Отвъд Тъмния портал

Тринадесет

Кадгар беше в залата за срещи — едно от малкото напълно завършени помещения в Недъргард. Той настояваше да остане на балкона и да продължи да помага в защитата срещу Ордата, но Туралиън го убеди да влезе за малко вътре и да хапне нещо.

— Архимаг или не, няма да си от помощ на никого, ако припаднеш от глад или умора — бе отбелязал другарят му.

И имаше право, затова Кадгар се съгласи да се оттегли и покорно изяде купата с яхния, която някой побърза да постави пред него. Поне това помнеше, че направи, а сега изведнъж осъзна, че е бил заспал. Сънят му бе сладко-горчив и в него Кадгар отново беше млад.

Той обърна гладко избръснатото си лице към нощното небе и остави лунната светлина да го облее, а вятърът да развее тъмната му коса, в която имаше само един сребърен кичур. Кадгар вдигна ръце и се удиви колко млади и силни изглеждаха — без бръчки и петна. После закрачи към Лордерон като гигант, минавайки цели километри с една крачка, а главата му се опираше в облаците. Макар да беше нощ, той вървеше уверено, сякаш краката му знаеха пътя. По едно време се озова срещу Даларан, прекрачи езерото и се изправи до града на магьосниците. Въпреки късния час, от една-единствена стая във Виолетовата цитадела се виждаше светлина и Кадгар се насочи към нея. Той се заиздига нагоре и започна да се смалява, наближавайки стаята. Когато краката му стъпиха върху балкона, магьосникът отново бе възвърнал нормалните си размери. Вратата беше отворена, той отметна тънките завеси, които спираха нощните насекоми, но не и лунната светлина, и влезе.

— Добре дошъл, Кадгар. Заповядай при мен.

Кадгар не се изненада да види Антонидас, както и да осъзнае, че се намира в личните покои на Кирин Тор. Той седна в предложения му стол и прие чашата вино, която другият архимаг му подаде. И с леко удивление забеляза, че Антонидас с посребряващата си дълга кафява брада сега изглежда по-възрастен. Обикновено всеки, който не ги познаваше, щеше да помисли, че Кадгар е по-старият магьосник, заради снежнобялата му брада, въпреки че Антонидас го водеше с няколко десетки години опит.

— Благодаря — каза тихо Кадгар, след като и двамата отпиха от виното си. Той посочи младежкото си лице и силното си, стройно тяло. — Благодаря и за това.

Антонидас изглеждаше леко притеснен.

— Реших, че така ще се почувстваш малко по-добре.

— Липсваше ми… това да съм млад. Но не бих променил нищо от миналото. Медив трябваше да бъде спрян… пък и през повечето време не ми пречи… Но понякога ми липсва.

— … Знам.

Кадгар смени темата.

— Това не е обикновен сън, нали?

Антонидас поклати глава.

— Не, за съжаление, не. Имам лоши новини. Черният орляк се е съюзил с Ордата.

Кадгар едва не се задави с виното си.

— Черният орляк? — повтори той. — Ами червеният? Двата орляка са смъртни врагове.

Домакинът му сви рамене.

— Червените не са се мяркали от доста време. Може и да са успели да се освободят от властта на Ордата. Но орките са открили нови съюзници и този път явно на добра воля.

Кадгар поклати глава.

— Към Недъргард ли са се насочили?

— Не знам — призна Антонидас. — Може би. Вече бяха тук, а също и в Алтерак. — Той се намръщи. — Откраднаха Окото на Даларан, Кадгар.

— Окото? — Кадгар знаеше какъв удар бе това за града на магьосниците. — Но какво ще прави Ордата с него?

— Нямам представа, но орките дойдоха специално за него — продължи Антонидас. — Шепа рицари на смъртта успяха да пробият защитите ни, взеха го и избягаха с помощта на драконите. Малко по-късно отново драконите са избили силите на Алианса, настанени в Алтерак, без съмнение по заповед на предателя Перинолд.

Кадгар се опули.

— Как е успял да го направи този път?

— Да, това е поредната загадка. Знам, че и без това ти е много натоварено, Кадгар, но реших, че трябва да знаеш.

— Благодаря — отвърна искрено Кадгар. — Да. Наистина бих предпочел да знам — той въздъхна замислено и за миг се протегна да поглади брадата си, но напипа само голата си брадичка. — И сигурно ще мога да разбера защо се случва всичко това. Първо Книгата на Медив, а сега и Окото на Даларан. Защо точно тези неща? — Той остави чашата си върху бюрото на Антонидас и се изправи неохотно. — Трябва да се връщам.

