Отвъд Тъмния портал

Единадесет

Антонидас, архимаг и владетел на Кирин Тор, седеше в кабинета си и разглеждаше наскоро пристигналия свитък. Новините наистина бяха лоши. Адмирал Праудмуър докладваше за група орки, които бяха откраднали няколко кораба от пристанище Менетил.

По-лошото обаче бе това, че след като тръгнал да ги преследва, корабите му били отблъснати от… дракони. Черни дракони. Антонидас усети вената на слепоочието си да пулсира и я разтърка. По време на Втората война Ордата някак си беше успяла да получи подкрепата на червените дракони, а след възстановяването на портала изглежда се беше съюзила и с черните дракони. Това бе прекалено невероятно. Два орляка дракони? Как можеше Алианса да се надява да устои на подобна заплаха?

На вратата се почука тихо.

— Влез, Крас — извика Антонидас, който притежаваше магическите способности да узнае предварително кой го търси в такъв късен час.

— Изпратил си вест, че искаш да ме видиш? — попита другият магьосник, когато влезе и затвори вратата след себе си, запазвайки деликатните си черти в мило изражение. Антонидас предположи, че го прави, за да смекчи гнева му, но така или иначе опитът му бе неуспешен.

— Да. Изпратих вест — отвърна архимагът, изплювайки думите изпод дългата си прошарена брада. — Преди цял един месец! Къде беше?

— Имах важна работа — отговори уклончиво Крас и се подпря на ръба на бюрото на Антонидас. Светлината на лампата се отрази в червените и черни кичури сред сребърната му коса, придавайки й вид на огън и блестящ метал.

— Друга работа? Ти служиш на Кирин Тор, Крас, и не мисля, че това е нещо, за което трябва да ти напомням — отбеляза намръщено Антонидас. — Ако не можеш да намираш време за задълженията си, може би някой друг трябва да заеме мястото ти.

За негова изненада слабият магьосник склони глава.

— Ако това е желанието ти, ще се оттегля от поста си — каза тихо Крас. — Но бих предпочел да остана и те уверявам, че сега вниманието ми е изцяло насочено върху Даларан и Кирин Тор.

Антонидас го изгледа за миг и кимна. Той всъщност не искаше да се разделя с Крас — енигматичния магьосник, който притежаваше изненадваща сила и познание. И въпреки че от време на време се губеше, Антонидас наистина вярваше, че другарят му е сериозно загрижен за интересите на Кирин Тор.

— Виж това — каза той и му подаде свитъка. Архимагът наблюдаваше как Крас чете и по лицето му се изписва шок и ужас.

— Черният орляк! — прошепна накрая Крас, нави свитъка и внимателно го положи върху бюрото, като че ли самите му думи можеха да предизвикат атака. — Доколкото знам, червените дракони не са склонни към битки и кръвопролития и служат на Ордата насила. Но черните! В подобен съюз има повече логика и изглежда много по-добре планиран… и опасен.

— Съгласен съм — каза Антонидас. — Крас, ти си експерт по всичко, свързано с драконите. Мислиш ли, че има начин да ги спрем или поне да ограничим влиянието им?

— Аз…

Внезапен звук прониза тихия нощен въздух. Двамата магьосници затвориха очи за миг. Те знаеха какво означава този звук — сигнал за тревога. Крас замълча, а Антонидас се опита да открие заплахата. Коя от всичките стари магии беше задействана…

— Тайното хранилище! — възкликна той изненадан. — Някой е проникнал в него!

Крас изглеждаше точно толкова уплашен, колкото се и почувства. Тайното хранилище се намираше до сърцето на самата Виолетова цитадела и бе защитено от най-силните заклинания, на които бяха способни магьосниците. Там се пазеха най-мощните артефакти на града, както и неща, които дори магьосниците не можеха да използват, но и не трябваше да допускат да попадат в чужди ръце.

Крас се изправи и протегна ръка. Антонидас я пое и без повече думи двамата се телепортираха в Тайното хранилище. Светът около тях се разми, уютният кабинет на Антонидас със скрити под книги стени за миг се замени с обширна каменна зала. Подът и стените бяха грубо изсечени от самата скала, а таванът беше сводест. Имаше само една врата и никакви прозорци. С изключение на тясното пространство около единствения изход, цялата зала бе пълна с претрупани лавици, шкафове и кутии.

Насред прахта и артефактите стояха няколко мъже. Или поне Антонидас помисли, че са мъже. Но бързо долови силната им черна аура и дори преди те да се обърнат и да разкрият блестящите си червени очи изпод тъмните си качулки, той знаеше какви точно бяха съществата, пробили магическата защита. Знаеше и потръпваше от ужас.

