50.

Докато Елена пазаруваше в денонощния супермаркет „Ханафорд“, където винаги ходеше, се предполагаше, че би трябвало да е в по-добро настроение. Нещата с Рив не биха могли да вървят по-гладко. Когато беше станало време да тръгва за срещата, той си беше взел бърз душ и й беше позволил тя да му избере дрехите и дори да завърже вратовръзката му. После беше обвил ръце около нея и бяха останали притиснати един към друг.

Най-накрая го беше изпратила навън в коридора и беше изчакала асансьора заедно с него. Пристигането му беше обявено със звън и двойните врати се бяха плъзнали встрани. Той ги задържа отворени, за да я целуне веднъж, втори път. Трети път. В крайна сметка Рив беше пристъпил към вътрешността на кабината и когато вратите се затвориха, той вдигна телефона си в ръка и посочи към него, а после към нея.

Фактът, че щеше да й се обади, направи сбогуването по-лесно. А и на нея й допадаше идеята, че черният костюм, искрящо бялата риза и кървавочервената вратовръзка, които носеше, бяха подбрани от нея. Така че, да, би трябвало да е по-щастлива. Още повече, че финансовата хватка, в която беше попаднала, се беше поотпуснала благодарение на заема от „Първа Ривендж банка и тръст къмпани“.

Но Елена беше напрегната до крайност.

Спря на пътеката със соковете пред спретнато подредените кутии от различни видове и погледна през рамо. Още кутии със сокове вляво и зърнени десертчета и бисквити вдясно. В далечина се виждаха касите, повечето от които бяха затворени, а отвъд тях — тъмните стъкла на магазина. Някой я следеше.

Още откакто се беше върнала в пентхауса на Ривендж, се беше облякла и се беше дематериализирала от терасата, след като беше заключила.

Четири бутилки от любимия сок на баща й се озоваха в количката й, после се насочи към зърнените закуски, а след това към домакинската и тоалетната хартия. От щанда за месо купи готово печено пиле, което изглеждаше, сякаш е препарирано, а не сготвено, но се нуждаеше от протеини, без да й се налага сама да се поти над фурната. За баща си купи пържола. Мляко. Масло. Яйца.

Единственият недостатък на нощното пазаруване беше, че касите за самообслужване не работеха и се наложи да се нареди зад мъж, чиято количка беше пълна с полуготови замразени ястия. Докато касиерката прекарваше през скенера покупките, тя се втренчи навън в тъмнината през стъклените витрини на магазина и се почуди дали не е на път да си загуби ума.

— Знаете ли как се готвят? — попита мъжът и посочи една от кутиите с полуготови пържоли.

Очевидно беше изтълкувал погрешно фиксирания й поглед и беше решил, че той има нещо общо с него. Явно търсеше някой да му стопли месото, в буквалния смисъл. Очите му блестяха и обхождаха алчно тялото й, а тя не можеше да спре да си мисли какво би сторил Ривендж с този тип.

Това я накара да се усмихне.

— Прочетете упътването на кутията.

— Може вие да ми го прочетете.

Гласът й прозвуча равно и отегчено.

— Съжалявам, но мисля, че приятелят ми би имал нещо против.

Човекът придоби унило изражение, повдигна рамене и подаде кутията с месо на момичето зад касата.

Десет минути по-късно Елена излезе с количката си през автоматичните врати и посрещната от щипещия студ, се сгуши в якето си. За щастие таксито, което я беше докарало до магазина, все още беше там и тя изпита облекчение.

— Имате ли нужда от помощ? — попита шофьорът през стъклото, което беше свалил.

— Не, благодаря. — Тя се озърна наоколо и постави найлоновите си торби на задната седалка, като се чудеше какво ли би предприел шофьорът, ако в гръб им изскочеше някой лесър и се направеше на злия Дядо Коледа.

Когато Елена се настани до покупките си, шофьорът потегли, а тя огледа сенките около магазина и няколкото паркирани възможно най-близо до входа коли. Мъжът със замразените вечери шаваше из вана си, а осветлението в купето беше включено и тя го видя как си нали цигара.

Нищо. Никой.

