Отвъд Тъмния портал

Четиринадесет

Останалата част от деня премина в хаоса на планирането. Кой да отиде? Кой да остане? Какви провизии да се вземат? Колко време да изчакат? Дебатът премина от дискусия в спор и дори крещене и в един момент Туралиън си помисли, че Алериа и Кърдран може да си разменят по някой и друг удар, докато решат как най-добре да използват грифоните. Но накрая се стигна до един удовлетворителен за всички план. Някои, включително Алериа, искаха да потеглят незабавно.

— Моите рейнджъри виждат ако не по-добре, то поне колкото и орките през нощта — отбеляза тя. — А дори и вие, човеците, разполагате с лунната светлина.

— Не — тропна с крак Туралиън. — Ние не притежаваме вашето зрение, Алериа. Освен това сме изтощени. Орките несъмнено разполагат с предимство през нощта. А и можеш да забележиш, че в момента не ни атакуват.

Елфата присви очи.

— Не, те вероятно си почиват, за да съберат сили и да ни нападнат на сутринта.

Туралиън умишлено не отвърна на думите й. И когато тя най-сетне осъзна, че му се е противопоставила, леко се намръщи, но замълча.

— Туралиън е прав — каза Кадгар. — Изтощени сме. Направо сме убити. Целта тук не е да елиминираме колкото можем повече орки и да ревем победоносно, а възможно най-много от нас да преминат от другата страна, за да спрат нещо много по-голямо от тази шепа врагове, които сега стоят пред портите ни.

Туралиън подозираше, че тези думи не са насочени конкретно към Алериа, но определено дадоха резултат. Тя поруменя, а после пребледня като лист и излезе от стаята. Туралиън рефлекторно понечи да я последва, но Кадгар го дръпна за ръката.

— Остави я — каза тихо той. — Ако говориш с нея сега, нещата само ще се влошат. Тя е изтощена точно колкото всички нас, и не мисли трезво. Остави я тя сама да дойде при теб.

„Остави я тя сама да дойде при теб.“ Туралиън както винаги се зачуди колко ли много знаеше младият-стар магьосник и дали думите му бяха премерени или просто случайни.

— Верана, може ли за момент? — обърна се Алериа към заместничката си, когато двете се насочиха към лагера си.

После й даде знак да я последва настрани от пътеката, под светлината на луната и звездите. Верана безмълвно се подчини. Нямаше никакъв спор, че Алериа ще бъде една от елфите, които ще преминат през портала утре на зазоряване. Верана и неколцина други щяха да останат и да подкрепят Синовете на Лотар, в случай че нещо се обърка. Верана се обърна с въпросителен поглед към командира си.

— Имам специална задача за теб, нещо, което не влиза във военните ти задължения — започна Алериа. — Няма нищо лошо в това да мислиш, че няма да се върна. Може никой от нас да не се върне. Не знаем какво ни очаква от другата страна.

Верана изглежда се разтревожи, все пак двете бяха близки десетки години. Но кимна.

— Разбира се.

— Ако не се върна… ако не се прибера вкъщи… изпрати вест до семейството ми. Кажи им, че съм воювала в света на орките, за да отмъстя за Куел’Талас и да предпазя хората ни от бъдещо нападение. — Тя си спомни за страстните, неоспорими думи на Туралиън — за това, че не могат да позволят други светове, други невинни хора да преживеят ужаса от Ордата. И в гърлото й заседна буца. — Кажи им, че съм отишла да спася и други светове. Други, които се моля никога да не познаят нашата болка. Кажи им, че сама съм направила своя избор, и че каквото и да се случи с мен… сърцето ми винаги ще е с тях.

Тя се разрови в торбичката си и извади три малки огърлици. На всяка от тях блестеше по един красив скъпоценен камък — смарагд, рубин и сапфир. Верана занемя и вдигна очи, явно разпознала камъните.

