Отвъд Тъмния портал

Петнадесет

Нер’зул седеше на трона си в цитаделата Хелфайър — мрачната, кошмарна крепост, която Ордата построи скоро след обединението на клановете. Той ненавиждаше това място. Това грозно, потискащо и изкривено място с назъбени ъгли, тъмен камък и коридори, които се извиваха един върху друг като подивяла змия. Ако приличаше по нещо на традиционното оркско селище, което се състоеше от малки сгради, колиби и ниски кули, то това бе възможно най-изкривената представа за него, точно както самите орки се бяха покварили и изкривили.

Докато оркските колиби бяха изградени от зелени клони, покрити с кора, тези сгради бяха от тъмен камък, съединен с грубо желязо. Около тях се издигаха странни подпорни колони, които завършваха с блестящи стоманени остриета, като че ли огромни ноктести ръце излизаха от земята, за да държат цялата конструкция. Извитите, свързващи пътеки се проточваха от един покрив до друг, сякаш по-скоро сградите се бяха разтопили и изкривили, образувайки случайни връзки помежду си.

В задната част се издигаше по-висока кула със заострен връх. Точно там бе положен тронът на Блекхенд — фалшивият трон, който Съвета в сянка дари на своята управляваща пионка. Сега този трон принадлежеше на Нер’зул — новият действителен водач на Ордата, а останалата част от цялата грозотия бе негова крепост.

Нер’зул не поглеждаше през сводестия прозорец към портала. Той не искаше отново да се потриса от това колко опустошен бе някога плодородният му свят. Но все пак не можеше да го избегне. Пръстите му несъзнателно докоснаха белия череп, изрисуван върху лицето му. Смърт. Смъртта на този свят, смъртта на хората му, смъртта на собствената му вяра. Загрубелите му ръце бяха изцапани с кръв… кръвта на толкова много невинни. Кръвта на орките, които му се бяха доверили, които той несъзнателно бе подвел.

„Трябва да спреш да мислиш по този начин“ — прозвуча глас в съзнанието му.

Той го игнорира. Когато нямаше физически контакт с черепа на Гул’дан, можеше по-лесно да игнорира гласа му. Но макар да се бе заклел да не се вслушва в него, сега отправи поглед към черепа, който бе положен на една малка масичка. Светлината на факлите танцуваше върху жълтеникавата кост. Нер’зул осъзна, че му говори, сякаш Гул’дан можеше да го чуе. Което до някаква степен бе вярно.

— Нанесохме много щети… ти и аз. Носители на смърт, вестители на гибел… Но сега можем да се опитаме да ги спасим. И твоят череп, стари мой чирако… твоят череп ще участва в това. Мъртъв си много по-полезен за орките, отколкото жив. И сега се завърна при господаря си. Може би заедно ще можем да им дадем нов шанс.

„Но ти не искаш това, нали, господарю?“

Нер’зул примигна.

— Разбира се, че го искам! Винаги съм искал да помагам на хората си! Това, че им донесох само смърт… ме беляза. Затова и нося това. — Той отново докосна боята на лицето си. Черепи — един пред него и един, изрисуван на лицето му. Лицата на смъртта.

„Може някога да е било така“ — гласът на Гул’дан се прокрадна в съзнанието му, мек и успокояващ. — „Но ти си по-добър от това, велики Нер’зул! Заедно можем да…“

Звук от стъпки отклони вниманието на Нер’зул от черепа и той остави недовършен разговора си със собственика му. Пред стария шаман стоеше Горфийнд, заедно с един човек, когото той не познаваше — висок, слаб мъж с черни къдрици и къса брада. Странникът беше облечен с пищни одежди и се движеше като водач — грациозно и властно. Нещо в него не изглеждаше както трябва и Нер’зул се намръщи, усещайки силата, която го обвиваше.

— Взех артефактите — заяви направо Горфийнд и посочи голямата торба в ръцете си.

Нер’зул се изпълни с надежда и даде знак на рицаря на смъртта да се приближи. Горфийнд пристъпи към трона и започна да вади един по един предметите и да ги поставя в скута на господаря си. Нер’зул се вторачи в тях и ги заразглежда внимателно. Голямата, тежка книга имаше червена корица с месинговани краища, на която бе изобразен летящ гарван. В центъра на кристала, голям колкото човешка глава, бе изваяна звезда с тъмновиолетови страни. Третото бе дългият тънък скиптър от сребро и дърво, в края на който блестеше голям бял скъпоценен камък.

— Да — прошепна Нер’зул и отпусна ръце върху трите артефакта. Той усещаше силата, която излъчваха — огромната сила, която бе достатъчна да разкъса пространството между световете. — Да, с тези неща ще можем да създадем нови портали. Ще спасим Ордата. Трябва веднага да се заловим за работа! Заклинание с подобна величина ще отнеме известно време и всичко трябва да бъде изключително точно. — Той си позволи да се усмихне. — Но с тези три неща няма как да не се получи.

Горфийнд се поклони.

— Казах ти, че така ще стане — напомни той на Нер’зул. После отстъпи назад и се обърна към човека, когото бе довел със себе си. — Но нямаше да успеем да се сдобием с артефактите без помощта на черните дракони. Детуинг е техен баща и водач.