Тя си наложи да се отпусне в седалката и реши, че не е добре с главата. Никой не я наблюдаваше. Никой не я следеше…

Елена вдигна ръка към гърлото си, обзета от внезапен ужас. О, боже… Ами ако страдаше от същото като баща си? Ами ако параноята беше първият от многото признаци? Ами ако…

— Добре ли сте там отзад? — попита шофьорът и й хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. — Струва ми се, че треперите.

— Студено ми е.

— Ето, ще засиля отоплението.

Топлият въздух погали лицето й, а тя се загледа през задния прозорец. Наоколо не се виждаха никакви коли. А лесърите не можеха да се дематериализират, така че… беше ли шизофреничка?

Боже, почти й се искаше по петите й да имаше убиец.

Елена помоли шофьора да я остави възможно най-близо до задния вход на наетата от тях къща и му даде бакшиш, задето беше така любезен.

— Ще изчакам, докато влезете — каза мъжът.

— Благодаря. — Тя наистина му беше благодарна за това.

С по две найлонови торби във всяка от ръцете си тя бързо измина няколкото крачки до входната врата и й се наложи да остави багажа си на земята, защото, заета да се самосъжалява, беше забравила да си приготви ключовете. Пъхна ръка в чантата си, готова за ритуала с ровенето и ругаенето, а таксито потегли.

Проследи как задните му светлини се скриват зад ъгъла. Какво…

— Здравей.

Елена замръзна. Присъствието беше точно зад нея. И тя знаеше отлично кой е това. Завъртя се и видя висока жена с черна коса, пищна роба и блестящи очи. О, да… това беше другата…

— … половина на Ривендж — довърши жената. — Аз съм неговата половинка. И съжалявам, че на таксиметровия ти шофьор му се наложи да си тръгне така бързо.

По инстинкт Елена прикри мислите си с образ от „Хана форд“ — висок метър и половина и широк един метър стелаж с червени кутии чипс „Прингълс“.

Жената се намръщи, като че озадачена от образа в мозъка й, който се опитваше да превземе, но после се усмихна.

— Няма защо да се боиш от мен. Просто реших, че е добре да споделя с теб нещо за мъжа, с когото прави секс в пентхауса му.

Май бе по-добре да се откаже от мисловната бариера от чипс, нямаше да й е достатъчно полезна. За да запази спокойствие, Елена се нуждаеше от целия си професионален опит. Сегашната ситуация беше равносилна на случай с тежка травма, каза си. Пред нея току-що се беше озовало окървавеното тяло на вампир и тя трябваше да остави настрана страха и емоциите, ако искаше да се справи със ситуацията.

— Чу ли какво казах? — попита провлечено жената. Гласът й беше различен от всичко, чувано някога от Елена и говорът й повече наподобяваше съскане. — Наблюдавах ви през прозореца и забелязах как той се отдръпна накрая. Знаеш ли защо го направи?

Елена продължаваше да мълчи и се зачуди дали би успяла да се добере до спрея в чантата си. Но някак й се струваше, че той не би помогнал…

Мили боже, това на ушите й живи скорпиони ли бяха?

— Той не е като теб. — Жената се усмихна със зловещо задоволство. — И то не само защото е наркобарон. Той не е вампир. — Когато веждите на Елена подскочиха, другата се засмя. — Нима не беше наясно за нищо от това?

Очевидно чипсът и професионалният й опит не помагаха особено.

— Не ти вярвам.

— „Зироу Сам“. В центъра на града. Той го притежава. Знаеш ли за този клуб? Вероятно не, защото нямаш вид на някоя, която би отишла там. Без съмнение това е причината толкова да му харесва да те чука. Нека ти кажа какво продава там. Човешки жени. Всякакви видове наркотици. И знаеш ли защо? Защото той е като мен, а не като теб. — Жената се наведе към нея, а очите й блестяха. — А знаеш ли каква съм аз?

Откачена кучка, помисли си Елена.

— Аз съм симпат, момиченце. И двамата с него сме такива. И той е мой.

Елена започна да се чуди дали щеше да умре тази нощ, тук, зад къщата, с четири торби с покупки в краката си. И причината за това нямаше да е фактът, че тази лъжлива кучка наистина е симпат. Но всеки достатъчно побъркан да твърди такова нещо, бе абсолютно способен на убийство.

