Отвъд Тъмния портал

Двадесет и три

— Наближаваме село! — докладва Ба’рак, подпирайки ръце върху коленете си, за да си поеме дъх.

По кожата му все още имаше засъхнала кръв около грубите превръзки, които набързо получи, след като Каргат Блейдфист заповяда на клана Шатърд Хенд да се оттегли от цитаделата Хелфайър. Но всъщност Ба’рак имаше най-малко наранявания в сравнение с останалите от неговата група и точно затова сега бе тук.

— Ще продължа сам, за да стигна по-бързо — заяви Каргат и огледа другите орки. — Лекувайте се и възстановете сили. Щом се върна, ще продължим към Черния храм.

Докато вървеше, Каргат си мислеше как бе стигнал до тук. Наистина, когато Нер’зул му заповяда да остане и забави силите на Алианса в цитаделата Хелфайър, очевидно не бе очаквал някой от групата му да оцелее. Нито Каргат, нито някой от Шатърд Хенд се страхуваше да умре. Но да загинеш с чест бе едно, а да умреш за едното нищо — съвсем друго. А това да оставят Нер’зул и другите беззащитни срещу Алианса би обезчестило целия клан, дори накрая всички да загинат в битка. Точно затова, когато Каргат видя, че Алианса е завладял цитаделата и е разбил цялата им защита, той събра всички воини, които успя да открие, и ги поведе към Черния храм. За съжаление, групата се оказа много по-малка, отколкото очакваше, а мнозина бяха толкова тежко ранени, че не оцеляха дори първата нощ. Сега бяха останали само шепа орки, и всичките ранени.

Той крачеше напред и се дивеше на пейзажа наоколо. По-голямата част от Дренор бе същата като полуостров Хелфайър — пуста, гола и напукана червена земя. Защо тогава този район тук бе толкова зелен? Под краката му се стелеше мека трева, а сред високите дървета се виждаха гъсти храсталаци. Очевидно Награнд не бе покосен по същия начин като останалата част от света, но защо?

Ироничното бе, че точно най-зелената и чиста част от Дренор бе дом за болните и слаби орки. Каргат се спря на един хълм и се загледа в селото, което се простираше пред него. Стабилните стени, покривите с куполи и дъсчените веранди бяха в типичния стил на оркско селище, включително неговото собствено. За миг Каргат дори се замисли дали да не доведе воните си тук, да прогони сегашните му обитатели и да обяви селото за свое. Щяха да останат настрани от войната. Нер’зул така или иначе не очакваше да ги види отново и надали щеше да се изненада от липсата им. Щяха да оставят Ордата да замине в някой нов свят, а те да изживеят дните си тук, грижейки се за стадата и посевите си и утолявайки жаждата си за кръв с горските зверове.

Но не, Каргат се укори за мислите си. Той бе дал обет да се бие в името на Ордата. Как би живял със себе си… или би погледнал някой орк в очите… ако не им се отдаде напълно? Освен това, помисли си той и го побиха тръпки — покоряването на това село изискваше да елиминира сегашните му обитатели и никой от воините му не би одобрил подобно нещо.

Каргат се спусна по хълма и внимателно се приближи към селото. Той забеляза няколко орки, които сновяха бавно — кафяви петна на фона на красивата зеленина, но те още не го бяха забелязали. Когато стигна на около тридесет метра от най-близката колиба, Каргат спря.

— Гея! — извика той и се закашля от болката, която го прониза при по-дълбокото вдишване. — Майко Гея!

Орките, които бе забелязал по-рано, се сепнаха и вдигнаха поглед, но бързо се скриха в най-близката колиба. Каргат се замоли да са отишли да извикат Великата майка, защото се съмняваше, че ще може да се провикне втори път. Само след миг завесите на входа на колибата се полюляха и отдръпнаха. Майка Гея се появи и пристъпи към него, присвивайки очи на слънцето.

