Отмъстена любов

52.

В имението на Братството в другия край на града Тор седеше в билярдната зала на стол, преместен от него и поставен в позиция, удобна да наблюдава вратата на вестибюла. В дясната си ръка държеше чисто нов часовник марка „Таймекс Индигло“ и му настройваше точната дата и час, а до десния му лакът стоеше чаша с млечен шейк. Почти беше приключил с часовника, а от шейка му оставаха около три четвърти. Стомахът му не можеше да поема големите количества храна, които той поглъщаше, но това не го вълнуваше. Трябваше бързо да натрупа тегло, така че на организма му щеше да му се наложи да се съобразява с програмата.

Едно последно натискане на бутона и часовникът беше готов. Той го постави на китката си, а светещият екран показваше 4:57 сутринта.

Той отново хвърли поглед към вратата на вестибюла. Не го интересуваше нито часовникът, нито чашата с шейк. Онова, което правеше в действителност, беше да чака Джон да влезе през проклетия вход, придружаван от Куин и Блей. Искаше момчето му да си е у дома в безопасност. Макар Джон вече да не беше момче, а още по-малко негово, след като го беше оставил съвсем сам преди повече от година.

— Знаеш ли, не мога да повярвам, че не гледаш това.

Гласът на Ласитър го накара да вдигне чашата и да отпие глътка през сламката, за да не му се налага да подвикне на досадника поредното: „затваряй си устата, Светулчо“. Ангелът обожаваше телевизията, но страдаше от сериозен проблем със съсредоточаването. Постоянно сменяше каналите. Само бог знаеше какво гледа в момента.

— Тя е жена, която се справя съвсем сама в света. Страхотна е и носи прилепнали дрехи. Предаването си го бива.

Тор погледна през рамо. Ангелът се беше проснал на дивана с дистанционно управление в ръката и глава, облегната на избродираната от Мариса възглавничка, надписът на която гласеше: „Любовта минава през кучешките зъби“. А на плоския екран пред него вървеше…

Тор едва не се задави с шейка си.

— Какво правиш, по дяволите? Това е Мери Тайлър Мур, нещастнико.

— Така ли се казва?

— Да, и без да се обиждаш, но не е редно да си падаш по такива предавания.

— Защо?

— На една крачка си да започнеш да гледаш сапунени сериали. Защо направо не си лакираш и ноктите на краката?

— Не ми пука. На мен ми харесва.

Ангелът явно не схващаше колко лош вкус е да се гледат лигавщини. Ако някой от братята научеше, щяха да спукат Ласитър от бъзици.

— Хей, Рейдж — извика Тор към трапезарията. — Ела да видиш какво гледа Ласитър по телевизията.

Холивуд се появи с чиния, пълна с картофено пюре и печено телешко. Общо взето не признаваше зеленчуците, тъй като ги смяташе за „бедни на калории разхищители на мястото в корема“ и зеленият фасул, сервиран като гарнитура за Първото хранене съответно липсваше в допълнителната му порция.

— Какво гледа… О, Мери Тайлър Мур. Обожавам я. — Рейдж се настани на креслото до ангела. — Страхотни дрехи.

Ласитър отправи към Тор поглед, означаващ: „Казах ли ти?“. Двамата с Рейдж опряха юмруци един в друг.

— С теб съм.

Тор продължи да отпива от шейка си.

— Вие двамата сте позор за мъжката част от света.

— Защото не си падаме само по Годзила ли? — отвърна му Рейдж.

— Поне мога да държа главата си високо изправена. Би трябвало да гледате подобно нещо, скрити в килера.

— Не чувствам потребност да крия предпочитанията си. — Рейдж повдигна вежди и кръстоса крака, а кутрето на ръката, с която държеше вилицата, щръкна предизвикателно. — Такъв съм, какъвто съм.

— Моля те, не ме изкушавай с подобни откровения — промърмори Тор и захапа сламката, за да прикрие усмивката си.

Никой не отговори и той им хвърли поглед, готов да продължи с…

Рейдж и Ласитър го наблюдаваха одобрително.

— Не ме гледайте така, по дяволите!

Рейдж първи се стегна.

— Не мога да се удържа. Толкова си секси в тези провиснали панталони. И аз трябва да си купя такива, защото няма нищо по-приканващо от две парчета зебло, пришити едно към друго.

Ласитър кимна.

— Абсолютно фантастични си. Брой ме и мен.

— В магазин за работно облекло ли ги намери? — Рейдж наклони глава на една страна. — Може би в отдела за боклукчийски униформи?