Кадгар отново трябваше да бъде момчето в тялото на старец. Отново да гледа как Алериа и Туралиън разиграват болезнената си драма на взаимно отричане и самота, когато само един глупак не би видял, че са много по-силни и щастливи заедно. Отново да се бори с орки и да затваря портали, и да носи тежестта на този свят върху изкуствено състарените си плещи. Той въздъхна дълбоко.

— Както желаеш. Късмет, момчето ми — Антонидас махна с ръка и Кадгар се събуди, седнал на масата в залата за срещи в Недъргард.

Той отново бе в старото си тяло и почувства тъжна болка, виждайки сбръчканите си ръце и дългата си бяла брада. После се изправи и остави зад гърба си както съня, така и залата. Близо до главните порти той забеляза Туралиън и още няколко мъже, които се бяха насъбрали около нов пленник. Те вдигнаха поглед, когато ги наближи, и отстъпиха назад. Архимагът потисна погнусата си, когато видя гниещото някога човешко лице и блестящите червени очи.

— Кадгар! — извика Туралиън, забелязвайки другаря си. — Тъкмо се канех да те повикам.

— Да не би да имаш нужда от помощ с този тук? Светлината не помогна ли?

Туралиън изглеждаше притеснен.

— Тъкмо напротив. Реакцията му бе толкова бурна, че се уплаших да не го убия. Мислех, че може би ти…

— Разбира се. — Кадгар се наведе към пленника и срещна яростния му поглед. — Имаш ли име, рицарю на смъртта?

Съществото само се ухили и продължи да се опитва да освободи завързаните си крайници. Но въжетата бяха здраво стегнати.

— Щом така предпочиташ — каза Кадгар и сви рамене.

Той призова силата си и я фокусира в един светлинен лъч. Магията му лесно премина през защитата на съществото от Ордата, както вероятно бе успяла и Светлината на Туралиън, но макар че рицарят на смъртта леко потръпна, поне не се сгърчи от болка, която да му попречи да говори. И той щеше да проговори.

— Името ти?

Рицарят на смъртта го изгледа злобно с убийствен поглед, но устата му се отвори и от нея сякаш сами излязоха думите:

— Газ Соулрипър.

— Добре. А сега ми кажи защо Ордата възстанови портала? — настоя Кадгар, а Туралиън и останалите се скупчиха зад гърба му.

— Нер’зул — отвърна той. — Нер’зул използва Черепа на Гул’дан, за да разшири рифта.

— Възможно ли е такова нещо? — попита Туралиън.

— Напълно е възможно — отвърна Кадгар. — И сега всичко започва да се изяснява. Знаем, че Гул’дан е създал Тъмния портал с помощта на Медив. Изглежда останките му все още са свързани с него и следователно могат бъдат използвани за контрол върху рифта. Също както Книгата на Медив.

Нер’зул е имал нужда от Гул’дан, или поне от черепа му, за да възстанови портала. А без него Кадгар не би могъл да го затвори, или поне не изцяло. И сега вече той разбра защо рифтът не е изчезнал напълно. Без Черепа на Гул’дан Кадгар никога не би могъл да затвори портала завинаги. А без книгата на Медив не би могъл да е сигурен, че е използвал правилното заклинание.

Той усети потупване по рамото. Вдигна очи и видя, че Туралиън му прави знак да отстъпи встрани. Объркан, Кадгар се подчини.

— Добри новини — каза Туралиън. — Силите ни отблъскват Ордата обратно към Тъмния портал. Получихме вест и от Адмирал Праудмуър. Другите орки също бягат натам. Изглежда група орки са откраднали няколко кораба от пристанище Менетил с помощта на черните дракони, ако можеш да повярваш!

Кадгар въздъхна, спомняйки си за разговора си с Антонидас.

— Аз мога да повярвам. Аз… почакай малко. Кораби ли каза?

— Да. Насочили са се на югозапад към Голямо море.

Кадгар сграбчи туниката на Туралиън.

— Югозапад? По дяволите!

— Какво има, Кадгар?

— Орките не бягат. Корабите… тръгнали са към Гробницата на Саргерас. Гул’дан успя да стигне до нея и намери смъртта си там!

— Защо им е на орките да го правят отново? Медив е мъртъв, а Саргерас го няма. Гробницата е празна — очите му леко се разшириха — … нали така?

Всичко си дойде на мястото.

— Саргерас го няма — каза бавно Кадгар, — но това не значи, че гробницата е празна. Знаем, че орките търсят артефакти. Ами ако Саргерас е оставил нещо там? Защитата на гробницата не позволява на никое същество от Азерот да влезе в нея, но орките не са от тук! За тях няма пречка да влязат, както нищо не спря Гул’дан, когато… Това е! Това трябва да е!