— Кой е там? — провикна се тя с типичния си остър глас.

— Каргат Блейдфист, вожд на клана Шатърд Хенд — отвърна той и с мъка се изправи пред нея.

— Каргат, значи? Не съм те виждала от много години — каза Гея.

Най-накрая тя застана на половината път между него и колибите и срещна погледа му. Кадгар забеляза, че очите й бяха все така виолетови, а дългата й коса — все така гъста, макар и леко прошарена. Не изглеждаше зле, а нетърпелива. А извивката на устните й… от погнуса ли беше?

— Какво търсиш тук? — попита настоятелно тя, потвърждавайки впечатлението му.

— В Дренор е дошла армия на Алианса — каза й Каргат, а в повелителния му тон прозвуча и уважителността към по-възрастните, която му бе втълпена като малък. — Завладя цитаделата Хелфайър и скоро ще се отправи към Черния храм.

— Е, и? Защо трябва да се интересувам от това? — попита Гея и подсмръкна. — Паметници на войната… това са тези две места. По-добре да ги няма.

— Имам нужда от воини — обясни Каргат, надявайки се да звучи уверен и настоятелен, а не отчаян. — Всеки орк, който може да се бие, трябва незабавно да ме последва.

Гея се вторачи в него с широко отворени очи.

— Да не си полудял? — избухна тя. — Това е селото на болните, забрави ли? — Тя го огледа и на устните й се появи лукава усмивка. — Не, виждам, че не си… но, ако предпочиташ, може да продължим разговора си в някоя от колибите?

Той нервно подсмръкна, което я накара да се усмихне още по-широко.

— Така си и помислих. Много добре знаеш кой живее тук — усмивката й премина в намръщване. — И искаш да увеличиш мъката им, като ги поведеш на глупавата си война? Защо им е притрябвало да се бият? Защо е притрябвало на когото и да е от нас? — Тя го изгледа гневно. — Вие нахлухте в света на човеците. Поемете си последствията.

Каргат усети как устните му се изпъват и заголват зъбите му, защото гневът надделя над страха му.

— Ние всички сме част от Ордата — напомни й рязко той. — Ние сме една раса и трябва да оцелеем или изчезнем заедно. — Той я изгледа за миг и реши да смени тактиката. — Нер’зул твърди, че може да ни измъкне от този ад. Ако успее да се добере до Черния храм и задържи армията на Алианса достатъчно дълго, ще успее да отвори портали до други светове. Ти ще можеш да се сдобиеш с цял свят само за теб и пациентите ти.

— Какво му е на този свят? — отвърна Гея и посочи към зеленината наоколо. — На мен си ми харесва.

— Този свят умира.

— Само част от него — прекъсна го тя. — Онази част, която вие и безумните ви уорлоци омърсихте. Награнд си е същият — тя го изгледа самодоволно. — Той е маг’хар — неопетнен. А също и хората му. Сега те са болни от червена шарка, някои дори умряха от нея, но поне нашарената им кожа е кафява и не са покварени от тъмната магия на Ордата.

— Трябва да изпълниш дълга си! — настоя Каргат. — Всички воини трябва веднага да дойдат с мен!

Гея се изсмя.

— Искаш воини? — попита тя. — Вземи си ги сам. Измъкни ги от болничните им легла и ги поведи на война.

Каргат я изгледа гневно, изпълнен с ярост, която притъпяваше дори страха му.

— Не ми изглеждат толкова болни — каза той и се загледа в многото орки, които бяха наизлезли от колибите и наблюдаваха разговора им. Той забеляза, че някои куцаха, други стояха превити или приведени, но всички изглеждаха цели-целенички. И на този етап всеки, който можеше да държи боздуган, бе добре дошъл.

