Отвъд Тъмния портал

Пет

— Какво? — Туралиън, Генерал на силите на Алианса, паладин на Сребърната ръка34, се вторачи напълно изумен в дребната фигура, която седеше пред него.

— Проблем с плъховете! — възкликна гномът.

— Когато ми каза, че има проблем с природата, който заплашва да разруши цялата трамвайна конструкция — започна бавно Туралиън, — реших, че сте се натъкнали на подземно езеро или може би съществата в… — гласът му заглъхна. — Но каза плъхове, нали?

— Точно така! — Тинкър Гелбин Мекаторк, ръководител на проекта по конструиране на механична транспортна система, която да свързва Стормуинд и Айрънфордж35, потръпна. — Ужасни са тези гадини. Някои от телата, които открихме, бяха то-о-олкова големи!

Мекаторк разпери ръце на разстояние около петнадесет сантиметра. Е, за неговата дребна фигура това си бе значителна големина, но все пак… инженерът бе извикал по спешност генерала на Алианса заради някакъв проблем с плъхове?

Туралиън не беше сигурен какво да мисли за дребните същества, които бяха добри приятели с джуджетата. Ако Мекаторк, който бе дошъл в Стормуинд преди няколко години със специално поръчение от краля на джуджетата Магни Бронзбиърд36, бе типичен представител на вида си, то гномите явно бяха доста интересно племе. Мекаторк говореше бързо и използваше думи, които Туралиън не познаваше, но иначе правеше впечатление на добродушен другар. Изправен, представителят на гномите дори не стигаше до бедрото на Туралиън, и сега бе напълно прикрит в огромния стол, в който седеше. Масата беше на нивото на светлите му очи и в един момент той въздъхна раздразнено и просто се качи върху чертежите, които бе разгънал минути след като пристигна.

— Напълно са унищожили прототипа, прегризали са линиите тук, тук и тук — продължи Мекаторк, сочейки с тънкия си пръст определени точки от чертежа. — Не можем да го извадим или дори поправим, без да пожертваме още добри хора с тези ужасни твари. Последният екип, който изпратихме след тях… е, не беше красива гледка.

Големите му очи изглеждаха сериозни и Туралиън кимна. Идеята за трамвай му се стори чудесна, когато бе предложена за пръв път скоро след Втората война. Реконструкцията на Стормуинд бележеше напредък, но бавно… Пътят от Айрънфордж до Стормуинд бе дълъг и опасен и крал Бронзбиърд береше ядове, когато припасите за съюзниците му закъсняваха. В тези моменти Туралиън се чувстваше като нагазил в дълбоки води, както и всеки път, когато Мекаторк пристигнеше с новини или да докладва за проблеми. Той беше паладин, воин по призвание и жрец по обучение. Слабо познаваше простите строежи, а този „трамвай“ за него бе напълно чужда територия. Особено, когато Мекаторк говореше толкова бързо. Туралиън беше разбрал, че гномите са невероятно, ако не и ексцентрично интелигентни и бе склонен да вярва, че тази… измишльотина, предложена от Мекаторк, би вършила дори и половината работа, която гномът твърдеше, че ще може да прави. Генералът помнеше първия им разговор.

„Колко безопасно ще бъде?“ — беше попитал той.

„Ъ-ъм… Имай предвид, че това е последен писък на технологията все пак“ — бе отвърнал Мекаторк, прокарвайки ръка по гъстите си мустаци, преминаващи в бакенбарди. — „Но смея да вярвам, че ще бъде точно толкова безопасно, колкото всяко друго гномско творение.“

Нещо в гласа му бе накарало Туралиън да реши, че това може би значи съвсем не безопасно. Но той не беше строител, нито инженер. И все пак следеше работата, докато не се появи този проблем с плъхове.

— Разбирам, че плъховете са сравнително по-едри и следователно по-опасни за твоите хора, отколкото за моите — каза Туралиън колкото може по-дипломатично, въпреки че се зачуди защо Бронзбиърд не се бяха заели с този въпрос от техния край на линията. — И не мога да позволя да продължават да гризат кабелите. Ще изпратя някои от хората си до Айрънфордж с теб. Те ще… ъ-ъ… заловят вредителите и ще ти помогнат с ремонтите.

Мекаторк реагира така, сякаш пред него седеше Дядо Мраз37.

— Благодаря ти, благодаря! Това е чудесно. За нула време ще се върнем на релсите. И най-накрая ще можем да се справим с оня досаден въпрос за подпочвените води.

