колкото носеха ритъм, а той усилваше пулсирането на кръвта във вените им и в същото време всяваше ужас у враговете им.

Само че този път врагът не потръпваше — отчасти защото много от тях не подозираха какво се случва. Първият противник се приближи и изрева нещо неразбираемо. Горхаул се заби в гърлото му и проряза гладко плътта, костта и сухожилието. Главата отхвръкна, устата й остана отворена, а пяната по устните се смеси с кървава слюнка. Зеленото тяло се строполи, макар че направи слаб опит да замахне с чук, дори докато падаше. Кръв опръска лицето на Гром като топъл червен дъжд. Той се усмихна и облиза капките по устните си. Един Боунчуър по-малко.

Наоколо воините от Уорсонг се вливаха сред клана Боунчуър. Обикновено орките Боунчуър бяха достатъчно диви, за да всеят страх у всяко сърце, но Гром бе подготвил воините си.

„Те са като диви зверове“ — беше ги предупредил той. — „Те са озверели и силни и не познават страх и болка. Но нямат и усет за нищо, не се координират и не мислят. Просто атакуват инстинктивно. Вие сте по-добрите воини. Фокусирайте се, отваряйте си очите, движете се задружно и ще ги пометем като вятър в трева, покосявайки всичко пред себе си.“

Хората му бяха въодушевени и засега изглежда помнеха думите му. Но той се чудеше след колко време жаждата за кръв ще ги завладее и ще замъгли мислите им, принуждавайки ги да изоставят стратегията си, също като братовчедите им от Боунчуър.

Той самият я усети в себе си — сладката топлина, която ускоряваше пулса му и го караше да кипи от енергия. Когато Горхаул проряза атакуващия Боунчуър от рамото до бедрото, Гром почувства как в него се завихря радост и ярост и замъгляват ума му, изострят сетивата му и заплашват да го повлекат по вълна на чист екстаз. Той искаше да й се отдаде, да се предаде на песента на битката, да се изгуби в трепета от смъртта, унищожението и победата. Но нямаше да го направи. Той беше Гром Хелскрийм, вожд на клана Уорсонг и имаше задължения. И имаше нужда от ясна мисъл, за да ги изпълни.

Някакво внезапно движение привлече погледа му. Едър, масивен орк беше вдигнал един от воините му и го стовари върху неколцина орки Уорсонг. После сграбчи един от падналите и отскубна ръката му, за да я използва като кървящ боздуган. Гром търсеше точно този орк. Светкавично бързо той съкрати разстоянието помежду им, посичайки воините Боунчуър по пътя си, като изблъскваше своите хора настрани. Накрая се изправи срещу подивелия орк само на едно тяло разстояние от него.

— Хъркан! — изрева той, размахвайки Горхаул, както за да разчисти пространството, така и за да може свистенето й да заглуши звуците от битката наоколо. — Хъркан Скълсплинтър!

— Гром! — извика вождът на Боунчуър, вдигайки високо откъснатия крайник, който все още потрепваше леко. — Виж, държа един от твоите! Или поне част от него!

Хъркан се изсмя гръмогласно, а от устата му се разхвърча слюнка.

— Отзови воините си, Хъркан! — настоя Гром. — Отзови ги или ще ги избия до крак!

В отговор на думите му Хъркан вдигна безжизнената ръка, а около него много от воините му спряха, за да чуят водача си.

— Мислиш ли, че ни е страх от смъртта? — попита Хъркан изненадващо спокойно.

— Знам, че не ви е страх — отвърна Гром. — Но защо да търсим смъртта си тук, борейки се срещу собствения си вид, когато можем да си я спестим за битка с човеците в Азерот?

Вождът на Боунчуър наклони глава.

— Азерот? Порталът е разрушен, Хелскрийм… не помниш ли? — той се усмихна — ужасяваща гледка, разкриваща много счупени зъби. — Не че ти беше позволено да стъпиш в онзи нов свят все пак…

Гром за миг се олюля и всичко пред очите му почервеня. Той жадуваше да изтрие самодоволната усмивка от лицето на Хъркан, за предпочитане с острието на Горхаул. Но знаеше, че този вожд умишлено го дразни и използва тази увереност да устои на яростта, която се опитваше да изплува на повърхността.

— И на теб не ти беше позволено — отвърна той, макар че трябваше да стисне зъби, за да не изкрещи. — Но сега можем да получим своя шанс. Нер’зул твърди, че може отново да отвори портала. Ордата ще се върне в онзи свят и ще го завладее.

Хъркан се засмя, а грубият гърлен звук се извиси като остър кикот.

