Отмъстена любов

2.

Рот, син на Рот, крачеше по една от улиците на Колдуел и кървеше от две рани. На лявото му рамо имаше разрез, направен от назъбен нож, а бедрото му беше прободено от ръждясалия ръб на контейнер за боклук. Лесърът, движещ се пред него, онзи, когото се канеше да изкорми като риба, не беше причинил нито едно от нараняванията му. Двамата приятели на мръсника, с безцветни коси и миришещи на момичета, бяха нанесли пораженията.

Точно преди да бъдат превърнати в комплект торби за боклук сто метра и три минути по-рано.

Гадината отпред беше истинската мишена.

Движеше се бързо, но Рот беше още по-бърз не само заради дългите си крака и въпреки факта, че от него се лееше кръв като от пробита цистерна. Нямаше спор, че и третият ще умре.

Беше въпрос на воля.

Тази вечер лесърът беше тръгнал по грешен път, но не защото беше избрал точно тази пряка. Всъщност това беше единствената правилна постъпка, която неживият вероятно бе предприемал от десетилетия, защото уединението беше важно по време на бой. Последното, от което и Братството и Обществото на лесърите се нуждаеха, беше да въвлекат в тази война човешки полицаи.

Негодникът беше допуснал грешка, убивайки цивилен мъжки вампир около петнайсет минути по-рано. С усмивка на лицето. Пред Рот.

Кралят беше открил триото убийци заради аромата на прясна вампирска кръв и ги беше спипал докато се опитваха да отвлекат цивилния. Те очевидно бяха наясно, че той най-малкото бе член на Братството, защото лесърът пред него беше убил вампира, за да се освободят и да се съсредоточат върху битката.

Беше тъжно. Пристигането на Рот бе спестило на цивилния дълга, бавна и мъчителна смърт в някой от лагерите за разпити на Обществото на лесърите, но все пак гледката на ужасения невинен вампир, разпорен и захвърлен на замръзналата земя като празна кутия за обяд, късаше сърцето му.

Така че проклетникът пред него щеше да си го получи.

Око за око и така нататък.

Стигнаха до задънения край на пряката и лесърът се подготви, завъртя се и извади ножа си. Рот не забави темпото. Пътьом беше измъкнал един от своите хира шурикени и метна оръжието демонстративно и със замах.

Понякога искаш противникът ти да е наясно какво го очаква.

Лесърът последва хореографията идеално, промени стойката си и изостави бойната си поза. Скъсявайки дистанцията, Рот извади още една звезда и после още една, с което принуди лесъра да клекне.

Слепият крал се дематериализира право върху мръсника, като скочи отгоре му с оголени кучешки зъби, готови да се забият в тила на противника му. Парливата сладост на лесърската кръв беше вкусът на победата и триумфалните звуци вече се чуваха, когато Рот хвана двете ръце на мръсника.

Отмъщението дойде под формата на изщракване. Или в този случай — на две изщраквания.

Лесърът се разкрещя, когато костите му бяха измъкнати от ставите, но воят не продължи дълго, тъй като Рот запуши устата му с длан.

— Това е само за загрявка — просъска Рот. — Тя е важна преди началото на същинската тренировка.

Кралят метна убиеца на земята и се втренчи в него. Очите, скрити зад черните му очила виждаха по-ясно от обикновено, адреналинът кипеше във вените му и му даваше острота на зрението. Което беше добре. Трябваше да вижда какво убива, но не заради необходимостта да се увери в точността на смъртоносния си удар.

Докато лесърът се мъчеше да си поеме дъх, кожата на лицето му придоби необичаен пластмасов вид, като че костната структура бе тапицирана с материала, от който правеха чувалите за зърно, а очите му бяха широко отворени. Сладникавата му воня напомняше миризмата на мърша в гореща нощ.

