Отмъстена любов

26.

След падането на нощта Елена облече униформата си, макар да не отиваше в клиниката. Причините бяха две. Първо, щеше да е по-добре за баща й, който трудно понасяше промени. И второ, имаше чувството, че това би й осигурило известна дистанция при срещата с Ривендж.

Не беше мигнала през целия ден. Образи от случилото се в моргата и спомена за начина, по който звучеше пресипналият глас на Ривендж, бяха чудна комбинация и докато лежеше в мрака се връщаха в главата й отново и отново, а емоциите бушуваха в нея, докато накрая не почувства физическа болка в гърдите си.

Наистина ли отиваше да се срещне с Ривендж? В дома му? Как се беше стигнало до това?

Напомни си, че само щеше да му занесе лекарства. Това беше професионална загриженост. На сестра към пациент. Та нали самият той се беше съгласил, че тя не бива да излиза на срещи с никого, а и не я беше поканил на вечеря. Щеше да му остави лекарствата и да се опита да го убеди да се прегледа при Хавърс. Това беше всичко.

След като провери как е баща й и му даде лекарствата, Елена се дематериализира на тротоара до сградата „Комодор“ в центъра на града. Застанала в сенките, тя вдигна поглед към извисяващата се над нея лъскава фасада и контрастът с олющената схлупена къща, която обитаваха те с баща й, беше главозамайващ.

Да живееш сред толкова хром и стъкло струваше пари. Много пари. А Ривендж държеше пентхауса. И това сигурно беше само един от имотите, които притежаваше, защото никой вампир с мозък в главата не би останал да спи тук през деня заобиколен от всички тези прозорци.

Пропастта между нормалните и богатите й изглеждаше толкова голяма, колкото беше разстоянието между мястото, на което беше застанала тя, и онова, на което се предполагаше, че Ривендж я очаква. За миг си представи, че семейството й още притежава пари. Може би тогава щеше да е облечена в нещо различно от евтиното си палто и униформата.

Застанала на улицата под апартамента на Ривендж, й се струваше нереално, че помежду им се беше зародила такава връзка, но контактът по телефона беше виртуален, на една стъпка от интернет връзка. Двете страни се намираха в познатата им обстановка, невидими един за друг, общувайки само чрез гласовете си. Близостта беше фалшива.

Наистина ли беше откраднала лекарства заради този мъж?

Погледни в джоба си, идиотка такава, каза си.

Елена изруга и се материализира на терасата на пентхауса, облекчена от факта, че нощта беше относително тиха. В противен случай при този студ и на такава височина, ако имаше и вятър…

Какво… за бога, беше това?

Блясъкът на стотици свещи, струящ през безбройните прозорци, превръщаше тъмата в златиста мъгла. Стените на пентхауса бяха черни и от тях висяха разни неща. Неща сякаш… изработени от метал, кожени бичове и маски, а също така имаше голяма антична на вид маса, която беше… предназначена за мъчения. В четирите й ъгъла висяха кожени ремъци.

О… по дяволите, не! Нима Ривендж си падаше по тези неща?

Добре. Промяна в плана. Разбира се, ще му остави антибиотика, но това щеше да стане пред някоя от плъзгащите се врати, защото тя нямаше намерение да влиза вътре. Нямаше начин!

От банята излезе зашеметяващ мъж с козя брадичка, който подсушаваше ръцете си, а после приглади кожените си дрехи, докато се приближаваше към масата. С едно сръчно движение той се качи върху нея и започна да привързва глезена си.

Ставаше все по-гнусно. Тройка?

— Елена?

Елена се обърна така рязко, че се блъсна в стената, заобикаляща терасата. Когато видя кой стои пред нея, тя се намръщи.

— Доктор Джейн? — заекна и си каза, че тази нощ ставаше от кошмарна по-кошмарна. — Какво…

— Мисля, че си от погрешната страна на сградата.

— Погрешната страна? Това не е ли апартаментът на Ривендж?

— Не, това е нашият с Вишъс. Този на Ривендж е в източната половина.

— О… — Страните й почервеняха. И ставаха все по-червени, но не заради вятъра. — Съжалявам. Май съм се объркала.

Призрачната лекарка се засмя.

— Всичко е наред.

Елена хвърли поглед обратно към прозорците, но после бързо го отклони. Разбира се, че това беше Вишъс. Онзи с диамантените очи и татуировките по лицето.

— Трябва да отидеш от източната страна.

Както й беше казал и Рив, нали така?