— Нер’зул! Този съсухрен стар шаман! Той ни забърка в тази каша, после избяга и се скри… а сега иска отново да играем по неговата свирка? И какво ще спечелим изобщо?

— Шансът да убиваме човеци… много човеци — отвърна Гром. — Шанс да извоюваме чест и слава. Шанс да покорим нови земи, които са все още богати и плодородни.

Той посочи заобикалящата го среда. Награнд все още беше тучен и зелен, за разлика от по-голямата част от Дренор, може би защото вманиачените воини от Боунчуър не се бяха хабили толкова да стават уорлоци. Но въпреки това Гром знаеше, че кланът Боунчуър отчаяно търси нови врагове, с които да се бие, както и всички останали орки.

— Какво трябва да направим? — попита Хъркан.

Той все още държеше откъснатата ръка на воина на Гром. Гром присви очи. Може би това бе проблясък на разум в бурята на лудостта, която бушуваше около вожда на Боунчуър. Днес той изгуби много добри воини и ако успееше да придума Хъркан без да изгуби повече, щеше да се чувства много добре. Гром не искаше да вижда как хората му биват разкъсвани на парчета.

— Две неща. Първо, клетва за вярност на теб и клана ти към Нер’зул — отвърна Гром. — Следвай заповедите му, бий се рамо до рамо с другите кланове, а не срещу тях.

Хъркан изръмжа.

— Дайте ни нещо, с което да се бием, и ще ви оставим на мира — обеща той.

— Ще получиш повече от достатъчно врагове — Гром стисна секирата си. Той не очакваше следващото условие да бъде прието лесно. — Има още нещо. Нер’зул иска това.

Гром посочи напред. Хъркан погледа надолу, объркан, но после се навъси, когато осъзна, че другият вожд сочи черепа, който виси на врата му. Череп на орк, избелял от години носене. По костта личаха дълбоки вдлъбнатини. Вождът на Боунчуър се намръщи.

— Не. Не може да го има. — Той сложи ръка върху украшението си. — Това не е какъв да е череп. Това е черепът на Гул’дан!

— Сигурен ли си? — отвърна Гром, опитвайки се да посее семето на съмнението. — Казаха ми, че е умрял в Азерот.

— Така е — отвърна Хъркан. — Казват, че е бил разкъсан от демони на един остров, издигнат от самото море. Убит от собствената си сила и гордост. — Той се изкикоти. — Но поне един от уорлоците му бил оцелял. Той избягал от храма, който открили на острова. По пътя си навън открил останките от Гул’дан… бил е разкъсан на парчета — вождът на Боунчуър сви рамене. — Дори след смъртта му тези парчета съдържали сила, или поне така си мислел уорлокът. Особено главата, затова я взел със себе си. Явно Гул’дан все пак ще трябва да се върне в Дренор.

— Как взе черепа? — попита Гром.

Хъркан отново сви рамене.

— Един от воините ми убил уорлока и го взел от него. Аз убих воина и го взех от него. Може и да е имало други преди мен, но няма значение. Веднага щом го видях, разбрах чий е черепът. И реших, че трябва да е мой. И сега е. — Той се усмихна. — И нямам намерение да се разделям с него. Нито за Нер’зул, нито за когото и да е друг.

Гром кимна.

— Разбирам.

Атаката му беше внезапна и бърза, а Горхаул вече прорязваше въздуха, когато той се спусна напред. Но Хъркан беше опитен воин и по чудо беше с всичкия си — той се отдръпна встрани и секирата изсвистя покрай рамото му. После се обърна и масивния му юмрук уцели бузата на Гром. Ударът го изпълни с болка, но Гром я игнорира. Хъркан сграбчи един боздуган, изпуснат от убит вече воин и го размаха към Гром. Гром отскочи встрани, а боздуганът мина на косъм от гърдите му и отново се завъртя. Горхаул улучи горната част на ръката на Хъркан и остави дълбок прорез.

Гром дори не забелязваше събралите се орки, които ги наблюдаваха в очакване да видят кой ще победи. Той осъзнаваше, че резултатът от битката ще е решаващ не само за собствения му живот, но не можеше да си позволи само лека травма, ако искаше да бъде победител.

Хъркан се оказа достоен противник. Огромният вожд на Боунчуър беше едър колкото Оргрим Дуумхамър и почти толкова бърз. И когато използваше мозъка си, не беше глупав, а се превръщаше в лукав стар воин, който наистина предусеща действията на противника си. Доказа го, когато избегна следващия замах, изправи се рязко и засили двете си ръце в гърдите на Гром, запращайки го няколко стъпки назад.