Рицари на смъртта. Човешки трупове, съживени мъртви уорлоци, които смърдяха на тъмна магия. Тя бе достатъчна да накара Антонидас да пребледнее от ужас, бе достатъчна да пробие мощната магическа защита на това специално място. И те бяха дошли тук, в това строго пазено място… но за какво?

Тук се помещаваха купища артефакти, с които рицарите на смъртта лесно можеха да спечелят войната веднъж завинаги. Но те така и не си правеха труда да ги вземат. Просто стояха в кръг около една по-висока фигура, която държеше нещо в ръка. Антонидас се концентрира върху предмета. Той бе невероятно мощен, а магията му имаше много добре познат вкус. Не едва когато рицарят на смъртта се обърна и вдигна нещото в ръката си, позволявайки светлината да се отрази в него и да изпълни стаята с виолетови лъчи, Антонидас осъзна, че това единствено съкровище би било напълно достатъчно за рицарите на смъртта.

— Той държи Окото на Даларан51! — извика Антонидас, вдигна една ръка, за да събуди магическа мълния, а с другата призова останалите от Кирин Тор.

Само шепа хора можеха да се съберат в Тайното хранилище, но поне Крас щеше да получи подкрепление, когато неизбежно щеше да се стигне до умората, съпровождаща всеки магически двубой. Това обаче не бе официален дуел, помисли си Антонидас, когато мълнията му уцели един от рицарите на смъртта и го запрати в далечната стена, а от дупката в гърдите му се вдигна пушек.

Друг рицар на смъртта вдигна жезъла си, скъпоценните камъни по него проблеснаха на слабата светлина и Антонидас усети как нещо сякаш сграбчва сърцето му с леденостудени ръце. Той хвана гърдите си с две ръце, опитвайки се да прогони пронизващата болка. Успя да промълви заклинание и около него се появи виолетово сияние, което премахна студа. Благодарение на мистичните си сетива архимагът можеше да види магическата атака, която наподобяваше огромна ръка, изградена от дим. Той я отблъсна и я запрати обратно към господаря й. Рицарят на смъртта се строполи на земята.

До архимага се телепортира друг член на Кирин Тор — елфа с дълга черна коса. Една фина бледа ръка се протегна към гърдите на Антонидас, а другата махна към ужасните натрапници. Антонидас едва забеляза как още фигури се материализират в залата. Той се опитваше да си поеме дъх, докато дробовете му се разширяваха и сърцето му отново започна да тупти, благословено с топлината, която изведнъж изпълни тялото му. През все още замъгления си поглед той видя как двама рицари на смъртта се гърчат от болка. Изведнъж телата и крайниците им се покриха с пламъци. Други двама рицари отстъпиха назад. Антонидас с ужас осъзна, че се опитват да избягат. Изкривените сенки от пламъците на умиращите им събратя изведнъж оживяха и обгърнаха рицарите на смъртта, погълнаха плътта им и от тях не остана нищо, освен блед спомен за съществуването им.

Макар че нямаше да оживеят, ако изобщо можеше да се каже така, обсадените рицари на смъртта нямаше да се хвърлят в прегръдката на смъртта сами. Все още отслабен от атаката и опита си да я потуши, Антонидас не можеше да направи друго, освен да гледа безпомощно как двамата рицари на смъртта се обърнаха с все още пламтящи тела и се нахвърлиха върху жената, която го беше спасила. Бледото лице на Сатера се изкриви, главата й се килна назад, а черната й коса се развя около нея като наметало, докато въздухът напускаше дробовете й. Антонидас чу звук от пропукване, когато усилващият се натиск премаза гърдите й и строши костите й.

— Сатера! Не!

Антонидас се обърна и видя принц Кейл’тас, чието изражение бе изкривено от гняв от смъртта на близкия му другар и колега. Елфът вдигна ръце и рязко ги изпъна встрани. Един от рицарите на смъртта се сгърчи и изкрещя, когато тялото му буквално се разкъса на парчета. Страховитата гледка извади Антонидас от унеса му.

— Кейл’тас! — извика той насред врявата, опитвайки се да се изправи на крака. — Кейл’тас!

При втория му опит елфът се обърна и съзря Антонидас с пронизващите си очи.

— Не им позволявай да се телепортират! — извика Антонидас, отблъсквайки атаката от мълния, която се разби в щита, който той бързо успя да издигне около себе си.

Елфският принц поклати глава, сякаш за да се осъзнае, и кимна. Той насочи цялата си ярост към нарушителите и вдигна ръце за следващото си заклинание, а водачът им самодоволно му се усмихна.