Гномът се изхлузи от стола, подаде малката си ръка на Туралиън и силно разтърси неговата.

— Иди да говориш с Арамил — каза Туралиън, насочвайки’ гнома към бившия страж и настоящ негов помощник по всички невоенни въпроси. — Той ще се погрижи за приготовленията.

Туралиън се загледа в отдалечаващия се гном, а после се върна към кореспонденцията си. Десетки писма от толкова много хора и всички искаха нещо от него. Той прокара ръка през късата си руса коса и въздъхна. Една разходка нямаше да му се отрази зле.

Той излезе навън, където въздухът бе чист и свеж, въпреки надвисналите облаци. Запъти се към канала и погледна към отражението си във вече чистата вода. Туралиън не бе идвал в Стормуинд, докато не пристигна тук с хората си преди две години и не бе обременен от ужаса на спомените за това какъв е бил градът, преди да падне. Но въпреки това положението тук беше ужасно. Прочутите канали бяха запушени — с камъни, дърва, мръсотия и… с осквернени тела. Мъртвите бяха почтително погребани, а мръсотията бе изчистена. Сега каналите отново бяха чисти и свързваха различни части от града. Туралиън вдигна очи към белия камък, който сега бе посивял на отслабващата светлина, и червените покриви. Кварталът на джуджетата приютяваше много от работниците Бронзбиърд, изпратени заедно с Мекаторк, и се намираше в близост до катедралата.

Когато се запъти натам, отекна гръм. Той се загледа във величествената сграда, която бе една от първите изцяло завършени постройки. Орките бяха нанесли сериозни щети, но въпреки това мястото предлагаше подслон — явно врагът не бе подозирал, че под катедралата също има просторни помещения и катакомби. Десетки хора се били скрили там под дебелия камък, докато над тях бушувал ужасът. Това бе една от малкото достатъчно просторни сгради, която да подслони бежанците в първоначалните етапи на реконструкцията. Тук се стичаха болни, ранени или просто хора, които се нуждаеха от допир със Светлината. Като Туралиън.

— У-уф!

Той се препъна, толкова потънал в мисли, че дори не забеляза двете деца, които се сблъскаха с него.

— Извинете, господине! — извика момчето.

Момичето вдигна сериозни кафяви очи към него. Туралиън се усмихна и го помилва по главата, а после се обърна към момчето.

— С такава атака един ден ще станеш велик воин.

— О, да, сър. Надявам се, сър! Мислите ли, че орките ще бъдат избити, докато порасна достатъчно, за да се бия с тях?

Усмивката на Туралиън помръкна.

— Сигурен съм, че ще служиш добре на Алианса — отвърна той, избягвайки въпроса.

Отмъщение. Пламенната нужда и гняв, които подклаждаше в сърцето си, костваха на Туралиън някого, когото обичаше. Той не можеше да си позволи да насажда расистка омраза у едно дете. Задържа ръката си върху главата на момичето и произнесе кратка молитва. Около ръката му засия светлина и за миг обля детето. Туралиън вдигна другата си ръка и благослови и момчето. Очите и на двете деца се озариха от страхопочитание.

— Нека Светлината ви благослови. А сега по-добре се прибирайте у дома. Изглежда скоро ще завали.

Момчето кимна и хвана сестра си за ръка.

— Благодарим, господин паладин!

Децата се затичаха към дома си. Явно не беше далеч, осъзна Туралиън, виждайки, че се насочват към сградата до катедралата. Сиропиталището. Толкова много сираци. Толкова много изгубени животи.

Отново отекна гръм и небесата се отприщиха. Силен дъжд заля улиците. Туралиън въздъхна, придърпа пелерината си и изтича по стъпалата, които водеха до катедралата, но бързо подгизна, въпреки малкото разстояние. Мирисът на тамян и мекият, едва доловим напевен звук, идващ някъде от вътрешността на сградата, веднага го успокоиха. Той бе свикнал да раздава заповеди, да води битки и да се измъква от тях, облян в кръв — оркска или неговата собствена. И беше хубаво отново да се завърне в църквата и да си спомни времето, когато бе обикновен свещеник.