— Е, тогава аз ще тръгвам.

— Бих те поканила да минеш напряко, но…

— Не. По-добре сама да стигна там.

Доктор Джейн се усмихна доста палаво.

— Мисля, че така ще е най-добре.

Елена си наложи да се успокои и се дематериализира към другата част на сградата, като се чудеше дали доктор Джейн обичаше да доминира.

Под небето се бяха случвали и по-странни неща.

Когато отново придоби форма, тя почти не смееше да погледне през прозорците, притеснена от видяното преди малко. Ако Ривендж притежаваше подобни предмети или дори по-лошо, женски дрехи с размери като за мъж или наоколо се размотаваха селскостопански животни, тя не беше сигурна, че ще се овладее достатъчно, та да успее да се дематериализира далече от тук.

Но не. Очевидно не беше последовател на Ру Пол8 и наоколо не се виждаше нищо, на което да му е нужна поилка или кошара. Интериорът беше красив и съвременен, състоящ се от лъскава семпла мебелировка, вероятно внесена от Европа.

Ривендж се появи от сводеста врата и спря, щом я видя. Когато вдигна ръка, плъзгащата се стъклената врата се отвори по силата на волята му и тя долови апетитния аромат, носещ се от пентхауса.

Какво беше това… Печено телешко ли?

Ривендж се приближи до Елена, като се движеше с грациозна походка, въпреки че се подпираше на бастуна си. Тази вечер беше облечен в черно поло, което очевидно беше кашмирено, и фантастичен черен костюм. В изисканите си дрехи той изглеждаше като слязъл от корицата на списание — обаятелен, изкусителен, недостижим.

Елена се почувства като глупачка. Виждайки го тук, в красивия му дом, тя не се смяташе за нещо по-малко от него, а просто ясно долавяше, че между тях няма нищо общо. Що за илюзии я бяха завладели по време на разговорите им и при срещата им в клиниката?

— Добре дошла. — Ривендж спря до вратата и протегна ръка към нея. — Бих те чакал отвън, но е прекалено студено за мен.

Живеем в два напълно различни свята, помисли си тя.

— Елена?

— Съжалявам. — Тя постави ръката си в неговата, защото би било грубо да не го стори и пристъпи в пентхауса му. Но в съзнанието си вече го беше напуснала.

Когато дланите им се докоснаха, Рив беше обран, ограбен, онеправдан, лишен от полагащото му се. Не чувстваше нищо от допира на ръцете им, а отчаяно желаеше да усети топлината на Елена. Но макар и вцепенен, дори само да наблюдава как плътта им се слива в едно, беше достатъчно да предизвика трепет в сърцето му, сякаш то бе свързано към ярък източник на енергия.

— Здравей — произнесе тя с пресипнал глас, когато той я поведе навътре.

Той затвори вратата и продължи да държи ръката й, докато тя не я издърпа, под претекст, че пристъпва наоколо и се оглежда. Рив обаче разбра, че й беше нужно пространство.

— Гледката е невероятна. — Елена спря и се взря в простиращия се пред нея изглед на блещукащия град. — От толкова високо прилича на макет.

— Високо сме, няма спор. — Той я наблюдаваше с жадни очи и я изпиваше с поглед. — Обожавам тази гледка — промърмори.

— Разбирам защо.

— И е тихо. — Усамотено. Само те двамата на света и никой друг освен тях. И останал насаме тук с нея той беше склонен да вярва, че всички гадости, извършени от него бяха престъпления, сторени от непознат.

Тя се усмихна леко.

— Естествено, че е тихо. В съседния апартамент използват приспособления за запушване на устата.

Рив се засмя.

— Озова се от погрешната страна на сградата ли?

— Да, така се случи.

Изчервяването й му подсказа, че тя беше видяла не само играчките на Вишъс, но и нещо повече. Изведнъж той стана много сериозен.

— Има ли нужда да си поговоря с моя съсед?

Елена поклати глава.

— Вината в никакъв случай не беше негова и за щастие двамата с Джейн още не бяха започнали. Слава богу.

— Разбирам, че не си падаш по този тип неща.

Елена отново насочи вниманието си към гледката.

— Те са възрастни, които са наясно с избора си, така че няма никакъв проблем. Но аз лично не бих се съгласила, дори животът ми да зависи от това.

Ето ти на студен душ. Ако видяното й се струваше извратено, то вероятно не би проявила разбиране и към факта, че той се откупва от омразна жена със секс. Която на всичкото отгоре му се падаше полусестра. О, и беше симпат.