Ласитър се намеси, преди Тор да е успял да отвърне.

— Надявам се и аз да изглеждам, сякаш имам пълнеж в гащите също като теб. С тренировка ли го постигаш? Или може би е въпрос на липса на задник?

Тор нямаше как да не се засмее.

— Заобиколен съм от задници.

— Което обяснява защо си толкова самоуверен, въпреки че ти нямаш такъв.

Рейдж продължи.

— Хайде, помисли. Конструкцията ти е съвсем същата като на Мери Тайлър Мур. Изненадан съм, че не я харесваш.

Тор демонстративно отпи от шейка си.

— Ще наддам на тегло само за да мога да ви съсипя.

Рейдж продължи да се усмихва, но очите му помръкнаха.

— Нямам търпение. Наистина нямам търпение.

Тор отново се съсредоточи върху вратата на вестибюла и се затвори в себе си, като сложи край на закачките, защото изведнъж ги почувства нередни.

Ласитър и Рейдж не последваха примера му. Дрънкането на двамата беше абсолютно нетърпимо. Не спираха да обсъждат вървящото по телевизията, вечерята на Рейдж, пиърсингите на ангела и…

Тор би се преместил, ако можеше да наблюдава входната врата от някое друго…

Алармената инсталация издаде звук и външната врата на имението се отвори. Последва пауза и после се позвъни.

Фриц забърза да отвори на новодошлия, а Тор седна по-изправено на стола, което беше нелепо, като се имаше предвид в какво състояние се намираше тялото му. Стойката нямаше магически да промени факта, че тежи малко повече от стола, върху който беше настанен несъществуващият му задник.

Пръв се появи Куин, беше облечен в черно, а пиърсингите на лявото му ухо и долната устна отразяваха светлината. Последва го Блейлок, чието облекло се състоеше от кашмирен пуловер и спортни панталони. Куин очевидно беше прекарал вечерта добре, ако се съдеше по самодоволната му усмивка. Блей, от друга страна, имаше вид като че е бил на зъболекар, ъгълчетата на устата му бяха отпуснати надолу, а погледът му беше забит в мозаечния под.

Може би Джон нямаше да се върне. Но къде би отседнал… Когато Джон се появи във фоайето, Тор не можа да се въздържи. Стана и се задържа за високата облегалка, потрепервайки.

Лицето на Джон беше безизразно. Косата му беше разрошена, но не от вятъра, а на врата му имаше няколко драскотини — такива, оставени от женски нокти. Носещата се от него миризма представляваше комбинация от „Джак Даниълс“, няколко вида парфюми и секс.

Изглеждаше с около сто години по-възрастен, отколкото когато беше заемал стойката на Мислителя до леглото на Тор едва преди няколко вечери. Вече не беше хлапе. Беше напълно пораснал мъж, който изпускаше напрежението по отдавна изпитани методи.

Тор седна обратно на стола, като очакваше да бъде пренебрегнат, но когато стигна до най-долното стъпало Джон повдигна ботуш и завъртя глава, сякаш усетил, че някой го наблюдава. Изражението му не се промени ни най-малко, когато срещна погледа на Тор. Само вдигна небрежно ръка и продължи напред.

— Тревожех се, че няма да се прибереш у дома — произнесе силно Тор.

Куин и Блей спряха на място. Рейдж и Ласитър замълчаха. Гласовете на Мери и Рода запълниха празнотата. Джон забави крачка и изписа:

— Това не е дом, а просто къща. Все някъде се налага да спя.

Джон не дочака отговор и стойката му подсказваше, че не му е нужен такъв. Очевидно дори Тор да изтъркаше езика си да обяснява как всички живеещи тук ги е грижа за него, в главата му не би влязло нищо.

Тримата изчезнаха на горния етаж, а Тор довърши шейка си, отнесе чашата в кухнята и успя да я сложи в миялната машина, без никой доген да го попита дали иска още нещо за ядене или пиене. Бет обаче, готвеше яхния и изглеждаше, като че силно се надява да го убеди да изяде една чиния, така че той не остана задълго.

Изкачването до втория етаж беше дълго и мъчително, но не защото се чувстваше физически слаб. Беше предал Джон и сега жънеше реколтата от цялото това лежане и мълчане…

Шумът и крясъците, разнесли се иззад затворената врата на кабинета звучаха сякаш някой е бил нападнат, а тялото на Тор, независимо че беше мършаво, реагира инстинктивно и той се хвърли към нея, за да я отвори.