Лека усмивка се прокрадна по устните му, когато видя братята си — рицарите на Сребърната ръка, които изпълняваха задълженията си тук така, както го правеха и на бойното поле. Архиепископ Алонс Фейол бе създал Ордена преди три години и по негово поръчение сега паладините покорно служеха на хората, пострадали от войната. Туралиън се огледа и забеляза Утър, на когото самият той бе дал титлата „Носителя на Светлината“38. Туралиън бе свикнал да вижда едрия мъж в пълна броня и размахващ оръжие, а морскосините му очи да са изпълнени с вяра, докато Светлината му дава сили за мощни атаки. Но сега Утър бе облечен с проста роба. Той се грижеше за една жена, която изглеждаше напълно изтощена, внимателно забърсваше челото й с влажна кърпа, а със свободната си ръка люлееше нещо.

Туралиън се приближи и видя, че вързопът, който Утър държеше, всъщност бе новородено дете, чиято кожа все още бе на петна от раждането. Майката се усмихна уморено и се присегна към рожбата си. Жизненият здрав плач бе силна, сладка песен на надежда. Утър положи ръка върху жената и детето и ги благослови, също както Туралиън бе направил малко по-рано с двете сирачета. Туралиън осъзна, че макар Утър да се чувства като у дома си на бойното поле, използвайки Светлината, за да отнема живота на тези, които се опитваха да отнемат неговия, той бе също толкова у дома си тук, в катедралата, където посрещаше новия живот в този свят. Това бе двойствената същност на паладините — те бяха едновременно воини и лечители. Утър вдигна поглед и се усмихна, стана на крака и поздрави другаря си.

— Туралиън — каза той с дълбок, дрезгав глас. Двамата паладини стиснаха ръце. — Радвам се да те видя. Крайно време бе да ни посетиш тук.

Той приятелски смуши с юмрук по-младия мъж.

— Прав си — съгласи се Туралиън и се засмя. — Радвам се, че съм тук. Лесно можеш да се главозамаеш от работата, които трябва да се свърши, но никога не може да приключи напълно. Като проблема с плъховете.

— Моля?

— Ще ти кажа по-късно, а засега… с какво мога да помогна?

„Това има по-голямо значение“, мислеше си той. „А не седенето в крепостта сред бумагите.“

Утър леко присви очи, поглеждайки зад рамото му.

— Мисля, че точно тук те чака недовършена работа — каза той.

— Така ли? — отвърна небрежно той и се обърна назад.

И сякаш видя призрак, един миг във времето и пространството се измести и зае противоречивото си място. Тя стоеше пред него, с подгизнало лице, коса и дрехи, а смарагдовите й очи срещнаха неговите. Явно бе пътувала в дъжда и изглеждаше по същия начин, както когато преди две години дойде при него в… Алериа Уиндранър присви очи, сякаш си спомняше същата нощ, но явно това не й навя приятни чувства. Туралиън усети студени тръпки, които нямаха нищо общо с мокрите му дрехи. Тя се поклони бързо — първо на Утър, а после и на него.

— Носителю на Светлината. Генерале.

А-ах! Значи така ще си говорим.

— Рейнджър — той почти се изненада колко спокойно прозвуча собственият му глас. Очакваше да потрепери от силната емоция. — Какво те води насам?

— Новини — отвърна тя. — От най-лошите. — Очите й проблеснаха към Туралиън, а после и към Утър. — Иначе едва ли има причина да дойда.

Туралиън усети как някакво мускулче по бузата му потрепва и стисна зъби.

— Тогава ги сподели.

Елфата се огледа, леко презрително.

— Чудя се дали не съм попаднала на грешното място за помощ. Не очаквах да открия генерали, рицари и почетни воини да се грижат за новородени в църква.

Туралиън посрещна гнева, който засенчи болката в сърцето му.

— Служим на тези, които се нуждаят от нас, Алериа. Всички го правим. И съм сигурен, че не си била целия път до тук само за да ни обиждаш. Говори.

Алериа въздъхна.

— Съвсем наскоро се срещнах с Кадгар и няколко от владетелите от Алианса, включително твоя крал. Изглежда е останал някакъв пространствен рифт на мястото на Тъмния портал. Кадгар мисли, че много скоро орките… може би цяла втора Орда може да премине през него. Той ме изпрати на грифона, за да те информирам за това възможно най-бързо.