Жената продължи с пронизителния си глас.

— Искаш ли наистина да го опознаеш? Върви в клуба и го намери. Накарай го да ти каже истината и така ще разбереш какво си допуснала в тялото си, малката. И помни, че той напълно ми принадлежи. Сексуално, емоционално… Всичко, свързано с него, е мое.

Пръстите й с по три фаланги се плъзнаха по лицето на Елена и после жената изчезна.

Елена се разтрепери така силно, че за известно време не можеше да се движи. Студът беше това, което я спаси. Внезапният леден порив на вятъра я запрати напред и тя трябваше да се задържи на краката си, за да не се строполи върху покупките си.

Когато най-накрая откри ключа от къщата, той влезе в ключалката със същата лекота, с която това бе станало в линейката. Не улучи отвора… не улучи отвора… не улучи отвора…

Най-накрая.

Тя превъртя ключа и хвърли вътре торбите с покупките, а после хлопна вратата зад гърба си. Бързо заключи и сложи веригата.

С едва държащи я крака тя отиде и седна до кухненската маса. Когато баща й запротестира заради шума, тя отговори, че е бил вятърът и се помоли той да не се качи при нея. В последвалата тишина Елена не чувстваше никакво присъствие около къщата, но мисълта, че същество като това знаеше за нея и Рив, а също и точния й адрес… Тази откачена жена ги беше наблюдавала.

Скочи на крака и се втурна към кухненската мивка, като пусна водата, за да заглуши звука от повръщане, в случай че се наложеше. С надеждата да успокои стомаха си тя събра двете си длани, напълни ги със студена вода и погълна част от нея, преди да наплиска лицето си. Това подейства донякъде отрезвяващо на съзнанието й.

Обвиненията, отправени от жената, бяха абсолютно безпочвени и нямаха нищо общо с действителността… Ако се съдеше по блестящия й поглед, тя таеше в себе си гняв.

Рив не беше нищо от тези неща. Наркобарон, симпат, сводник. Я стига.

Ако информацията идва от вманиачена бивша приятелка, със сигурност не биваше да се приема за чиста монета нищо повече от това кой е любимият цвят на въпросния мъж. Особено след като Рив беше дал ясно да се разбере, че не са заедно и беше споделил, че от самото начало е имал ядове с нея. Нищо чудно, че не беше пожелал да сподели подробности. Никой не обичаше да признава пред някого, с когото започваше отношения, че го преследва психопат от миналото му.

Какво трябваше да направи сега? Беше повече от очевидно. Щеше да каже на Рив. Без да превръща случилото се в драма и да му придава голямо значение, а по-скоро щеше да го информира, така че той да е наясно, че въпросната особа е психически нестабилна.

Елена се почувства добре от съставения план.

Докато не се опита да извади телефона от чантата си и не установи, че още трепери. Съзнанието й може да реагираше адекватно, може да разсъждаваше напълно рационално, но адреналинът си казваше своето и не се интересуваше от здравия й разум.

Какво се канеше да направи? О… да. Ривендж. Да се обади на Ривендж.

Набра номера му и започна да се отпуска лека-полека. Щяха да се справят с положението. Изненада се, когато се включи гласовата поща, но после се сети, че той е на среща. За малко да затвори, но не обичаше неизяснените неща, а и нямаше причина да се чака.

— Здравей, Рив, току-що ме посети онази… жена. Наговори ми пълни безумици за теб. Аз просто, мислех, че е редно да знаеш. Честно казано, тя е стряскаща. Както и да е, може би ще ми звъннеш да го обсъдим. Наистина ще се радвам. До скоро.

Елена затвори и се взря в телефона си, като се молеше той да й позвъни скоро.



Рот беше дал обещание на Бет и го спази, макар това да го убиваше. Когато заедно с братята най-накрая напуснаха „Салс“, той се прибра право у дома заедно с около деветстотинте килограма лична охрана. Беше напрегнат и жаден за бой, раздразнен и ядосан, но след малкия инцидент със зрението му беше казал на своята шелан, че няма да излиза на бойното поле и нямаше да го прави.