— Да. Те са от колието, което родителите ми подариха — потвърди Алериа. — Поисках да го преправят в Стормуинд и да направят от него три. Сега ще задържа едното — тя избра смарагдовото и го окачи на врата си. — Искам да занесеш другите на Верееса и Силванас, когато… — Алериа прехапа устни. — Моля те! Отнеси ги у дома, когато успееш да се върнеш, и ги дай на сестрите ми. Кажи им, че така, каквото и да се случи… винаги ще бъдем заедно.

Очите на Верана се наляха със сълзи, които се стекоха по бузите й. Алериа завидя на способността й да плаче. Заместничката й огледа надписите по колиетата, които Алериа знаеше наизуст: „На Силванас. Винаги ще те обичам, Алериа“ „На Верееса. С обич, Алериа.“

— Ти ще се върнеш, милейди, и сама ще ги дадеш на сестрите си. А до тогава аз ще ги пазя, заклевам се!

Верана я прегърна силно. Алериа се вцепени. Тя не бе позволявала никой да я докосва, откакто… Но сега си позволи да обгърне с ръце Верана и остана така за един дълъг миг, преди да я пусне. Верана отдаде чест, избърса лицето си и се оттегли към лагера. Алериа остана сама, за да се успокои на свеж въздух, но не след дълго ушите й потрепнаха, долавяйки тих шепот. Тя бързо се шмугна в сенките и се намръщи, разпознавайки гласа на Туралиън. Той стигна до стената и се облегна на нея, а луната освети широките му рамене. Острият й слух долови името й, острият й поглед — блясък на сълзи. Но тя се обърна и изчезна безшумно така, както беше дошла. Разговорът с Верана я беше разтърсил достатъчно и една среща с Туралиън точно сега можеше да провали всичко, което се бе потрудила да постигне през последните две години. Тя не можеше да поеме подобен риск.

Генералът на Алианса остана сам под лунното небе. Въпреки собствения си съвет към всички, той самият не успя да заспи. Думите на Кадгар и лицето на Алериа не изчезваха от съзнанието му и спомените му за пореден път го бяха отнесли към онази вечер, преди две години, когато целият му свят се преобърна.

Туралиън едва дочу тихия шепот заради силните капки дъжд, които обсипваха палатката му. Първоначално реши, че просто му се причува гласът на Алериа: „Туралиън?“ Той се надигна и на слабата светлина от огнището я видя… да стои вътре в палатката му.

— Алериа! В името на Светлината, колко си подгизнала!

Туралиън скочи на крака, облечен само с ленените си бричове, и се спусна към нея. Трепереща, елфата безмълвно вдигна очи към него, а прекрасната й златиста коса бе полепнала по лицето й. Към устните на Туралиън се засилиха хиляди въпроси. Кога се е върнала? Какво се е случило? И най-вече — защо бе тук, в палатката му, сама в този час?

Но всичко това можеше да почака. Тя беше подгизнала и премръзнала и той понечи да свали мантията й, която бе напоена с вода така, сякаш бе плувала в езерото.

— Ела — каза той и захвърли мократа й дреха настрани. — Застани до огнището. Ще ти намеря някакви сухи дрехи.

Сериозният му тон явно я окуражи и тя кимна, протегна малките си ръце към топлината на блещукащите въглища, а той се разрови из багажа си. Туралиън извади една риза, бричове, плащ и мантия. Тя буквално можеше да плува в тях, но поне бяха сухи. Когато се обърна към нея, забеляза, че не бе помръднала. Явно се бе случило нещо наистина сериозно.

— Хайде — каза нежно той и я поведе към един стол.

Обикновено сдържана, почти надменна, сега Алериа изглеждаше като отчаяно дете. Туралиън прехапа устни, потискайки порива си да я разпитва, и коленичи да събуе ботушите й. Те бяха пълни с вода, а краката й — студени като лед. Той бързо ги потърка и забеляза колко са бледи. Когато ги позатопли, той стана и й помогна да се изправи.

— Ето малко сухи дрехи — каза той и я поведе отново към огнището. — Преоблечи се, а аз ще ти направя нещо топло за пиене. После ще поговорим.