Елфата успя да получи пълното им внимание, а те я слушаха мълчаливо, докато тя им повтори всичко, което бе научила. Не за пръв път след смъртта на Лъва на Азерот, на Туралиън му се прииска Андуин Лотар да е тук сега. Той често се чувстваше така, когато му се налагаше да взема трудни решения, да влиза в тежка битка или просто да има нужда да поговори с някого. Лотар би се отзовал моментално, спокойно, но решително и всички други биха го последвали безрезервно. Макар ветераните от войната сега да се наричаха Синове на Лотар, самият Туралиън — лейтенантът на Лотар, не харесваше това име. Той не се чувстваше като син на този велик мъж, въпреки че беше готов да защитава идеалите му до последния си дъх. Генералът все още размишляваше, когато Алериа замлъкна и обърна въпросителен поглед към него.

— Е? — настоя тя.

— Какво мислят джуджетата Уайлдхамър за всичко това? Какво казва Кърдран?

— Не съм сигурна, че знае — призна Алериа. Русокосият рейнджър поне не скри смута си от думите си.

— Какво? Прелетяла си целия път да ме информираш, и то на един от техните грифони! И никой не е докладвал за това на водача на Уайлдхамър?

Тя отново сви рамене, а Туралиън сподави ругатнята си. По време на Втората война целят Алианс се бори в съюз — елфи, хора и джуджета — братовчедите Уайлдхамър и Бронзбиърд също — рамо до рамо. Но през последните няколко години изглежда човешките владетели се бяха дистанцирали от другите раси. Елфите все пак участваха в защитата на Недъргард, но това бе заради влечението им към всичко магическо, а не толкова заради желанието им да помогнат на хората. Джуджетата Бронзбиърд бяха изпратили посланик Мурадин Бронзбиърд в Лордерон и поддържаха тесни връзки с крал Теренас. А тук, в Стормуинд, дойдоха веселият Мекаторк и помощниците му. Туралиън усети топлината от срама, който се надигна в него при мисълта за насмешката, която бе изпитал към Мекаторк и хората му, които вършеха безценна работа на непознати. Но въпреки цялата вярност, храброст и умения на Уайлдхамър, много от хората гледаха на ездачите на грифони като на диваци.

— Ще чакаш инструкции от джуджетата ли? Или може би от духа на Лотар?

Туралиън се намръщи. Бузите на Алериа поруменяха и тя сведе поглед, осъзнавайки, че е прекрачила границата.

— Уайлдхамър бяха наши верни съюзници — каза Туралиън с мек, но сериозен глас. — Те са част от Алианса като всички останали. Ще се погрижа да бъдат информирани за това възможно най-скоро.

— Трябва да тръгнем веднага — заяви Алериа. — Грифонът ще те отнесе в Лордерон, аз ще стигна до там по мой начин.

Значи тя дори не желаеше да язди с него. Туралиън не отговори веднага. Той погледна към Утър, който се опитваше да сдържи собствените си емоции. Очите им се срещнаха за миг. Утър кимна и се обърна към майката и новороденото й.

— Ти ще доведеш членовете на Ордена, нали? — каза Алериа почти нехайно, сякаш вече знаеше отговора. Но когато Туралиън поклати глава, тя занемя. — Какво? Защо не?

— Архиепископът иска да останат в Лордерон, за да се грижат за хората в нужда.

— Ти дори не си попитал!

— Знам и без да питам. Не се тревожи. Ако се наложи, ще дойдат. Но нуждата се появява под различни форми. Ела, искам да поговоря с теб.

— Трябва да…

— Пет минути няма да променят нищо.

Тя се намръщи. Той осъзна, че елфата трепери. Една дъждовна капка се стече от мократа й коса, наподобявайки сълза, но всъщност далеч не беше нещо толкова мило. В този миг той просто искаше да я придърпа в обятията си. Тази студенина, тази язвителна злъч, която тровеше думите й и загрозяваше прекрасното й лице с омраза… той знаеше, че е това. И знаеше защо я изпитва. И това знание бе като нож в сърцето му.

— Писах ти, а ти така и не ми отговори — каза тихо той.

Тя сви рамене и рефлекторно придърпа мантията около финото си тяло, макар че всъщност се нуждаеше от сухи дрехи.

— Пътувах. Патрулирах. Последната ми задача бе да патрулирам в планините Алтерак — каза Алериа. — Носеха се слухове, че по върховете се крият орки — тя си позволи мрачна усмивка. — Открихме десетина.

Туралиън нямаше нужда да пита какво тя и рейнджърите й бяха направили, откривайки орките. Дори се зачуди дали не бе започнала да си взема трофеи. Веднъж я беше видял наведена над едно тяло — с дива усмивка на лицето и остана поразен от радостта, с която отне живот.