Доверието беше нещо, което се гради, а като се има предвид огромната дупка, която благодарение на него бе зейнала в основите на връзката им, щеше да отнеме много труд докато основите отново бъдеха заздравени.

А и щом не можеше да се бие, все пак имаше какво друго да прави, за да намали напрежението.

Когато братята влязоха във фоайето, стъпките им проехтяха из цялата къща и Бет изскочи от билярдната зала, очевидно очаквала пристигането им. Хвърли се в обятията му със скоростта на едно мигване и вече всичко беше наред. След бърза прегръдка тя отстъпи назад и го огледа.

— Добре си. Какво стана? Кой дойде? Как…

Всички братя заговориха едновременно, но не за несъстоялото се събрание. Заобсъждаха териториите си за ловуване през оставащите им три часа навън.

— Да отидем в кабинета — надвика врявата Рот. — Не си чувам мислите.

Двамата с Бет тръгнаха нагоре по стълбите и той извика към братята си:

— Отново ви благодаря, че ми пазихте гърба.

Групата замълча и всички се обърнаха с лице към него. След миг тишина те оформиха полукръг в основата на главното стълбище и всеки от тях вдигна ръката, с която държеше оръжието си, в стегнат юмрук. Нададоха боен вик, паднаха на колене и удариха мозаечния под с кокалчетата си. Звукът беше като от гръмотевица, мощни барабани или бомбена експлозия и изпълни всички помещения на имението.

Рот се загледа в сведените им глави, в превитите им гърбове, в опрените в земята могъщи ръце. Всеки от тях беше присъствал на събранието, готов да бъде прострелян заради него и в това нямаше съмнение.

Ласитър, падналият ангел, стоеше с изправен гръб зад мършавата фигура на Тор, но не пускаше шеги в този момент на потвърждаване на верността им към краля. Вместо това отново се взираше в тавана. Рот хвърли поглед към изрисуваните силуети на воини на фона на синьото небе и не видя нищо по-различно от картините, които му бяха казали, че се намират там. После насочи вниманието си обратно към случващото се и изрече на Древния език:

Не съществуват по-силни съюзници, по-истински приятели, по-достойни бойци от онези, събрали се пред мен. Моите братя. Моята кръв.

С одобрителни подвиквания братята се надигнаха и Рот кимна на всеки поотделно. Не можеше да произнесе повече нито дума, защото внезапно гърлото му се беше стегнало, но те нямаха вид, че се нуждаят от повече приказки. Взираха се в него с уважение, благодарност и целеустременост, а той приемаше огромния дар, предложен от тях с признателност и непоколебимост. Такъв беше вековният съюз между крал и подчинените му, обетът и от двете страни беше даван от сърце и изпълняван с буден ум и силно тяло.

— Боже, обичам ви, момчета — промълви Бет.

Помещението се изпълни с гърлен смях и Холивуд подвикна:

— Искаш ли да прободем пода? Юмруците са за краля, но кралицата получава кинжалите.

— Няма да ми хареса, ако нараните тази прекрасна мозайка. Все пак благодаря.

— Само кажи и ще я превърнем в баластра.

Бет се засмя.

— Кротувайте, скъпи мои.

Братята се приближиха и целунаха рубина върху пръста й. След като всеки демонстрира уважението си тя ги помилва по косите. С изключение на Зейдист, на когото се усмихна нежно.

— Извинете ни, момчета — намеси се Рот. — Имаме нужда от малко уединение, ако ме разбирате.

Разнесе се вълна от мъжко одобрение, която накара Бет да се изчерви и да закрачи забързано. Беше време да се усамотят.

Докато Рот се изкачваше по стълбите със своята шелан, той почувства, че нещата се връщат обратно към нормалното си състояние. Добре, имаше заговор за убийството му, налице бяха политически драми и наоколо гъмжеше от лесъри, но това бяха обичайни неща. А точно сега всичките му братя стояха рамо до рамо, той беше прегърнал любимата си и всички, за които го беше грижа, имаха цялата сигурност, която можеше да им предложи.

Бет положи глава на гърдите му и плъзна ръка около кръста му.

— Наистина се радвам, че всички са добре.