Туралиън й подаде дрехите и се обърна, леко изчервен. Зад гърба си дочу леко шумолене и зачака тя да му даде знак, че е готова, за да се обърне. И рязко си пое дъх, когато усети как две малки ръце обгръщат кръста му и една слаба фигура се притиска в гърба му. Туралиън не помръдна веднага. После бавно хвана студените й ръце, нежно ги повдигна и ги притисна към сърцето си. То биеше бясно. Туралиън потръпна, когато усети нежната целувка на ледените й устни върху рамото си, и затвори очи.

От колко време бе искал това? Колко си бе мечтал за него? Той много бързо осъзна, че е лудо влюбен в Алериа, и до неотдавна не бе очаквал тя да отвърне на чувствата му. Но през последните няколко седмици като че ли тя го търсеше по-често, докосваше го по-често, макар и само закачливо. А сега…

— С-студено ми е — прошепна тя. — Много ми е студено.

Туралиън не издържаше повече, обърна се и я прегърна, прокара ръце по голия й гръб и се удиви колко нежна бе кожата й под неговите загрубели от войната ръце. Слабата светлина на въглищата се отрази в трите скъпоценни камъка, които висяха на колието около дългата й лебедова шия, и оцвети кожата й в топло златисто. Погледът му се замъгли, когато тя вдигна очи към него. Той примигна и прогони сълзите, които се бяха надигнали от дълбоката емоция, докоснала самата му душа.

— Алериа — прошепна той в издълженото й заострено ухо. Изведнъж той стегна ръце, придърпа я по-близо и я притисна силно към себе си. — Нека те стопля — каза той с треперещ глас. — Нека прогоня това, което те е ранило, което те е уплашило. Не мога да понеса мисълта, че нещо те мъчи.

Той не можеше да направи нищо повече, не можеше да поиска нищо повече. Ужасяваше се, че всеки миг тя ще се съвземе и ще му каже, че просто се шегува, а после отново ще се отдръпне на разстояние, за да говори за тактики или стратегии. Туралиън щеше да й позволи да го направи, ако тя наистина искаше това. Ако се нуждаеше от това, за да се съвземе, да възвърне блясъка в очите си и да прогони тази ужасяваща скованост.

Но тя не се отдръпна. А се протегна и докосна лицето му.

— Туралиън — прошепна Алериа и продължи на своя език: — Вендел’о ерану.

Той нежно хвана лицето й в двете си ръце, почувства крехките кости на страните й и осъзна, че въпреки всичките й умения, енергия и страст, тя все пак е крехка. И никога досега не му бе разкривала крехката си същност. По бузата й се стече капчица и той за миг си помисли, че е сълза. Но в следващия миг видя, че е просто вода от мократа й коса.

Бавно и колебливо… той се наведе и я целуна. Тя му отвърна страстно и сключи ръце зад врата му. Туралиън се олюля, когато тя се отдръпна и прошепна:

— Студено, толкова студено…

Той я вдигна на ръце и остана удивен, че е лека като перце. Положи я на леглото си и придърпа кожите около двама им. И те се стоплиха.

Туралиън потърка уморените си очи и примигна, за да прогони сълзите, които реши, че се дължат на изтощение.

След тази единствена нощ с него, на сутринта Алериа изчезна. Той бе излязъл от палатката си, за да узнае разтърсващите новини. Алериа и рейнджърите й, разбира се, се бяха върнали от разузнаваческата си мисия. И в онази сива сутрин той се изпълни със съчувствие и болка от новината за щурма на Ордата над Куел’Талас. И за Алериа, която бе изгубила близо двадесетина повече или по-малко близки роднини — братовчеди, лели, чичовци, племенници, сред които и по-малкия й брат.

Той бе изтичал при нея, но когато бе протегнал ръка към рамото й, тя се бе отдръпнала. Той се бе опитал да говори с нея, но тя бе отказала. Сякаш никога не са били близки… сякаш никога не са били приятели. Тогава Туралиън усети как нещо в него се пропуква, нещо, което оттогава потискаше, но му продължаваше да му тежи. Но той все пак беше генерал, водач и не можеше да си позволи да се поддава на личните си тревоги.

