Отвъд Тъмния портал

Едно

— Нер’зул!

Горфийнд и Газ Соулрипър4 крачеха като господари през селото, а ботушите им бързо газеха отъпканата пръст. Любопитни орки показваха глави от вратите и прозорците на простите си колиби само за да се скрият обратно, срещайки разярените, неестествено блестящи очи на натрапниците.

— Нер’зул! — извика отново Горфийнд с едновременно студен и заповеднически глас. — Трябва да говоря с теб!

— Не знам кой си — изръмжа един орк зад гърба му. — И не ме интересува. Прекрачваш територията на Шадоумуун5. Иди си или умри!

— Трябва да говоря с Нер’зул — отвърна рицарят на смъртта6, обръщайки се към мощния орк, който бе пристъпил заплашително зад гърба му. — Кажи му, че го търси Терън Горфийнд.

Оркът явно се смути.

— Горфийнд? Ти си рицарят на смъртта? — той се намръщи, заголи бивници и погледна към Горфийнд и спътника му, и явно събра кураж. — Не изглеждаш толкова страшен.

— Но е достатъчно страшен — каза Соулрипър.

Той се обърна и кимна към нещо, което оркът не виждаше. Още няколко същества с прикрити от качулки лица, но видимо блестящи очи изскочиха от сенките на селските колиби и пристъпиха към двамата си немъртви другари. Горфийнд се изсмя, а оркът преглътна тежко.

— Сега доведи господаря си, ако не искаш наглостта ти да ти спечели бърза смърт.

— Нер’зул отказва всякакви срещи — заяви оркът.

Той започваше да се поти, но очевидно просто изпълняваше заповеди. Горфийнд въздъхна, а въздухът, излизащ от мъртвите му дробове, издаде странен свирещ звук.

— Значи бърза смърт — каза той.

И дори преди оркът да успее да отвърне, Горфийнд протегна ръка и прошепна нещо. Оркският воин зяпна, сви се на две и падна на колене. Горфийнд стегна пръстите си в юмрук и изведнъж от носа, очите и устата на злочестия орк рукна кръв. Горфийнд вече се беше обърнал настрани, загубил интерес да измъчва повече наглия воин.

— Тъмна магия! — извика един от воините на клана Шадоумуун и грабна секирата си.

— Убийте уорлоците, преди да ни покварят! — изрева друг, а другарите му бързо грабнаха оръжията си.

Горфийнд се обърна и присви блестящите си очи.

— Умрете, щом искате, но аз ще говоря с Нер’зул!

Този път той изпъна двете си ръце и покрай пръстите му се завихри тъмна енергия. Тя избухна като блестящ черен пламък и помете орка, който размахваше секира, и другарите му. Те останаха да лежат на място, крещейки от болка.

— Спри! Достатъчно убийства! — гласът на стария орк отекна властно.

Горфийнд свали ръце, а спътниците му се оттеглиха и впериха поглед във водача си.

— Ето те, Нер’зул — каза провлачено Горфийнд. — Реших, че ще привлека вниманието ти.

Той се обърна към Нер’зул и остана леко изненадан от бялата боя по лицето на стария орк. „Прилича на череп“, помисли си Горфийнд. Когато погледите им се срещнаха, очите на Нер’зул се разшириха.

— Аз… те сънувах — промълви той. — Получих видения за смърт и ето те тук.

Дълги зелени пръсти се протегнаха да докоснат черепа, изрисуван на лицето му, и отлепиха малки бели парченца боя.

— Две години сънувам това. Значи най-сетне си дошъл за мен. За всички ни. Дошъл си да вземеш душата ми!

— Съвсем не. Дойдох да я спася. Но… отчасти си прав. Дойдох за теб, но не е това, което си мислиш. Искам отново да бъдеш водач.

Нер’зул изглеждаше объркан.

— Водач? Защо? За да доунищожа Ордата? Не направих ли достатъчно за това? — старият шаман гледаше като обладан. — Не-е, приключих с тези неща. Веднъж поведох хората си… право в схемите на Гул’дан, а те обрекоха този свят на гибел и война, която едва не ни унищожи. Потърси си друг водач.

Горфийнд се намръщи. Нещата не се развиваха според очакванията му, но не можеше просто да убие Нер’зул така, както бе направил с орките от клана му. Затова опита отново.

— Ордата се нуждае от теб.

— Ордата е мъртва! — сопна се Нер’зул. — Половината ни хора ги няма, останаха в онзи свят завинаги далеч от нас! Това ли искаш да водя?