Детуинг! Нер’зул стисна здраво облегалките на трона си. Черепи, рицари на смъртта… а сега пред него стоеше мощно същество, което дори носеше името на смъртта. Нер’зул можеше да види истинската форма на дракона, която обвиваше човешката му черупка като облак дим, и вътрешно потръпна. Устните на Детуинг се изкривиха в усмивка, която по никакъв начин не го успокои, и леко кимна с насмешка. Нер’зул се опита да обуздае дивото си сърцебиене. Той бе сънувал и това… тази сянка на смъртта.

— Той ни предостави услугите на децата си в замяна на свободен преход през Тъмния портал за него и орляка му, както и за определен товар, който поиска да пренесе тук — продължи Горфийнд.

— Товар? — Нер’зул овладя гласа си, макар че леко потръпна, осъзнавайки колко странно прозвучава в собствените му уши. — Какъв товар?

— Нищо, за което трябва да се притесняваш — отвърна Детуинг със спокоен, студен глас, в който се долови слаб намек за смъртоносно предупреждение.

За миг пламъците на факлите се полюшнаха, сякаш от силен вятър, и сянката на дракона се издигна зад него, изпълвайки цялото помещение.

„Виждаш ли? Вече летиш с дракона, макар да не го осъзнаваш още. Летиш със сянката на смъртта, Нер’зул. Няма ли да я приемеш?“

Нер’зул искаше да вдигне ръце и да запуши ушите си, но знаеше, че това би било напълно напразно. Той си пое дълбоко дъх и се успокои.

— Благодаря ти за огромната помощ, Детуинг. Всички орки са ти признателни.

— Лорд Детуинг.

— Разбира се… Лорд Детуинг.

Драконът в човешка форма стоеше пред него, без да си позволи и най-малкия пропуск.

— Има ли нещо друго, което можем да направим за вас? — попита Нер’зул. Той искаше да се отърве от това същество.

Драконът-човек се замисли, присви устни и потърка брада. На Нер’зул му се стори обаче, че жестът му бе престорен.

— Много благородно от твоя страна, велики Нер’зул — отвърна Детуинг след миг, премервайки внимателно сарказма в думите си. — И бих те излъгал, ако кажа, че онзи череп там не ми е направил особено впечатление.

Думите му бяха учтиви, дипломатични, но не можеха да прикрият едва сдържаната сила. В очите на дракона за миг проблесна огън, който засенчи светлината на факлите. Нер’зул преглътна тежко. Дали Детуинг също чуваше гласа на Гул’дан? Детуинг се засмя тихо и протегна добре поддържаната си ръка. На светлината проблесна пръстен.

— Хайде, добри ми, Нер’зул. Доколкото разбирам, тези дрънкулки, с които приятелят ти Горфийнд се сдоби благодарение на мен, ще ти дадат нужната сила да постигнеш целите си. Този череп повече не ти трябва. И аз го искам.

Нер’зул се опита да потуши завладяващата го паника. Макар Детуинг да бе прав, той все пак не желаеше да се разделя с черепа. Все пак Гул’дан беше негов чирак и ако в тази пожълтяла реликва все още се съдържаше някакво познание, определено правото да се сдобие с него се падаше изцяло на Нер’зул.

— Търпението ми започва да се изчерпва — прозвуча подкупният спокоен глас на дракона с име на смърт. — Не мисля, че би искал да стана нетърпелив, Нер’зул, нали?

Нер’зул поклати глава и проясни гласа си.

— Моля, вземи черепа, щом толкова го искаш. Това е просто дреболия.

Това, разбира се, бе лъжа и двамата много добре го знаеха. Детуинг се усмихна, разкривайки острите си зъби, и се запъти към черепа. Очите му се разшириха, когато костта се докосна до плътта му, и за миг на нейното място Нер’зул видя шипове, люспи и метални плочи… и тлеещи червени очи на издължената триъгълна глава.

— Трябва да призная, че съм доволен от… съдружието ни. Изглежда и двамата печелим от него — гласът му бе топъл, почти злорад. — Знай, че ако някога ти потрябваме, трябва само да ни повикаш. А сега ви оставям. Няколко от децата ми ще останат тук, за да ви помагат.

Той кимна на Нер’зул и Горфийнд, обърна се и напусна стаята с прикрит под ръкава си череп в ръка. Оркският шаман и рицарят на смъртта се загледаха в гърба му.

— Щеше ми се да не беше вземал черепа — каза Горфийнд, след като се увери, че драконът си е отишъл. — И все пак, ако наистина не ни е нужен, това би била доста дребна отплата за артефактите, с които се сдобихме.

Нер’зул си пое дълбоко дъх, сякаш стаята отново се изпълни с въздух.

— Имаш ли някаква представа защо го иска? — попита той.

— Никаква — призна с неохота рицарят на смъртта.

Погледите им се срещнаха. В блестящите червени дълбини на очите му Нер’зул видя нещо, което го притесни почти толкова, колкото и присъствието на дракона.

— Времето минава, а прозорецът ни не е широк. Да се залавяме с подготовката възможно най-бързо.

Всички трябваше да напуснат този мъртъв свят, преди да е станало твърде късно.