Но когато я видя отново в Стормуинд, отново подгизнала до кости, той си помисли… или поне започна да се надява… е, явно е било глупаво да се надява на каквото и да е. Но той бе съгласен да бъде глупак до последния си ден. Защото, въпреки всичко, Туралиън знаеше, че винаги ще обича Алериа Уиндранър и ще помни онази единствена нощ с нея, която бе най-красивият, най-щастливият миг в целия му живот.

— Идват — гласът на Рексар беше дълбок и спокоен.

Гром проследи погледа на полуогъра и кимна.

— Така е — каза той, стисна Горхаул, а очите му проблеснаха в очакване на предстоящото кръвопролитие. Макар повечето кланове да бяха напуснали Азерот, тук бе останала не малка част от оркската армия. И днес Алианса щеше да се изправи срещу страховита сила.

Гром присви блестящите си червени очи, виждайки многочислените войски, които заляха мъртвата земя. Изглежда човеците бяха дошли добре подготвени. Но къде бе водачът им — онзи, който изостави хората си и избяга да предупреди останалите? Гром изгаряше от нетърпение да елиминира точно него. Харата, която седеше до господаря си, изскимтя в очакване, а Рексар се засмя на реакцията на любимия си вълк.

— Ела ми, дребен Алианс — измърмори Гром. — Горхаул е жадна.

Туралиън дръпна юздите на коня си, когато премина хълмистата част, заобикаляща малката долина, и се взря в портала. Дори орките наистина да се оттегляха, доста от тях все още бяха тук. Пътят до портала нямаше да е лесен. Трябваше да пробият през една страховита линия от зеленокожи същества и огромните бледи неща, които се биеха редом с тях.

Двама от воините привлякоха вниманието му. Туралиън дори не беше сигурен дали единият от тях е орк. Приличаше на такъв, но кожата му беше жълтеникавокафява, не зелена, и се извисяваше над всички останали. Телосложението му също изглеждаше някак различно. До него седеше черен вълк, който Туралиън предположи, че е точно толкова смъртоносен, колкото господаря му. Впечатляващ воин, да, но не беше водачът.

Ето там. Онзи другият. По-едър от другите, с гъста черна грива, вързана на опашка, с черна брадичка и блестящи червени очи. Тежката му броня бе покрита със странни символи и той се взираше смело в многочислената армия на Алианса.

Погледите им се срещнаха. Пред очите на Туралиън оркският водач вдигна огромната си секира в знак на поздрав.

— Този път сме готови за вас, негодници! — измърмори Данат. Погледът му беше ясен и той бе повече от готов за битка, както и всички останали войници на Алианса.

— Синове на Лотар! Атака! — извика Туралиън.

Войските му нададоха бойни викове и се изляха от всички страни. Двубоят започна.

Планът беше прост — да се избият възможно най-много орки, докато се проправя път към портала. Туралиън се би яростно — замахваше с чука си наляво-надясно и отблъскваше озъбените врагове, които му се изпречваха на пътя. Алериа беше наблизо и както винаги изглеждаше страшно доволна да пролива кръв. Някакво шесто чувство накара Туралиън да вдигне поглед точно навреме, за да види как елфата стоварва меча си върху един злочест орк, докато друг се изправя зад гърба й и вдига страховития си боздуган. Тя изглежда не го бе забелязала — по лицето й бе изписана дива наслада, докато издърпваше меча си от безжизнения зелен труп. Алериа бе прекалено концентрирана върху отмъщението си, за да…

— Алериа! — извика Туралиън, пришпори коня си и се спусна към нея.

Като че на каданс тя вдигна златистата си глава, очите й се разшириха и тя вдигна кървавия меч да блокира удара, но бе твърде бавна, твърде бавна, а той нямаше да стигне до нея навреме…

Молитвата премина през устните му и той протегна ръце напред. Бялата светлина се изстреля и удари орка точно в гърдите. Той залитна назад, изпусна боздугана си и се строполи на земята. За част от секундата Туралиън срещна погледа на Алериа, но в следващия миг тя вече се бе обърнала към поредния орк и той също се фокусира върху битката.