— Алериа — каза тихо той. — Не спрях да ти пиша, а ти не ми отговори нито веднъж. Нищо не ми дължиш. Разбирам. Но ако… това, което се случи между нас, означава, че няма да можем да работим заедно, трябва да знам още сега. Аз съм твой командир. Аз… Алианса… не можем да си позволим да разберем чак на бойното поле, че не ме слушаш или не желаеш да се подчиниш.

Той изчака елфата да вдигне очи към него.

— Има ли някакъв проблем с това?

— Няма проблем — отвърна рязко русокосата елфа. — Алианса иска всички орки мъртви. Аз също. Можем да работим заедно в името на това.

— Това ли сме вече за теб — средство за постигане на цел? Начин да бъдат убити по-бързо повече орки?

— А какво друго? — отвърна тя. — Кадгар ме откри само защото групата ми бе на лов за орки в Алтерак. Съгласих се да се срещнем в Недъргард, защото вестоносецът каза, че става въпрос за орки. Приех да те информирам по същата причина. — Тя се намръщи. — И колкото по-скоро стигнем до Лордерон, толкова по-скоро ще мога да продължа да търся онези зеленокожи твари и да прочистя земята от покварата им! — гласът й се усили яростно, а очите й проблеснаха. Няколко души обърнаха глави към тях. — Ще ги избия… до крак. Дори да ми отнеме сто години!

Туралиън усети как тръпки побиват цялото му тяло.

— Алериа — започна той, снишавайки гласа си. — Говориш за геноцид.

Усмивката, която се появи на устните й, бе злорада.

— Геноцид е, когато се избиват хора. Това е просто прочистване от вредители.

Той остана шокиран, съзнавайки, че тя всъщност наистина си вярва. Тя наистина не приемаше орките като съзнателни същества. Виждаше в тях само долни твари, чудовища… като плъхове. Туралиън знаеше, че е убил много орки… и често го бе правил с гневно сърце, заради всичко, което бяха причинили на хората му. Но това… Алериа не искаше справедливост. Тя не искаше орките да си платят за извършените престъпления, тя искаше да ги нарани. Искаше да заличи цялата им раса.

Той пристъпи към нея и протегна ръка с надежда да я приеме.

— Ти загуби толкова много, знам.

Алериа отблъсна ръката му.

— Ха! Човек да ми говори за загуба! Какво знаеш ти за това? Животът ви е толкова кратък, че дори нямате време да разберете какво означава да обичаш някого истински!

Туралиън усети как пребледнява. За миг не можа да продума. Тя го гледаше предизвикателно и дишаше тежко.

— Само защото живеете по-дълго, не означава, че можете да чувствате повече — каза той. — Повярвай ми.

Той се усмихна леко, а лицето й стана още по-сурово.

— Значи си по-добър от мен, защото живееш то-олкова дълго? — предизвика го тя, щраквайки с пръсти. — Или си по-добър заради скъпоценната си Светлина?

— Алериа, аз искам само справедливост. Много добре го знаеш. Но ти не говориш за справедливост, а за отмъщение. И аз виждам какво ти причинява това. Светлината не е моя, тя е на всички. Тя лекува. Тя…

— Не ми чети лекции! — предупреди го тя, а гласът й премина в съскане. — Твоята Свещена Светлина не спря орките да преминат в нашия свят, нали? Светлината не може да възстанови опустошения ми дом или да ми върне…

Тя затвори рязко уста. Туралиън се загледа в нея и накрая въздъхна дълбоко.

— Рейнджър — каза официално той, — ето и заповедите ми. Засега ще останеш в Стормуинд, заедно с мен и половината ми войски. Свикай рейнджърите си тук. Този град тъкмо започна да си стъпва на краката. Не мога да го оставя незащитен.

Тя стисна зъби.

— Значи просто ще седим тук и ще чакаме, сър… като страхливци, сър?

Туралиън не се хвана на капана.

— Ще заповядам пълна мобилизация и когато всички дойдат, ще тръгнем заедно. Но дотогава оставаме тук.

Тя кимна.

— Ще защитаваш един град, ако е твой. Сега разбирам. Разрешете да се оттегля, за да свикам рейнджърите, сър?