Но ясната му мисъл бързо го напусна. Гром вече виждаше как очите му се извъртат, а по устните му избива пяна. Хъркан започна да диша тежко, ударите му бяха мощни, но хаотични. Гром лесно ги избягваше и блокираше дивите замахвания, въпреки че ръцете му изгаряха от напрежение. Той оголи зъби в дива усмивка, усещайки как в него самия се надига жаждата за кръв. Тя искаше да го завладее, както бе завладяла Хъркан. Но Гром нямаше да й позволи. Той беше господарят, не тя. Беше време да сложи край на това. Той приклекна, избягвайки следващия замах на Хъркан, изпълни дробове и засили главата си напред право в лицето му.

Черно-татуираната челюст се отвори почти невъзможно широко и въздухът се изпълни с прорязващ червата вой. Последвалият вик на Хъркан беше негов басов контраст. Той вдигна огромните си ръце, за да запуши кървящите си уши и падна на колене. Кръв рукна от носа и ушите му и протече от устата му. Легендарният боен вик на Гром премина в триумфален смях, докато оркът замахна с Горхаул и отдели главата на Хъркан от масивните му рамене.

Тялото продължи да се движи, а ръцете му леко помахваха. За секунда спря, сякаш се вслуша с някакви други сетива и накрая се строполи на земята. И остана там, потрепвайки леко.

Усмихнат, Гром се загледа в него, а после го обърна с крак. За щастие наградата, за която бе дошъл, беше непокътната. Той се загледа в черепа, спомняйки си за Гул’дан, спомняйки си за Нер’зул. Спомняйки си за всичко, което се бе случило през последните няколко години. После издърпа плътната торба от колана си, покри с нея черепа на Гул’дан и внимателно вдигна ценния предмет. Терън Горфийнд беше предупредил Гром да не го докосва директно. И макар Гром да не харесваше особено рицаря на смъртта — неестественото нещо, което по някакъв начин се бе върнало от небитието в гниещ човешки труп, той се вслуша в съвета му. Гул’дан бе достатъчно опасен приживе и Гром лесно повярва, че останките му могат да съдържат сила и след смъртта. Той се изправи, държейки Горхаул в едната си ръка и торбата — в другата, и огледа събралите се наоколо орки.

— Кой ще говори от името на клана Боунчуър? — попита високо той.

Висок, мощен орк си проправи път през тълпата. Той носеше колан от оркски прешлени и гривни, изваяни от гръбначни прешлени на огър, а на рамото си носеше боздуган с шипове.

— Аз съм Тагар Спайнбрейкър33 — заяви гордо той, макар че очите му нервно се преместиха от тялото на Хъркан, преди да се обърне към Гром. — Сега аз ще водя клана Боунчуър.

Гром посочи към торбата.

— Взех черепа. И сега ще попитам теб, Тагар Спайнбрейкър. Към нас ли ще се присъедините или към Хъркан?

Вождът на Боунчуър се подвоуми.

— Преди да отговоря, имам един въпрос към теб, Гром Хелскрийм. Искаш да последваме Нер’зул. Ти защо избра да го последваш? Преди твърдеше, че той е виновен за всичките ни беди!

„Значи, звярът не е толкова глупав, колкото изглежда“, помисли си Гром и реши, че заслужава отговор.

— Той наистина доведе всичките ни беди, като отстъпи властта на този предател — Гром посочи торбата — и позволи на Гул’дан свободно да прави каквото си поиска. Но преди Нер’зул беше мъдър и служеше добре на клановете. Той създаде Ордата, а това само по себе си бе велико дело. Сега реших да го последвам, защото той се закле отново да отвори Тъмния портал. Аз трябваше да отида да избивам човеците в Азерот, но Гул’дан не ми позволи. Сега мога да получа шанса си. — Той се изсмя. — Нер’зул твърди, че черепът на Гул’дан е необходима съставка за ритуала по отварянето на портала. За мен това е сладка новина — Гул’дан, който ме спираше преди, сега ще бъде ключът за моята възможност. Затова, Боунчуър, сега следвам Нер’зул. А сега… изборът е ваш. Присъединете се към Ордата или… — Той вдигна отново Горхаул и я размаха, за да зазвъни като погребална песен за кръв и хаос. — Или ще ви избием всичките до последното ви сукалче. Решавайте сега!

Той наклони глава и изрева, завладян от силното си сърцебиене. Зад него воините му започнаха да напяват, да пристъпват тежко и да размахват оръжията си в ритъм, докато накрая цялата равнина се разтресе от звука. Гром облиза устни, вдигна секирата си и срещна погледа на Тагар.

— Какво ще бъде? — изрева той. — Горхаул жадува да пее. Човешка плът ли ще вкуси… или на Боунчуър?