Отмъстена любов

74.

Рот чу почукване на вратата на кабинета и се изправи зад бюрото. С Бет им бе отнело цял час да изпразнят елегантната мебел, което бе изненадващо. Проклетото чудо бе побрало много в мъничките си чекмеджета.

— Дойде ли? — попита той своята шелан. — Те ли са това?

— Да се надяваме. — Когато вратата се отвори, стъпките на Бет се отдалечиха сякаш тя се опитваше да види по-добре. — О… много е красиво.

— И адски тежко — изпъшка Рейдж. — Господарю, не можа ли да си малко по-умерен в избора?

— И това го казваш ти? — рече Рот. Двамата с Джордж направиха две крачки вляво и една назад. Когато ресните докоснаха ръката му, той спря.

Шумът от мъже, трополящи с тежки обувки се засили и беше придружен с цветущи ругатни. И още пъшкане. Още много пъшкане. Както и подхвърляния за досадните крале и техните кралски глезотии.

После се чуха две силни изтропвания, когато два тежки предмета бяха оставени на пода. Шумът беше като от два тежки сейфа, паднали от висока канара на земята.

— Може ли да изгорим и останалото от бабешката мебелировка — измърмори Бъч. — Като разните канапета и…

— О, всичко друго си остава — отсече Рот, като се чудеше дали пътят до новата мебел е чист. — Просто ми трябваше малко подобрение.

— И ще продължиш да ни изгърбваш тук?

— Канапето вече беше подсилено за дебелия ти задник. Пак заповядай.

— Е, това тук е наистина добро подобрение — обади се Вишъс. — Изглежда много шефско.

Рот все така не пристъпваше напред, докато Бет даваше указания на братята как да пренаредят мебелите.

— Искаш ли да го пробваш, господарю? — предложи Рейдж. — Мисля, че е готово.

Рот се прокашля леко.

— Да. Да, искам.

С Джордж пристъпиха напред, той протегна ръце и напипа…

Бюрото на баща му бе ръчна изработка от абанос и фината дърворезба около ръба бе дело на истински майстор.

Рот се наведе и го опипа, като си припомняше как бе изглеждало през очите му като дете и как вековете само бяха увеличавали внушителната му красота. Масивните крака на бюрото представляваха фигури на мъже, изобразяващи четирите сезона на живота, а гладкия плот, който поддържаха беше белязан със същите родови символи, каквито бяха татуирани на бицепсите на Рот. Продължи с опипването, откри трите широки чекмеджета под плота и си спомни как баща му бе седял зад бюрото, а около него бяха разпръснати документи, укази и пера за писане.

— Невероятно е — тихичко каза Бет. — Мили боже, просто е…

— … голямо колкото шибаната ми кола — изръмжа Холивуд. — И два пъти по-тежко.

— … най-красивото бюро, което някога съм виждала — завърши неговата шелан.

— Беше на баща ми. — Рот прочисти гърло. — Столът също е тук, нали? Къде е?

Бъч изстена и се чу тътрене на нещо тежко.

— Аз пък… си мислех… че това е… слон. — Краката на стола трополяха оглушително дори върху дебелия килим. — От какво е изработено това чудо? От армиран бетон, боядисан да изглежда като дърво ли?

Вишъс издиша струя дим от турски тютюн.

— Казвах ти да не го влачиш сам, ченге. Да се осакатиш ли искаш?

— Справих се. Стълбите ги взех с лекота.

— О, нима? Затова ли си изгърбен и си разтриваш кръста?

Пак се чу стон и ченгето измърмори:

— Не съм изгърбен.

— Вече не си.

Рот прокара ръце по подлакътниците на стола и напипа символите на Древния език, които го обозначаваха не просто като обикновен стол, а като седалище на властта. Беше точно какъвто го помнеше… и, да, на високата облегалка напипа гладки камъни, които му припомниха блестящия обков от злато, платина, диаманти… и нешлифован рубин голям колкото юмрук.

Бюрото и тронът бяха единственото оцеляло нещо от къщата на родителите му и бяха донесени от Древната родина не от него, а от Дариъс. Ди бе открил човека, който беше купил комплекта, след като лесърите го бяха продали като плячка, и ги бе върнал обратно.

Да… също така Дариъс се бе погрижил при преместването на Братството през океана тронът на расата и кралското бюро да ги придружат.