Рот откачи стоманената верига, метната през рамо върху рокерското му яке и размота лъскавите й брънки. Поел тежестта й с дясната си ръка, той я уви около юмрука си, с което увеличи площта на и бездруго масивния му контур.

— Кажи „зеле“.

Рот уцели лесъра в окото. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Използва юмрука си като боен чук, а очната ябълка поддаваше, като че беше плъзгаща се врата, която услужливо се отваря пред посетителя. При всеки удар бликаше черна кръв и покриваше лицето, якето и очилата на Рот. Чувстваше пръските върху себе си, въпреки кожената материя на облеклото си и искаше още.

Апетитът му за този тип ястие не знаеше насита.

Със сурова усмивка той остави веригата да се размотае от юмрука му и да падне на мръсния асфалт с метален кикот, като че се беше наслаждавала на случилото се точно колкото него. Лесърът в краката му не беше мъртъв. Въпреки че без съмнение беше развил субдурални хематоми в предната и задната част на мозъка си, пак щеше да оживее, защото убийците можеха да бъдат умъртвени само по два начина.

Единият беше пробождане в сърцето с някой от черните кинжали, които братята носеха прикрепени към гърдите си. Това щеше да прати нещастника обратно при създателя му Омега, но представляваше само временно решение, защото проклетникът щеше да го използва, за да превърне в машина за убиване друг човек. Това не беше смърт, а само отлагане. Другият метод беше за постоянно.

Рот извади мобилния си телефон и набра един номер. Когато отсреща прозвуча нечий плътен глас с бостънски акцент, той каза:

— Ъгълът на Осма и „Трейд стрийт“. Общо трима.

Бъч О’Нийл, известен още като Унищожителя, от рода на Рот, син на Рот, отговори с характерната си сдържаност. Уравновесен. С лек характер. И оставящ много на въображението с думите си.

— За бога! Занасяш ли ме? Рот, трябва да спреш с тези среднощни занимания. Сега си крал. Вече не си воин…

Рот затвори телефона си.

Да. Това беше другият начин да се отърват от тези проклетници за постоянно и средството за това щеше да е на линия до пет минути. Заедно с прекалено много знаещата си уста. За съжаление.

Рот се отпусна назад и седна върху петите си, намота веригата обратно около рамото си и се загледа в отрязъка от нощното небе, който се виждаше между покривите. Количеството на адреналина намаляваше и той едва можеше да различи силуетите на издигащите се наоколо сгради на фона на небето. Примижа силно.

Вече не си воин.

Как ли пък не. Не го беше грижа за закона. Расата му се нуждаеше той да е нещо повече от бюрократ.

Изруга на Древния език и се зае със задълженията си, преравяйки джобовете на панталоните и якето на убиеца в търсене на лична карта. В задния джоб откри тънък портфейл с шофьорска книжка и два долара в него.

— Мислехте… че е от вашите…

Гласът на убиеца беше едновременно писклив и злобен и звукът му отново възбуди агресията на Рот. Зрението му мигом се изостри и той успя да фокусира донякъде врага.

— Какво каза?

Лесърът се усмихна леко, сякаш не забелязваше, че половината му лице има консистенцията на недоизпържен омлет.

— Той винаги е бил… един от нас.

— За какво говориш, по дяволите?

— Ти… как мислиш… — Лесърът си пое дъх на пресекулки. — … че открихме всички онези къщи през лятото…

Пристигането на автомобил го прекъсна и Рот рязко се извърна. Слава богу, че беше черният ескалейд, който очакваше, а не някой човек, набиращ 911 на мобилния си телефон. Бъч О’Нийл слезе от шофьорското място и устата му мигом заработи на пълни обороти.

— Ума ли си загуби? Какво ще те правим? Ще дадеш…

Докато ченгето се впусна в предсказване на мрачни перспективи, Рот отново насочи вниманието си към убиеца.

— Как ги открихте? Къщите?

Убиецът започна да се смее със слабото хриптене на умопомрачен.

— Той е бил във всички до една. Ето как.