Погледът му се спря върху оркския водач, когото бе забелязал по-рано. Той сякаш танцуваше около силите на Алианса. Тежката секира в ръката му свистеше, порейки както въздух, така и плът, а звукът й се издигаше над виковете и рева на множеството й жертви. От време на време оркът спираше, за да изкрещи и да посочи нещо.

Но колкото и да беше мощен, той и воините му бяха по-малобройни и от погледа му си личеше, че много добре го знае. Вълната на Алианса продължаваше да приижда към портала и изглежда водачът им промени решението си. Той се обърна и извика нещо на закачулената фигура до самия портал, а тя му кимна. После оркът изрева нещо друго и всички оркски воини в долината побързаха да се подчинят. Те се изтеглиха от Алианса и бавно, но сигурно се насочиха към портала.

Някакво друго движение привлече погледа на Туралиън. Една закачулена фигура се присегна и извади нещо иззад дясната колона на портала. Туралиън не виждаше какво е точно, но беше метално и блестеше на слънцето. Начинът, по който съществото го държеше, го притесни, и той се сети за разговора си с гнома Мекаторк. „Колко ще е безопасно?“… „Смея да вярвам, че ще бъде точно толкова безопасно, колкото всяко друго гномско творение“… Изведнъж орките спряха да атакуват и се втурнаха към портала. Кадгар твърдеше, че са се сдобили с нужните артефакти и сега вероятно са готови да…

— По дяволите! — извика Туралиън.

Надяваше се да греши. Той огледа морето от сражаващи се орки и войници и видя Кадгар до група магьосници. Спусна се към тях и задъхано му докладва какво е видял. Кадгар го изслуша намръщено.

— На тяхно място бих се върнал у дома… но първо бих унищожил портала, за да не може никой да ме последва.

— Точно така мисля и аз. Нещото изглеждаше механично… като някоя от джаджите, които гномите майсторят.

— Или гоблините — каза Кадгар.

И двамата знаеха, че за разлика от гномите, които бяха плътно на страната на Алианса, от известно време насам гоблините с готовност пробутваха измишльотините си и на двете страни.

— Ние унищожихме последния портал, а сега те определено могат да срутят този. А без Книгата на Медив и Черепа на Гул’дан се съмнявам, че ще можем да го отворим отново.

— Да тръгваме тогава! Ще ги задържа — каза Туралиън, вече обръщайки коня си в посока към портала.

Кадгар го последва. Туралиън отблъскваше орките и си проправяше път през тях като обезумял. Кадгар не откъсваше поглед от портала и фигурата, която се суетеше около него. Той се наведе и изстреля мълния към съществото, което се обърна в последния миг, но не достатъчно бързо, за да избегне удара по врата си. Той не бе достатъчно силен, за да го събори веднага, но закачулената фигура изръмжа от болка и изтърва нещото, вдигайки ръце към раната си.

Кадгар скочи от коня и сграбчи странната машинка. Тя беше голяма колкото малък щит и определено беше механична… и издаваше странен тиктакащ звук. Магьосникът бързо я разгледа, но конструкцията й бе напълно непозната. Нямаше как да я спре. Каквото и да правеше, щеше да се случи, и то много скоро. Кадгар изсумтя и захвърли нещото колкото може по-надалеч, добавяйки към физическата си сила и магия, така че предметът премина над долината и сякаш щеше да прескочи дори насрещната скала… Експлозията разтърси цялата долина.

Гром изруга, наведе се и прикри глава. И усети пощипване по целия си гръб, който се покри с дребни камъчета разтрошена скала. После вдигна поглед и изпълнен с гняв, се запъти застрашително към уорлока. Кра’кул изглеждаше шокиран колкото самия него и се сви, виждайки приближаващия Гром.

— Предател! Щеше да ни убиеш!

— Не! Не, кълна се! Казаха ми, че е щит… щит, който да ни предпази! Не знаех!