— Интересно, и аз си мислех същото.

Той я побутна към вътрешността на кабинета и затвори вратите, а топлината на огъня им подейства успокояващо… и съблазняващо. Тя се приближи до бюрото, а той последва полюшването на бедрата й.

С едно изщракване на пръстите заключи. Когато застана зад гърба й, Бет се захвана да подрежда документите.

— Какво стана…

Рот притисна таза си към задните й части и прошепна:

— Имам нужда да бъда в теб.

Неговата шелан въздъхна и облегна глава назад върху рамото му.

— О, боже… да…

Той изръмжа, плъзна ръка по гърдите й и отърка члена си в нея.

— Не искам да губя време.

— Нито пък аз.

— Облегни се на бюрото.

Докато я наблюдаваше как се навежда напред и извива гърба си, той изруга. Тя разтвори крака и от устните й се изплъзна приканващ стон да влезе в нея.

Рот се канеше да направи точно това. Изгаси лампата на бюрото и останаха осветявани единствено от танцуващите златисти отблясъци на огъня. Плъзна жадно ръце по бедрата й. Приклекна зад нея, отърка зъби в гръбнака й и я накара да премести тежестта си на единия крак, за да събуе обувката и единия крачол на панталона. Беше прекалено нетърпелив да се захване и с другия крачол, особено след като зърна прелестно непретенциозните й черни бикини.

Добре. Промяна в плановете.

Проникването се отлагаше.

Или поне онова на члена му.

Остана клекнал и свали оръжията си, като действаше едновременно бързо и внимателно. Убеди се, че предпазителите на оръжията му са спуснати, а също и че остриетата на кинжалите са в калъфите. Ако вратата не беше заключена, щеше да ги прибере в сейфа за оръжия, без значение колко жадуваше да бъде със своята любима. С Нала в къщата никой не поемаше риска дъщерята на Зи и Бела да има какъвто и било контакт с оръжия. Никога.

Обезоръжен, той махна слънчевите си очила и ги хвърли на бюрото, а после плъзна ръце по гладките бедра на Бет. Разтвори ги широко, надигна глава и се озова между краката й, притискайки уста към памучния плат, покриващ мястото, където много скоро щеше да бъде.

Притисна устни към нея и почувства топлината, излъчваща се през тъканта на бельото й, а ароматът й го влудяваше. Членът му в кожените панталони беше така твърд, че не беше сигурен дали не е стигнал до оргазъм. Да притиска лицето си в нея и да я облизва през плата не му беше достатъчно… така че той захапа памучната тъкан и я разтърка по сърцевината й, като знаеше, че шевът притиска точно мястото, което той умираше да засмуче. Чу се потупване, защото тя премести дланите си върху бюрото и шумолене на хартия, когато няколко листа паднаха на пода.

— Рот…

— Какво? — промърмори той. — Не ти ли харесва?

— Млъкни и продължавай…

Езикът му се вмъкна под бикините й и отне дъха й… но сега той трябваше да позабави темпото. Тя беше толкова влажна, мека и готова да го приеме, че едва се удържаше да не я просне на килима и да проникне дълбоко в нея. А това би означавало да лиши и двама им от любовната игра.

Отмести с ръка плата настрани и целуна розовата й плът. Беше напълно готова за него и той го знаеше заради сладостта, която погълна, след като плъзна език дълбоко в нея. Но не му беше достатъчно, а и да придържа бельото беше разсейващо.

Прободе плата със зъби и разкъса бикините на две точно по средата, като ги остави да висят отстрани на ханша й. Дланите му обхванаха дупето й и стиснаха здраво, като не губи повече време и се зае да й доставя удоволствие с уста. Знаеше отлично какво й допада най-много.

Затвори очи и се отдаде на случващото се, на аромата и вкуса, на усещането от потръпването й, докато свършва. Пенисът му зад ципа на панталоните плачеше за внимание, а търкането му в копчетата не беше способно да му предложи онова, за което настояваше, но на ерекцията му щеше да й се наложи да почака известно време, защото още не можеше да се откъсне от тази сладост.