Кадгар се обърна към рицаря на смъртта и се подпря на колене до него.

— Защо Нер’зул е изпратил орките до Гробницата на Саргерас?

Газ Соулрипър се изсмя, а зловонният дъх от мъртвите му дробове обви лицето на Кадгар. Той се бе свил за краткото време, в което можа да си отдъхне от пленителите си, и сега не възнамеряваше да им съдейства повече. Кадгар се намръщи. Той отново призова магията си, този път без никакво усилие, и сиянието й се проточи като пика към челото на съществото. Соулрипър се сгърчи от болка, но замълча.

— Кажи ни!

— Ние… не ни интересува светът ви! — изсумтя Соулрипър и стисна здраво ръце.

Кадгар раздвижи леко пръсти и този път Газ Соулрипър изрева.

— Ще трябва да се постараеш повече!

— А-ха!

Рицарят на смъртта прехапа устни от болка и зъбите му се впиха в гниещата му плът.

— Съдбата ни… е по-голяма, отколкото можеш да си представиш, човеко!

Кадгар усети как пулсът му се усилва. Тези полуистини, тези намеци… Каква всъщност беше реалността? По челото му изби пот, но не от напрежението. Той стисна ръка и рицарят на смъртта се преви.

— Кадгар… — промълви Туралиън, потръпвайки леко.

— Мога да продължа така цял ден, Соулрипър — каза Кадгар. — Но не получи отговор и вдигна лявата си ръка до дясната.

— Артефакт! — извика рицарят на смъртта. — От гробницата… Скиптъра на Саргерас.

— Така е по-добре. И за какво ви е той?

— С него и Книгата на Медив и Окото на Даларан Нер’зул може… не!

Кадгар се изуми от съпротивата, която рицарят на смъртта му оказваше. Също като Туралиън, той не одобряваше измъчването, но точно сега им оставаше толкова малко…

— Какво може да направи той? Кажи ни!

— М-може да… отвори портали от Дренор към други светове.

Кадгар внезапно спря атаката си над рицаря на смъртта, който се преви и заръмжа от болка. Занемял, архимагът седна и вдигна поглед към Туралиън. И видя собствения си ужас, изписан в очите на младия командир.

— Други… светове? — промълви Туралиън с треперещ глас. — Азерот и Дренор… не са единствените? — Той се вторачи в рицаря на смъртта, а устните му помръднаха безмълвно. — Светове… други светове? Светове без край, безброй невинни, които да паднат жертви на Ордата?… Светлината да ни е на помощ.

Кадгар кимна.

— Знам, че е трудно за вярване. Ордата, срещу която се изправихме, бе подивяла от отчаяние и глад. Светът на орките умира и те трябваше да покорят нашия. А сега смятат да отворят портали и до други светове. Същият кошмар ще се повтори отново… и отново.

Туралиън почти не чу думите на другаря си. Те сякаш бяха заглушени от силното сърцебиене, което отекваше в ушите му. Отблъскващият вид на рицаря на смъртта също избледня, засенчен от ярката бяла светлина, която като че ли извираше от главата на паладина.

Той изгаряше от желание да защити хората си… Алианса… всичко живо на този свят от разрухата, която тези неудържими орки бяха решили да донесат. Това бе достатъчно страшно, но сега… други светове! За колко свята ставаше изобщо въпрос? За един? Два? Два милиона? Докато седеше в бялото празно пространство и танцуваше на ръба на лудостта в опита си да проумее непонятното, в него се зароди чувство на истерия. Негова бе отговорността за невинните. Той трябваше да ги защити. Но как можеше да го направи? Толкова много, които…

Изведнъж сърцебиенето му замря. И в това място на чиста ослепителна светлина той видя една фигура, която бе от светлина — самата Светлина. Тя се носеше във въздуха и сияеше, сякаш формата й бе твърда и кристална, но в същото време мека, неописуемо мека — мека като сълза, като прошка… като бледата кожа на Алериа. Около нещото трептяха златни нишки и отначало Туралиън не успя да осъзнае дали те водеха към или излизаха от него… но накрая разбра, че всъщност са и двете. Всичко бе това същество и това същество беше всичко. Командирът се изпълни със страхопочитание и отпи от красивата гледка на сияйното създание, усещайки как го зарежда с надежда и спокойствие, сякаш тялото му бе някакъв празен съд.