Рот беше приклекнал до бюрото с ръце пред себе си, а компютърът, телефонът и документите бяха разпръснати наоколо, като че той ги беше изблъскал. Столът му лежеше на една страна, а слънчевите очила, които кралят винаги носеше, бяха в едната му ръка и той се взираше право напред.

— Господарю…

— Светлините включени ли са? — Рот дишаше тежко. — Включени ли са проклетите светлини?

Тор се втурна и хвана краля за едната ръка.

— Навън в коридора да, а тук гори огън. Какво…

Могъщото тяло на Рот се разтресе с такава сила, че на Тор му се наложи да го задържи. А това изискваше повече мускули, отколкото имаше той. И двамата щяха да се строполят на пода, ако не получеше помощ. Сви устни и изсвири с всички сили, а после продължи да се опитва да задържи краля.

Рейдж и Ласитър дотичаха първи и влетяха през вратата.

— Какво, по дяволите…

— Светнете лампите — изкрещя отново Рот. — Някой да светне проклетите лампи.

Докато седеше пред гранитния плот в празната кухня, благоразположението на Леш се повиши значително. Не че беше забравил как братята бяха отнесли сандъците им с оръжия и урните на убийците. Или пък че апартаментите им в „Ловната ферма“ бяха компрометирани. Или че Грейди се беше измъкнал. Нито пък за факта, че на север го очакваше симпат, който без съмнение му беше бесен, задето не е отишъл да убие някого си.

Парите в брой действаха разсейващо. А многото пари в брой — още по-разсейващо.

Наблюдаваше как господин Д. донесе следващата книжна кесия. От нея се появиха още пачки банкноти, всяка от които беше придържана от евтин ластик. Когато лесърът свърши, от повърхността на плота не се виждаше много.

Чудесен начин да отпуснеш парата, помисли си Леш, докато следеше господин Д. с поглед.

— Колко общо?

— Седемдесет и две хиляди седемстотин и четирийсет. Разпределил съм ги на пачки от по сто долара.

Леш взе една от въпросните купчинки. Банкнотите не бяха чисти и нови като онези, идващи от банката. Бяха мръсни, намачкани, извадени от джобовете на джинси или по-вероятно от празни портфейли и мърляви якета. Можеше да подуши отчаянието, разнасящо се от тях.

— Колко стока имаме още?

— Достатъчно за още две нощи като днешната, но не повече. И остават само още двама дилъри. С изключение на големия.

— Не се тревожи за Ривендж. Аз ще се погрижа за него. Междувременно не убивай останалите търговци, а ги доведи в лагера за разпити. Нужни са ни техните контакти. Искам да знам как и къде правят покупките си. — Твърде вероятно беше, разбира се, те да търгуват с Ривендж, но може би имаше и още някой. Например някой податлив човек. — Първата ти задача е да отидеш да наемеш сейф и да прибереш парите в него. Това е първоначалният ни капитал и няма да допусна да го изгубим.

— Да, господине.

— Кой продаваше заедно с теб?

— Господин Н. и господин И.

Страхотно. Идиотите, допуснали Греди да се измъкне. Все пак се справяха добре на улицата, а Грейди беше убит по находчив и мъчителен начин. Освен това Леш беше успял да зърне Хекс в действие. Така че загубата не беше кой знае каква.

Със сигурност щеше да направи посещение на „Зироу Сам“.

А колкото до господин Н. и господин И., смъртта им беше повече от заслужена, но в момента тези загубеняци трябваше да му носят зелено.

— Искам с падането на нощта двамата да започнат да пласират стока.

— Мислех, че ще пожелаете…

— Първо, ти не мислиш. И второ, нужно ни е още от това. — Той хвърли пачката вехти банкноти обратно в купчината. — Имам планове, за които са нужни пари.

— Да, господине.

Изведнъж размислил, Леш се протегна напред и взе обратно хвърлената пачка. Беше му трудно да се раздели с парите, макар да бяха негови и изведнъж войната започна да не му се струва така интересна.

Наведе се надолу, взе една от книжните торби и я напълни.

— Онзи лексус…

— Да, господине.

— Вземи го. — Той бръкна в джоба си и хвърли ключа на господин Д. — Това е новата ти кола. Ако ще ме представляваш на улицата, трябва да имаш вид, че знаеш какво правиш.

— Да, господине.

Леш завъртя очи и помисли колко лесно беше да мотивира дребния глупак.

— Не забърквай каши, докато ме няма, става ли?

— Къде ще бъдете?

— В Манхатън. Можеш да ми звъниш на мобилния телефон. До по-късно.