Червена сянка падна пред очите на Гром, той вдигна с една ръка уорлока и го разтърси. Как само му се искаше да му прекърши гръкляна, да му откъсне главата и да я захвърли така, както възрастният човек бе направил с устройството, което уж трябваше да ги защити, вместо почти да ги избие до крак.

— Кой ти каза това? Къде е? Ще му изтръгна сърцето!

Той отново разтърси уорлока, полагайки неимоверни усилия да потисне жаждата си за кръв.

— Не знам… Малкор ни го изпрати… Той каза, че е щит…

Гром изруга, изблъска безполезния уорлок настрани и се върна към битката. Беше му казано, че нещото е щит, който да използват в последния момент, за да може целият клан Уорсонг спокойно да избяга. Явно го бяха излъгали. Явно някой с положение… Горфийнд? Нер’зул? Някой е възнамерявал останалите тук воини да не успеят да се спасят. Гром се закле да оцелее, въпреки видимо слабите си шансове, за да може този някой да си плати за това.

Експлозията покоси хората му. Алианса бе успял да се съвземе по-бързо от орките и Гром видя, бесен и безпомощен, че ги изблъскват като животни на югозапад. И той не можеше да направи нищо по въпроса. Една група напредваше от едната страна, втора — блокираше изхода им от друга, принуждавайки воините му да се натрупат към тесния изход от долината, далече от портала. Далеч от дома.

— Така да бъде — изръмжа той.

Алианса може да получи днешната победа, но ще си плати скъпо за нея. Гром отметна глава назад, отвори широко уста и нададе вика, който вцепени двама атакуващи войници на Алианса.

— Бийте се, воини на Уорсонг! Бийте се като истински орки! Нека кръвта ви запее с бойна страст! Разкъсайте ги на парчета! За Ордата!

— Някой трябва да остане тук и да наглежда тази група — каза Туралиън, когато дръпна юздите на коня си до Алериа и Кадгар, и зачака Кърдран да се сниши достатъчно, за да може да го чуе. — Ще назнача няколко мъже на входа на долината, за да им попречат да избягат. Всички останали…

Той замълча. Кадгар не му завиждаше. Никой не искаше да преминава през Тъмния портал, макар че трябваше да признае, че някаква малка част от него — онази част, която го накара да стане магьосник — бе особено любопитна какво ще види отвъд.

— Е, знаем какво трябва да направим — започна Туралиън. — Всеки от вас отново да предаде на отряда си, че това е доброволна мисия. Няма да принуждавам насила никого, нито пък ще се сърдя, ако някой не пожелае да ни последва.

Данат кимна, обърна коня си и започна да раздава заповеди на хората си. Алериа пое към рейнджърите си и им заговори спокойно на музикалния си език. Кадгар се усмихна окуражително на Туралиън, но паладинът не му отвърна. Вместо това тихо му прошепна:

— Алериа едва не загина днес. Едва успях да я спася.

— Туралиън — отвърна също толкова тихо Кадгар, — тя е обучен боец. Сигурно може да надвие и двама ни. Много добре го знаеш.

— Точно това ме притеснява. Знам, че обикновено може да се грижи за себе си. Но… станала е нехайна. Станала е… — гласът му потрепна и Кадгар трябваше да извърне поглед от мъчителното изражение на младежа.

— Тя поставя избиването на орки пред собствената си безопасност — каза Кадгар. — Поема прекалено високи рискове.

Туралиън кимна натъжено.

— Е, сега ще отнесем битката при тях. Това може да й се отрази добре. Може да е добре и за двама ви.

Туралиън леко поруменя, но не отвърна. Сега погледът му бе насочен към войските и той поведе коня си към тях.

— Синове на Лотар! — извика той. — Всички познаваме битката. Познаваме загубата, но и победата. А сега ни предстои непознатото. — Той срещна погледа на Кадгар и леко се усмихна. — Ще отнесем битката при орките. И ще ги спрем. Няма да им позволим повече да тормозят нито нас, нито други светове. За Алианса! За Светлината!