„Не се отчайвай“ — дойде глас на камбани, наподобяващ въздишката на океана. — „Светлината е с теб. Ние сме с теб. Независимо колко тежък е мракът, Светлината ще го прогони. Независимо в кой свят, независимо при какви същества, Светлината е винаги там, на онова място, в онази душа. Запомни това, Туралиън, и върви напред с радостно сърце.“

Сърцето на Туралиън сякаш запя в отговор на това и отново възвърна ритъма си. Той осъзна, че изобщо не беше спирало — този дълъг вцепеняващ момент на прехласване бе траял само част от секундата.

Кадгар остави Туралиън да се съвземе и накрая командирът вдигна глава. Очите му бяха фокусирани, ясни, а изражението му — решително.

— Трябва да ги спрем — заяви твърдо той. — Не можем да позволим други невинни светове да преживеят нещо… нещо… подобно. То трябва да свърши тук, в Азерот. Никой друг не трябва да познае нашето страдание. Светлината огрява и други светове и се нуждае от помощта ни. И ще я получи.

Кадгар долови мърморене от няколко възнегодували хора на Туралиън. Туралиън също ги чу и се изправи намръщен.

— Ако искате да кажете нещо, кажете го високо и ясно! — заповяда той.

Войниците, които си шушукаха, се спогледаха и един от тях пристъпи напред.

— Сър… защо просто не ги оставим? Ако има други светове, в които да отидат, може просто да ни оставят на мира?

— Дори да беше толкова просто, не можем да го допуснем. Не разбирате ли? — сопна се Туралиън. — Трябва да ги спрем. Не може да спасим нашия свят за сметка на други невинни животи!

— Освен това — намеси се Алериа, която се приближи към тях, запотена, покрита с прах и опръскана с кръв, която бе твърде тъмна, за да е нейната собствена, — какво би ги спряло да се върнат отново при нас, когато свършат с плячкосването на друго място?

Тя притежаваше изключителен слух и, естествено, бе чула всичко. На Кадгар му се стори, че изглежда по-бледа от обичайното, макар и все така зловещо сдържана.

— Да не би да искате да се изправите срещу два пъти по-голяма Орда от тази, която видяхме през Втората война — напълно обединена и способна да отваря портали от Азерот към всевъзможни светове?

Кадгар забеляза разочарованието в очите на Туралиън. Паладинът се бе надявал хората му да го разберат. И явно се бе надявал още повече да получи разбиране от страна на Алериа. Но изглежда елфата все още таеше заслепяваща омраза към орките. Тя всъщност не бе толкова загрижена за другите светове. Искаше сама да преследва и избива орки и не желаеше да споделя тази своя страховита наслада с никой друг. Тя се обърна към Туралиън, цветът на лицето й леко потъмня, но после се възстанови.

— Сър, по време на битката забелязах нещо, за което мисля, че трябва да знаете. Забелязахме група орки…

Кадгар едва чуваше музикалния й глас. Нещо друго се бе насадило в мислите му… нещо не беше наред. И в мига, когато осъзна какво е, той избухна.

— Какъв глупак съм само! — извика Кадгар, прекъсвайки Алериа. — Те не губят! — извика по-силно той. — Оттеглят се! Открили са артефактите, които са им били нужни, и сега се връщат обратно в Дренор. Самото им нападение е целяло просто да ни отвлече вниманието, а сега вече са си свършили работата!

Газ Соулрипър вдигна поглед към него, а в блестящите му очи му се четяха шок и страх. Рицарят на смъртта се изправи на крака и разкъса въжетата, с които беше вързан през ръцете, краката и гърдите. Ужасът му увеличи магическите му способности някъде дълбоко в него и Газ отблъсна умствените окови на Кадгар, и вдигна нови щитове, които блокираха рефлекторния опит на архимага да възвърне контрола си върху тях.

— Вие няма да се месите! — изрева Газ, нахвърли се върху Кадгар и сграбчи гърлото му с бронираните си ръце. — Няма да попречите да изпълним съдбата си!

Рицарят на смъртта стисна ръце и Кадгар се опита да си поеме дъх. Той продължи да се бори със съществото, въпреки вече замъгления си поглед. Пред очите му се появи мрак, сред който проблясваха диви цветове. Архимагът нито можеше да отблъсне ръцете на рицаря, нито да изрече заклинание. И изведнъж сред невероятния вихър от цветове проблесна чиста светлина. Макар и да стресна очите му, Кадгар усети как се обвива в топлина и чувство на мир, което бе в пълно противоречие с болката от ръцете, стискащи гърлото му и нараняващи плътта му. За миг той се зачуди дали не бе умрял, без да забележи.