Каргат се приближи към селото, точно когато една фигура излезе от колибата си и се запъти към тях. Беше млад воин, а когато се приближи, Каргат забеляза, че е висок и мускулест. Но пристъпваше с мъка и залиташе. Кафявата му кожа беше бледа, с изключение на местата, където бе покрита със страшни червени гнойни мехури, много от които прокапваше слаба червеникава течност, наподобяваща оцветени сълзи. Каргат се сепна, разпознавайки младежа. Това беше Гарош Хелскрийм, синът на Гром!

— Какво се е случило? — попита Гарош, когато се спря до Гея. — Защо си тук? Нещо за Ордата ли? — младежът го изгледа странно. — Да не би да е… — ужасен мокър стон излезе от гърлото на Гарош и той падна на колене задъхан, а от устата му се изля кръв и жлъчка, стече се по брадата и гърдите му и покапа по тревата.

— Предупредих те да не се напрягаш! — сопна му се Гея и положи ръка на рамото му. Явно тя не се притесняваше да го докосва. — Още не си се излекувал от шарката и изобщо не трябваше да напускаш колибата! — тя вдигна гневен поглед към Каргат и се усмихна злобно. — Искаш ли да вземеш Гарош със себе си? Такива воини ли дойде да търсиш тук?

Каргат се бе отдръпнал, виждайки кръвта, която изкашля младият орк, и сега отстъпи още по-назад.

— Не, това не са воини — в тона му прозвуча отвращение и отчаяние. — Вече не са дори орки… те са напълно безполезни. — Той изгледа гневно Гарош, а после и Гея… и останалите орки в селото, озъби се и повиши тон, колкото може. — Жалки слабаци! Направете услуга на Ордата и умрете още тук! Ако не можете да помогнете на хората си, нямате право да живеете!

Каргат се завъртя на пети и си отиде. Не му оставаше друго, освен да събере воините си и да ги поведе към планините. Не разполагаше с достатъчно хора, за да защити Черния храм, а колкото повече се замисляше, толкова повече му се струваше, че не дължи нищо на Нер’зул. Не, той щеше да поведе всички воини, които успееше да сбере, и да открие подходящо място, където да се устроят и възстановят. Някой ден отново ще да бъдат силни и тогава може би ще се опитат да си върнат цитаделата Хелфайър и останалата част от родната си земя. А, когато все пак му дойдеше времето, Каргат се закле да загине в бой. Отново се сети какво остави зад гърба си и потръпна. Независимо от всичко, той нямаше да свърши като тях.

— Трябва да се върнеш обратно в леглото — Гея смъмри Гарош, макар и по-нежно, а оркът отблъсна ръцете й.

— Какво каза той? — попита настоятелно той, но шепнешком, тъй като гърлото му още се присвиваше от изхвърлянето на толкова течност. — За… нещо за баща ми ли беше? Той… той жив ли е?

Гея извърна поглед от надеждата, която проблесна в очите на младежа. Дали Гром е жив? Тя нямаше представа. Нямаше и нужда да знае. През последните няколко години се беше наслушала за стария Хелскрийм, за зверствата, бойната му ярост и неудържимия му стремеж към насилие. Той бе първият, който се посвети на Ордата и скверната магия на Гул’дан — нещата, които напълно го поквариха. Дори да беше още жив, със сигурност не можеше да бъде спасен.

— Той не каза нищо за баща ти — отвърна му тя, хвана го за ръката и този път не позволи да бъде отблъсната. — Сигурна съм, че е още жив и е добре, иначе Каргат щеше да каже нещо.

Гарош кимна и я остави да го поведе обратно към колибата. Сърцето на Гея отново се разтуптя за него и всички орки, поверени на грижите й. Дали щяха да се преборят с червената шарка? Може би някои от тях, но не всички. И част от нея все пак вярваше, че смъртта им ще е по-чиста от тази на орките, които бяха омърсили душите си така, че петното им личеше през кожата им. Тя поклати глава и продължи да върви с Гарош, отказвайки да погледне назад, където се виждаше как зеленокожият Каргат се отдалечава.