Той вдигна чука си и дочу радостните възгласи на мъжете, когато оръжието му засия с ярка бяла светлина. Кадгар кимна сам на себе си: ето го онова нещо, което той и Андуин Лотар бяха усетили у Туралиън още при първата им среща с него. Сега му се струваше толкова отдавна… Както командирът на Алианса, така и магьосникът бяха убедени, че този свещеник, превърнал се в славен воин, ще се справи с призванието си. Че ще съчетае почти невинната си вродена порядъчност с яростната решителност да защити хората си. И сега ще се изправи начело на армията и ще я поведе към един напълно непознат свят. Кадгар се чудеше дали другарят му наистина бе видял колко силно вдъхновява воините си. И как вдъхновяваше един определен сред тях, който сега го гледаше с особено рядко непринудено изражение на красивото си елфско лице.

Туралиън обърна коня си и го пришпори към каменната рампа на Тъмния портал. Конят му се възпротиви, но Туралиън държеше здраво юздите и го принуди да продължи напред. Завихрената енергия го приканваше и той се гмурна в нея. За миг зеленикавото сияние погълна неговата бяла светлина и той напълно изчезна между двете колони на портала. Алериа и Кадгар бяха точно зад него. Магьосникът пришпори коня си и изпита някакво странно чувство, когато човек и животно преминаха през портала — една хладна вълна, последвана от странно привличане, сякаш се понасяха по силно течение. Обзе го студ и за миг пред очите му падна мрак, появиха се звезди, блещукане и завихрени цветове и накрая всичко се смеси. После се озова от другата страна на портала, където горещият въздух стопли странно смръзналата се при краткия му преход кожа.

Светло… всичко бе толкова светло. Той рефлекторно вдигна ръка, за да прикрие очи от яркия блясък. Беше и горещо… сухата топлина като че буквално се сблъска с тялото му. Той примигна, почака погледът му да се проясни и занемя.

Кадгар стоеше върху каменен под като джудже до огромния, възхитително изработен портал. В сравнение с него този, който тъкмо беше прекрачил, бе доста нехайно и набързо скалъпен. От двете страни на този се издигаха статуи на закачулени фигури, а стъпалата надолу водеха до втора площадка, заобиколена от огромни, тихо пламтящи огньове. Две колони, на върха на които също гореше огън, се издигаха от двете страни на някакъв път, покрит със странно…

Напуканата червена пуста земя, която се простираше пред тях, му изглеждаше някак позната и напомняше на Прокълнатите земи. Докато се оглеждаше, напред в далечината земята се разцепи. Изригна огън, сякаш се излюпваше дракон и разцепваше земята като черупка. Но очите на Кадгар се спряха върху небето. Червеното небе с цвят на прясна кръв, където грееше гневно пурпурно слънце и ги обстрелваше с адската си жар. И, Светлината да му е на помощ, небето също му бе познато.

— Не… — промълви той с треперещ глас. — Не — прошепна той отново. — Не тук! Не по този начин!

— Какво има? — попита Алериа, но той не й обърна внимание. Всичко бе същото като във видението му — небето, земята…

— Кадгар! Какво не е наред?

Той се сепна, сякаш се събуди от сън, но ужасната картина пред очите му не изчезна. Магьосникът поклати глава и се усмихна насила.

— Нищо — отвърна той. После, осъзнавайки колко прозрачна бе лъжата му, се поправи: — Имах… видение за това място. Не очаквах… Не мислех, че ще го видя с очите си толкова скоро. Това… ме позамая. Моля да ме извиниш.

Алериа се намръщи разтревожено, но разбра, че той няма да й каже повече от това.

— Тук е… — тя замълча, търсейки думи.

Алериа притисна ръка до сърцето си, сякаш чувстваше физическа болка, и за миг Кадгар надви отчаянието си и изпита искрена жал към нея. Тя беше елф — дете на гората, дърветата и живителната, плодородна земя. И сега изглеждаше шокирана, погнусена… почти колкото самия него.