Като него.

Мълчанието му я накара да погледне през рамо.

— Извинявай. Обидих ли те?

— И аз не си падам по тези неща. — О, никак дори. Той беше курва с принципи. Перверзиите бяха приемливи, само ако бе принуждаван към тях. Да, защото просто беше нередно.

Боже, стоеше толкова по-ниско от нея.

Елена се заразхожда наоколо, меките подметки на обувките й не издаваха нито звук върху тъмния мраморен под. Докато я наблюдаваше, той забеляза, че под черното си вълнено палто тя носеше униформата си. В което имаше логика, отбеляза мислено, ако след това трябваше да ходи на работа.

Хайде де, каза си. Нима наистина бе очаквал тя да остане за през нощта?

— Да взема ли палтото ти? — попита Рив, осъзнал внезапно, че най-вероятно й е топло. — Налага се да държа температурата по-висока, отколкото е нормално за другите.

— Всъщност… Аз трябва да тръгвам. — Тя пъхна ръка в джоба си. — Дойдох само за да ти донеса пеницилин.

— Надявах се да останеш за вечеря.

— Съжалявам! — Тя му подаде найлонова торбичка. — Не мога.

Образът на Принцесата проблесна в съзнанието на Рив и той си напомни колко добре се беше почувствал, когато беше сторил каквото е добре за Елена и беше изтрил номера й. Не му беше работа да я ухажва. Ни най-малко.

— Разбирам. — Той взе таблетките. — И ти благодаря за лекарството.

— Взимай по две четири пъти на ден. Десет дни. Обещай ми.

Той кимна веднъж.

— Обещавам.

— Добре. И се постарай да се срещнеш с Хавърс, става ли?

Настана момент на неловко мълчание и после тя помаха с ръка.

— Добре… Довиждане.

Елена се обърна и той отвори стъклената врата с мисълта си, защото си нямаше доверие да се доближи прекалено много до нея.

Моля те, не си отивай. Моля те, недей, помисли.

Искаше поне за малко да се почувства… чист. Когато излезе навън, тя спря и сърцето му подскочи. Елена хвърли поглед назад, а вятърът развя светлите кичури около прекрасното й лице.

— С храна. Трябва да ги приемаш с храна.

Ясно. Медицински наставления.

— Имам достатъчно.

— Добре.

След като затвори вратата, Рив я гледаше как изчезва сред сенките и си наложи да се обърне. Придвижвайки се бавно с помощта на бастуна си покрай стъклената стена, той зави зад ъгъла и влезе в ярко осветената трапезария. На масата имаше запалени две свещи. Два комплекта сребърни прибори. Две чаши за вино. Две чаши за вода. Две салфетки бяха старателно сгънати и поставени върху две чинии.

Седна на стола, който се канеше да предложи на нея, този вдясно от него, мястото на почетния гост. Опря бастуна в бедрото си и сложи найлоновата торбичка на абаносовата повърхност на масата, като я приглади така, че таблетките да легнат една до друга, спретнато подредени.

Чудеше се защо не бяха в малко оранжево шише с бял етикет отпред, но нямаше никакво значение. Тя му ги беше донесла тук. Това беше важното.

Седнал в тишината, заобиколен от светлините на свещите и миризмата на печеното, което тъкмо беше извадил от фурната, той приглади пластмасовия плик с безчувствения си показалец. Със сигурност успяваше да почувства едно нещо. В мъртвите недра на гръдния си кош той изпитваше болка, загнездила се в сърцето му.

Беше извършвал много злини през живота си. Големи и малки.

Беше докарвал беди на околните само заради удоволствието да съсипе живота им, били те дилъри, нарушаващи територията му, клиенти, отнесли се зле към курвите му, или идиоти, мотаещи се из клуба.

Подхранваше пороците на другите за своя собствена изгода. Продаваше наркотици. Продаваше секс. Продаваше смърт под формата на специалните умения на Хекс.

Беше правил секс, без това да си е струвало.

Беше осакатявал.

Беше убивал.

И нищо от това не го беше тревожило по времето, когато се беше случило. Никога не се беше замислял повторно за стореното, не беше изпитвал угризения или състрадание. Само продължаваше да крои още планове и интриги, търсеше нови възможности за печалба.

И ето че сега на празната маса в празния пентхаус чувстваше болка в гърдите си и знаеше причината за нея: разкаяние.

Би било невероятно да можеше да заслужи Елена.

Но това беше още едно чувство, което никога нямаше да изпита.