Думите на Алериа трябваше да влязат под кожата му и успяха. Но Туралиън бе по-притеснен за това, което се случваше с нея и по-точно — какво тя правеше със себе си, за да си позволява да говори така. Беше се променила толкова, толкова много. За жалост той помнеше първите им реакции един към друг — как заекваше и се дивеше първо на грацията и красотата й, а после и на майсторските й умения, а тя се забавляваше и се държеше леко надменно. Той бе загубил част от удивлението си, не цялото. Никога нямаше да го загуби напълно… А тя бе започнала да го уважава. Да го харесва. Да търси компанията му, да го иска до себе си по време на битка… и дори бе започнал да вярва, че има и по-интимни чувства към него.

Но изглежда почти нищо не бе останало от онази жена. И единственото нещо, което той можеше да направи по въпроса, бе да изпитва мъка и тревога от промяната и да се чуди дали тя не бе допуснала омразата й към орките да замъгли преценката й. В името на Светлината… ако тя загинеше заради това свое безразсъдство…

Той осъзна, че я зяпа. Кимна, но не посмя да проговори, заради буцата, която бе заседнала в гърлото му. Алериа символично се поклони и се оттегли. Туралиън се загледа в нея, чудейки се дали е взел правилното решение. Какво ли щеше да направи Лотар? Дали щеше да изчака подкрепленията или веднага щеше да се впусне в битка? Дали губеше време или постъпваше разумно? Дали бе достатъчно да изпрати заместника си Данат Тролбейн и половината си сили в Недъргард сега?

Той поклати глава и се опита да подреди мислите си. Не можеше да си позволи да се двоуми точно сега, а и усещаше, че е взел правилното решение. Трябва да изпрати още вестоносци. Един до Уайлдхамър, който да го информира за ситуацията. Един до Лордерон. И един — помисли си той с лека мрачна усмивка — до Мекаторк, за да го информира, че за съжаление хората, които възнамеряваше да изпрати за вредителите, няма да могат да се явят.

Алериа не се запъти към крепостта, както бе обещала. Вместо това, веднага щом излезе от катедралата, тя се затича към величествените градски стени, а краката й се понесоха почти безшумно по улиците. Тя игнорира изненаданите погледи на минувачите, позволявайки зяпачите да подсилят гнева й, премина през портите и навлезе в гористата местност отвъд тях. Тя тича, докато накрая откри едно малко поточе и там, в подслона под дебелите клони на дърветата, се свлече на влажната земя.

Беше премръзнала и подгизнала до кости, но пренебрегна това неудобство. Срещата мина по-зле, отколкото се опасяваше. Как можеше един човек да я разтърси толкова? В сравнение с нея той бе едно дете — грубо, пискливо дете, което… дори докато търсеше думите, осъзнаваше, че греши. Туралиън бе шокиращо млад в сравнение с нея, но хората му го смятаха за достоен мъж и той бе мил, мъдър и умен… И в един момент, толкова отдавна… сякаш беше сега, тя бе решила, че го обича.

Алериа изръмжа и постави свита в юмрук ръка до сърцето си, като че ли да му попречи да се размекне. Пръстите й докоснаха сребърното колие, на което висяха три скъпоценни камъка. Беше й дадено от родителите й и символизираше връзката с това, което светът беше някога. Свят на милост, красота и баланс. Свят, който орките опорочиха завинаги.

Дърветата тук не бяха като онези в гората Евърсонг39 — онези красиви родоначалници със златни листа, чиито клони подслоняваха нея и сестрите й и… Тя стисна очи и прошепна едно име:

— Лират…

По-малкият й брат. Тя си спомни как изглеждаше последния път, когато го видя. Красив, засмян, танцуващ под златните листа на веселата мелодия на свирача. Млад, толкова млад… Той искаше да стане рейнджър като сестрите си, но в един миг, завинаги запечатан в паметта й, Алериа го гледаше как просто се радва, че е жив.

Орките го убиха, потушиха светлия му живот като пламък, задушен между два груби пръста. Те убиха толкова много, толкова много от рода й — братовчеди, лели, чичовци, племенници… убиха толкова много нейни другари, които тя познаваше още преди Туралиън да бъде роден.

И щяха да си платят за това. Ръката й стисна колието. Те щяха да страдат, както бе страдал милият малък Лират. Както бяха страдали хората й, градът й, земята й. Щяха да вкусят болка — хиляди пъти по-силна от тази, която й бяха причинили. И това щеше да е сладко… сладко като кръвта, която бе облизала от ръката си след убийството на един орк. Туралиън едва не я хвана тогава. Сега, каза си тя, той не трябва да знае. Не трябва да я спира. Не трябва да размеква сърцето й, както почти бе успял да направи веднъж. Независимо от цената, Алериа Уиндранър щеше да си отмъсти.