— Не за изгубени завинаги — отвърна Горфийнд, а спокойната му увереност озадачи Нер’зул. — Порталът е разрушен, но може да бъде поправен.

Това привлече вниманието на шамана.

— Какво? Как?

— В Азерот е останал малък рифт — обясни Горфийнд, — а от тази страна е непокътнат. Помагах в издигането на Тъмния портал и все още мога да го почувствам. Мога да ти помогна да разширим рифта, за да може Ордата да премине през него.

Шаманът като че ли сериозно се замисли за миг, но после поклати глава и видимо се присви.

— И каква ще е ползата от това? Алианса е прекалено силен враг. Ордата никога няма да победи. Хората ни вече са обречени. Единственото, което ни остава, е смъртта.

Пръстите му отново докоснаха изрисувания образ на лицето му, сякаш по свое собствено желание. Горфийнд бе отвратен от слабостта му. Не бе за вярване как тази развалина, обсебена от идеята за смърт, не само неговата собствена, но и на всички останали, някога е бил толкова високо почитан. И, за съжаление, бе почитан и днес.

— Смъртта не е единственият ни изход, не и ако възродим и използваме портала отново — възпротиви се Горфийнд, опитвайки се да запази спокойствие. — Няма нужда да побеждаваме… Дори няма нужда да се изправяме отново срещу Алианса. Имам съвсем други планове за Ордата. Ако успея да се добера до определени артефакти… Научих някои неща от Гул’дан, които…

— Гул’дан и неговите извратени схеми… Те ни настигат и рушат животи дори от гроба! — той изгледа Горфийнд намръщено. — Ти и твоите планове! И колко сила мислиш, че ще получиш в случай на успех? Силата е всичко, от което се интересуваха нещастниците от Съвета в сянка!

Търпението на Горфийнд, което никога не е било особено голямо, напълно се изпари. Той сграбчи ръката на стария шаман и го разтърси гневно.

— Минаха цели две години, откакто порталът се срути, а ти се криеш в селото си, докато останалите кланове се избиват взаимно. Те имат нужда от водач, могат отново да възвърнат мощта си! С твоите поддръжници и моите рицари на смъртта можем да принудим клановете да ти се подчинят! След Дуумхамър — мъртъв или пленен в Азерот, ти си единственият орк, който може да ги води! Огледах портала, прецених щетите и те уверявам, че имам решение. Вече съм разпределил няколко рицари на смъртта в околността. Дори в момента те работят върху заклинанията, които отново ще го задействат. Сигурен съм, че ще успеем.

— И какво е това решение? — попита раздразнено Нер’зул. — Откри ли начин да се върнем в Азерот и да спечелим войната, която загубихме преди две години? Съмнявам се. Обречени сме, никога няма да победим.

Той се обърна и пристъпи към колибата си.

— Войната не е от значение! Чуй ме, старче! — провикна се след него рицарят на смъртта. — Няма нужда да побеждаваме Алианса, защото няма нужда да завладяваме Азерот!

Нер’зул спря и погледна назад.

— Но ти твърдиш, че можеш отново да задействаш портала. Защо ти е да го правиш, ако няма да се връщаме там?

— Ще се върнем, но не за битка — Горфийнд се приближи до него. — Трябва само да открием няколко определени артефакти. Щом ги вземем, ще напуснем Азерот завинаги.

— И ще останем тук? — Нер’зул махна с ръка и посочи към заобикалящия ги пейзаж. — Много добре знаеш, че Дренор умира. Скоро няма да може да изхранва и малцината, останали тук.

Горфийнд не помнеше шаманът някога да е бил толкова бавно загряващ.

— Няма нужда от това — увери го той, говорейки бавно като на дете. — С тези артефакти ще можем да изоставим Азерот и Дренор и да отидем на съвсем друго място. На някое по-добро място.

Сега вече Нер’зул наостри уши. Нещо наподобяващо надежда проблесна по оцветеното му в бяло лице. За един дълъг момент Нер’зул стоеше готов или да се завърне в колибата си и самосъжалителната си изолация, или да приеме тази нова възможност.

— Имаш ли план? — попита накрая старият шаман.

— Да.

Последва още една дълга пауза. Горфийнд чакаше.

— … Ще те изслушам.

Нер’зул се обърна и се прибра в колибата си. Но този път Терън Горфийнд — уорлок и рицар на смъртта — го последва.