Мръсникът загуби съзнание и разтърсването не помогна да бъде свестен. Нито няколкото шамара. Рот се изправи на крака с нарастващо раздразнение.

— Ти си върши твоята работа, ченге. Другите двама са зад контейнера за боклук на съседната пряка.

Ченгето се втренчи в него.

— Не е редно ти да се биеш.

— Аз съм кралят. Мога да правя каквото си пожелая.

Рот понечи да си тръгне, но Бъч го хвана за ръката.

— Бет знае ли къде си? Наясно ли е с какво се занимаваш? Казал ли си й? Или искаш само аз да знам тайната ти?

— Твоята грижа е това. — Рот посочи убиеца. — А не аз и моята шелан.

Той се освободи от хватката му, а Бъч викна сърдито:

— Къде отиваш?

Рот се изправи лице в лице с ченгето.

— Канех се да прибера мъртвото тяло на цивилния и да го сложа в ескалейда. Това проблем ли е за теб, синко?

Бъч продължаваше да упорства. За пореден път си личеше, че във вените им тече една и съща кръв.

— Ако те загубим като крал, с цялата раса е свършено.

— Само дето имаме общо четирима братя на бойното поле. Ти обичаш ли математиката? Аз не я обичам.

— Но…

— Върши си работата, Бъч. И не се меси в моята.

Рот измина разстоянието от стотина метра до мястото, където беше започнала битката. Ранените убийци бяха там, където ги беше оставил: стенещи на земята, с крайници, извити под странен ъгъл, а черната им кръв се стичаше и образуваше безформени локви под телата им. Те обаче вече не бяха негова грижа. Заобиколи контейнера за боклук и откри своя цивилен. Стана му трудно да диша.

Кралят коленичи и внимателно отметна косата от обезобразеното от побоя лице. Очевидно мъжът беше отвръщал на ударите и беше получил серия от юмруци, преди да бъде наръган. Смело хлапе.

Рот подхвана тила му, плъзна другата си ръка под коленете му и бавно се изправи. Тежестта на мъртвия беше по-голяма от реалните килограми на тялото. Докато заобикаляше контейнера и се движеше към ескалейда, Рот имаше чувството, че държи в ръцете си цялата раса и се зарадва, че му се налага да носи слънчеви очила, за да защитава очите си.

Те прикриха проблясването на сълзите.

Размина се с Бъч, който се беше запътил забързано към потрошените тела на убийците, за да си свърши работата. След като шумът от стъпките му заглъхна, Рот долови дълго и дълбоко вдишване като бавно изпускащ въздуха си балон. Последвалите звуци от пристъпи на гадене бяха много по-шумни.

Докато всичко това се повтаряше отново и отново, Рот положи тялото на мъртвия на задната седалка на ескалейда и пребърка джобовете му. В тях нямаше нищо… нито портфейл, нито телефон, нито дори обвивка от дъвка.

— По дяволите! — Рот заобиколи колата и седна на задния капак. Някой от лесърите вече беше опразнил джобовете му по време на боя… а това означаваше, че понеже всички убийци току-що бяха вдишани, личната карта на цивилния вече се беше превърнала в пепел.

Бъч се приближаваше към ескалейда със залитане, подобно на пияница след запой и вече не ухаеше на „Аква ди Парма“. Вонеше на лесъри, сякаш беше прал дрехите си с тонове омекотител, беше окачил ванилови ароматизатори за кола под мишниците си и се беше отъркалял в купчина умряла риба.

Рот се изправи и затвори задната врата на колата.

— Сигурен ли си, че можеш да шофираш? — попита, докато наблюдаваше как Бъч предпазливо се настаняваше зад волана с вид, сякаш бе готов да повърне.

— Да. Готов съм да тръгвам.