Когато коленете на Бет отмаляха, той я положи на земята и хвана единия й крак. Без да спира да й доставя удоволствие с устата си, той вдигна нагоре пуловера й и пъхна ръка под сутиена й. Докато отново достигаше до оргазъм, тя се вкопчи в единия от краката на бюрото. Неговата активност ги изтласкваше все по-навътре под бюрото, където вършеше кралските си задължения и на него му се наложи да се снижи, за да се поберат раменете му. Най-накрая главата й се озова от другата страна, а тя се вкопчи в педалския стол, на който той обикновено седеше. Тя отново простена името му, а той се плъзна нагоре по тялото й и се втренчи в глупавия стол.

— Нужно ми е нещо по-стабилно, върху което да седя. — Това беше последното смислено нещо, която успя да каже. Тялото му намери входа към нейното с лекота, доказваща дългогодишна практика и… О, да, все още беше така хубаво, както първия път. Обви ръце около нея и започна мощните си тласъци, а бурята бушуваща в него, премина през тялото му и изпълни тестисите му до пръсване. Двамата с неговата шелан се движеха като едно, едновременно се отдаваха и даряваха, увеличаваха темпото все повече. Той стигна до края и продължи да се движи, докато нещо не удари лицето му.

Напълно озверял, той изръмжа и захапа здраво. Бяха завесите.

Той бе успял да избута телата им изпод бюрото и стола, за да се озоват до стената.

Бет избухна в смях и двамата се прегърнаха. Легнал на една страна, Рот притисна своята любима към гърдите си и смъкна полото й надолу, за да не й е студено.

— Та какво стана на срещата? — заговори тя най-накрая.

— Никой от членовете на Съвета не се появи. — Рот се поколеба дали е редно да говори за Рив.

— Дори и Рив ли не дойде?

— Той беше там, но другите не дойдоха. Явно ги е страх от мен, което никак не е зле. — Внезапно той хвана ръката й. — Чуй ме, Бет…

В отговора й пролича напрежение.

— Да?

— Честност, нали така?

— Точно така.

— Нещо се случи. Засяга Ривендж… живота му… но не се чувствам удобно да ти го разкажа, защото то си е негова работа. Не моя.

Тя въздъхна.

— Ако не касае теб или Братството…

— Засяга ни дотолкова, че ни поставя в сложна ситуация. — И Бет би се намирала в същото положение, ако узнаеше въпросната информация. Работата беше там, че прикриването на симпат представляваше само половината от проблема. Доколкото Рот беше наясно, Бела нямаше представа какъв е брат й. Така че на Бет би се налагало също така да лъже приятелката си.

Неговата шелан се намръщи.

— Ако попитам как точно това създава проблем за вас, ще разбера за какво става дума, така ли?

Рот кимна и зачака.

Пръстите й пробягаха по брадичката му.

— И ти ще ми кажеш, нали?

— Да. — Не би му се понравило, но щеше да го направи, без да се поколебае.

— Добре… Няма да питам. — Тя вдигна глава и го целуна. — И се радвам, че ми даде избор.

— Виждаш ли, подлежа на дресировка. — Рот задържа лицето й и притисна устни към нейните, чувствайки усмивката й.

— Като стана дума за дресировка, какво ще кажеш за малко храна? — попита тя.

— О, колко те обичам.

— Ще донеса по нещо и за двама ни.

— Мисля, че е по-добре първо да те избърша. — Той свали черната си риза и внимателно започна да изтрива бедрата й, продължавайки нагоре към слабините.

— Правиш нещо повече от това да ме бършеш — произнесе задавено тя и остави ръката му да се настани между краката й.

Рот понечи да се покачи отново върху нея.

— Можеш ли да ме виниш?

Тя се засмя и го отблъсна.

— Храна. После още секс.

Той притисна устни към нейните с мисълта, че на храната се отделя прекалено много внимание, но коремът й изкъркори от глад и той мигом се загрижи за нейното нахранване, а инстинктът му да я защити надделя над сексуалния.

Положи голямата си длан върху плоския й корем и каза:

— Нека ти донеса…

— Не, искам аз да обслужа теб. — Тя отново докосна лицето му. — Стой тук. Няма да се бавя.