Изведнъж се изви вятър. Без растения, които да държат почвата, силния полъх надигна пепелявата пръст и я повя към тях. Всички се закашляха и посегнаха към нещо, каквото и да е, за да прикрият устата и очите си.

Това е. Изведнъж Кадгар осъзна, че прекрачвайки портала, бе поел към съдбата, която се надяваше да срещне доста по-далеч в бъдещето. Във видението му той изглеждаше точно какъвто бе сега — старец. И вече беше тук. „По дяволите, та аз съм едва на двадесет и две… Тук ли ще умра?“ — помисли си мрачно той, опитвайки се да се съвземе. „Та аз почти не съм живял…“

Вятърът затихна така бързо, както се и появи.

— Грозно място — каза Данат Тролбейн, закашляйки се до тях. Кадгар потърси подкрепа в сериозното изражение на воина. — И това не напомня ли на Прокълнатите земи или само на мен така ми се струва?

Кадгар кимна. Добре, че се появи нещо друго, което да разсее мислите му.

— Техният… този свят се пропиваше в нашия през рифта. И каквото и да е причинило тези щети… опасявам се, че са били уорлоците и тъмната им магия, бе започнала да влияе и на нашата земя.

Кадгар се концентрира и заоглежда околната среда с безпристрастен поглед. Не само че бе мъртва, но изглеждаше така, сякаш бе източена и пресушена. Какво бяха направили орките с това място?

— Слава на Светлината, поне в Азерот успяхме да спрем покварата. Явно земята тук е страдала от същото нещо, но много по-дълго време. Предполагам, че този свят е бил доста по-плодороден.

Алериа се намръщи.

— Пътят… — тя изведнъж пребледня, а красивото й лице се изкриви от гняв. — Тези… чудовища…

Туралиън се приближи до нея.

— Какво има?

— Пътят… — Алериа като че ли не можеше да намери точните думи. Но опита отново. — Той е… покрит с кости!

Всички онемяха. Със сигурност елфата грешеше. Пътят, който сочеше тя, не бе просто тясна пътечка. Беше широк път, по който можеха да се наредят дузина ездачи. По него можеше да се превозват огромни бойни машини. Пътят бе по-широк от моста, водещ до Стормуинд, и толкова дълъг, че краят му се губеше от поглед. За да е постлан с кости, значеше стотици… не… не, хиляди тела, които…

— Милостива Светлина — прошепна един млад мъж.

Той бе пребледнял мъртвешки, а зад гърба му се надигна шушукане. Още докато войските осмисляха тази информация, врагът се появи. Когато преминаха през портала, от другата страна имаше само шепа орки. Кадгар се надяваше да са единствените, срещу които трябва да се изправят сега, но явно някои бяха успели да извикат подкрепление. По хребета в края на пътя на мъртвите Кадгар видя десетки орки, чиито оръжия проблясваха на ярката червена светлина.

За пръв път, откакто започна целият кошмар, свързан с рифта, Кадгар се уплаши, че войниците може да се провалят.

— Това е малка армия — каза спокойно той. Във видението си беше видял и орки, които стоят на един хребет, реват, крещят и ругаят.

— И ние си имаме армия — каза Алериа и погледна към Туралиън.

— Така е — отвърна той, но емоциите накъсаха гласа му. Той също бе разтърсен от първата си среща с този свят, но сега бе възвърнал решителното си изражение. — Армията ни ще застане между орките и тези, които се опитат да ни наранят. Тя няма да стои и да гледа как собственият й свят страда по начина, по който е страдал този. — Туралиън се обърна към хората си. — Синове на Лотар! Това е борбата, за която сме дошли! Повече от всякога, сега ще се бием за родния си свят! Няма да позволим да ни причинят това, което са направили тук!

Гласът му се понесе ясен и чист като песен, светъл и бляскав като чука, който сега вдигна високо.

— За Стормуинд! За Лордерон и Айрънфордж и Гномригън! За Азерот!

„Така да бъде“ — помисли си Кадгар и последва генерала си към битката.