— Рицари на смъртта, при мен! — извика той, вдигайки високо Окото на Даларан.

Малкото останали рицари се подчиниха и се събраха в кръг с гръб към господаря си, за да го защитят. Докато Кейл’тас произнасяше края на заклинанието си, сенките около нарушителите се свиха и този път придобиха виолетов оттенък заради светлината на Окото, а формите на рицарите на смъртта избледняха. И изчезнаха за миг. Кейл’тас изруга на родния си език.

Плячката избяга… но все пак можеше да бъдат проследени и хванати на мястото, където се бяха телепортирали. Антонидас произнесе заклинанието, изменяйки го леко, за да се материализира точно при рицарите на смъртта. И внезапно се намери на един широк балкон, който веднага разпозна — намираше се на един от горните етажи на Виолетовата цитадела. Рицарите на смъртта се бяха скупчили е единия край, а водачът им стоеше гордо сред тях, с Окото в ръка. Не след дълго Крас, Кейл’тас и останалите се появиха. Кейл’тас и Антонидас бяха подготвили заклинанията си както в главата, така и на устата си и този път имаха успех. Водачът на рицарите на смъртта се обърна изненадан към Антонидас и архимагът си позволи една лека усмивка.

— Вие бяхте по-бързи в хранилището, но ние сме по-бързи тук. Магическата преграда на балкона няма да ви позволи да се телепортирате. Няма накъде да бягате — извика Антонидас, взирайки се право във водача на рицарите.

Сега те щяха да могат да ги хванат или убият, запазвайки поне един, от когото да откопчат някаква информация. Така щяха да узнаят много повече за новите водачи на Ордата и плановете им.

— Може би — отвърна спокойно водачът на рицарите на смъртта, а гласът му се понесе безпрепятствено. — Но защо ни е да бягаме, след като можем да летим?

В същия миг зад него се завихри вятър толкова силно, че Антонидас се олюля. Последва свистящ звук, който се усили и накрая като че ли парче от нощното небе полетя надолу към балкона. Мракът бавно придоби формата на няколко дълги змиевидни форми, които се носеха точно до ръба на балкона, а от черните им лица заблестяха зловещи очи. Антонидас вече усещаше горещината, която излъчваха, и ризата му бързо плувна в пот.

— Глупав човек! Наистина ли помисли, че сме дошли сами? — попита водачът на рицарите на смъртта и се изсмя.

Най-едрият дракон, който Антонидас някога бе виждал, се спусна към балкона и опря бодливата си издължена муцуна на парапета. Антонидас видя как Крас пребледнява и дочу думата, която прошепна.

— Детуинг.

Чувайки името си, мощният черен дракон обърна глава и се взря в Крас. Магьосникът не потрепна, но Антонидас занемя. Детуинг? Тук? Рицарят на смъртта се покачи на парапета и се намести върху гърба на Детуинг.

— Взех това, за което дойдох. Да тръгваме!

Антонидас се съвзе достатъчно, за да призове една мълния и да я засили към отдалечаващите се фигури, но тя отскочи от щитовете им. Нямаше как да се телепортира — фигурите се движеха твърде бързо и нагъсто. Кейл’тас и останалите магьосници поклатиха глави. Те не бяха достатъчно бързи, за да атакуват рицарите на смъртта, без да си навлекат гнева на някой дракон, който с радост щеше да изпепели цялата цитадела.

Като че да потвърдят заплахата, два дракона изведнъж се отдалечиха от Детуинг, приближиха и отвориха широко уста. Магьосниците едва успяха да издигнат щитове навреме. От зиналата им паст изригна червеникаво златен поток, който се удари в балкона и възпламени завесите, свитъците и всичко в стаята зад тях. Антонидас изруга под нос, гледайки как останалите рицари на смъртта се качват на гърбовете на други черни дракони, понасят се във въздуха и изчезват. Той знаеше, че мощните създания лесно биха пробили изградените от него защити, които не бяха предназначени за подобни гиганти.

Отчаяние прониза стария архимаг. Той и останалите от Кирин Тор бяха отговорни за защитата на града и хората му. И тази нощ той ги провали. Антонидас винаги бе твърдял, че всеки магьосник трябва да познава границите на възможностите си и сега самият той разбра кои са неговите. Той се взря в небето и потърси следа от натрапниците, но напразно. Бяха изчезнали заедно с Окото на Даларан, което бе един от най-мощните артефакти на този град.

„Взех това, за което дойдох“ — бе казал рицарят на смъртта. Антонидас знаеше за какво говори. Въпросът беше защо?