Рот никога не бе мислил, че ще използва едното или другото.

Но когато с Джордж се настаниха и той седна… усети се на място.

— По дяволите, някой друг усеща ли потребност да се поклони? — попита Рейдж.

— Да — рече Бъч. — Но от друга страна аз се опитвам да облекча напрежението в черния си дроб. Струва ми се, че се е усукал около гръбнака ми.

— Казах ти, че ти трябва помощ — смъмри го Ви.

Рот остави братята да дрънкат, защото усещаше, че имат нужда от разпускане и разсейване чрез словесните си престрелки.

Нещата не бяха минали добре при пътуването на север до колонията. Да, Рив беше измъкнат и това беше чудесно, но братята не изоставяха своите бойци. А от Хекс нямаше и следа.

Следващото почукване, което се чу, също бе очаквано от Рот. Влязоха Рив и Елена и нададоха куп възторжени възклицания. После братята излязоха и го оставиха насаме с Джордж, Бет и новата двойка.

— Кога се връщаш на север да я търсиш? — попита Рот.

— В секундата, щом се смрачи.

— Добре. Искаш ли подкрепление?

— Не. — Чу се леко шумолене, като че Рив придърпа до себе си своята спътница, защото тя се чувстваше неловко. — Отивам сам. Така е по-добре. Освен че ще търся Хекс, трябва да посоча и свой заместник, така че нещата може да се поусложнят.

— Заместник?

— Моят живот е тук, в Колдуел. — Макар гласът на Рив да беше твърд и силен, избликът му на чувства бе остро осезаем и Рот не беше изненадан. През последните двайсет и четири часа нещастникът бе безмилостно въртян в житейската мелница и ако имаше нещо, което Рот да знае от първа ръка, то бе, че спасяването понякога бе също така дезориентиращо като пленяването.

То се знае, първото беше много по-лесно поносимо. Дано Скрайб Върджин да подареше избавление и на Хекс.

— Потърси Хекс — заръча Рот. — Каквато и подкрепа да поискаш от нас за тази цел, имаш я.

— Благодаря.

Когато Рот си помисли за нея, осъзна, че в този момент бе по-милостиво да й желае смъртта, отколкото да е жива. Прегърна през кръста своята шелан и я придърпа към себе си, защото имаше нужда да усети Бет топла и в безопасност до себе си.

— Слушай, по повод бъдещето — обърна се той към Рив, — искам да имам свой на тази арена.

— Не те разбирам.

— Искам ти да си водачът там.

— Какво?

Преди събеседникът му да успее да осмисли казаното, Рот продължи:

— Последното, от което се нуждая сега, е нестабилност в колонията. По дяволите, не знам какво става с Леш и лесърите, нито защо той е бил там, нито какви ги е дробил с Принцесата, но съм сигурен в едно. От думите на Зи съдя, че онези гълтачи на грехове се боят до смърт от теб. Дори да не живееш непрекъснато там, искам ти да ги управляваш.

— Разбирам мисълта ти, но…

— Съгласна съм с краля.

Потвърждението дойде от Елена и очевидно изненада до немай-къде Рив, защото той заекна, неспособен да отговори.

— Рот е прав — заяви Елена. — Ти си този, който трябва да е техен крал.

— Без да засягам никого — промълви Рив, — не такова бъдеще имах предвид за теб и мен. Първо, не изгарям от желание да стъпвам там. И второ, не се интересувам от това да ги ръководя.

Рот усети твърдия трон под себе си и не можа да сдържи усмивката си.

— Колко забавно, и аз понякога изпитвам същото по отношение моите поданици. Но съдбата има други планове за такива като теб и мен.

— По дяволите, съдбата. И представа нямам какво да правя като крал. Не мога просто така на сляпо… — Той рязко млъкна. — Исках да кажа… мамка му… не в смисъл незрящ… По дяволите!

Рот отново се усмихна, като си представи смущението по лицето му.

— Не се притеснявай. Такъв съм, какъвто съм. — Бет хвана ръката му и той стисна нейната, за да я успокои. — Аз съм какъвто съм и ти си, какъвто си. Имаме нужда ти да поемеш управлението там в ръцете си. По-рано не ме предаде и знам, че и сега няма да ме оставиш. Колкото до управлението, ще ти издам една обществена тайна: всички крале са слепи, приятелю. Но ако следваш сърцето си, винаги ще виждаш ясно пътя си. — Рот извърна незрящите си очи към лицето на своята шелан. — Каза ми го веднъж една невероятно мъдра жена. И беше много, много права.