Светлината се увеличи и отново спадна. Мъртвите ръце около гърлото на Кадгар се свиха конвулсивно, преди напрежението да изчезне напълно. Магьосникът се олюля и примигна, заслепен от ярката светлина. Закашля се и се задъха, докато дробовете му отново започнаха да се изпълват с въздух.

— Добре ли си?

Гласът бе на Туралиън, който протегна все още сияещи ръце и помогна на Кадгар да се изправи. Кадгар сведе поглед и забеляза, че виолетовата му роба изглежда пепеляво сива — само това бе останало от Газ Соулрипър. После погледна към Туралиън, за пореден път удивен от силата на младия генерал. Туралиън разбра погледа му и се усмихна смутено. Кадгар стисна ръката на другаря си.

— Благодаря ти.

— Не бях аз, а Светлината — отвърна Туралиън с типичната за него скромност.

— Е, твоята прословута Светлина го уби твърде бързо — промърмори Алериа. Дори Кадгар се сепна от отровния й глас. — Можехме да го разпитаме за каруците, които видях.

— Каруци? — възкликна Кадгар. — Кажи ни повече за тях.

Тя се обърна към него, явно по-спокойна да говори с него, вместо с Туралиън.

— Видях няколко орки да влизат в портала. Придружаваха ги черни дракони. Имаше и няколко каруци, но бяха изцяло покрити. Изглежда пренасяха нещо в техния свят.

— Но те дойдоха за артефакти, а не за сувенири — изсумтя Кадгар. — За какво са им били цели каруци?

Алериа сви рамене.

— Не знам, но реших, че трябва ви кажа.

— Още едно парче от пъзела, и то точно когато си мислех, че сме го наредили. — Кадгар изтупа с отвращение робата си и вдигна поглед към другарите си. — Предстои ни сериозна задача. Трябва да организираме поход до Дренор. И трябва да открием и убием Нер’зул, преди да е успял да отвори други портали. Трябва да си върнем артефактите, особено Книгата на Медив и Черепа на Гул’дан, и да унищожим веднъж завинаги Тъмния портал.

Туралиън кимна и с бърз жест привика един разузнавач.

— Изпрати вест до кралете на Алианса — каза бързо той. — Ордата…

Думите му бяха прекъснати от нещо, което изведнъж засенчи слънцето. Той прикри очи и погледна нагоре… и се засмя, виждайки как сянката се пръсна на няколко по-малки крилати форми, които се спуснаха към тях. Това не бяха подобните на стрели форми на дракони, тези бяха по-широки, здрави и меки, покрити с жълтеникавокафява козина и златисти и бели пера.

— Какво ви забави толкова? — извика засмяно Туралиън при вида на Кърдран Уайлдхамър — водача на джуджета Уайлдхамър, който поклати глава и изглеждаше смутен на гърба на грифона си.

— Лош вятър — призна джуджето, подготвяйки Скай’рий за приземяване.

Огромният звяр се приземи грациозно, изграчи и плесна с криле за последен път, преди ездачът й да слезе. Въпреки нажежената обстановка, Кадгар намери сили да се усмихне. Той се радваше да види здравия намръщен Кърдран.

— Пристигаш почти навреме — каза архимагът, пристъпи напред и подаде ръка на джуджето, позволявайки му да я разтърси силно. — Трябва бързо да предадете едно особено важно съобщение.

— Добре! Сти’а да ми обещаете, че с момчетата ше мо’ем да пукаме от бой ония зеленокожи, ше ви изпратим съобщението.

Той махна към няколко от хората си, които се спуснаха напред и застанаха мирно.

— Трябва да изпратим вест до няколко крале — каза Туралиън и усмивката му изчезна.

Кадгар се зачуди дали Туралиън всъщност осъзнаваше колко сериозен може да изглежда, когато се налага.

— Предайте им следното: Орките се връщат в Дренор, но са открили начин да отварят портали към други светове.

Джуджетата се опулиха.

— Пренасят и някакви каруци, натоварени с нещо явно ценно, което още не знаем какво е — продължи Туралиън. — Смятаме да ги проследим и да преминем през Тъмния портал, за да им попречим да отворят други портали. И ще вземем всички необходими за това мерки.

— Сигурен ли си, момко? — попита тихо Кърдран, а Туралиън кимна утвърдително.

Всички замълчаха за миг — те знаеха, че Туралиън е прав за това, което трябва да се направи, но реалността ги оставяше без думи.

— Побързайте — каза Туралиън. — Нека грифоните ви си заслужат хубавата вечеря.

Вестоносците отдадоха чест, качиха се на грифоните си и поеха към небето. Туралиън се обърна към другарите си.

— А сега — каза мрачно той — пригответе се да напуснем родния си свят.