Отвън се лееше дъжд, но конюшните бяха сухи, макар и спарени. Мирисът на коне и кожа изпълваше влажния въздух. Животните цвилеха и риеха в покрития със слама калдъръмен под, докато ездачите им ги оседлаваха. Те бяха обучени военни коне и отдавна не бяха виждали битка. И изглеждаха притеснени от предстоящия път, колкото и самият Данат Тролбейн. Хората на Данат обаче бяха по-неопитни. Собственият му кон беше оседлан и подготвен бързо и сега задминаваше войниците.

— Побързайте! — изръмжа той на един, който явно се затрудняваше със стремената. — Не отиваме на излет!

Туралиън го беше оставил да подбере воините измежду всички военни в Стормуинд. Данат бе избрал кавалеристи, които знаеше, че ще могат да се придвижат по-бързо и след това да сформират бойните редици. Трябваше да действат бързо… но в същото време да внимават да не преуморят конете. Той подозираше, че няма да може да си позволи лукса да си почине, преди да организира и прегрупира хората си. Но повечето мъже, заедно с които се беше сражавал, сега бяха пръснати по цялата земя и нямаше време да свика всички ветерани.

— Не искаме да изпускаме битката, нали, сър? — обади се един войник, който с усмивка дръпна юздите на коня си.

Той всъщност бе малко по-голям от момче — твърде млад, за да се е сражавал във Втората война, но един от многото попълнения в армията след войната, която значително намали числеността й. Данат поклати глава и прокара ръка по посивяващата си брада, опитвайки се да си спомни името на младежа. Фарол — да, това беше.

— Не си се сражавал с орки, нали Фарол?

— Не, сър! — отвърна Фарол с широка усмивка, която показваше колко беше млад наистина. — Но изгарям от нетърпение, сър!

— Аз не — отвърна Данат, карайки войникът да зяпне учуден.

— Така ли? — попита момчето, а гласът му леко потрепери при вида на мрачното изражение на командира. — Но защо, сър? Ще ги смажем, нали, сър? Чух, че вече не са останали толкова много орки и тези, които са тук, се крият из горите и планините като диви животни!

— Да, това са онези, които успяха да избягат, преди порталът да бъде затворен — съгласи се Данат. — Но ние няма да се занимаваме с тях сега. Смята се, че Тъмния портал ще бъде отворен отново. Знаеш ли какво означава това?

Войникът преглътна тежко, а Данат повиши тон, за да може всички войници, оседлаващи конете си, да могат да го чуят.

— Означава, че ни предстои да се изправим не срещу изгубени оцелели орки, момче… Ще се изправим срещу Ордата — най-мощната бойна сила, виждана някога. А тази сила реално никога не е била побеждавана.

— Но ние спечелихме войната, сър! — запротестира един от другите мъже — Ван, спомни си Данат. — Ние ги покорихме!

— Така е — съгласи се Данат. — Но само защото част от силите им се обърна срещу тях и успяхме да ги сразим в морето. В битката при Блекрок40 видяхме само част от Ордата, но дори тогава едва ни се размина. — Той поклати глава. — Като нищо в оркския свят може да има още десетки кланове, които само чакат да нахлуят отново тук.

Той дочу мърморене и сумтене сред мъжете.

— Точно така, момчета — заяви високо той. — Много е вероятно днес да поемаме към собствената си смърт.

— Сър? Защо ни казвате това? — попита тихо Фарол.

— Защото не желая да лъжа относно шансовете ни — отговори командирът. — Имате пълното право да знаете какво ви чака. И не искам да потегляте с мисълта, че ще е лесно. Гответе се за тежка битка и стойте нащрек. Тръгнете ли с очакване за неприятности, имате по-голям шанс да оцелеете — той изведнъж се усмихна. — И тогава ще можете да се наречете Синове на Лотар.

Около него всички мъже кимнаха, вече посъвзети. Те бяха добри хора, въпреки че не бяха толкова опитни, колкото му се искаше. Той вече скърбеше за смъртта на многото, която щеше да дойде, ако порталът се отвореше наново. Но те се бяха заклели да защитават Алианса дори с цената на живота си. Той само се надяваше да не умре напразно. Въпреки че нямаше време за губене, Данат си позволи да отдели време да огледа мъжете, да запомни лицата им и да си припомни имената им. Той нямаше свои деца, но докато тези момчета бяха под негово командване, той щеше да им бъде като баща… макар да бяха Синове на Лотар. Тази мисъл го накара да се усмихне леко.