Ама че кучи син, мислеше си Рив, докато се взираше във великия и почитан сляп крал на вампирската раса. Беше се настанил в старомоден трон, на какъвто очакваш да видиш един водач… Биваше си я тази чудовищна мебел, а и бюрото беше първокласно. И докато седеше сред тази царствена обстановка, негодникът пускаше бомби с небрежната увереност на монарх, чиито изисквания винаги се изпълняваха.

За бога, той явно очакваше винаги да му се подчиняват безпрекословно, дори и когато дрънкаше врели-некипели.

Което означаваше… че всъщност с Рот имаха нещо общо.

Без конкретна причина, без никаква дори, Рив си представи мястото, от което управляваше кралят на симпатите. Просто малък пиедестал от бял мрамор. Нищо особено, но пък там се ценеше мощта на съзнанието и не се отдаваше голямо значение на външната изява на властта.

Последното посещение на Рив в тронната зала бе, когато преряза гърлото на баща си. Спомняше си как синята му кръв бе рукнала върху фино зърнестия снежнобял мрамор, сякаш бе изсипана мастилница.

Рив не хареса този образ, макар и не защото се срамуваше от деянието си. Просто… ако се съгласеше с искането на Рот, нямаше ли такова да е и неговото бъдеще? Един ден нямаше ли някой от роднините му да му пререже гърлото?

Такава съдба ли го очакваше?

С всичките тези мисли кръжащи в главата му, той се обърна към Елена за помощ… и тя му даде тъкмо силата, от която се нуждаеше. Взря се в него с категорична и пламенна любов и той реши, че напразно вижда съдбата в такива мрачни краски.

Когато отново погледна Рот, видя, че кралят е хванал ръката на своята шелан също както и той държеше тази на Елена.

Това бе достоен модел за подражание, каза си Рив. Пред него стоеше мъж, какъвто той самият искаше да бъде: добър, силен водач, с кралица, която го подкрепяше и управляваше на равна нога с него.

Само дето неговите поданици въобще не бяха като тези на Рот. А Елена не трябваше да се намесва в делата на колонията. Никога.

От друга страна щеше да му е отличен съветник. Не можеше да си представи някой друг, от когото би искал да получава съвети… освен може би от негодника вампир насреща му.

Рив хвана ръцете на спътницата си в своите.

— Чуй ме внимателно. Ако се съглася да ги управлявам, само аз ще общувам с жителите на колонията. Ти не можеш да ходиш там. И ти гарантирам, че ще има грозни моменти. Много грозни. Ще се случат неща, които може да променят мнението ти за мен…

— Извинявай, но вече съм била там, свърших работата и си имам тениска за спомен. — Елена поклати глава. — Каквото и да се случи, ти си достоен мъж и това винаги ще е най-важното. Доказвал си го неведнъж, а това е единствената гаранция, която някой може да получи.

— Господи, колко те обичам.

И въпреки че тя сияеше насреща му, той имаше нужда да се увери.

— Сигурна ли си, все пак? Защото скочим ли веднъж…

— Абсолютно и категорично… — Тя се надигна на пръсти и го целуна. — … уверена.

— Мамка му! — Рот изръкопляска, като че любимият му отбор току-що бе отбелязал гол. — Това се казва огън жена. Такива ги обичам.

— Аз също.

Рив притегли с усмивка своята шелан в обятията си. Изведнъж толкова много неща в живота му се уредиха едновременно. Сега ако можеше да си върнат и Хекс…

Не ако, каза си, а когато.

Елена опря глава на гърдите му, а той я погали по гърба и се обърна към Рот. След миг Рот извърна лице от своята кралица, все едно знаеше, че Рив го гледа.

В тишината на прелестния бледосин кабинет помежду им се установи необичайна връзка. Макар да се различаваха в толкова много отношения, макар да имаха малко общо и да се познаваха още по-малко, бяха обединени от нещо уникално.

И двамата бяха владетели, които седяха сами на троновете си.

Те бяха… крале.

— Животът е такава разкошна травма, не мислиш ли? — промълви Рот.

— Да. — Рив целуна Елена по главата, като си помисли, че преди да я срещне, би изключил думата „разкошна“ от това твърдение. — Точно това е.