Рот поклати глава при звука на дрезгавия му глас и се озърна. Сградите нямаха прозорци и не би отнело много време на Вишъс да дойде и да излекува ченгето, но покрай боя и разчистването след него, тук се беше случило много през последния половин час. Трябваше да изчезнат от района.

Първоначално Рот беше планирал да снима личната карта на убиеца с камерата на телефона си, да я увеличи достатъчно, че да разчете адреса и да отиде да прибере урната със сърцето на този мръсник. Не можеше обаче да остави Бъч сам. Ченгето изглеждаше изненадано, когато Рот се настани на мястото до шофьора в ескалейда.

— Какво…

— Ще отнесем тялото в клиниката. Можете да се срещнете с Ви там и той ще се погрижи за теб.

— Рот…

— Да потегляме. Какво ще кажеш да караме по пътя, братовчеде?

Бъч включи на скорост, върна назад и зави по първата пресечката, която им се изпречи. Когато стигна до „Трейд“, зави наляво и пое към мостовете над река Хъдсън. Докато шофираше, стискаше здраво волана, но не защото беше уплашен, а защото несъмнено се опитваше да се пребори с позивите на гадене.

— Не мога да продължавам да лъжа — промърмори Бъч, когато се озоваха в другия край на Колдуел. Лек пристъп на гадене беше последван от кашляне.

— Напротив, можеш.

Ченгето погледна към Рот.

— Това ме съсипва. Бет трябва да знае.

— Не искам да се тревожи.

— Разбирам. — Бъч издаде звук, като че се задушаваше. — Почакай.

Ченгето спря на покрития с лед банкет, отвори вратата си и започна да се дави в опит да повърне, все едно черният му дроб беше получил нареждане за евакуация от коремната кухина.

Рот отпусна глава назад, а болката си устрои лагер в двете му очи. Изненадата не беше кой знае каква. Напоследък пристъпите на мигрена бяха чести като кихането за страдащите от алергии.

Бъч протегна ръка зад себе си и заопипва пространството между седалките, а горната част на тялото му продължаваше да стърчи навън от ескалейда.

— Водата ли искаш? — попита Рот.

— Да — едва чуто промълви Бъч.

Рот взе бутилката с минерална вода, отвори я и я постави в ръката му. Когато позивите за повръщане спряха за малко, ченгето отпи от водата, но не можа да я задържи.

Рот извади телефона си.

— Обаждам се на Ви незабавно.

— Просто ми дай минута.

Отне по-скоро десет минути, но накрая ченгето се прибра в колата и отново потеглиха. И двамата мълчаха в продължение на няколко километра, като мозъкът на Рот работеше трескаво, а главоболието му се засилваше.

Вече не си воин.

Вече не си воин.

Но той трябваше да е един от тях. Расата им се нуждаеше от него. Прочисти гърло.

— Когато Ви пристигне в моргата, ще кажеш, че ти си открил тялото на цивилния и си дал на лесърите да се разберат.

— Ще иска да знае защо и ти си бил там.

— Ще кажем, че съм бил на среща с Ривендж на съседната пряка в „Зироу Сам“ и съм почувствал, че ти е нужна помощ. — Рот се протегна и стисна здраво ръката на Бъч. — Никой не трябва да узнае, разбра ли?

— Идеята не е добра. Идеята никак не е добра.

— Друг път не е добра.

Отново потънаха в мълчание, а фаровете на колите, движещи се срещу тях, караха Рот да примигва, въпреки че клепачите му бяха спуснати и слънчевите му очила бяха на мястото си. За да се отърве от фаровете, той обърна лице настрани и се престори, че се взира навън през стъклото.

— Ви знае, че се случва нещо — промърмори Бъч след малко.

— Може да продължи да се чуди какво е то колкото си ще. Трябва да бъда на бойното поле.

— Ами ако пострадаш?

Рот покри лицето си с ръка с надеждата да блокира достъпа на проклетите светлини. По дяволите, сега той беше този, на когото му се виеше свят.

— Няма да пострадам. Не се тревожи.