— На конете, момчета!

Две минути по-късно те яздеха в галоп надолу по калдъръмените улици на Стормуинд към портите на града.

— Слушайте! Чухте ли това?

Рандъл се засмя.

— Нещо си се изнервил, Уилъм. Това е само вятърът. — Той се огледа наоколо, а после и към пейзажа на Прокълнатите земи и потръпна. — Няма какво да го спира тук.

Уилъм кимна, но все още изглеждаше притеснен.

— Може би си прав — призна той, потърквайки лице с ръка, скрита в ръкавица. — Мразя нарядите. Защо изобщо трябва да пазим това нещо? Нали за това са магьосниците?

И двамата войници се обърнаха назад. Присвивайки очи, можеха да доловят някакъв блясък във въздуха, точно зад една купчина камъни. Изкривяването беше тясно, може би колкото човешко тяло, но двойно по-високо. Беше им казано, че от Тъмния портал е останал само рифт и тяхната работа е да го наблюдават.

— Не знам — отвърна Рандъл. — Мислиш ли, че ако нещо стане, магьосниците ще разберат първи? — Той сви рамене. — Поне работата е лесна. Пък и смяната ни свършва след час.

Уилъм понечи да каже още нещо, но спря, а очите му се разшириха.

— Ето там! — прошепна той. — Чу ли това?

— Какво да чуя…

Уилъм рязко му даде знак да замълчи. Те застинаха за момент и наостриха уши. И тогава Рандъл го чу. Беше като тих стон, а после — високо свирукане, сякаш вятърът свистеше из някаква широка поляна, преди да продължи към долината около тях. Двамата се обърнаха отново към рифта и занемяха, и едва не изпуснаха щитовете и копията си. Вече беше по-широк!

— Свири сигнала! — извика той трескаво на Уилъм, но другарят му бе замръзнал на място и не можеше да откъсне очи от гледката. — Уилъм, свири сигнала!

Докато войникът се втурна да се подчини, рифтът проблесна отново, засия по-силно, а по разширяващите му се краища се появиха цветове. Изведнъж се отвори като гладна уста, а от нея се изляха сенки. Те бързо се разпръснаха и Рандъл примигна, но не успя да види нито рифта, нито камъните под него. Дори Уилъм беше изчезнал, въпреки че чуваше как надува рога, сигнализирайки останалите стражи.

Рандъл се завъртя насам-натам, опитвайки се да види нещо през внезапния мрак, а в ръцете си стискаше щита и копието си. Имаше ли нещо там? Или там? Той се заслуша. Това звук ли беше? Някакъв тъп звук, като че ли някой се преобърна… или падна? И още веднъж? Да, той бе сигурен, че чува нещо. Обърна се в посоката, от която му се стори, че дойде звукът и леко вдигна копието си, надявайки се да не е Уилъм. Сега определено чуваше стъпки, тежки стъпки… и много.

— Стой! — извика Рандъл, опитвайки се да овладее треперещия си глас. — Кой е там? Спри и се идентифицирай, в името на Алианса!

Стъпките се приближиха и той се завъртя, опитвайки се да определи източника им. Зад него ли бяха? Или отстрани? Точно пред него ли? Той се обърна, щом земята под краката му се разтърси, и инстинктивно вдигна щит… и извика, когато нещо тежко го проби като хартия, а ударът счупи и ръката му.

Рандъл примигна от болка и засили копието си напред, но нещо сграбчи дългата му дръжка и го отскубна от ръцете му. От мрака се появи едно лице — на сантиметри от неговото — широко, грубо лице с рошави вежди, месест нос и два остри бивника, стърчащи от долната му устна. Ужасяващото лице изгледа злобно Рандъл, който долови някакво проблясване, нещо се движеше към него в сенките, нещо широко, плоско и извито…

Другите стражи се събраха при сигнала на Уилъм, но беше твърде късно… твърде късно. Мракът изпълни долината и попречи на хората да виждат врага си. И докато човеците се суетяха объркани, оркските воини и рицарите на смъртта се изляха от разширения рифт, покосявайки всеки по пътя си. Последва по-скоро клане, отколкото истинска битка. За няколко минути човешките защитници бяха мъртви или умираха, а орките получиха контрола над Тъмния портал в Азерот.