Когато тя се изправи, Рот се обърна по гръб и прибра все още твърдия си член в кожените панталони. Бет се наведе да вземе джинсите си и му предложи зашеметяваща гледка, с което го накара да се почуди дали би могъл да изчака дори пет минути, преди отново да проникне в нея.

— Знаеш ли какво ми се иска? — промърмори тя и вдигна панталоните си.

— Още един порядъчен рунд с твоя хелрен, след като първия ти достави такава наслада?

Боже, обичаше да я разсмива.

— Да, и това също — отговори тя, — но по отношение на храната… Иска ми се домашна яхния.

— Вече сготвена ли е? — Моля те, нека е така.

— Има останало телешко от… Каква е тази физиономия?

— Бих предпочел да останеш по-малко време в кухнята и да се върнеш по-бързо върху моя… — Добре, това изречение нямаше да го завърши.

Тя обаче, изглежда безпроблемно схвана липсващата част.

— Ще съм бърза.

— Добре, лийлан, а аз ще ти предложа такъв десерт, че свят ще ти се завие.

Тя закърши леко бедра, докато се отдалечаваше със секси танцови стъпки, които го накараха да изръмжи и спря на вратата, а светлината, влизаща отвън, озари лицето й.

И най-неочаквано слабото му зрение реши да му направи прекрасен подарък. Видя как тъмната й коса се спуска надолу по раменете, а също и поруменялото й лице и извивките на стройното й тяло.

— Толкова си красива — произнесе той тихо.

Бет засия срещу него, ароматът на радостта и щастието й се усили и до него достигна уханието на цъфтящи в нощта рози, каквото единствена тя притежаваше.

Бет приближи върховете на пръстите си към устните и му прати въздушна целувка.

— Връщам се веднага.

— Ще се видим след малко. — Макар че като се имаше предвид колко възбуден беше, най-вероятно щяха да прекарат още време под бюрото, вместо да се гледат.

След като тя излезе, той полежа известно време, заслушан в стъпките й надолу по главното стълбище. После стана от пода, сложи педалския стол на мястото му и настани задника си върху него. Протегна се за тъмните си очила, за да защити очите си от слабата светлина, излъчвана от огъня, и отпусна глава назад…

Почукването на вратата го изпълни с гняв. Нямаше и две секунди покой… и предвид мириса на турски тютюн, отлично знаеше кой е.

— Влез, Ви.

Братът влезе, а ароматът на цигарата му се смеси с този на горящото дърво в стаята.

— Имаме проблем — заяви Вишъс.

Рот отвори очи и потърка носа си с надеждата, че болката не се канеше да се загнезди в главата му за цялата нощ, сякаш мозъкът му е уютен хотел.

— Говори.

— Някой ни е изпратил имейл във връзка с Ривендж. Дават ни двайсет и четири часа да го откараме в симпатската колония или ще го предадат на глимерата и ще ги уведомят, че двамата с теб сме наясно за идентичността му, но не сме предприели нужното.

Рот отвори широко очи.

— Какво?

— Вече проучвам кой е изпращачът. Би трябвало да успея да вляза в пощата му и да открия кой стои зад всичко това.

— По дяволите… дотук с глупостите, че никой друг не е чел документа. — Рот преглътна тежко, напрежението в главата му предизвикваше гадене. — Свържи се с Рив. Кажи му за имейла. Чуй какво ще каже по въпроса. Членовете на глимерата са разпръснати и уплашени, но ако нещо подобно стигне до ушите им, няма да имаме друг избор, освен да предприемем нещо. В противен случай може да ни се наложи да се справяме с бунт, и то не само от страна на аристокрацията, но и на цивилното население.

— Разбрано. Ще ти докладвам за резултатите.

— Действай бързо.

— Добре ли си?

— Да, върви да се обадиш на Рив, дявол те взел.

След като вратите отново бяха затворени, Рот изръмжа. Меката светлина, хвърляна от пламъците, правеше агонията му още по-жестока, но нямаше намерение да гаси огъня. Пълният мрак също не беше вариант. Не и след краткото му преживяване предишния следобед, когато бе попаднал сред тъмата.

Затвори клепачи и се опита да пребори болката. Малко почивка. Ето от какво се нуждаеше.

Само малко почивка.

Загрузка...